Анатомия на един скандал

Кейт 25 април 2017 г. Тринайсет

Втори ден и Оливия Литън — ищцата на езика на съда, или „русата метреса“, както е описана във вестник „Сън“, се качва на свидетелската скамейка. Съдебните заседатели притихват, защото встъпителната ми реч е била просто загрявката. Оливия е в главната роля тук.

Две от жените я наблюдават с присвити очи. Възрастната, която вчера гледаше така, сякаш не бе чувала за случая, се взира към нея иззад очила с метални рамки; а пък една от трийсетинагодишните — с изправена коса, дебели вежди, наплескана с фон дьо тен така, че лицето ѝ има оранжево-розов оттенък — се мръщи. Тя е една от жените, които наблюдават подсъдимия така, сякаш не може да повярва, че е там. Сякаш е седнала срещу истинска звезда. Погледът ми не издава какво мисля, когато тя го среща, и аз ѝ отправям студена, делова усмивка.

Оливия ми се струва ужасена. Очите ѝ блестят, много е възможно да ревне, а кожата ѝ е неестествено пребледняла. Когато се видяхме в стаята на свидетелите вчера, тя говореше ясно и бързо, веднага пролича колко е интелигентна, усетих и потискания гняв. Беше нестабилна, държеше тялото си така, сякаш е крехка съчка, която всеки момент ще се прекърши.

— Всичко е против нас, нали? — попита тя и занарежда някаква статистика за процента на осъдени при директно предизвикателство.

— Имаме силен казус и ще убедя съдебните заседатели, че той е виновен — отвърнах аз, докато я гледах право в очите и се опитвах да ѝ предам собствената си увереност, че ще стигнем до присъда в нейна полза.

Тя се усмихна немощно; устата ѝ се изкриви на една страна, забелязах поглед на тъжно примирение, който казваше: „Но това не е достатъчно, нали?“. Тя е завършила Кеймбридж и не е глупава. Но и не е нужно да си умен, за да си наясно, че когато една жена е изнасилена, вярата ѝ в справедливостта и силата на правото бързо започва да се подкопава.

В съда обаче Оливия е образец на невинност или поне изглежда по-невинна, отколкото можете да си представите, че би могла да бъде млада жена в края на двайсетте, започнала връзка с женен мъж. Облечена е в семпла права рокля с ученическа якичка и аз се питам дали това не е прекалено. Получава се добре обаче. Достатъчно слаба е и има вид на хермафродит, на бездомно дете и така натрапчивата представа за пола ѝ се губи. Тези малки гърди — хапани и мачкани, както ще подчертае Короната — са притиснати от тъмносиния плат; дългите крака са скрити зад свидетелската скамейка. Не се вижда нищо, което би могло да бъде прието като прекалено или подчертано сексуално.

Джеймс Уайтхаус, разбира се, не може да я види. Свидетелската скамейка е отделена така, че да я виждат съдебните заседатели, съдията и адвокатите, но не и обвиняемият. Имаше тенденция за използване на видеопоказания при уязвими свидетели в случаите на сексуално посегателство; показанията на ищеца бяха представени чрез пикселизирани черно-бели образи, които трепкат и подскачат като нескопосано редактирано любителско видео. Оливия също можеше да бъде разпитана по видеовръзка, но тя храбро се съгласи да даде показания в съда. По този начин съдията може да усети пълната сила на травмата от преживяното: ще забележи всяко поемане на въздух, ще види как потреперват раменете ѝ. И макар да е мъчителен и да изглежда жесток, благодарение на накъсаната реч — мълчанието, което набъбва, докато тя търси кърпичка или откликва на предложението на Негова светлост да пийне вода — разказът ѝ ще се разгърне по-ясно. Тъкмо благодарение на това ясно и неоспоримо доказателство се надяваме да го осъдим.

