Анатомия на един скандал

Кейт 7 декември 2018 г. Трийсет и пет

Перуката ми се сплесква на бюрото, където я хвърлих. Обувките се кръстосват там, където ги изритах. Началото на декември е: краят на много дълга седмица.

Навън небето експлодира в цветове: бледосиньо, лъскаво оранжево, почти флуоресцентно розово. Въздухът издава, че идва студ: тази вечер ще бъде студено на всички, които спят в кашони. Замислям се за момичето, което изчезна миналата зима; надявам се, макар да е малко вероятно, да е намерило по-добър живот.

Нечии стъпки трополят по стълбището: всички са хукнала да пийнат по чаша преди първото от коледните партита. Може би трябва да се присъединя към по-младшите си колеги, защото седмицата беше добра. Случаят ми с трафик на хора върви по план. Аз, разбира се, съм прокурор. Шейсет афганистански имигранти на възраст от две до шейсет и осем, натъпкани в контейнер, докарани незаконно на доковете Тилбъри. Всеки от петимата подсъдими си има свой защитник и твърди различни неща. Процесът е тромав и доста досаден. Но пък бе освежаващо да работя по случай за власт и експлоатация, в който няма секс.

Заключителните речи са следващата седмица. Поглеждам своята, написана още когато получих документите за случая. Пренаписах я тази седмица, за да включа критични точки, които изникнаха по време на кръстосаните разпити. Шлифовах я така, че няма нито една излишна дума; репетирах, докато не стана съвършена. Няма нужда да репетирам отново.

Освен това е петък вечер. Има други неща, които мога да правя. Утре имам „среща“. При тази мисъл се свивам. Али я уреди: Роб Филипс, адвокат от колежа, с когото се е видяла миналата година на банкета. Разведен. С две деца. Инстинктът ми нашепва да откажа категорично: не искам нищо да ми напомня за онова място, освен това той носи прекалено много багаж. Но пък истината е, че всички имаме багаж. Аз най-сетне се опитвам да се отърва от моя. След процеса потърсих помощ и говореното подобри нещата: неочакваните спомени намаляха, намаля и омразата, която изпитвам към себе си. Все още ми е трудно.

Но пък много неща се промениха след оправдателната присъда. Свирих отбой от прокурорската работа по случаи със сексуално насилие и се обърнах към по-общи престъпления, въпреки че това е сериозна материя и не по-малко трудна. Сегашният случай с трафик на хора ще бъде последван от процеса на банда, която крадяла произведения на изкуството по поръчка: 40 милиона лири в китайски нефрит и порцелан, измъкнати от провинциални музеи. Все още ме търсят за сексуални престъпления. Потокът от случаи за сексуално насилие става все по-голям и се простира от развлекателния бизнес до футбола, със сигурност ще се прехвърли и към други спортове. От време на време съм изкушена да се върна — особено когато се замисля за възрастни жертви с разбит живот, които губят вярата си за втори път. Тогава обаче чувството ми за самосъхранение се включва. Сигурна съм, че мога да се върна, но не мисля, че мога да понеса повече от това. Не и в момента. Поне за известно време.

Отпускам се назад на стола: опитвам се да се протегна цялата, наслаждавам се на усещането как се разтягам от пръстите на краката до пръстите на ръцете. Минаха две години, откакто Брайън ми подаде онова billet doux16 с документи и отвори отново рани, за които се залъгвах, че са отдавна излекувани. Повече от деветнайсет месеца минаха, откакто Джеймс Уайтхаус седна на подсъдимата скамейка в Олд Бейли и беше оправдан.

Време е да продължа напред. Други вече са го направили, поне Софи, на която бе даден „бърз“ развод през март на основание неговото „неразумно поведение“. Новината даде възможност на вестниците да раздухат процеса и да намекнат за лудориите на „Либъртинс“, но дори това не му се отрази по никакъв начин. Той отново е в правителството: младши министър в Министерство на транспорта, който отговаря за сигурността на железниците и строителството. Забутан, макар стойностен пост, който съвсем не е награда, но ще му спечели точки и ще улесни връщането му в голямата политика: обзалагам се на сто кинта, че ще го повишат при следващото разместване в Министерския съвет. Тази мисъл ми оставя горчив вкус, както и скорошна снимка, на която е с министър-председателя; очевидно двамата споделят някаква шега, защото той е реабилитиран: кариерата му е възобновена, приятелството им възстановено, ако изобщо някога изобщо е било поставено под въпрос.

