Анатомия на един скандал

Софи 22 юли 2017 г. Трийсет и едно

Когато пристига писмото с поканата за годишния банкет на бившите възпитаници, тя първоначално го захвърля. Събота вечер през юли е: една вечер далече от децата; най-хубавата част от уикенда, посветена единствено на нея.

Ако отиде на срещата, ще трябва да бъде смела: рискува да клюкарстват за Джеймс или да се стараят да не го правят. Щяха да обсъждат съпруга ѝ и това, което е направил, състоянието на брака ѝ… Цяла вечер щеше да се чувства неловко.

Тя обаче не изхвърля тежката картичка с гравиран герб на колежа и букви в курсив, не я запраща в камината, а я поставя на полицата над нея. Има цели два месеца да потвърди присъствието си.

— Защо не отидеш? — пита Джеймс. — Децата ще останат при родителите ми.

Могат да разчитат на Кристина, но дори и при това положение и дума не може да става да му бъдат поверени през уикенда.

— Не мога — отвръща тя и няма желание да изтъква очевидното: че заради него тя вече не иска да попада в ситуации, в които ще трябва да се държи дръзко и да демонстрира добро настроение, докато разказва на нови и стари познати как върви животът ѝ. Да, омъжена е за Джеймс; живеят в северен Кенсингтън, имат две великолепни деца. Версия на истината, предадена в първични цветове с едри мазки, които не оставят място за нюанси или подробности, версия, която Фин или всеки на шест би създал.

Независимо от всичко, възможността да се върне в стария си колеж остава: поканата я привлича от мястото си до снимка в сребърна рамка на полицата над камината. Софи Грийнауей, пише на поканата, и тя изважда старите снимки на това момиче. Ето я с Алекс и Джулс в дрехи от ликра, поруменели, радостни след гребната гонка; а пък тук седи пред „Кинг Армс“, след финалните изпити, облекчението ѝ личи, робата е изцапана с традиционните яйца и брашно. Тя търси още снимки: парти през втората година в онази къща в Парк Таун, тя надига бутилка „Будвайзер“, отметнала е коса назад, изражението ѝ е предизвикателно: „Ела и ме хвани, ако смяташ, че си достатъчно добър“. Снимката е от средата или може би края на деветдесетте: сребърни халки на ушите; прилепнали дрехи; устните тежат от блясък, веждите неукротени от пинцета; самоувереност, която тя не може да познае.

Джеймс го няма на повечето от тези снимки: техният живот в Оксфорд се разиграваше нощем, главно в неговия колеж, и то единствено през първата им година. Въпреки че свързва Оксфорд с него, през повечето време тя беше сама там. Колежът „Шрусбъри“ беше нейният колеж и значителна част от нея жадува за онова момиче, чиято личност и живот не се изчерпват с харизматичното ѝ гадже. Сега ѝ се иска това момиче да се върне. Иска ѝ се да улови отново духа на Софи Грийнауей.

Тези чувства са отговор на желанието ѝ да стане по-напориста, да има по-силен характер, да се измъкне от сянката на Джеймс. Старото ѝ „аз“ е съсипано след процеса и тя се променя много по-очевидно от него. Бракът им е опасна конструкция. На повърхността всичко изглежда стабилно — те се държат любезно един с друг, може би дори прекалено, предпазливи са. Той е необичайно внимателен — вслушва се в мнението ѝ или поне дава вид, че го прави; купува ѝ цветя; държи да покаже, че се интересува единствено от нея, че няма и следа от Оливия.

Същевременно основите на брака им вече не са силни; картата, по която са живели толкова години, вече не е сигурна. Съпругът ѝ е непознат или по-точно на нея ѝ се налага да приеме една по-тъмна, почти непозната негова версия. Понякога гневът ѝ е юмрук, който замахва, докато тя се подиграва на себе си като на слабачка, пред която той знаеше, че може да излъже и да е сигурен, че няма да бъде предаден. Друг път тя се опитва да се заблуждава по отношение на поведението му: демонизира Оливия или се предава пред умелото му лавиране. Да измисли обяснение, което му дава възможност да каже, че е сбъркал, а не че е бил зъл или безцеремонен.