Наблюдавам как съдебните заседатели я наблюдават; преценяват роклята, лъскавата коса, опитват се да разгадаят изражението ѝ — определено показващо безпокойство, въпреки че тя се старае да се държи смело. Среща погледа ми и аз се усмихвам, надявам се да ѝ предам самоувереността си, да ѝ подскажа, че ще преживее всичко това, че ще го понесе, макар и да е неприятно. Знам, че се подготвя да разкаже най-ужасното събитие в живота си, изтъкано от срам, гняв и страх. Нужен е истински кураж, за да го стори: да се изправи в съда и да обвини човек, когото някога е обичала, в това грозно престъпление. А може да изпитва и чувство за вина заради това открито предателство. Представям си, че дланите я сърбят от избилата пот; подмишниците ѝ овлажняват, докато часовникът в съдебната зала тиктака, отмерва настойчиво минутите, чува се отчетливо в тишината. Тя ще се разкрие напълно, сякаш нож я е прорязал до костта.

Питам се дали мисли за това, че той се намира зад стъклото, дали си представя погледа му, насочен към нея. Звучи нервно. Гласът ѝ с южняшки акцент е толкова тих, че когато потвърждава името си, се налага да я помоля да говори по-високо.

— Оливия Клариса Литън — представя се тя по-уверено, а аз се усмихвам и се обръщам към съдебните заседатели.

Веждите на госпожа Оранжево лице са се извили нагоре. Да, всички знаем, че името е прекалено софистицирано, но не я винете за това. Изнасилването като домашно престъпление се случва при всички класи и може да се случи с всяка една от нас.

— Госпожице Литън, ще ви задам няколко въпроса и ще напредваме бавно. Ще ви помоля да говорите по-високо. — Опитвам се да я успокоя, не откъсвам очи от нейните и се усмихвам окуражително; старая се да ѝ помогна да се почувства по-спокойна. Това е важно: неспокойният свидетел няма да разкаже добре историята си, а няма по-лошо от свидетел, чийто ум изведнъж се е изпразнил.

Задавам прости въпроси един след друг, уточнявам дати, места и имена, иначе я оставям да говори за събитията със собствено темпо и със свои думи. Изработвам свой си ритъм: въпрос, отговор, въпрос, отговор. Поддържам темпо, сякаш сме излезли на приятна следобедна разходка, и с всяка направена крачка тя съобщава факт. „Кога започнахте работа за господин Уайтхаус?“ „През март.“ „Каква беше ролята ви в офиса му? Приятна ли ви беше работата? Какво включваше?“ Лесни, къси въпроси, които са ненатрапчиви и ми позволяват да я водя, поне малко, защото не могат да бъдат оспорени и Анджела Ригън, великолепен адвокат, няма да се меси и прекъсва. „Значи, когато господин Уайтхаус получава министерския пост, вие все още работите за него в офиса му в Камарата?“ „Да, точно така.“ Продължаваме в същия дух.

Научаваме накратко за дългите часове, които е трябвало да посвещава на работата, и за общата атмосфера в отдела. Всички уважават господин Уайтхаус: чиновниците го наричат „министър“, въпреки че той предпочита „Джеймс“.

— Приятелски настроен ли беше?

— Да, но не прекалено.

— Излизахте ли заедно на социални събития? — усмихвам се аз.

— С Патрик и Кити от неговия офис понякога излизахме да пийнем по чаша, но никога с Джеймс.

— Защо?

— Той имаше много работа или казваше, че трябва да се прибере да се види със семейството си.

— Семейството му… — замълчавам. Оставям всички да осмислят факта, че е женен мъж с две малки деца. — Всичко това се промени, нали? — продължавам да питам.

— Да.

— На шестнайсети май сте излезли заедно да пийнете по чаша.

— Да.

— Доколкото знам, сте били да пийнете с приятели преди това. — Усмихвам се, за да ѝ вдъхна кураж, че не разкривам нищо шокиращо. Всички излизаме на по питие, подсказва поведението ми и спокойният сериозен тон.

