Анатомия на един скандал

Холи Есента на 1992 г. Девет

Софи Грийнауей вдигна очи от есето, което четеше на глас, намести се в широкото кресло и се усмихна на доктор Хауард Блекбърн, известен специалист по Средните векове в Англия.

Беше втората седмица след Архангеловден и тя наблюдаваше как преподавателят им опипва с поглед другото момиче: очите му не се откъсваха от лекотата, с която то прехвърли крака в черен плътен чорапогащник, как ги кръстосва и отпуска, докато се намества, как пъхва стъпала под дупето. През по-голямата част от седмицата Софи беше облечена в униформата на гребния отбор в тъмно и светлосиньо, за да се знае, че е член на първата лодка на женския отбор. За часовете на Хауард обаче тя предпочиташе къса карирана пола, ниски обувки и плътни чорапогащи.

Четеше за любовта в двореца. „Сър Гауейн и зеленият рицар“. Идеята да обичаш, без да очакваш да консумираш връзката, да обожаваш отдалече, да се унижаваш в името на любовта си към красивата дама и да рискуваш презрението или неодобрението ѝ, за да докажеш благородството си. Всичко в името на рицарството.

Есето на Софи не беше блестящо. Холи не откри нищо, което вече да не беше прочела в „Йорк Ноутс“ — учебника, който прегледа, преди да се насочи към критика Клайв Стейпълс Луис и професора по английска литература Антъни Колин Спиъринг; нито пък беше кой знае колко елегантно написано. Беше солидно есе. По-късно щеше да разбере, че най-точното определение е посредствено. Това обаче нямаше значение. Важното за Холи бе, че Софи приличаше на жена, в чийто крака преди шест века са щели да лазят рицари. Холи щеше да бъде селянка, а Софи — да се радва на обожание в двора.

Софи размърда крака и Холи остана като омагьосана. Алисън беше красива, докато у Софи имаше нещо различно. Момичето притежаваше онази красота, която сякаш се бе превърнала в очарование и прелест през поколенията, или може би прадедите ѝ са били специално подбрани, за да изглежда точно така, защото в нейната красота имаше класа. Краката ѝ бяха изваяни и слаби; имаше фина структура и извити вежди, гъста тъмна коса, която замяташе ту на едната, ту на другата страна, а това ужасно дразнеше Холи. Очите ѝ бяха стряскащо сини и толкова големи, че можеше да ги използва, за да постигне желания ефект — както в момента например — да внуши невинност или объркване. Ако Холи трябваше да я опише с една дума, щеше да избере „класа“. Подобна дума би употребил баща ѝ, но тя не отразяваше същността ѝ.

За Холи беше неуместно, че са събрани да работят като партньорки през семестъра заедно със седем други студенти, които учеха английска литература в колеж „Шрусбъри“. Сега минаваха средновековната литература с доктор Блекбърн, а след това ги чакаше курс по англосаксонски превод. Докато седеше в кабинета на Хауард, тя се чувстваше изложена на показ. Нейните обувки „Док Мартенс“ бяха отпуснати на килима между две купчини книги, които се клатушкаха също като другите купчини в стаята — някои нахвърляни върху масичките за кафе или кацнали на ръба на рафтовете в библиотеката, която заемаше цяла стена. Тя се намести в креслото, върху което беше метнато обикновено износено кадифено шалте. Тъканта беше мека под пръстите ѝ и тя я погали, премести очи от книгите към високите прозорци с изглед към двора и след това погледна преподавателя, който наблюдаваше как Софи отпуска крака, а след това ги кръстосва отново.

— Ами ти? Съгласна ли си с интерпретацията на Софи за мотивите на сър Гауейн? — Доктор Блекбърн премести с усилие очи от партньорката ѝ за консултациите и погледна към нея.

— Ами…

Неочаквано Холи откри гласа си. Заговори за конфликта между благородството и желанието и докато набираше самоувереност, усети не само че доктор Блекбърн я наблюдава с повече интерес — „Доста необичайна интерпретация, но ми харесва“, а и че Софи, забравила напълно за посредственото си есе, бе изпънала гръб и се насилваше да мисли отвъд бележките, които по всяка вероятност беше преписала дословно. Както и да е, вниманието, насочено към нея, беше колегиално, не изпълнено с неприязън, и когато си тръгнаха от стайчето — както напоследък го наричаше, ѝ се стори напълно естествено двете да отидат заедно да пият по чаша чай в чайната. Освен това Софи каза, че имала предложение.

