Анатомия на един скандал

Холи 5 юни 1993 г. Деветнайсет

Музиката изпълва двора, тътенът ѝ се носи от далечното стълбище, където се вихри купонът в общата стая на първокурсниците. Събота вечер е, шестата седмица от летния семестър; организирано е събитие, на което всички, които са необвързани, могат да станат част от потна, приятелска какофония, а онези, които искат, имат възможност да се отделят по двойки и докато ръце притискат потните гърбове на тениските и стискат бедра и дупета, да се насладят на първото неумело опипване.

Двойките се отделят с напредването на нощта, намират си скришни местенца в ъглите, допиват бутилки бира или ги преобръщат, когато се впускат в по-деликатната задача да опознаят лицата на новите си любими: бузи, врат, уста. Малцината неизбрани не им обръщат внимание и продължават да танцуват, десните ръце разрязват въздуха, като замахват ритмично; подрусват се на върховете на пръстите си, телата се напрягат във възхвала на това, че са на осемнайсет или деветнайсет. Повечето са първокурсници, които не се интересуват от друго, освен дали ще изкарат нощта до самия край. Музиката тътне и става по-силна: химн, който се извисява до кресчендо, така че всички могат да изреват в обща възхвала. Холи следва думите само с устни, не че ги знае всичките, но те засядат в гърлото ѝ, а Дан, приятел, когото познава от студентския вестник, който я е поканил в колежа „Уолшингам“ за този купон, насочва пръст към нея. Завъртя я, след това запява в косата ѝ, от дъха му лъха на бира, ръката му едва допира талията, но тялото му се отрива в гърдите ѝ и тя започва да се притеснява. Досега може и да е била поласкана, но сега вече се чувства смутена и засрамена.

— Твърде замаяна съм, извинявай — казва тя с усмивка и се отдръпва. И наистина е замаяна след две чаши сайдер, който цамбурка и се пени в стомаха ѝ, кара главата ѝ да се върти. Тя се промъква през топлината, която се излъчва от горещите тела. Въздухът е вмирисан — застоял и сладък — и Холи се отправя към двора. Шумът пулсира зад нея, тласка я напред, обгръща я, преди да бъде поет от грубия златист камък. Тътенът намалява, докато върви към кабината на портиера, ботушите ѝ чаткат в неравномерен ритъм, защото тя е обзета от необяснимо желание да избяга от този колеж и от Дан, който, разбрала е със закъснение, може би иска да бъдат нещо повече от приятели.

Навела е глава, внимава къде по камъните стъпва и се старае да върви в права линия, иначе рискува да се спъне на ливадата със строгите надписи да не се тъпче тревата. Краката ѝ буквално се подгъват. Юнската нощ е станала хладна, щипе кожата ѝ, защото е само по топ, и тя спира да си облече дънковата риза, вързана на кръста. Еуфорията, че е част от една щастлива група, е изчезнала и тя започва да припява. Гласът ѝ е нисък, мелодичен, опитва се да улови отново радостта, която вече не изпитва.

Чувството на замаяност се разсейва. Рискува и поглежда към безоблачното нощно небе, тъмносиньо и искрящо, опитва се да открие чертите по лицето на кръглата луна с цвят на сметана високо над нея. Венера намига и тя също примигва. За момент остава загледана нагоре: оставя се да бъде покорена от тъмнината, която обгръща златните кули. Според феминистката литературна теория, която поглъща, тя трябва да вижда фалически символи навсякъде, но пронизващите кули изглеждат жалки, дори нелепи, в сравнение с величието на нощното небе. Олюлява се леко, покорена от кадифената пищност и невероятната красота на всепоглъщащото нощно небе, което я притиска.

