Анатомия на един скандал

Холи 16 януари 1993 г. Петнайсет

Библиотеката на колежа мирише на книги: суха и сладникава миризма, сякаш мирисът на хартия е дестилиран до този на чиста, хрущяща слама. Не мирише на книжарница — място, на което мирисът на книги е примесен с този на дъжд от палтата на клиентите или със застоялите миризми, които са внесли със себе си: сандвич с риба тон, дояден на влизане, бира, допита в „Кингс Армс“ преди малко.

Когато Холи влезе за пръв път в библиотеката от седемнайсети век, тъкмо мирисът на книги я порази. Тази миризма не се влияеше от намека за нескафе, носещ се от чашата на бюрото на главната библиотекарка. Ами книгите: те бяха подредени от пода с дебел килим чак до куполообразния таван, чието стъкло бе боядисано в бледорозово и ментово зелено, разделени със златисто и изрисувани с бели рози.

Това бяха полици с книги — като се започнеше от подвързаните с кожа енциклопедии на дъното до учебниците с меки корици, до които се стигаше с дървена стълба, чийто стъпала скърцаха, когато отпуснеш тежестта си на тях, за да се качиш. Шестнайсет ниши бяха снабдени с полици и разделени на английска, френска, немска, италианска, древногръцка и латинска литература; философия, политика и икономика; география; теология; музика, история на изкуството; право. Историята си имаше отделна библиотека, сякаш предметът бе толкова обширен, че не можеше да се побере на тези полици. Тя нямаше представа дали химици, биохимици и математици заемат учебници, но рядко ги виждаше тук и предполагаше, че придобиват повечето си знания в някоя лаборатория, а не в това тихо място за учене.

Беше рано сутринта: осем и трийсет. Любимо време от деня, когато библиотеката беше почти празна — единствено тя и главният библиотекар, господин Фулър, който вечно се суетеше. Тя го наричаше господин Тумнус на името на фавна в „Лъвът, Вещицата и дрешникът“, който се напрягаше, ако някой студент посмееше да заговори високо или, още по-лошо, влезеше в библиотеката, за да потърси приятел, а не книга. Той обаче я харесваше. Наблюдаваше го как ѝ кима безмълвно, след това се заема с двете малки дъбови чекмеджета, в които бяха индексите на книгите: авторите подредени в азбучен ред, след това заглавията. Университетската библиотека имаше електронен каталог, но за тези неща бе нужно време, а никой не бързаше да въведе тук подобна система. Въпреки че книгите бяха в безупречен вид, тънък слой прах покриваше екрана на компютъра в библиотеката. Редът се поддържаше от карти с индекси: някои пожълтели, със заглавия, написани на машина преди петдесет години, други писани на ръка. Системата беше работила успешно повече от сто години и, изглежда, нямаше смисъл да се сменя. Малките дъбови чекмеджета все още изпълняваха ролята си.

Библиотекарят пое бързо по застлания с килим коридор, за да постави на място върнатите книги и да подреди купчината, извадена снощи и оставена неприбрана. Освен стъпките му и непрекъснатото му цъкане с език, заради безхаберието на студентите, библиотеката тънеше в тишина. Бяха единствено Холи и хилядите книги.

Тя се протегна, наслади се на слънчевите лъчи, които се промъкваха през високия източен прозорец до нея и играеха по бележника ѝ; прашинки танцуваха на светлината, сенките от красивите каменни стени очертаваха книгата ѝ. Забеляза през прозореца фигура, която тичаше по стълбището в другия край на площада. За пореден път се почувства щастлива, че се намира на това място — така красиво и тайнствено заради животите на всички тези хора, заради историите, които се преплитат в библиотеките, столовите и навесите за лодки, баровете и нощните клубове, музеите, градините.

Ако университетът беше място за открития, то тогава животът на хиляди се променяше и се разкриваше на това място: пишеха се истории, преписваха се отново, пробваше се различна сексуалност, изпитваха се политически пристрастия, променяха се, изоставяха се по време на осемседмичния семестър.

Новаците, които се усмихваха гордо от първата официална групова снимка, не бяха същите студенти, които хвърляха академичните си шапки във въздуха и се замеряха с яйца и брашно — някои срамежливо, други с облекчение — три години по-късно. Животът — интелектуален, социален и сексуален — нямаше да отмине никого.