Планът беше двете да разделят англосаксонските преводи и да работят на смени по проучването на средновековните английски есета. Софи разполагаше със събрани записки, които беше получила от второкурсник, когото преди седмица беше почерпила.

— Сигурна ли си, че това е всичко, което трябва да се направи? — Холи не искаше да звучи притеснено, въпреки това тази проява на добра воля ѝ се стори прекалена.

— Холи! Какво намекваш? — отправи ѝ многозначителна усмивка Софи. — Той вече няма нужда от тези есета. Освен това каза, че знаел колко са досадни средновековните писания. Господи, имаме да четем толкова много за викторианците, че няма да успеем да ги покрием както трябва, ако не подходим по-ефективно към този огромен обем работа. Виж, има за Перления поет8 — мога да се заема с него следващата седмица, а след това ти ще прочетеш Малъри.

— Струва ми се, че „Смъртта на Артур“ е много важна творба. Би трябвало и двете да я прочетем.

— Не ми се занимава. Животът е твърде кратък. Честно. Искам да се пробвам за женската лека категория, а няма да ми остане време, ако искам да обърна повечко внимание на викторианците. Ако ти прочетеш Малъри и ми го разкажеш подробно, аз ще направя останалото от бележките.

— Ами… добре.

— Аз ще се заема с превода на „Беулф“9, обещавам. А, виж — ухили се нахално тя, — Джон ми е дал и превода си.

— Това не е ли измама?

Софи я погледна и се усмихна мило.

— Нищо подобно. Трябва да действаме ефикасно. Всички го правят.

— Просто си мислех… — Холи едва не се задави с думите, защото разбра, че звучат съвсем смотаняшки. — Мислех, че да направим преводите и да прочетем английската литература от самото начало е важно, за да разберем развитието ѝ. Мислех, че целта на обучението ни е да прочетем всичко.

— Ами ако искаш да си губиш времето с превода на „Беулф“, давай! — Софи отпи от чая си. Беше по-скоро развеселена, нямаше и следа от раздразнение. — Не мисля, че като го направя, това ще даде отражение върху оценките ми или върху опита, натрупан в университета. Само ще намали времето, в което мога да правя други неща.

— Какви други неща? — зачуди се Холи.

— Нали се сещаш. Гребане и мъже. — Тя весело прихна. — Това е целта на университета. Да се забавляваме, да си създадем контакти, да спортуваме. Един вид продължение на учебния процес.

Холи сви рамене. Нейното училище съвсем не беше такова.

— Баща ми все повтаря, че трябва да прецениш възвръщаемостта на всяка инвестиция, преди да решиш каква сума да инвестираш.

— Така ли? Баща ти с какво се занимава?

— Инвестиционен банкер е. Ами твоят?

Холи усети как сърцето ѝ се свива. Трябваше да се сети, че ще се стигне до този момент.

— Преподавател.

— По какво?

— Автомобили. Той е инструктор по кормуване. — Щеше да е по-добре, ако признае истината от самото начало.

— Колко симпатично! И полезно.

— Може и така да се каже. Аз не шофирам.

— Той не те ли е научил? Или само се карахте?

— Не. Него го няма през повечето време. Родителите ми са разделени.

Почувства се странно, когато каза истината за себе си: да разкрие толкова много информация на един дъх, при положение че беше много затворен характер. Но, изглежда, в университета беше така. Близките приятелства се ковяха с трескава скорост, сякаш недостатъчното време — осем или девет седмици — означаваше, че обичайният предпазлив начин, по който връзките се развиват, трябва да бъде изоставен, а процесът ускорен.

— Господи… понякога ми се иска и моя да го нямаше. — Софи покри с ръка устата си, сякаш думите ѝ се бяха изплъзнали, без тя да иска. — Опа! Все едно не съм го казала. Не говорех сериозно.

— Наистина ли? — Холи бе заинтригувана. Може пък животът на Софи да не е толкова съвършен, колкото изглеждаше.