Часовникът на колежа отмерва дванайсет удара: дълги и звучни. Трябва да излезе, но поема наляво и открива, че е попаднала в сводестата галерия: вълшебен вътрешен двор с дъбови врати в стените и огряна от луната ливада, опасана от арки. Изгуби ли се? Не познаваше този колеж. Беше много по-голям от нейния: с повече величие, с парк за сърни и с градина. Това я обърка. Може и да бе навлязла в забранена територия — въпреки че Дан я покани, настоя да дойде. Както винаги, тя се чувства като натрапница. Дан, Нед, Софи, дори Алисън — въпреки че тя заради гордостта си никога не би признала, че е севернячка — могат да обяснят защо са тук, но Холи все още се чувства като натрапница понякога, като човек, който е успял да се вмъкне може би за да попълни някаква училищна квота и няма право да е тук. Въпрос на време е, преди да я разкрият.

Прикрива се в сенките и се обляга на светъл камък от Хедингтън. В сенките може лесно да съществува, да наблюдава, без да я забележат. Не е точно част от това да присъства, но е на ръба. Пристъпва на пръсти, притиска се в тъмното край стените, наслаждава се на спокойствието, усеща как изтрезнява, докато хладният нощен въздух прояснява мислите ѝ. Беше много глупаво от нейна страна. Може би трябва да се върне, да се престори, че се е изгубила, докато е търсила тоалетна, да намери отново Дан — дори да го остави отново да флиртува с нея, защото девствеността ѝ се превръща в по-голям срам от произхода. И сигурно е също толкова очевидна, нещо, за което всеки ще се досети.

Може ли да го направи? С него? Замисли се за безобидния си приятел с копринена коса, кльощав, дребен, линията на челюстта му все още обсипана с акне. Добър с думите — или поне с писменото слово. Това харесваше у него: начинът, по който съставяше изречение, непогрешимата му способност да предаде история с няколко подбрани думи. Той беше умен, а тя ценеше ума, дори да беше непохватен тази вечер. Може пък просто да е бил нервен и това да е бил начинът му да покаже, че иска да спи с нея; или поне че не я намира физически противна. Може би щеше да е по-добре да го направи с приятел. Някой, с когото няма нужда сексът да означава нещо, в когото нямаше да инвестира чувства и емоции и с когото щеше да запази романтичните си представи. Наясно беше, че първият път ще бъде болезнено и мърляво и нямаше да усети нищо, а тя не искаше да изпита това с човек, на когото държеше. Бръкна под дънковата риза и намести гърдите си, разкри деколте с помощта на новия „Уондърбра“. Това напълно подкопаваше всичките ѝ феминистки принципи, и същевременно събираше още детските ѝ тлъстинки и ги оформяше в нещо, което намекваше, че не е точно девственица. Когато сведе поглед към двете меки възглавнички, тя изпита чувство на вина и едновременно с това — непозната гордост. Това съм аз. Те са част от мен — може би точно такава част от мен като мозъка ми и литературата. Разкопча още едно копче и с изпъчени гърди се обърна към общата стая на първокурсниците. Усети нетърпение, потръпна в очакване, което набъбна и се завихри, докато се връщаше.

Една фигура изтича от далечния край на аркадата. Чу стъпките, преди да го види: забързаният бяг на човек в добра спортна форма, краката отскачаха от камъните, след това долови дъха му — необяснимо интимно, когато зави зад ъгъла и едва не се заби право в нея.

Тя спря, тялото ѝ бе напрегнато като на една от сърните в парка от другата страна на оградената градина. Макар да го чу, че приближава, тя не очакваше да се появи пред нея толкова бързо, да запълни разстоянието с тялото и енергията си, така че да не остане място за нищо друго.

— Господи… извинявай, много се извинявам! — Той остана не по-малко шокиран, очите му заискриха над високите скули, когато я стисна за раменете, за да не паднат и двамата. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите, страх и адреналин се смесиха в остър прилив на похот. Той ѝ отправи бърза усмивка. Дъхът му миришеше на уиски и той се олюля неуверено, но чарът му действаше автоматично. Какво ли е усещането, когато знаеш, че в каквото и да сгрешиш, винаги ще ти простят? Защото чарът ти е толкова въздействащ, толкова покоряващ и си наясно, че можеш да разчиташ изцяло на него, дори когато си пиян? Софи ѝ беше разказала как „Либъртинс“ са изливали бутилки „Боли“ в мивката. Но дори сега тя не можеше да повярва, че той — дисциплинираният гребец — е участвал. Той не беше някой грубиян, мислеше си тя и не откъсваше очи от гладката му кожа. Усети как я залива нежност. Може би той не искаше да бъде част от клуба? Може би, също като нея, той не беше отдаден на партита, въпреки че беше облечен в нелепите одежди на „Либъртинс“. Беше напрегнат, осъзна тя: ясно доловима нервност, която пулсираше в тялото му, и на нея ѝ се прииска да го прегърне, да го увери, че всичко ще бъде наред. Всичко това ѝ мина през главата, докато усещаше топлината му, пръстите му върху ръцете, на сантиметри от гърдите.