За Джеймс това е допустимо, мисли си тя в най-мъчителните моменти на самоомраза. Той не мисли, че е направил нещо нередно. Той, изглежда, искрено вярва, че Оливия е играла игра и неговата версия за истината е единствената важна. Но тя се измъчва от признанието му за онези съществени подробности относно случилото се в асансьора.

Животът на съпруга ѝ се връща към нормалното си русло, работата в избирателния му район го поглъща, а също и тайните му срещи с министър-председателя. Връзката между тях все още е силна, въпреки че Том държи политически разумна позиция и все още не позволява да го виждат с него. Но Джеймс очаква и това да се промени.

— Ще стане — уверява я разпалено. Убеден е в това заради превратностите от миналото, които ги свързват здраво.

Тя е тази, която трябва да бъде смела заради света навън: усмивките пред училището, неискрените поздравления от други жени, които със сигурност ѝ мислят злото, както от и онези, които се надява да са по-искрени. Нейната част от Лондон е едно село и тя си представя шушуканията, които я следват във фитнеса, в аптеката, в супермаркета, в кафенетата, в химическото чистене. И през всичкото това време срамът я притиска. Тя е омърсена, защото е била до него. Той може и да е бил оправдан, но целият свят знае, че е изневерил. А тя е наясно, че освен това е излъгал и изнасилил.

През повечето време тя носи тези мисли мълчаливо, сърцето я боли от мъка. След това заплашва да изригне — свитият юмрук търси нещо, което да удари с всички сили — и тя трябва да спортува, да тича безумно по улиците или да използва гребната машина в свободната стая, когато започна да избягва фитнеса. Единствено когато усеща как сърцето ѝ се напряга, готово да се пръсне от натоварването, а гърдите ѝ започнат да горят, тя намира известен баланс. Намира го във физическото изтощение и в почти нетърпимото усещане, че всеки момент ще изгуби съзнание заради усилието да прогони мрачните чувства.

Психотерапевтът също помага малко. Това беше идея на Джини: нещо, за което Софи не би и помислила, би решила, че е глезотия, ако майка ѝ не беше признала, че се вижда със специалист, след като Макс я напусна, и това ѝ помага.

— Достатъчно е да говориш с човек, който няма да те съди. Помага — бе казала тя.

Джеймс знаеше, но се преструваше, че няма представа.

— Не искам да чувам никакви подробности. — Той ѝ се стори краен. Тя остана поразена. „Защо, за бога, да ти казвам“, прииска ѝ се да му каже.

Разбира се, има прекалено много, което не може да сподели. Важни истини, които си остават неизказани. Потиснати думи, пропъдени преди всяка сесия: „Съпругът ми излъга в съда, че не е изнасилил друга жена, и аз не знам какво да направя“.

Всичко това превръща в предизвикателство срещите ѝ с Пеги, сивокосата терапевтка с каменно изражение на лицето. Голяма част от последната сесия преминава в пълно мълчание. Софи цензурира почти всяко кратко изречение, докато Пеги не повдига вежди, когато споменава баща си. И Софи изпълва целия час със сълзи. Грозни ридания, от които лицето ѝ става на петна, и накрая тя стиска в ръка голяма топка мокри кърпички, смутена от силата на чувствата, които спомените са събудили.

— Много се извинявам — повтаря тя, докато си духа носа, който непрекъснато тече. Неутешима е като Фин, когато отборът му пада на футбол. — Не знам какво ми става.

В опит да напомпа самоуважението ѝ, Пеги я предизвиква да отиде на срещата в колежа.

— Кое е най-лошото, което може да се случи?