— Ами просто той си пада малко женкар. Това са те, мъжете!

Софи събра книгите и ги натъпка в чантата си, след това взе папката с бележки от масата и я притисна към гърдите си. Възможността за споделяне на тайни бе приключила и сега вече усмивката на Софи изглеждаше заучена, в нея нямаше и следа от веселото момиче отпреди няколко минути. Холи последва примера ѝ и събра своите бележки.

— Така е! — отвърна тя, сякаш знаеше всичко за мъжете, а не бе просто девствено момиче, едва навършило осемнайсет. Разроши коса и навлече огромното си яке върху дънките — начинът ѝ да се маскира и да се слее с обстановката или поне да стане сексуално невидима — и последва новата си приятелка към вратата на чайната под мекото есенно слънце навън.

Първият семестър в Оксфорд беше истинско просветление — запозна се не само с текстовете на Перления поет и Малъри, с поезията на Кристина Росети и Елизабет Бенет Браунинг, но и с живота във всичките му нюанси. Като се връщаше назад, имаше усещането, че осемнайсетте години досега ѝ бяха предложили една-единствена версия; а познатите стари неща — храната, която ядеше, начинът, по който говореше, начинът, по който хората мислеха — можеха да бъдат разглобени и съчетани отново така, че животът да стане по-светъл и труден, по-наситен и сложен откогато и да било преди.

По-късно щеше да си спомня есенния семестър като неумолимо пиршество за сетивата: ежедневна бомбардировка от нови забележителни места и звуци, които понякога я изтощаваха, предизвикваха до краен предел всичко, което познаваше до момента.

Новостите бяха навсякъде. Когато се разхождаше по Крайст Чърч Медоус, виждаше някоя крава да я наблюдава през гъстата ноемврийска мъгла — студентите имаха право да отглеждат говеда от породата „Лонгхорн“ на Медоус и така беше още от петнайсети век. Тичаше по калдъръма на Мъртон Стрийт и оставаше изненадана, когато видеше портиер с цилиндър; или пък две момчета, незнайно защо във фракове, които се връщаха, олюлявайки, се към колежа, прегърнати като влюбени, стиснали празни бутилки в ръце. Можеше да кривне към покрития пазар, който приличаше на лабиринт и я изумяваше с натрапчивата миризма на сурово месо и да види сърна, закачена с главата надолу за задните крака, съвършена, с изключение на изстрела, пронизал главата. Часове по-късно виждаше същите животни в парка за сърни в центъра на града да подтичват с влажни, изпълнени със страх очи.

Щеше да запомни семестъра около Архангеловден и заради храната. Откакто изпусна времето за хранене в стола, започна да нарича необелените картофи в полистиренови кутии, полети с разтопено масло, и печения боб, купени от вана за кебап на Хай Стрийт, обяд. Научи се заедно с Али да се тъпче с огромни количества лазаня и чеснов хляб, също като ръгбистите и гребците, когато есента настъпи и нощите станаха студени. Поръчваше си горещи чаши чай и запечени сандвичи в чайната на колежа или в чайна „Куийнс Лейн“, където хората се настаняваха на високи столчета и надничаха през запотените прозорци. Еленско месо и порто пробва за пръв път в официалната зала; стори ѝ се толкова вкусно, че се опита да открадне виното в кристален декантер, но човек от обслужващия персонал на колежа я спря и ѝ го взе.

Налагаше ѝ се да научи нов език: стайче вместо стая; мангизи — за сметките за всеки семестър; цедката — изпитите през първата година; пингвинските дрешляци — черно-бялото облекло за официални случаи; шамарчето — изпитите в началото на всеки семестър; кълвачите — студентите, които изкарват високи оценки на годишните изпити; учените — които постигат същите високи резултати през следващите години. Имаше и нова академична терминология: марксистка теория; феминистка теория; както и списъци на критиците, които щяха да четат, и на лекторите, които щяха да слушат.

