Анатомия на един скандал

Джеймс 31 октомври 2016 г. Четири

Слънчевите лъчи се процеждат през завесите в спалнята. Софи все още спи, когато Джеймс се връща вътре. Шест и трийсет е, понеделник сутринта. Минали се девет дена от излизането на историята.

За пръв път през всичкото това време тя спи след пет и трийсет. Той я наблюдава, обхожда с поглед лицето ѝ, без грим, меките черти върху пухкавата възглавница. Челото ѝ е набраздено от бръчки, разрошената коса разкрива сребърни нишки на слепоочията. Тя все още изглежда по-млада за годините си — четирийсет и две — но последната седмица си е казала думата.

Сваля халата и се пъхва в леглото, не смее да я докосне, да не би да я събуди. Събудил се е още в пет, разлистил е вестниците, в които, слава богу, няма нищо за него — сякаш онези от пресата най-сетне са приели факта, че историята е изживяла живота си. Какво беше правилото на Алистър Кембъл? Ако една история е на първа страница в продължение на осем дена, тогава министърът трябва да си замине. Дали не ставаше въпрос за десет дена? Каквато и да е цифрата, той е избегнал и двете. И в неделя нямаше нищо. По всичко личеше, че няма да има информация по темата и в социалните медии, дори в „Гуидо Фокс“, а и Крис не е чул нищо смущаващо: изглежда, не са изровили друго.

Освен това журналистите имаха истинска история, която да захапят този уикенд — поредния осуетен терористичен заговор. Двама ислямистки екстремисти от Майл Енд планирали поредната атака и били разкрити след като получили боеприпаси. Градската управа изпитваше параноичен страх да не се разкрият подробности, които да предопределят изхода от процеса, но вестниците бяха пълни с предположения и догадки какви са могли да бъдат пораженията с такова количество муниции. Не му се наложи да си блъска ума в Комисията за вътрешна сигурност, за да измисли как да раздуха репортажите: Малкълм Туейтс, надутият бивш министър на вътрешните работи, щеше да впрегне всичките си контакти, за да подчертае увеличаващия се риск от допускането на мюсюлмани, които търсят убежище и се натискат да остават на този отвратителен климат. Той щеше да насърчи разгарящите се страхове на избирателите си, а покрай тях и на белите консервативни британци средна ръка. Извънбрачната връзка на младши министър, за която са научили малцина извън Уестминстър, щеше да се превърне в нещо незначително в сравнение с риска от ордите потенциални терористи, които се опитваха да нахлуят в страната.

Джеймс се прозява и оставя част от напрежението, натрупало се през изминалата седмица, да напусне тялото му. Софи се размърдва. Няма да я буди. Няма дори да рискува да плъзне ръка около кръста ѝ, камо ли между краката. Тя все още се държи неподправено студено. Съвършено любезна и мила е пред децата и Кристина, но е студена — и да, направо фригидна, когато са заедно. Разбираемо е, но не може да продължава все така. Сексът е енергията, която ги държи заедно. Тя има нужда не по-малко от него или поне има нужда от обич и доказателство, че той все още я желае.

Тъкмо това я е наранило най-много покрай историята с Оливия: наясно е, не е глупак. Няма спор, че се държа отвратително, и той го признаваше в онези кратки моменти нощем, когато тя най-сетне си позволяваше да се разплаче и показваше яростта, която през повечето време контролираше. Вечер тази ярост се проявяваше под формата на разтърсващи ридания.

Лошото е, че той има нужда от секс по-често от нея, по възможност всеки ден. Така се освобождава — все едно е излязъл да тича или, по-точно, да се изпикае. За него това е нещо напълно физическо, сърбеж, който трябва да почеше, нужда, на която да откликне. От доста време, откакто децата бяха съвсем малки, тя вече не изпитва същата настойчива нужда.