Уточняваме, че е пила два джина с тоник с бивши колеги от централния офис на консерваторите в „Маркуиз ъв Гранби“ и че леко ѝ се е виело свят, когато се върнала в Камарата малко преди десет вечерта, за да си вземе забравената чанта с екипа за фитнес. Когато пресичала Ню Плейс Йард, се натъкнала на Джеймс Уайтхаус.

— Маркирано е с А на първата карта в папките ви. Външното пространство между Порткълис и Уестминстър Хол обяснявам на съдебните заседатели и показвам документа.

Разнася се шумолене на хартия; по лицата на съдебните заседатели се изписва повишен интерес, когато отварят папките с доказателства и разглеждат картата. Всички обичат карти, макар да няма нужда да я гледат в момента. Само че аз искам съдебните заседатели да визуализират срещата на Оливия и Джеймс, да видят маркираното място на картата. Трябва да свикнат с физическото разположение на Камарата на общините — лабиринт от проходи и сумрачни коридори, които улесняват тайни срещи, както политически, така и сексуални. Искам да посадя семенцето на тази идея още сега.

— Какво стана след това? Разговаряхте ли с него? — питам.

— Да — потвърждава Оливия и гласът ѝ потреперва. Поглеждам я остро. Не може да ми се разкисне точно сега. Все още не сме близо до интересните доказателства. Усмихвам се окуражително, въпреки че в усмивката ми има достатъчно твърдост.

— Видях го да идва към мен, затова поздравих, а след това се препънах. Май бях нервна. Нямаше заседание в Камарата и не очаквах да го видя. Просто бързах да си взема чантата.

— Какво се случи, след като се препънахте?

— Той ми помогна. Стисна ме над лакътя, за да ме задържи, след това попита дали съм добре, нещо такова.

— Помагал ли ви е по същия начин преди, придържал ли ви е за ръката над лакътя?

— Не. Никога не ме е докосвал. Всичко беше в рамките на приличието.

— Той продължи ли да ви придържа за ръката?

— Не. Пусна я веднага след като си обух обувката.

— Какво се случи след това? — продължавам. Всяка леко подпийнала млада жена би заситнила нанякъде, но в нашия случай не е станало така. Не мога да я ръководя, трябва да изчакам Оливия сама да постави следващата част от пъзела на историята.

Тя се усмихва и гласът ѝ потреперва при спомена.

— Той ме покани да изпием по чаша.

Продължавам да я водя. Въпрос, отговор, въпрос, отговор. Поддържам ритъма. Поддържам крачката бавна, равномерна и приятна; съобразявам скоростта си с движенията на химикалката на съдията.

Потвърждаваме, че връзката е започнала, че след седмица е била консумирана. Госпожа Оранжево лице присвива очи още повече. Да, правили са секс. Затова е този процес. Преживей го. Не издавам, разбира се, раздразнението си. Запазвам спокойствие, погледът ми се мести от един съдебен заседател на друг, но не се задържа на нито един за по-дълго. Прекалено заета съм да тегля напред главния си свидетел в момент, когато е събрала малко самоувереност. Сега е по-спокойна, гласът ѝ вече не звучи толкова остро.

Не искам да навлиза в подробности от връзката: това единствено ще я подготви за въпросите на Анджела за миналата сексуална история, нещо, което според Короната е напълно ненужно. Разбрали сме се с няколко уточняващи фрази да изтъкнем, че е имало секс, и сега е време да се прехвърлим на случилото се в асансьора.

Само че Оливия не се придържа към сухите факти.

— Не исках да приключи — добавя тя, когато я моля да потвърди, че връзката е приключила на шести октомври. Гласът ѝ се превръща почти в шепот. Завеса от коса се спуска пред лицето ѝ.

Не я питам защо и се готвя да продължа, но тя, изглежда, е решила да каже каквото е намислила.

Отпуска глава назад, косата ѝ перва бузата. Очите ѝ са мокри, но гласът звънти, съвсем ясен, думите са простички.

— Не исках да приключи, защото бях влюбена в него.