Тя купи пощенски картички с вълшебните кули от Блекуел и ги подреди на полицата над камината; залепи огромен плакат на „Целувката“ на Климт в стаята си, привлечена от пищното златно листо и тихата увереност по лицето на жената, че е обичана. Прецени, че трябва да инвестира в колежански шал от вълна в тъмносиньо и розово. Стори ѝ се претенциозно да го замята на едното си рамо и затова го увиваше няколко пъти на врата си, така че да диша в него. Не се присъедини към Оксфордския съюз — групата за дебати за министър-председатели и политически лидери от миналото, в която се събираха и бъдещи политици в кадифени панталони с цвят на горчица и вълнени сака. Младите мъже — не можеше да се отрече, че са мъже — имитираха и повтаряха поведението на по-старите.

Постепенно изхвърли широките пуловери и започна да носи суичъри; пробва клинове с верните си „Док Мартенс“, въпреки че бедрата ѝ бяха все още закръглени и по-яки от тези на приятелките ѝ. Очилата ѝ — с тъмни рамки, поръчани чрез Здравната каса, оставаха скрити извън библиотеката. Експериментираше смело с черен молив за очи. Стана част от екипа на студентския вестник и започна да пише рецензии за студентските театрални постановки; посещаваше срещите на Младежката лейбъристка партия и се записа като доброволка за телефонната система за анонимни съвети и помощ „Найтлайн“. Участва гневно в инициативата „Да си върнем улиците“, стиснала здраво сирената против изнасилвачи, сякаш потенциалните изнасилвачи в Оксфорд бяха готови за нападение във всеки един момент. След две седмици престана да я носи, защото ѝ се струваше ненужна глупост и защото животът в двора и на Хай Стрийт, в пъбовете и факултета изглеждаше напълно безопасен, защитен в сравнение с всичко у дома. Освен това, макар да беше в колеж и във випуск, в който се бяха записали едва осемнайсет момичета, момчетата не ѝ обръщаха почти никакво внимание. Нед ѝ отправяше иронична усмивка; две момчета от нейния випуск, които учеха английска литература, се държаха много приятелски, но нито едно от тях не проявяваше сексуален интерес. И как иначе, при положение че имаше красавици като Алисън, която прекарваше нощите си в пиене и обикаляне на клубовете, или Софи, образец на атлетична млада жена, при които можеха да се пробват.

Това никак не я притесняваше или поне така си казваше. Енергията ѝ беше насочена към създаване на близки приятелства с момичета. Връзката с Алисън — толкова различна от нея в много отношения, стана по-силна в нощта, когато я намери свлякла се върху тоалетната чиния в безсъзнание след тежка нощ в бара.

Тя прибра дългата руса коса на Алисън, докато приятелката ѝ повръщаше, избърса устата ѝ с хартиена салфетка и ѝ донесе чаша вода, наплиска лицето ѝ, нежно, както майка мие дете, и почти я пренесе до стаята ѝ, а след това остана при нея през нощта, ужасена да не се задуши, ако не бди над нея.

Дънките на Алисън бяха смъкнати, когато я откри, и в голотата ѝ имаше нещо безкрайно уязвимо.

— Ами ако ме беше намерило някое от момчетата? — попита по-късно приятелката ѝ.

— Щяха да се смутят.

— Ами да. Ами ако се беше случило нещо друго?

— Нищо нямаше да се случи. Ти не беше в състояние да направиш каквото и да било и всеки момент щеше да повърнеш.

— Не знам. — Алисън захапа кожичка до нокътя си и Холи забеляза, че доскоро под държаните ѝ нокти са изгризани, а кожичките накъсани. Тя се засмя високо. — Не съм сигурна, че някой щеше да се погнуси от това.

Това ги сближи — по-самоувереното момиче започна да показва по-явно благодарността си и връзката им стана поне малко по-равностойна. Със Софи пък я сближи англосаксонската литература. Всяка сряда двете сядаха в библиотеката на колежа и си разменяха половинки от преводи, след това ги преписваха прилежно една от друга, а скоро след това Софи намери ксерокс и това сложи край на тези срещи.

Холи наблюдаваше приятелката си от отсрещната страна на чина и се питаше дали косата ѝ ще порасне толкова гъста, ако престане да се подстригва като момче, и мислеше как да превърне веждите си, подобни на гъсеници, в елегантни и изтънчени. Ами облеклото? Софи носеше къси поли или дънки „Ливайс“, когато не беше в униформата на гребния отбор, и Холи се питаше дали чифт дънки, макар и много над възможностите ѝ, няма да направят краката ѝ да изглеждат по-дълги или да ѝ осигурят онзи статут, който все ѝ убягваше: да бъде готино маце.