Той решава да рискува: да се притисне към финото тяло на съпругата си. Тя все още е слаба: дори е по-стегната от времето, когато гребеше за женския отбор в колежа. Дупето ѝ е вирнато, краката мускулести, защото тича редовно, коремът е малко отпуснат — набразден от стрии след бременностите с Емили и Фин. Не че не я желае. Разбира се, че я желае. Само че Оливия му беше подръка — буквално му се предложи на тепсия. Освен това не може да отрече, че е разкошна. Дори сега, като си мисли за мръсницата — защото тя е разказала историята на вестниците, дори да не го е направила лично — той не може да отрече красотата ѝ. Тяло, недокоснато от майчинството — стегнато, с вирнати гърди и слаби крака, руса коса, която блести и ухае на цитрус, уста, способна на жестокост: защото тя е умна; това е част от привличането, както и от изкушението.

За пръв път изневери на съпругата си. За пръв път, откакто са женени. Годежът им не се брои, нито студентските години. В колежа прекарваше момичетата през леглото си като обладан. След като се запозна със Софи, за известно време нещата се промениха и тя, заедно с гребането и изпитите около завършването, го изтощиха за кратко, но дори тогава той не изпускаше възможност. Нали това беше смисълът на Оксфорд? Проучване — интелектуално, емоционално, физическо. Всички видове.

Беше му се разминало — по същия начин, по който като единствен син с две по-големи, преизпълнени с обич, сестри винаги му се разминаваше като момче. Соф така и не беше разбрала, че има други жени. Той избираше мъдро: момичета от различни колежи, от различни випуски, които учеха различни специалности, така че се получаваше. Те бяха еднократни флиртове, които не издържаха повече от две нощи, защото той копнееше за разнообразие: безкрайната, изненадваща разлика между един чифт гърди и следващия; виковете на една жена и на друга; една мека, влажна „катеричка“, или извивка на лакът, или извивка на врата. На млад мъж, прекарал пет години като подрастващ в пансион за момчета, а преди това в частно начално училище, първата година в Оксфорд — а още повече върховната втора година без изпити, преди да се запознае със Софи — донесоха огромна, анархистична свобода.

Лудориите съпътстваха дните му, след като двамата със Соф се разделиха за шест години. По това време работеше като консултант по мениджмънт и получаваше заплата на млад професионалист в Сити. Работата до късно вечер, а след това пиенето, жените — беше преситен от момичета. И тогава, на двайсет и девет, се натъкна отново на Софи в един пъб в Нотинг Хил. Тя беше на двайсет и седем, вече не бе отчаяно напористата двайсетгодишна девойка, а по-самоуверена и опитна жена. Стори му се предизвикателство, дори добра партия. Известно време се правеше на недостъпна: подхождаше предпазливо, сама го каза, за да разбере дали още е безотговорен както преди. Страхуваше се, че кризата, която го беше накарала да я зареже — защото тя го беше видяла, когато е най-уязвим, а той не можеше да понесе това — щеше да се върне някой ден. Въпреки колебанията ѝ да се съберат отново беше неизбежно. Както каза Джеймс в речта си на сватбата, когато изтърси клише, което не бе обмислил добре, имаше усещането, че се прибира у дома.

Наистина мислеше, че е утолил сърбежа. Желанието да души наоколо. По време на годежа имаше две приятелки, които предлагаха екстри: бивше гадже, което се опита да го разубеди да се жени за Соф в месеците преди сватбата, и колежка, която бе започнала да го преследва и дебне, тъй като не бе разбрала, че той иска единствено секс без обвързване. Това го постресна малко. Амилия се беше лепнала за него; тези ококорени очи — кристални езера, сълзи, които преливаха всеки път, когато той скачаше от леглото и я оставяше веднага след като бяха правили секс; онова последно гневно телефонно обаждане — гласът ѝ достигна истерично кресчендо от болка, докато той не прекъсна. Това го накара да тегли чертата. Веднъж щом се оженеше за Соф, щеше да ѝ бъде верен.

И се беше получило. В продължение на почти дванайсет години той ѝ беше напълно верен. Децата го улесняваха. Беше решил да бъде традиционен баща домошар също като Чарлс, баща му, а хлапетата го промениха напълно. Не го усещаше, докато бяха бебета. Изпитваше противоречиви чувства, когато те повръщаха, гукаха и спяха. След като започнаха да говорят и да задават въпроси обаче, започна истинската му любовна връзка с тях. Започна с Емили, но стана много по-силна с Фин: този товар на отговорността, нуждата да се превърне в човек, когото детето му — синът му — да уважава. Не просто достоен за възхищение човек, ами добър човек.