— Да не ме харесат. Да ме преценяват и съдят — прошепва Софи и си мисли: „Ако знаеше само, и ти щеше да ме осъдиш. Щеше да решиш, че съм слаба; съучастница в онова, което е направил; същата егоистка и морално компрометирана личност като Джеймс“.

— А може и да не се случи така — казва Пеги и прибира кичур права коса зад ухото си. Софи чака и се надява терапевтката скоро да наруши мълчанието, което започва да я смущава, защото се проточва дълго.

Пеги свива рамене.

— Може и да не се случи — заявява най-сетне Софи.

Ето как се връща в „Шрусбъри“. Намира се в стая в колежа. Стаята е по-хубава от онази, която ѝ се беше паднала по време на финалните изпити: ламперия от тъмен дъб, огромно бюро, плот със стара зелена кожа, а в спалничката, голяма колкото килия, единично легло.

Тя прокарва ръка по корема си — хлътнал заради стреса през изминалите девет месеца, дотолкова, че костите са щръкнали и малката ѝ черна рокля вече не е опъната, ами виси. Дланите ѝ са влажни и, докато си мие ръцете, вижда хлабавите пръстени да блестят под течащата вода, прясно направеният маникюр блести. Това са ръцете на съвършено различна жена: на старата Софи, чиято най-голяма грижа беше кога да вмести тренировките във фитнеса и какво да сготви, когато поканят приятели за вечеря. Или как най-добре да се справи с несъответствието между сексуалния апетит на Джеймс и своя.

Тя пропъжда тази мисъл — а заедно с нея и спомена за направените компромиси — и се обляга на прозореца, за да наблюдава, докато връстниците ѝ пресичат двора, за да пийнат по чаша преди вечеря. Общо са четирийсет и двама или четирийсет и трима: всички в разцвета на живота, но и с много задължения — деца, ипотеки, застаряващи родители. И те самите скоро ще навлязат в средната възраст. Но пък остаряват добре. „Така се отразяват сравнително голямото богатство и приличното образование“, мисли си тя, въпреки че никога не се е тормозила за подобни неща. Винаги е смятала, че ще остане слаба, активна, стегната; точно както влизането ѝ в университета бе прието за даденост. Изпънали гърбове, самоуверени, устремени, връстниците ѝ изглеждат така, сякаш светът е в краката им — точно както преди двайсет и пет години, когато са влезли за пръв път в този двор. Някои от тях са били убедени, че ще се превърнат в най-ярките звезди на своето поколение, други пък изобщо не са мислили върху това, защото са го приемали за даденост. „Щастливи лекенца“, както каза баща ѝ, когато я остави в началото на първия семестър.

Сега са достатъчно възрастни, за да са се справили с някои трудности и да са натрупали тайни: преживели са разводи, скръб, безплодие, съкращения, депресии. Стресът и напрежението са се трупали четирийсет години. Знае, че един от техния випуск е починал — инцидент с пушка в сафари парк в Южна Африка, а друг има рак. Тя оглежда фигурите — някои са заформили шкембета, две са по-източени, отколкото ги помни… Има ли обаче някой обвинен в криминално деяние? Съмнява се. Може да са били обвинени за шофиране в нетрезво състояние или в някое незначително престъпление — измама например. Никоя друга обаче няма съпруг, срещу когото е било заведено дело за изнасилване.

Ръцете ѝ започват да треперят. Къде ѝ беше умът, та дойде тук? Болезненият спомен за края на първия летен семестър все още ѝ тежи, станал е дори по-непоносим през призмата на извършеното от Джеймс. Тя си спомня страха от нещо немислимо, което му се беше случило в студентските години, и огромната му паника, след като го разпитаха в полицията; спомня си ужаса, когато новината се разпространи в колежа; недоумението ѝ, когато Джеймс бързо я отблъсна.

Защо рискува да събуди тези спомени и да се изложи на укори? След като напитките започнат да се леят, все ще се намери някой, на когото му доставя удоволствие да спори. Все някой ще попита за процеса: „А ти какво мислиш, Софи? Беше ли убедена, че е невинен? Не изпита ли поне някакво съмнение?“.

