Анатомия на един скандал

Кейт 26 април 2017 г. Шестнайсет

Трети ден, а Оливия Литън изглежда все повече така, сякаш е тръгнала на интервю за работа. Няма я ученическата якичка, на нейно място е сложила колосана бяла риза и тъмносин костюм с безупречна кройка и пола. Косата, която вчера непрекъснато побутваше зад ушите, е прибрана с фиби. Целта е да изглежда и по-млада, и не чак толкова елегантна. Скулите ѝ са по-изразени: не е толкова привлекателна, има по-строг вид.

Тази сутрин е дори по-бледа. Предполагам, че почти не е спала, а блясъкът в очите ѝ е подсилен от адреналина и от горчивото кафе от филтър, купено от кафенето на съда. Погледът ѝ е станал по-твърд. Али веднъж ми каза, че никой не може да разбере болката на раждането, докато не я изпита. По същия начин Оливия няма как да знае колко ужасяващо е даването на показания. Въпреки забележителните усилия на британския съд да се отнася внимателно и с нужното уважение, аз съм попадала на много малко главни свидетели в случаи за сексуално посегателство, които са преживявали това изпитание, без то да ги бележи завинаги.

Съдът е почти пълен. Подреждам своята половина от масата: издигам крепост с купища документи, добавям грижливо строени химикалки, кана и чаша за вода. Защитавам се с книги и папки, докато съдебните заседатели заемат вече познатите им места и група журналисти — не само умореният съдебен репортер от новинарската агенция с лъскавия костюм и омазана вратовръзка, но и нови попълнения от ежедневници и таблоиди — се настаняват на пейките, определени за пресата, и отварят бележниците си.

Джим Стивънс от „Кроникъл“ е тук — стар боен кон, който преживява на цигари и бира. Лицето му е румено под гарвановочерната коса, цвят, вероятно постигнат с помощта на боя. Той е от малцината, които помнят как се е работело на Флийт Стрийт по времето, когато все още е била Флийт Стрийт; лесно се откроява на фона на жадните за сензации стажанти, които работят около него. Аз обаче мога да прочета какво мисли и го разбирам.

Софи Уайтхаус я няма вече трети ден.

— Забегнала е — прошепва Анджела Ригън. Устата ѝ е стисната осъдително.

Помощникът ми, Тим Шарпълс, слаб, висок мъж, с чудесно черно чувство за хумор, среща погледа ми.

Поглеждам остро към кралския адвокат.

— Спасила се е при майка си в Девън — говори Ригън навъсено.

Умишленото, постоянно отсъствие на съпругата, не се отразява добре на клиента ѝ. Заемам се да намеря документ в една от папките; проверявам отново, за да прикрия нервността си; потискам усмивката, която Анджела, умел противник в боя, знае, че трепка по устните ми.

И в този момент настъпва затишие, което се превръща в тежко мълчание: не се чува нищо освен ритмичното тиктакане на часовника. Всички тръпнем в готовност. Изправям се. Чувствам се като актриса на сцената. Изчаквам Негова светлост да даде знак, че можем да започнем. Обръщам се към Оливия. Време е да я призова, за да разкаже историята си.

— Позволете ми да ви върна към тринайсети октомври — моля аз скромно, гласът ми е перфектно овладян. — На въпросния ден е трябвало да присъствате заедно с господин Уайтхаус на заседание на Изборния комитет по вътрешни работи.

— Да. Джеймс трябваше да дава показания за нови стратегии против екстремизма, които се канехме да разглеждаме.

— По-простичко казано, това са начините, по които правителството се опитва да спре потенциалните терористи.

— Да. — Тя изпъва гръб, тъй като е на своя територия: професионален чиновнически жаргон, който е неоспорим. — Обикновено тези показания се изнасят при затворени врата, пред Комитета по разузнавателна дейност, но се водеше вътрешна война между председателите на комитетите.

— Мисля, че срещата беше рано сутринта. По кое време започнахте?

— Малко преди девет. Джеймс беше неспокоен и каза, че искал да говорим на кафе.

Глася очилата на носа си и се обръщам да погледна съдебните заседатели. Досадният мъж на средна възраст, чието шкембе е опънало изгладената риза и елегантната тъмносиня вратовръзка се усмихва в очакване на следващия ми въпрос. Аз сякаш изпълнявам танц в съда, а съдебните заседатели започват да предвиждат всяка моя стъпка.

— Казвате: „Той беше неспокоен“. Защо?