— Всичко е наред. — Тя сведе поглед, уплашена, че той може да усети реакцията ѝ.

Той се загледа в нея.

— Познавам ли те?… Моли? Поли?

— Поли — съгласи се тя. Естествено, че не знаеше името ѝ. Нямаше откъде да я познава.

— Красивата Поли.

Тя прихна, смутена от комплимента и усилието, което той полагаше.

— Познавам те — или поне си мисля, че трябва. — Гласът на Джеймс се лееше, когато се приближи по-близо и се втренчи в нея. — Красивата, невероятно красивата Поли.

— Не бих казала. — Тя усети как бузите ѝ пламтят и се опита да сведе очи, но той привлече погледа ѝ.

— Напротив — отвърна той с усмивка.

Почти неусетно двамата се приближиха един към друг. Една ръка се плъзна зад врата ѝ. Пръстите му потрепериха, докато я галеха по онази част от нея, която никога не е чувствала женствена. Дори се е надявала късата ѝ прическа да изглежда момчешка, да няма нищо женствено в нея.

— Видът на малката лесбийка, а? — попита веднъж Софи, небрежно замислена, нещо, което умееше до съвършенство. — Такава ли си?

— Не, не съм. — Холи беше поклатила глава, засрамена, че не иска да бъде гей. Не че това беше нещо лошо. И същевременно почувства облекчение, че приятелката ѝ не се е досетила за чувствата ѝ към него.

Тя затвори за кратко очи и си представи, че е човек, който ги наблюдава: двама студенти, хванати на забавен кадър, секунди преди първата целувка. Защото тъкмо това щеше да се случи. Може и да беше пълна лудост, но във въздуха се усещаше онова особено напрежение, онзи сблъсък, който не може да бъде избегнат и ще прерасне в целувка. Всяка любовна история има нужда от него: това неизбежно единение, това отпускане в ръцете на другия, устни и крайници се срещат и сливат, очите се затварят във вълшебно очакване, лека усмивка играе по разтворените устни.

Нейните очи се отвориха. Той все още я наблюдаваше и в погледа му се четеше дълбочина: очевидно желание, което измести краткото колебание за това коя е тя. Дали я позна? Съмняваше се. Тя беше просто поредната подпийнала студентка на лунната светлина, а той — силният гребец. Пръстите му докоснаха бузата ѝ, преди да се наведе отново към нея.

Устните му бяха меки и тази първа целувка надмина всички очаквания. Беше великолепна. Тя вдигна поглед, потърси топлите му зелени очи и той ги отвори, усмихна ѝ се, след това се наведе отново, ръцете му обхванаха гърба ѝ, кръста, привлякоха я по-близо. Дъхът му беше топъл до устата ѝ и тя го вдъхна, докато той я целуваше отново, езикът се плъзгаше по устните, така че тръпки на удоволствие изригнаха на неочаквани места в тялото ѝ. Беше като заря само за нея.

„Това е магия“, помисли си тя все още като наблюдател, който не иска да се откъсне от преживяването. Страстта му бе заразна, ритъмът на сърцето му се ускоряваше, вълнението растеше, докато устните му ставаха все по-твърди и решителни, а езикът се стрелкаше в устата ѝ. Сега вече той бе като вълна, като сила, която я е подела и я тласка напред, без да се интересува дали тя може да се справи с ритъма.

— Май ще тръгвам — започна тя, макар да не знаеше къде да отиде и дори дали иска; желанието ѝ бе да забавят темпото, да успее да приеме шока от мисълта за това къде бяха ръцете му в момента — едната пълзи под ризата, широкият му палец гали зърното, а другата се пъхва под подобието на пола.