Тя се беше подготвила; упражняваше се как да се изсмее, за да парира подобни разговори; тренираше реплики.

— Разбира се, че никога не съм се съмнявала. Мислиш ли, че щях да остана с него, ако се съмнявах?

Тя ще се държи като вярна съпруга, както увери майка си, заради децата.

Все още не е измислила различна роля.

Свещите хвърлят меки езерца светлина по махагоновите маси и осветяват лицата на онези, които говорят. Представят ги в добра светлина, така че времето се размива и те могат да минат за десет години по-млади: вече не са студенти, а в края на двайсетте и университетът все още не им е толкова далечен.

Минаха на порто. Наситено, полусухо, винтидж реколта. Алкохолът влиза с лекота и Софи пие от носталгия. В една мека лятна вечер, когато го пробва за пръв път, тя легна в средата на двора, без да обръща внимание на надписите да не гази тревата. Небето беше обсипано с кристали, а сградите стигаха до неподозирани висини. Спомни си мократа от роса трева, как полата ѝ се вдигна и някой — вероятно Ник от групата по английски — се наведе и я целуна леко. За частица от секундата това ѝ се стори незабравимо романтично, след това усети, че ѝ призлява. Което и да бе, момчето се разсмя, вдигна я на крака и я поведе към тоалетната в дъното на стълбите, където изчака търпеливо, докато тя повръщаше.

— Трябва да пийнеш малко вода — каза, когато тя излезе засрамена и благодарна. — Ще се видим, когато се почувстваш по-добре. Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимна, олюля се и усети, че всичко пред погледа ѝ се мержелее.

— И се наспи.

Сега се питаше кой е бил. Това свястно, почти забравено момче, което се бе държало толкова мило, което се беше отдръпнало, когато стана ясно, че тя не може да откликне на ласките му. Мнозина не биха постъпили така. Тя се ужаси, защото осъзна, че приема това за нещо нормално. И че смята, че е била късметлийка, задето не се е събудила и не е открила, че бикините ѝ са събути.

Оглежда се и среща погледа на Пол. Май беше той. През първата година се натискаха с него, набързо, тайно. Не беше подходящ за нея: биохимик от гимназия в Кент; умен, но не спортен тип. Тя инстинктивно разбра, че разликите между тях са много, въпреки че имаше сексуално привличане между двамата. Сега смята, че началото съвсем не е било лошо. Той беше забавен и хубав. Къде ѝ е бил умът? Представя си различна версия на живота си: неуловим, неясен мираж, проблеснал някъде на хоризонта. Тя си мислеше, че е постъпила умно, когато избра Джеймс. Беше изпълнена със самодоволство, но е имало и други мъже, които можеше да избере. Нито един от тях нямаше да бъде изправен пред съда, нито един от тях нямаше да потъпче клетвата, а след това, когато останат насаме, да признае, че е изнасилвач, и да я натовари с този факт.

Тя отпива няколко глътки порто; усеща топлината да се разлива по гърлото ѝ; посяга към парче марципан и отхапва мъничка хапчица сладост; опитва се да се фокусира над момента и да отблъсне подобни мисли.

— Би ли подала портото? — моли глас от лявата ѝ страна.

— Извинявам се… извинявай. — За момент се чувства объркана, след това долива чашата на Алекс от дясната страна и подава тежкия декантер наляво.

Собственикът на гласа: тъмен, с изваяни черти, в добро настроение, е Роб Филипс, старо гадже на Алекс; сега адвокат, човек, когото видя за последен път на сватба в началото на хилядолетието. Не е женен, сега забелязва по голия пръст на лявата ръка. Веселяк доколкото помни.

— Кажи как си? — пита той и се обръща към нея, гласът му, пълен с топлина, сякаш я пита, защото наистина се интересува, а не само от любезност.

— А, благодаря. Супер. Радвам се, че дойдох, въпреки че телешкото „Уелингтън“ не е толкова хубаво, колкото го помня.