Понякога го дразнеха. Тези огромни очи, пълни с въпроси, тази неподправена невинност, безграничното доверие. В професионалния си живот той не беше напълно откровен: можеше да се отърве с отговори, които не пасваха на въпросите, въпреки това успяваше да успокои хората или да се измъкне. С децата обаче не беше така. Страхуваше се, че те сякаш виждат през него. За тях трябваше да е по-добър.

За известно време, за доста време, той успя да се превърне в желания добър човек. Държеше се така, както знаеше, че е редно. Придържаше се към клетвите, които изрече в църквата от шестнайсети век пред бащата на Софи, Макс, който не се беше постарал да ги спази ни най-малко. Той щеше да бъде добър човек за нея и за децата и по-свестен от баща ѝ. И наистина бе успял. До месеца преди дванайсетата им годишнина.

Тогава, през май, беше в Камарата късно една вечер. Новият закон против тероризма. Късна сесия. След вота той бързаше към Порткълис Хаус, стомахът му ръмжеше от глад и се надяваше да намери нещо здравословно за ядене. И тогава я видя: връщаше се да вземе чантата си от офиса му, за да излезе с приятели. Беше леко пийнала: съвсем малко, очарователно подпийнала. Досега не я беше виждал в подобно състояние. Докато минаваше покрай него, тя се спъна на високите си токчета и се олюля; протегна едната си ръка и я отпусна на неговата, а левият ѝ крак стъпи на замръзнала плоча. Крак в тънък чорап се отпусна до неговите лъснати обувки „Чърч“; той забеляза нокти, лакирани в тъмновиолетово.

— Опа… извинявай, Джеймс — подхвърли тя и прехапа долната си устна, а смехът угасна, защото в офиса трябваше да се обръща към него с „Да, господин министър“. Той знаеше, че го наричат Джеймс в негово отсъствие, а и се стараеше да ги накара да използват малкото му име. Тя задържа ръката си върху неговата и пъхна крака си в обувката, а той стисна лакътя ѝ с другата си ръка, докато тя се изправяше.

— Добре ли си? Да ти повикам ли такси? — Той я поведе към камбаната на Ню Палас Ярд, загрижен, готов да услужи: та нали тя беше млада жена, която трябваше да се прибере у дома на безопасно място, служителка, която не беше съвсем във форма.

Тя спря и го погледна на лунната светлина, неочаквано съвършено трезва, усетила накъде вървят нещата.

— Предпочитам още една чаша.

Така започна. Семенцата на връзката им бяха посети в онази късна вечер в края на пролетта, когато небето потъмняваше. Бяха в бар „Теръс“ — Джеймс се ограничи с една бира, а тя пи джин с тоник. Темза се изнизваше покрай тях. Той се вглеждаше в антрацитните дълбини и наблюдаваше как светлините на „Сейнт Томас“ — болницата, в която се беше родила дъщеря му — хвърлят отражения във водата. Знаеше, че погазва принципите си, че рискува всичко, което го прави по-добрия човек, който искаше да бъде за децата си, но това почти не го интересуваше.

Онази вечер не консумираха връзката си. Дори не се целунаха: мястото беше обществено и той все още си мислеше, че устоява на неизбежното. То се случи седмица по-късно: седем дни на най-болезнената и великолепна предварителна игра в живота му. След това ѝ се извини, че е станало толкова бързо — просто изпитал неистово желание да я погълне сега и веднага. Тя се бе усмихнала. Ленива усмивка.

— Ще има и други възможности.

— Като сега ли?

Флиртът им продължи по този начин допреди три седмици. Беше всепоглъщащ, когато се откриеше възможност, и с малки бягства по време ваканцията на парламента: седмицата в Саут Хамс, близо до майката на Софи; двете седмици в Корсика, където учеше децата да плуват, и всяка нощ се любеше със Софи. Възприемаше флирта си с Оливия като лудост, нещо, което можеше и на всяка цена щеше да приключи веднага щом парламентът поднови работата си.