А тя бе готова за всичко това. Вече бе изкарала един семестър и усещаше, че се променя: акцентът ѝ стана по-мек, сякаш по-топлият климат на Оксфордшър топеше напевния говор; самоувереността ѝ започна да расте, когато се поотпусна и си позволи да повярва, че има не по-малко право от когото и да било друг да бъде тук. Мисълта я стресна. Наистина ли го вярваше? Ами да. Поне малко. Все още се чувстваше като натрапница — може би и другите се чувстваха по същия начин.

— Аз съм само проформа математичка — призна мрачно Алисън късно една вечер, докато висеше над учебника си, а след това задраска написаната сметка с права, черна линия. — Приета, за да попълнят бройката за момичета. — След това продължи: — Чувствам се като измамница.

Холи беше щастлива тук. В Оксфорд можеше да бъде самата себе си. Най-вече тук, в библиотеката, където смисълът беше да се потопи в лоното на книгите и да не ѝ се налага да се преструва, че не е умна. В училище непрекъснато я тормозеха заради това, докато накрая тя се затвори в себе си и престана да отговаря на въпросите на учителите; отпускаше рамене и забождаше очи в пода, сякаш се опитваше да се превърне в невидима. Ако имаше престъпление, по-тежко от това да си умен, то бе да не успееш да прикриеш факта под пластове сарказъм и наплескана спирала. В нейното училище крайната цел беше да си хванеш гадже, а умът само пречеше на това.

По-късно, през последната година, когато вече се знаеше, че ще кандидатства в Оксфорд, тя стана дръзка: започна отново да говори и да показва, че е умна, макар и предпазливо отначало. „Аз съм такава“, демонстрираше тя, когато вдигаше ръка, за да отговори на въпросите на госпожа Търогуд за свободната воля и детерминизма във „Воденицата на река Флос“ или за Бърта Рочестър като двойница на Джейн Еър. Сега вече виждаше края на учебната година: броеше оставащите месеци и можеше да усети аромата на свободата; предвкусваше бягството от момичешките компании, непрекъснатото заяждане, коварното убеждение, че ако не си красива или слаба, ако не си с достатъчно къса пола или не си нагласила вратовръзката по точно определен начин, то ти не струваш нищо. В последния ден на изпитите бедрата ѝ се триеха под старомодната плисирана пола, вратовръзката беше безсрамно дебела, но тя се зае със съчинението за Шекспир и изля душата си. Най-противната ѝ тормозителка, Тори Фокс, я попита как ѝ се е сторил изпитът и тя не посмя да каже истината. Не искаше да рискува да признае: „Всъщност беше лесно“. Но когато изкара четири пълни шестици, всички разбраха.

Тя стана, за да се протегне и да погледне отново през прозореца към една от най-възхитителните гледки в Оксфорд. Готическата кула на „Сейнт Мери“ в контраст с класическата „Радклиф Камера“; издължен фалос, засенчен от ротонда, учението надвило набожността; въздържанието изместило себевъзвеличаването. Може би затова тя се чувстваше толкова доволна на това място. Цялата тази красота, историята и традицията съществуваха, за да увековечат и улеснят учението. Не трябваше да се страхува и да се извинява, задето има желание да прочете книга или отново да бъде себе си.

Нито един от социалните ѝ страхове нямаше значение. Тя знаеше, че никога няма да стане част от компанията на Софи, но това май не беше кой знае какъв проблем. Тя имаше приятели извън колежа: онези искрени, амбициозни момчета от студентския вестник, които обсъждаха да кандидатстват за работа в печатните издания или в Би Би Си (може би дори вече бяха опитвали); също и Алисън — с която можеше да изпие чаша сайдер в бара на колежа. Все още беше сигурна, че тя я харесва безрезервно, дори Холи да беше твърде смотана, за да забие в някой от нощните клубове на Парк енд Стрийт — дрехите ѝ бяха неподходящи, движенията неумели, тялото твърде недодялано, за да се отпусне напълно.

Беше се освободила от страха, че някой ще си каже колко много неща не ѝ достигат. Тя най-сетне си даваше сметка, че тук има и други различни. Дотолкова, че чувстваше, че може да си намери мястото. За пръв път в живота, по-точно казано, за пръв път от ранно детство, тя принадлежеше някъде. И можеше да си отдъхне. Онова безпокойство, което препускаше във вените ѝ всеки ден в училище и което се оттичаше едва когато се качеше на автобуса за дома и поглъщаше някой „Туикс“, обзета от облекчение, че е минал поредният ден, се беше изпарило или се появяваше рядко — само когато търсеше Софи сред другите си приятели. Това беше ново, дори възхитително чувство — чувството, че е свободна и спокойна.