Той прихва и се наслаждава на нейната неискреност.

— Наистина се радвам, че се върнах — добавя тя. — Много ми е приятно, че съм тук.

И тя наистина е благодарна за този момент; за този шанс да се остави на носталгията; за тази възможност да избяга. Поглежда тежките маслени картини на стените, портретите на благодетели от епохата на Тюдорите и видни бивши възпитаници, както и добре поддържаните, усмихнати лица на връстниците си, всички преуспели, справили се с онова, което животът им е поднесъл. Поема си дълбоко въздух и усеща как той изпълва тялото ѝ. Поне този път най-сетне успява да се отпусне.

— Не питах дали харесваш телешкото „Уелингтън“ — отвръща Роб и тя усеща, че той я наблюдава.

— Знам. — Тя не може да го погледне, затова се заиграва с виличката за десерт, обръща я ту насам, ту натам и чака той да прояви разбиране и да отвърне поглед.

— Извинявай, не исках да се натрапвам. Да поговорим за времето. Или къде ходиш на почивка. Ходиш ли на почивки? — пита той.

— Във Франция… и в Девън, близо до майка ми.

— Чудесно. Къде точно? — И двамата навлизат на по-безопасна територия: най-добрите плажове в Саут Хамс; предимствата да ходиш извън сезона; дразнещият трафик по стръмните пътища, обрасли с жив плет. Тя чува как гласът ѝ се превръща във ведрия, дързък глас на Софи Уайтхаус, който използваше за събитията с избирателите, на които ходеше, и за онези ужасни коктейли по конференции и вечери за набиране на средства. Изискан глас, имал привилегията никога да не е познавал емоционални, какво остава за финансови или физически травми. Глас на човек, който се плъзга над трудностите в живота. Тя може да говори така часове наред, но тъкмо когато закопнява за нещо не чак толкова изкуствено, дори за дискусия по въпросите на политиката — макар и без да споменава Джеймс, — той я поглежда напрегнато. — Да знаеш, че ако някога имаш нужда от човек, с когото да поговориш, аз съм насреща.

Тя се напряга: усеща как сърцето ѝ започва да блъска под ребрата, а стомахът ѝ се преобръща. Това предложение ли е?

— Ами… добре съм, благодаря. — Тя се свива също като стара мома в роман на Джейн Остин, застава нащрек, страхува се от интрига.

Той се усмихва, сякаш е очаквал тази реакция.

— Не исках… просто… Виж, това вероятно е напълно неочаквано от моя страна и дори грубо да го споменавам, но познавам добър адвокат по бракоразводни дела, ако прецениш, че имаш нужда. — Той се усмихва и всичко изкуствено в разговора им отлита. Тя го поглежда в очите и забелязва практичното му отношение, пълната яснота, че бракове като във вълшебните приказки не съществуват. Че „докато смъртта ни раздели“ вече не е достатъчно обвързващо.

— Ти адвокат по бракоразводни дела ли си?

— Не, не си търся работа. Двамата с Джо се разведохме преди години и използвах колега. Тя беше изключително добра: направи всичко много по-лесно, отколкото можеше да бъде. Вземи, това е визитката ми. — Той бърка в портфейла и ѝ подава твърдо картонче. — Извинявай. Не че тук е мястото. Просто… нали знаеш. Минал съм по този път. Безкрайните компромиси, които правиш в брака. Опитите да оправиш нещо, което едва ли може да бъде оправено. — Той прави гримаса, движенията му са прекалено експресивни, дори комични: англичанинът, който се надсмива на себе си. Това ѝ въздейства. Мило — и тя омеква.

— Благодаря ти, но едва ли ще се обадя — успява да каже и остава изненадана, че гласът ѝ звучи ясно и категорично.

Той свива рамене, сякаш иска да покаже, че не е обиден, и насочва вниманието си към чашата с вино. След малко тя насочва вниманието си към Алекс — успешен консултант по мениджмънт, наскоро станала майка, която показва снимки на едногодишните си близнаци, заченати инвитро.