Опита се да се дистанцира още със завръщането; след края на партийната конференция ѝ каза, че всичко е приключило. Повика я в офиса си с надеждата да избегне скандал и да се държат като добри колеги. Професионално. Беше забавно, но и двамата бяха наясно, че не може да продължи.

Очите ѝ се насълзиха, тя заговори остро, реакция, която му беше добре позната, и затова дори не трепна: това беше реакцията на предишни гаджета и на майка му Тъпънс в редките случаи, когато я разочароваше.

— Значи се разбрахме? — бе попитал той, като се надяваше да чуе „да“.

— Да, разбира се. — Тя му отправи ведра усмивка: вирна брадичка, думите прозвучаха дръзко и наперено, въпреки че развали всичко, когато повтори с треперещ глас: — Разбира се.

Така трябваше да приключи тази история. И може би щеше да се случи точно както той искаше, ако не се бе проявил като глупак. Ако не се беше поддал онзи последен път.

Превърта се към Софи, привлича я до себе си. Няма да мисли за случилото се в асансьора. Едва ли беше най-романтичното място, но връзката им съвсем не можеше да се нарече романтична: няма нужда от „Мейл“, за да му напомни този факт.

Вероятно това е тласнало Оливия към ръба, или по-скоро реакцията му след случилото се. Кратка проява на арогантност. Да. Той смяташе, че този задъхан и изпълнен с ожесточение секс е еднократен и не означава, както тя очевидно бе решила, че двамата се събират отново.

— Благодаря ти. Тъкмо от това имах нужда. — Беше замаян и затова се държа необичайно грубо. Сега вече го осъзнаваше.

— Това означава ли…?

— Какво?

Асансьорът стигна техния етаж и когато се отвори, той излезе и посегна към вратата на коридора, вече замислен над събитията от деня, напълно незаинтересован от онова, което тя имаше да му каже.

Очите ѝ се превърнаха в езера от болка, но той не можеше да си позволи да има нещо общо с това. И двамата трябваше да дават показания пред една от комисиите и вече закъсняваха. Той просто не разполагаше с време.

Може би, ако я беше целунал, ако беше пригладил косата ѝ, ако се беше отнесъл с внимание, ако не беше проявил такава грубост, тя нямаше да се обърне към пресата.

Той обаче я заряза: косата ѝ не беше толкова пригладена, чорапогащникът ѝ, сега вече си спомни, се беше усукал там, където го беше смъкнал. Той я беше оставил просто да гледа след него.

Софи се размърдва и се завърта към него; изтръгва го от неловкия спомен. Той притаява дъх, страхува се тя да не се отдръпне, усеща познатата топлина на тялото ѝ, притиснато в гърдите му. Внимателно поставя ръка на раменете ѝ, след това я спуска надолу, към кръста, и я притегля към себе си.

Тя отваря очи — дълбоко, стряскащо сини — и за момент изглежда изненадана, че е толкова близо до него. Нищо чудно: цяла седмица се беше държала колкото е възможно по-далече.

— Здравей, любима. — Той рискува и я целува леко по челото.

Тя отдръпва лице, смръщва чело и между веждите ѝ се оформя бръчка, сякаш се чуди дали да приеме това като натрапничество. Той отдръпва ръка, след това я отпуска под рамото и внимателно я притегля.

— Добре ли си? — Доближава се и я целува по устните.

— Недей! — Тя свива недоволно рамене, но не се отдръпва.

— Соф… не можем да продължаваме така.

— Не можем ли?

Тя го поглежда и той забелязва болката в очите ѝ, а след това нещо по-обещаващо: смес от поражение и надежда, които предполагат, че тя не иска да продължава това състояние на студена резервираност.

Той отдръпва ръка, освобождава я от прегръдката си и се оттегля назад, за да я погледне внимателно. Между тях има трийсет сантиметра и той протяга ръка, за да скъси разстоянието и да погали мекия мъх по бузата ѝ. В първия момент тя се колебае, след това обръща устни към ръката му и сякаш не успява да се въздържи, сякаш тласкана от навика, целува леко дланта му. Затваря очи, сякаш знае, че е твърде слаба, за да устои.