— Наистина ли? — Той се ококори като малко, изгубено момче и тя забеляза златистите точици в зеленото, недоумението му. Никоя ли не му е казвала тези думи?

— Наистина — повтори тя и се усмихна, за да го умилостиви.

— Не става — реши той и в гласа му долови ръмжене: звук, който намекваше за бездънна самоувереност. — Струва ми се, че изобщо не искаш подобно нещо. — След това я целуна по-настървено и тя усети как устните ѝ изтръпват. „Похот“, каза си тя и остана изненадана — и може би горда — че имаше такъв ефект върху него, въпреки че изпитваше и малко страх. Усещаше, че нещата излизат от контрола ѝ.

— Не, сериозно. — Тя се засмя тихо и се отдръпна. Как е възможно той да е толкова арогантен, че да решава какво иска тя? Това я подразни. Това ли беше играта на прелъстяване? Очите му омекнаха и тя закопня за повторение на първата целувка: нещо закачливо и нежно. Не можеше ли да я целуне отново така?

Той се наведе и я целуна по върха на носа.

— Така по-добре ли е? — добави.

— Много по-добре. — Значи я разбира. Облекчението ѝ бе огромно. Тя отвърна на целувката, устните ѝ тръпнеха, наслаждаваха се на момента — лунната светлина галеше лицата им; тишината и студът на сградите ги обгръщаха. В нея се бореха толкова чувства. Вълнението и нервното очакване, които бушуваха в душата ѝ, я караха да бъде по-дръзка откогато и да било преди, да пренебрегне всички мисли — лоялност към Софи, страх да не ги хванат, безпокойство какво ще си помисли той за нея — и да се отдаде на усещанията, които пулсираха в нея и заплашваха да я погълнат.

Пръстите му си играеха с косата ѝ, устните му пълзяха по врата ѝ чак до ухото, обсипваха го с леки целувки. След това я притисна силно в мечешка прегръдка, така че ребрата ѝ бяха като смазани и тя остана без дъх, въздухът изсвистя като излязъл от акордеон. Той започна да шепне нещо на ухото ѝ. Тя застина, вледенена от тихата заплаха на думите, защото гласът му бе тих и гальовен. Наистина ли го каза? Тя се надяваше да е сбъркала.

Да, осъзна, каза го.

След това всичко се промени. Успя да издържи, като се върна към ролята си на наблюдател. Представи си, че гледа как друго момиче преживява сцената — може би Тес д’Ърбървил — и наблюдава болката ѝ. Впи поглед в един гаргойл — истинска гротеска с ръце, наполовина скрили очите; устата му бе извита надолу, зейнала от ужас. „Гледай с очите на каменната фигура“, каза си тя, докато гърбът ѝ бе опрян в студения камък. Това бе просто едно събитие от историята на университета, нещо, което сигурно се е случвало векове наред — джентълмените от университета си доставят удоволствие с прислужници или момчета. Нищо лично, а може би и тя го е предизвикала, като е изпъчила нелепите си гърди; гледала го е открито, с неподправено желание. Вината бе нейна или поне отчасти. В началото се съпротивляваше — устните ѝ се отделиха от неговите в опит да му откаже, но той вероятно не я бе чул. Бързо я накара да замълчи с властна целувка, а силното му тяло потисна всички опити да му възрази. Ако я бе разбрал правилно, нямаше да се държи по този начин, нали? Ако знаеше, че наистина не го иска. Тя продължаваше да гледа гаргойла, сълзи скриваха ужасното плезещо се лице и топчест нос; тя виждаше ръцете му, покрили очите, и палците, пъхнати в ушите. Не чуваше злото. Не виждаше злото.

Тя успя. Почти успя — все пак бе невъзможно да остане извън случващото се, да съчини някоя история, докато разкъсваха най-интимното кътче от нея, а тялото ѝ тръпнеше от болка. Не се въздържа и нададе вик, сълзите се стичаха по бузите ѝ, но не изплака — бе прекалено смазана, прекалено ужасена, че се е предала, и толкова шокирана от усещането за безсилие.