— Очарователни са, Алекс.

Приятелката ѝ грейва и разказва дълъг анекдот за първите им думи — досадно, но блясъкът по лицето на Алекс го прави поносимо. Опитва се да не мисли за предложението на Роб, което не я оставя на мира, също като нетърпелив прощъпалник. Развод. Безкрайните компромиси в един брак. Адвокатка, която направи всичко много по-лесно, отколкото можеше да бъде.

Роб започва разговор с Андреа, жена, която тя едва разпознава. Гласовете ту стават по-силни, ту заглъхват и тя отпива червено вино, усеща как стаята става по-топла и по-интимна; обляга се на Алекс, която сега говори за изискания вкус на бебетата, и усеща топлината на ръката на приятелката си до своята, спомня си дружбата, която може да се възроди след толкова години.

По едно време усеща, че някой я наблюдава. Вдига поглед и по диагонал през две маси забелязва женско лице: тъмни очи, руса коса и зле поддържана прическа на черта, уста без усмивка, която не трепва, за да покаже, че я е познала, нито пък показва топлота, когато Софи ѝ се усмихва. Странно. Усмивката ѝ се стопява, когато жената се обръща.

Алекс продължава да говори, затова тя се заслушва, показва одобрение, когато трябва, ахка и охка, докато се чуди на щастието, което приятелката ѝ приема, без да се замисля. Чувстваше се по същия начин, когато Емили се роди и Джеймс беше поразен от първите си преживявания като баща. След това се повтори, още по-въздействащо, с раждането на Фин. Тези кратки моменти в началото.

Мислите ѝ се лутат. Тя се пита коя е жената — сега главата ѝ е скрита зад официалните сака. Не може да забрави и Роб, който е отприщил притеснението ѝ с думите си: развод, безкрайни компромиси.

Едва когато е сигурна, че той не гледа, тя посяга към визитката и я пъхва в чантичката си.

По-късно, много по-късно, те излизат във вътрешния двор. Минава полунощ и мнозина отиват да си легнат. Двама, наблюдава тя развеселена, са заедно: романсът от втората година е подновен — дори само за една нощ.

Роб ѝ маха ведро с ръка.

— Извинявай, ако съм прекалил — започва той, но тя го прекъсва.

— Ни най-малко. Няма защо да се извиняваш. — Гласът ѝ, любезен и безпристрастен, е същият, който използва за избирателите, които настоятелно им звънят в Търлсдън и отчаяно търсят вниманието на Джеймс. Роб вдига ръка и тя вижда смачканата официална риза. След това мъжът се качва по готическото стълбище в края на двора.

— Отиваме ли в бара? — Алекс я хваща под ръка и двете минават по тревата. Нощта е топла; звездите са точно толкова ярки, колкото ги помни от нощта, когато ги наблюдаваше как се въртят, легнала в росата. И докато зяпа нагоре, тя се препъва, напитките си казват думата или може би носталгията — това усещане за други, изгубени версии на живота ѝ.

— Добре ли си? — Алекс я придържа, докато си обува отново обувката, и стиска здраво ръката ѝ.

— Извинявай, да. — Нежната ръка, която я е прихванала, лекотата, с която възобновиха приятелството си, всичко това я трогва до сълзи. Не са говорили за Джеймс. Тя си представя как си говорят до малките часове на нощта, след това разбира, че е невъзможно, защото как може да говори пред някого открито за него?

— Ще дойда след малко. Просто ми трябват няколко минутки.

— Сигурна ли си? Какво да ти взема? Половинка сайдер заради едно време? Или бутилка „Будвайзер“, нали това пиеше?

Не е пила бира от години.

— Всъщност едно малко уиски с лед.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Честна дума. Обещавам да дойда след две минути. Просто искам да поседя тук и да помисля.