Разглеждаше заобления почерк на Софи — нанизани една до друга букви от пурпурното мастило на писалката и го сравняваше със собствените си нахвърляни с химикалка букви. Холи работеше спретнато: лепящи листчета, флуоресцентни маркери; папка с разделители за различните предмети, джобове, които се вадеха, разделени с картички, за да намира по-лесно мястото им, когато ги прибира — тя беше маниак на тема канцеларски материали. Затова пък почеркът ѝ беше кошмарен. Сякаш в главата ѝ се рояха толкова много идеи, че не спираха да се блъскат, за да се появят на листа. В резултат се появяваше купчина неравни букви, все едно надраскани от някоя вещица с дълги нокти или от нескопосан писар.

Часът, в който двете сравняваха преводите си и проверяваха дали всяка разбира какви ги върши Зеления рицар и дали двете могат да обсъждат текста достатъчно убедително, бе един от най-върховните моменти в седмицата за Холи. Досега умът ѝ бе като клеймо на срама — нещо, с което тя тайно се гордееше, но знаеше, че не бива да показва тук, където смятаха, че зубриш, за да покриеш мангизите за стипендията. И така седмицата се свеждаше до няколко великолепни часа.

Софи обаче признаваше открито възхищението си от упорития ѝ труд, защото бе истина, че тя покриваше по-голямата част. Предишния ден Софи беше пуснала бележка в нейната пощенска кутия, за да признае, че всеки ден е ходила на гребане и затова така и не е успяла да намери време да завърши своята половина от превода.

— Толкова си умна — не спираше да повтаря тя. — Не си тъпа като мен.

— Я престани! Не си тъпа.

— Гола вода, както казва татко.

— Няма такова нещо — опъна се Холи. — Всичко е наред.

— Именно. По-добре да се позабавлявам. Солидна специалност, награда за гребния отбор и готин пич — за предпочитане бъдещ съпруг — това искам от престоя си тук.

Холи се отпусна назад. В това изречение имаше твърде много чужди за нея неща, които ѝ подсказаха, че е на грешен път. Независимо от всичко, тя не се сдържа и се усмихна на откритото признание на Софи. Имаше нещо непосредствено у нея. За това момиче със свежо лице, бивша спринтьорка от областта, в която бе живяла, и капитан по лакрос, а сега член на гребния отбор на колежа, животът се състоеше в това да се възползва от всички възможности, да не пропуска нито една. Тези дълги крака, които кръстосваше и отпускаше пред нещастния стар Хауард, и способността да ласкае партньорката си в обучението толкова умело, че тя да свърши почти цялата работа, безспорно ѝ помагаха да гони целите си.

Холи бе наясно, че я манипулират, но всичко бе сторено по толкова очарователен начин, че незнайно как и защо, тя нямаше нищо против. Софи притежаваше желязна воля: беше готова да става в шест сутринта, за да отиде на ледената река, докато повечето студенти все още се гушеха под юрганите; успяваше да убеди второкурсници да ѝ дадат есетата си, без те дори да се усетят, че тя възнамерява да ги препише дословно. Холи не се съмняваше, че в края на трите години тя ще е допринесла за медала на гребния отбор, ще си е осигурила бъдещия съпруг — или поне потенциален бъдещ съпруг, защото късметът винаги спохождаше такива като нея, а и тя умееше да се възползва от него.

Нямаше да е никак трудно да ѝ завижда, може би дори да я презира. Но Холи не можеше да изпитва подобни чувства. Светът, към който принадлежеше Софи, интригуваше силно Холи, макар да твърдеше, че го презира и мрази.

— Нали знаеш, че тя е тори — измърмори Холи пред Алисън по-късно, след като бе споменала пред Софи, че отива на среща на университетската Лейбъристка партия.

— Естествено — отвърна Алисън.

— И догодина иска да живее в къща на Удсток Роуд или пък в Джерико, не на Каули Роуд като нас.