След като свърши, той се отдръпна и се извини. Не за акта, а защото разбра, че е била девствена.

— За първи път ли ти е? Мили боже, извинявам се. — Погледна към кръвта, която се процеждаше по краката ѝ и го цапаше. — Трябваше да ми кажеш.

Закопча панталоните си.

— Щях да отделя повече време. — Той изглеждаше засрамен и притеснен, очевидно не бе попадал на много девственици. — Мамка му! — рече в заключение.

Тя не каза нищо, за да му помогне. Той прокара ръка през косата си, погледна я изпод бретона си и ѝ се усмихна замислено.

— Мамка му! — повтори, след това я целуна по челото и я привлече към себе си. Тя усети как сърцето му блъска до тялото ѝ силно и енергично. Той се опита да се държи приятелски. — Няма да ми се сърдиш, нали?

Гърлото ѝ бе пресъхнало и тя стоеше, без да помръдва, и едва дишаше в прегръдката му. Единственото, което искаше, бе той да я пусне, да се махне, за да се почисти и да отстрани всички следи от него.

— Няма да се сърдя — успя да изрече.

Алисън я откри на следващата сутрин. Тя се беше дотътрила обратно в колежа, като се придържаше към сенките, избягваше погледите на всички олюляващи се влюбени двойки и се шмугна през древната порта на колежа, след като друг закъснял студент я пусна със своя ключ. После се скри.

Напълни си ваната с гореща вода, без да се интересува, че не е желателно да притеснява другите толкова късно, тъй като тръбите скърцаха и стенеха, а шумът от течаща вода отекваше зад дървената ламперия. Кожата ѝ порозовя като на прасенце, докато се търкаше: топлината пареше бедрата ѝ, а сапунът ѝ щипеше. Плъзна се под водата и започна да дере врата, гърдите, ключицата — навсякъде, където я бе докосвал той. Изтърка главата си — пръстите се забиваха в скалпа през късата коса, която той беше галил и стискал също като майка, която пощи детето, за да провери за въшки. Пръстите ѝ се забиваха истерично, дращеха, докато не усети, че скалпът ѝ кърви.

По-късно легна свита в леглото, увита в суичър и долнище на анцуг: безлични дрехи, които скриваха проблемните гърди, проблемното тяло.

Беше изтръпнала. Въпреки че отвътре гореше, сърцето ѝ беше като твърдо, тежко като камък. Беше изтощена от плач. Вината и гневът щяха да дойдат по-късно. Щяха да се появяват в най-неочаквани моменти. Сега обаче беше твърде изтощена.

Не помръдна, когато дойде време за закуска. В двора чу бъбренето на колегите първокурсници, когато се връщаха от стола, наяли се с препечени филии и овесена каша, или с пържени яйца и бекон, полети обилно с чай и кафе, и платили с розово листче на стойност петдесет пенса. В десет имаше намерение да отиде на сбирка на „Найтлайн“, но не помръдна; не се срещна на обяд и с Алисън, както се бяха разбрали. При мисълта да се сблъска с някого — особено със Софи, прекрасната, безупречна Софи — ѝ се доповръща.

В един и половина на вратата се почука. Тя стисна юргана, наостри уши, докато чукането продължаваше. Беше настойчиво и издаваше, че човекът няма да си отиде.

— Кой е? — Гласът ѝ не приличаше на нейния, тих, леко разтреперан, когато стана от безопасното легло и пристъпи към вратата.

— Алисън, да не би да си болна? С Дан ли си? Ако сте двамата, махам се.

Тя опита да се пребори с ключа и отвори. Самото усилие да се разкрие пред някого, да сподели тайната бе повече, отколкото можеше да понесе.

Приятелката ѝ остана шокирана и с отворена уста, когато пое в ръце лицето на Холи: подпухнало и набраздено от сълзи, очите кървясали, без грим.

— Какво ти се е случило? — Думите прозвучаха като шепот, сякаш като ги изрече тихо, те щяха да премахнат истината от отговора. Тя протегна ръце за прегръдка, но Холи се отдръпна.