Погледът на Алекс омеква. Тя не е глупачка и неочаквано Софи усеща, че не може да изтърпи съжалението ѝ.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Добре, до след малко. — И старата ѝ приятелка продължава по тревата.

Известно време тя седи на пейка в един ъгъл на двора, наблюдава ги как се отдалечават към бара. Старите компании са се събрали отново: учените почти не разговарят със завършилите история на изкуството; някогашните снобски отношения все още съществуват. Въпреки че тъкмо някогашните зубъри сега управляват света, а историците, завършилите английска литература, са до един учители и журналисти, освен ако не са станали консултанти по мениджмънт или не са се преквалифицирали в счетоводители, а всичко за изкуството, което са научили, е прибрано или забравено.

Пейката изглежда стабилна под бедрата ѝ, пронизващият хлад я разведрява, докато се опитва да се съсредоточи над онези, които са близо до нея, и да си представи как осемнайсетгодишните преследват своето „аз“ на средна възраст. Някои почти не са се променили; неколцина са неузнаваеми: изрусената до бяло коса или растите, които са носили до първото интервю за работа, сега са добре поддържани прически или къси пострижки.

Докато фигурите се отдалечават, тя усеща, че някой е седнал до нея. Поглежда към натрапника и усеща тръпка на очакване. Това е същата жена, която я гледаше намръщено по време на вечерята. Все още не се усмихва. Въздиша тежко.

— Много се извинявам, но за съжаление, не си спомням името ти. — Софи се опитва да поеме контрол над ситуацията.

— Али. Али Джесъп. Бях Алисън в колежа. Мислех, че ме прави да изглеждам по-възрастна. — Жената се обръща и я поглежда. Софи забелязва, че тя е добре подпийнала, очите ѝ са кървясали и блестят с интересен, притеснителен огън.

— Не се тревожи. Не се познавахме. — Али сякаш е прочела мислите ѝ. — Не бях от красавиците. Учех математика: не твоя предмет.

— О! — Тя се опитва да се отпусне, но в гласа на жената долавя негодувание. Да не би да я е обидила навремето или просто е от онези жени, които презират всички по-привлекателни от тях? Може би се чувства не на място: небоядисани корени и типичната за претоварена майка прическа. Малко пълничка освен това? Тънкият ѝ черен чорапогащник има бримка на прасеца, която тя, изглежда, не е забелязала. Софи винаги вижда подобни неща. Тя се хваща за тези възможности, преди да се замисли над вероятността, че това е човекът, с когото ще трябва да прекара вечерта: не някой нахален тип, завършил политология, който завижда на съпруга ѝ, а искрена поддръжничка на лейбъристите.

— Много се извинявам, че не те помня — успява да измънка тя. — Никак не помня имена. Имахме ли общи приятели?

— О, да. — Али изрича всичко през горчив, гърлен смях. — Помниш ли Холи? Холи Бери!

Умът ѝ се напряга в очакване на нещо неприятно и се появява образът на момиче, което едва помни, за което се е сетила наскоро.

— Да. Да, разбира се. Преди няколко месеца си мислих за нея. Един човек ми напомни за нея.

— Старата ти партньорка в консултациите.

— Да, за кратко. Бяхме приятелки през първия семестър, след това тя напусна, неочаквано, в края на първата година. Така и не разбрах защо. — Тя замълчава. — Съжалявам. Не съм знаела, че сте приятелки.

— Че откъде да знаеш? Ти дори не ме помниш.

— Не съвсем. — Тя не е в свои води и се опитва да насочи разговора в друга, по-безопасна посока. — Тя добре ли е? Все още ли се чувате?

— Все още, да.

Али я наблюдава за момент, след това се обляга назад и поглежда право пред себе си към стая високо над двора, точно под часовника. Софи чака, озадачена от държанието ѝ и все по-разтревожена, че тази образована, но доста пияна жена се кани да хвърли емоционална граната.

— Дали е добре, ами… ами да, добре е. Постигнала е професионални успехи. Не е омъжена, няма деца.