— Защо ѝ е да ходи в източен Оксфорд? Сигурно татенцето ще ѝ купи къща.

— Не знам. — Неочаквано се почувства нелоялна, защото си спомни разговора, когато стана ясно, че бащата на Софи не е емоционално ангажиран, че живее отделен живот от семейството си. — Тя го спомена. Забрави, че съм го казала.

Алисън се разсмя.

— Ти май я харесваш.

— Да. Да ти кажа, не е чак толкова лоша.

За нея наистина не беше лоша. Тя жадуваше за късчетата информация, които Софи подхвърляше за живота си — подробности за партита в други стаи в колежа; небрежно подхвърлена реплика за наркотици, които шмъркали приятели от училище, въпреки че Софи не била докосвала подобни неща… Приятелката ѝ бе твърде заета да се представя за безупречен член на отбора по гребане, който води здравословен начин на живот.

— Няма да повярваш какви са ги вършили миналия уикенд — прошепна тя и Холи се запита дали приятелката ѝ не обича да я скандализира с екстравагантността на елита.

— Какво?

Стомахът на Холи се напрегна в очакване на разказа, който щеше да бъде повече в стила на Брайдсхед10, отколкото може да си представи. Тези истории — разказани задъхано и забързано сред много кикот — бяха като прелюдия към „Залез и упадък“11, дори още по-хубави, защото се бяха случили в истинския живот.

— „Либъртинс“ били на обяд в „Брикс“ на Търл Стрийт и когато приключили, всеки от тях си поръчал отделно такси, което да ги откара до „Кингс Армс“.

— Но това е на минута път — не можеше да повярва тя.

— Именно! Цял автопарк от таксита се наредил по дължината на Търл Стрийт и автомобилите чакали пасажерите си за едноминутно пътуване!

— Шофьорите на такситата не са ли се подразнили?

— На всеки платили по петдесет лири.

— Петдесет кинта не е зле за една минута работа.

— О, със сигурност не са се оплакали — отвърна небрежно Софи.

— Може да са се почувствали глупаво.

— Я стига! На кого му пука? Те са си свършили работата и им е било платено. Господи, понякога си толкова сериозна! — Тя събра книгите си с едно бързо и плавно движение, което даваше да се разбере, че въпросът е приключен, изправи се и погледна Холи, която все още си представяше озадачените физиономии на таксиметровите шофьори. — Хайде! — Гласът и бе станал остър от раздразнение. — Ще закъснеем.

И така Холи тръгна след нея и се порица заради прегрешението да не е достатъчно безгрижна, да не вижда смешното в това група глезени младежи да се перчат с привилегиите си. Измъчваше се от факта, че презира подобно поведение, и независимо от това продължаваше да бъде прелъстявана от Софи и от света, от който тя беше част. Препъна се по износените дървени стъпала на библиотеката. Софи беше на няколко крачки пред нея, очевидно я бе забравила напълно преди консултацията, по време на която щеше да разчита на нейния превод, и после отново щеше да бъде мила и сладка.

Край вратата на портиера Софи спря и се усмихна на висок млад мъж — гребец от друг колеж: „Ориел“ или „Крайст Чърч“. Той, изглежда, познаваше партньорката на Холи и се наведе, за да я целуне и по двете бузи.

Светлината, която нахлуваше в двора, си играеше по лъскавата му коса, паднала ниско над очите и острите скули, и озаряваше лицето му така, че Холи видя извивката на устата и зелените очи със златни точици. Раменете му се спускаха до тесен ханш, типично за гребец, а когато се разсмя — очевидно на нещо, което Софи беше казала, гласът му беше въздействащ, но не и гръмък. Това говореше по-скоро за класа, отколкото за пари, и за вродена, но не натрапчива самоувереност.

— Кой беше този? — попита тя Софи по-късно, докато чакаха на площадката пред стаята на Хауард и приятелката ѝ наблюдаваше как Адонис минава през двора, за да излезе от колежа. На вратата на портиера той се обърна и вдигна поглед.

— А, този ли? — попита Софи, без да откъсва очи от него, въпреки че тонът ѝ говореше за пълно безразличие. — Това беше Джеймс Уайтхаус.