Той си има нова приятелка: значително по-млада от бившата му съпруга, адвокатка в Сити, в края на двайсетте си години. Видяхме я на снимка на Треднийдъл Стрийт по време на развода, вървеше с наведена глава, с лице, скрито зад гъст воал от тъмна, изправена коса. Очаквах някоя не чак толкова интелигентна и се запитах защо такава умна жена ще се захване с мъж, обвинен в изнасилване. Чарът му обаче е несломим и той бе оправдан. Няма дим без огън ли? Не и когато става въпрос за Джеймс Уайтхаус.

Стомахът ми ръмжи и аз отпивам глътка диетична кола. Това е поредната промяна: престанах да пия алкохол и напоследък хладилникът ми е пълен с храна. Бялото вино има своето място, но сега се храня: вече не съм хърбава, а просто слаба.

Животът ми е малко по-балансиран и макар все още да съм вманиачена на тема Джеймс Уайтхаус, не е както преди. Може да минат дни, дори седмици, без да се сетя за него, но пък фактът, че беше оправдан, все още ме измъчва; остава си дразнител, който сякаш ми се подиграва. Въпреки че сегашната му работа не е чак толкова важна, все още го виждам във вестниците. Винаги когато влизам в Бейли, се сещам за него и за професионалния ми неуспех. То е като бележка под линия към тийнейджърската ми мания или може би незначителен контрапункт: тих като свирка за куче, но въпреки това доловим. Ако името му се споменава, ако има дори най-незначителна връзка, не се стърпявам и трябва да науча.

Мисля за всичко това, когато Брайън чука на вратата. Бързото „дум-ду-дум-дум“, обичайно за него, което означава работа.

— Влез — усмихвам се аз, когато той се показва. Доволна съм, че ме разсейва. — Да не би да носиш нещо интересно?

Върховете на ушите му са порозовели и той се подсмихва, сякаш се опитва да опази тайна. Няма папка с документи, не носи billet doux, единствено „Кроникъл“, ежедневникът на Лондон.

— Какво е това? — В очите му забелязвам искри и нямам търпение да науча причината. Той свежда поглед и се наслаждава на краткия си миг на сила.

— Старият Джим Стивънсън е бил доста зает. — Той подсвирва с уста.

Бях забравила, че познава журналиста: връзка отпреди години, когато Флийт Стрийт си е била Флийт Стрийт, новинарските офиси са били сбутани на улицата чак до съда, а репортерите са работили на една крачка от мястото, на което се намираме в момента.

— Добро попадение…

— Давай веднага — протягам се, нетърпелива след закачките му. Той отстъпва две крачки, прави танцова стъпка, след това ми подава вестника с усмивка, която единствено на него може да му се размине, защото работим заедно над двайсет години.

— Интересно, а?

Усещам, че ме наблюдава, надява се да реагирам, но аз не мога да го погледна, твърде погълната съм от думите на страницата. Въздухът сякаш застива: един от онези незабравими моменти — както когато получих писмото за Оксфорд, като момента под аркадата, триенето на камъка в гърба ми, гласът му до ухото ми.

„Министър-председателят разпитван заради смърт в Оксфорд“, гласи заглавието с големи букви на първата страница над снимка на министър-председателя, който изглежда колкото сериозен, толкова и лукав.

„Полицията на Темз Вали възобновява разследване за смъртта на негов приятел след употреба на наркотици през 1993 г.“ гласи първото от двете подзаглавия. Прочитам второто и сърцето ми започва да блъска неудържимо. „Министър Джеймс Уайтхаус също ще бъде разпитван за смъртта на видния си приятел“.

Кръвта нахлува в главата ми, пулсира, докато попивам подробностите, от текста изскачат ключови думи: смърт… наркотици… ексклузивен клуб… разврат… „Либъртинс“… и дата от началото на юни 1993 г.