Той я привлича отново към себе си. Притиска я; опитва се да ѝ покаже със силата на тази прегръдка колко много означава за него. Раменете ѝ, напрегнати през изминалите девет дена, са изпънати, но дъхът ѝ излиза бързо, сякаш се опитва да се отпусне, сякаш го иска отчаяно.

— Днес няма нищо във вестниците. Изглежда, приключи — обяснява той, отдръпва се и я целува по косата.

— Не говори така. Предизвикваш съдбата…

— Крис не е чул и дума през целия уикенд. А и днес няма абсолютно нищо. — Той пренебрегва суеверията ѝ. — Наистина мисля, че сме в безопасност.

— Трябва да чуем „Тудей“.

Тя се отдръпва от него, когато в шест и трийсет радиочасовникът се включва с прегледа на водещите новини. Предвиден спад на лихвите; британска медицинска сестра с ебола; нова бомба в Сирия.

Слушат мълчаливо.

— Нищо — заявява той.

Очите ѝ се наливат със сълзи: едри сълзи, готови да се търкулнат. Тя бърше очи и подсмърча шумно:

— Толкова се страхувах.

— За какво? — замисля се той.

— Сещаш се. Да не би вестниците да изровят нещо за „Либъртинс“.

— А! Нищо няма да стане. — Той е капсулирал онези дни, не си позволява да мисли за тях, иска му се и тя да престане. — Съвестта ми е чиста за случилото се тогава. Знаеш много добре.

Тя не отговаря.

— Соф? — Той докосва брадичката ѝ; вглежда се в очите ѝ, отправя ѝ най-убедителната си, искрена усмивка. — Честно. Така е.

Известно време двамата просто лежат: тя е в прегръдката му, брадичката му е подпряна на главата ѝ.

— Ти беше моята скала.

— Че как иначе?

— Честно ти казвам. Беше всичко за мен. Имаше пълното право да си ядосана, но благодарение на вас с децата преживях всичко това. — Той обсипва лицето ѝ с целувки: леки, точно както тя обича. Тя не откликва. — Дължа ти много, Софи.

Тогава тя го поглежда и той забелязва следи от младата жена, в която се влюби. Тя е скрита под пластовете недоверие, които са се натрупали през изминалата седмица.

— Аз няма да те оставя — ако искаме да сме заедно, но искам да знам, че това е приключило завинаги — заявява тя.

— Вече говорихме по този въпрос — въздиша той. — Господи, изобщо нямам желание да виждам тази жена. — Смехът му звучи като лай. — Освен това пътищата ни няма да се пресекат отново. Тя си е взела болнични и ще бъде преместена в друг офис, когато се върне — ако се върне. Няма да се наложи да я виждам отново.

— Освен това искам да съм сигурна, че това няма да се случи отново… Не мога да понеса унижението. — Тръпки преминават по тялото ѝ и тя се отдръпва от него, сяда в леглото и обгръща колене с ръце. — Не мога да бъда като мама — поглежда го обвинително. — Бяхме си казали, че няма да сме като тях, като родителите ми. Когато се оженихме, ти ми обеща.

— Знам, знам. — Той свежда поглед, защото знае, че трябва да покаже разкаяние. — Не знам какво да кажа, за да те убедя. Аз… ние… Всички платихме заради поведението ми. Никога повече няма да го повторя. Ти си целият ми свят — добавя той, изправя се и я прегръща през раменете.

Тя не се отдръпва от него, затова той плъзва ръка около кръста ѝ.

— Недей — спира го тя и се премества към края на леглото. — Трябва да събудя децата.

— Нали ми вярваш? — Поглежда я по неговия си начин. Онзи начин, който за нея е неустоим: ококорено, с нотка неувереност.

— Да. — Тя се обляга на него за кратко и му отправя лека, тъжна усмивка, с която признава слабостта си. — Може и да съм глупава, но да, вярвам ти.

Тогава той я целува: истинска целувка, с отворена уста и едва докосва езика ѝ със своя. Тази целувка си остава прилична, макар същевременно да е далече от целомъдрена.

— Всичко приключи — казва ѝ той и се вглежда в очите ѝ, опитва се да я убеди в нещо, в което самият той не вярва напълно. — Всичко ще бъде наред.