— С какво се занимава? — Софи се хваща за сламка.

Али се обръща и я поглежда в очите.

— Прокурор е.

Ето това е: нахлулият страх, толкова натрапчив, че въздухът около нея става по-студен и всички възприятия се изострят. Сериозната Холи — дебеличка, болезнено праволинейна, почти красива, доста мила, някак наивна — е станала адвокат. Тя си представя Кейт Удкрофт и веднага пропъжда образа. Това изобщо не е възможно. А ето че Холи е станала човек с авторитет и власт — също като госпожа Удкрофт.

— Това беше стаята на Холи — вдига очи Али. — След това я намерих там. Беше заключила вратата и ми трябваха двайсет минути, за да я убедя да я отвори. Когато все пак го направи, не ми позволяваше да я докосна: беше се свила; потънала в огромните дрехи, които най-сетне я убедих да не носи.

Гласът ѝ пресеква, момент на слабост, но тя се овладява, все още не поглежда Софи. Очите ѝ са вперена напред, сякаш е решила най-сетне да каже каквото има.

— Питаш се защо е напуснала. Какво я е накарало да се откаже от диплома от Оксфорд, след като се беше борила със зъби и нокти да влезе? Какво би накарало една млада жена да го стори? — Тя се обръща и я поглежда.

— Не знам. — Софи се опитва да се хване за някое безумно, но възможно обяснение, въпреки че вътрешностите ѝ се свиват и тя има усещането, че ще падне. Знае какво следва. — Забременяла ли е?

— Била е изнасилена.

Думите са шепот: няколко срички, изстрели от оръжие, които отекват, резонират.

— Съпругът ти има стари криминални деяния, Софи — продължава Али. Гласът ѝ е тих, прагматичен, тъжен, но в него няма злоба. — Казвам ти всичко това, защото съм пияна; трябваше да се напия, за да го кажа. Това обаче не означава, че не е истина. Той я е изнасилил, когато е била осемнайсетгодишна девственица в края на първата ни година. Едва ли някога е помислил за въздействието на онова, което е сторил. Може би дори не го е осъзнал, за него това е било просто поредното сексуално приключение. Ала го е направил отново.

Грозните думи плуват около Софи и тя става, отчаяно иска да избяга. Краката не я държат, но сърцето ѝ препуска, кръвта тупти в главата.

— Стига глупости! — Знае, че звучи нелепо, но трябва да каже нещо. — Не знаеш какви ги приказваш. Лъжеш. Какво отвратително, злобно нещо каза!

Али вдига поглед към нея, свива едва-едва рамене, едва трепва.

— Не е така… и много ми е мъчно.

— Ти, кучка такава! — Думата стряска Софи, но инстинктът за самосъхранение е по-силен, отколкото е предполагала. Каквато и да е истината, тя не може да позволи хората да мислят подобни неща за Джеймс.

Трябва да се махне от тази жена и тя се обръща, вирва глава, токчетата тракат по пътеката, докато се отдалечава. Трак, трак, трак. „Дръж се изправена, махни се някъде далече от нея, не тичай, почти стигна.“ Тя се опитва да се хване за нещо позитивно. Децата! Представя си как ръцете на Фин я обгръщат, след това вижда лицето на Емили, с изражение на съмнение, когато ѝ каза, че татко е в затвора, защото една жена била казала лоши неща за него. Врътва се на пета, поколебава се, препъва се, след това хуква, когато истината се стоварва върху нея. Фактите се подреждат като кубчето на Рубик и щракват на място.

До библиотеката забавя крачка, но гласът на Али я следва, докато излиза от двора. Последна язвителна забележка — изречена ниско, презрително: това ще я преследва през дългите часове на безсънната нощ и ще продължи да я измъчва през идващите дни и седмици.

Тя се опитва да се престори, че никога не е било казано, но нощта е тиха и дворът празен.

— Казвам истината… и мисля, че ти я знаеш.