Датата е същата, на която ме изнасили: 5 юни. Смъртоносният инцидент с Алек Фишър се е случил в същата нощ в началото на лятото, когато той попадна на мен под аркадата. Спомням си дрехите на „Либъртинс“, които тайничко смятах за страхотни: кремава копринена риза с дебела вратовръзка, вталена жилетка, панталони, които криеха доказателството за случилото се. Спомням си, че той, изглежда, се връщаше от парти — дъхът му миришеше на уиски и на „Марлборо Лайте“. Най-вече помня необичайната му нервност. Очите бяха разширени не от кока, ами от адреналина, който го караше да тича през двора; помня и енергията, безразсъдството, натрапчивия импулс за физическо освобождаване, който не бе просто нужда да прави секс, при това без да го интересува с кого и как ще го получи, ами реакция на силно емоционално преживяване. Било е отклик на огромния му страх.

Смърт. Секс. Власт. Всички са били в играта онази нощ. Издавам странен звук, нещо между ахване и задавяне, и се преструвам, че го превръщам в кашлица с надеждата да заблудя Брайън. Отпивам от диетичната кола и мисля трескаво, докато отпускам глава назад и крия пламналите си очи.

— Добре ли сте, госпожице?

Той коленичи до мен; загрижен, с бащинско отношение, наднича към лицето ми. Знам, че забелязва сълзите, които правят погледа ми стъклен. Колко добре ме познава? За каква част от историята се досеща? Видял ме е как израствам от ученичка до младши член на колегията и се издигам до прокурор; наблюдавал ме е как укрепвам като служител на закона и жена, заварвал ме е разплакана. Последният път не беше чак толкова отдавна: една вечер, когато си мислех, че всички да излезли от офиса, точно след като Джеймс Уайтхаус беше оправдан.

— Добре съм — отвръщам остро с тон, който не може да заблуди никого. — Каква невероятна новина, както сам каза. — Прочиствам гърло. — Трябва да е напълно сигурен в източника си.

— Не може да пусне подобно нещо, без да знае, че е истина.

— Какво казват по Би Би Си? — Посягам към лаптопа, нетърпелива да отклоня вниманието му; търся последните новини и през всичкото време се питам дали това не е моментът, в който бездънният, необясним късмет на Джеймс Уайтхаус го е напуснал.

— О, вече пуснаха новината — отвръща Брайън и аз не съм сигурна дали мога да се справя с това: поредното, ужасно, ежедневно напомняне за онова, което Джеймс и свитата му са извършили. Същевременно в мен се надига надежда; деликатно чувство, което расте, защото знам, убедена съм напълно, че мога да се справя, независимо от кошмарните детайли. Защото Джим Стивънс и колегите му ще ровят за истината, а аз съм на страната на истината, не просто на страната на победителите. Ако някоя по-тъмна истина излезе и ако Джеймс Уайтхаус се подхлъзне най-сетне, тогава ще се почувствам отмъстена и колкото и да е нерационално, няма повече да се обвинявам за случилото се.

Брайън говори, докато убеждението расте у мен, и тонът на гласа му — тих, същевременно дрезгав е нюанс на кокни — също се е променил. Вече не разказва и не клюкарства, но неочаквано е станал толкова нежен, че преставам да се ровя в заглавната страница на „Би Би Си Нюз“ и се заслушвам.

Той ме наблюдава внимателно и сякаш знае какво точно искам да чуя. И макар да съм наясно, че законът невинаги наказва виновните, че един умел прокурор може да спечели дори когато свидетелските показания са против клиента му, че адвокатската работа опира до това да си по-убедителен от опонента, също така знам, че според общественото мнение нещата изглеждат различно и не един морално осъдителен акт може да бъде определен като обикновено съвпадение. И може — ако това се повтаря достатъчно често и високо — напълно да съсипе даден човек.

Мисля над всичко това, докато Брайън говори и думите капсулират убеждението му така, че е увито стегнато и ми е представено като завършен пакет; факт, много по-сладък от което и да било billet doux.

— Не се притеснявайте — продължава той и усмивката му е отражение на моята; загатната усмивка, толкова предпазлива, и въпреки това усмивка. — Този път няма да се измъкне.