— Заради неблагоприятна статия в „Таймс“. Беше от журналист, когото познава и харесва. Колега от Оксфорд; той мислеше, че човекът го харесва. Статията беше отровна и той не успя да махне с ръка както обикновено. Непрекъснато повтаряше най-жестоките фрази, сякаш не можеше да се отърси от тях.

— Струва ми се, че въпросната статия е тук. — Обръщам на съответната страница в папката. — Ще откриете документа под номер три в доказателствения материал. — Чува се шумолене, съдебните заседатели са развълнувани, защото от тях се иска нещо. Честно казано, удивена съм, че съдията е допуснал статията, защото потенциално създава предубеждение. Аз обаче настоявах, че е от значение, защото разкрива гнева на Джеймс Уайтхаус преди предполагаемото изнасилване и обяснява поведението му.

— Ето я! — Вдигам документа в лявата си ръка, държа го здраво и се оглеждам за потвърждение. — Тя е от вестник „Таймс“ същата сутрин, тринайсети октомври, и е написана от Марк Фицуилям. Той е коментатор във вестника. В статията става въпрос за закона за тероризма, но частта, която ни интересува, започва с втория параграф и човек би казал, че представлява нападка срещу обвиняемия.

Поглеждам Анджела, но тя пуска доказателството да мине, както се бяхме разбрали.

— Позволете да започна. „Когато Джеймс Уайтхаус започва работа за правителството, мнозина се надяват той да влезе в ролята на новата метла, която да измете някои от по-драконовските ни антитерористични закони. Само че близкият приятел на министър-председателя и дългогодишен член на кликата му надмина предшественика си и се развилия по отношение на гражданските ни свободи също като член на клуб «Либъртинс», твърдо решил да изпотроши ресторант в Оксфорд — да разбие прозорците, да обезобрази стените, да съсипе килимите, като излее върху тях бутилки шампанско.“

— „Като член на небезизвестния дайнинг клуб, Джеймс Уайтхаус е известен със смайващо арогантното си потъпкване на онези, които са притежавали подобни заведения или са работили в тях. Защо му е да се замисля за съсипията, за недоволството, за главоболията около оправянето на сътворения хаос, който е създал заедно с приятелчетата си, след като пачки банкноти от по петдесет паунда винаги могат да се окажат подходящото разрешение на проблема? Роден с привилегии, той не проявява никаква проницателност по отношение на ефекта от поведението си върху онези, чието препитание громи. По същия начин този възпитаник на «Итън» показва грубо незачитане за въздействието на антитерористичния закон върху спазващите закона британски мюсюлмани, чийто защитник се явява сега.“

Замълчавам.

— Казвате, че е бил „малко неспокоен“, нали? Права ли съм, като твърдя, че статията го е разгневила?

— Ваша светлост… — надига се Анджела, защото подвеждам свидетелката.

— Извинявам се, Ваша светлост — покланям се на съдията. — Позволете да перифразирам въпроса си. Бихте ли описали как господин Уайтхаус е реагирал на статията?

— Беше ядосан — потвърждава Оливия. Тя обяснява и аз забелязвам разсъдливата млада жена, на която е била отредена добра кариера, преди да бъде отклонена от пътя си заради един сексуален акт. — Беше рязък с мен, но също така търсеше увереност. Сякаш беше забравил разстоянието, което сам постави между нас, и искаше да върне близостта. Беше очевидно, че статията му е подействала зле. За пръв път ми се стори уязвим.

— „Подействала зле“. Как определихте това?

— Езикът на тялото му го издаваше: беше изпънал гръб и аз трябваше да подтичвам, за да го настигам. Обикновено подминаваше критиките, но докато вървяхме към стаята на комитета, той не спря да повтаря отделни фрази, сякаш наистина му бяха въздействали.

— Позволете да ви прекъсна, по кое време стана това?

— Към девет и петнайсет. Обикновено министърът влиза непосредствено преди началото, за да не му се налага да разговаря с депутатите, освен ако не иска. А той нямаше никакво желание тази сутрин. Когато видя членовете на комитета скупчени пред стая петнайсет, стая „Лойд Джордж“, да вдигат погледи към него, каза нещо от сорта: „Не мога да се разправям с това“ и забърза по коридора в обратна посока.

— По-точно на изток, към залата за пресата ли? — Съдебните заседатели започват да ровят папките си.

— Точно така.

Насочвам съдебните заседатели към съответната карта: поредният коридор, който се отделя от централното стълбище и отвежда към местопрестъплението, на което също имат снимки: съвсем обикновен асансьор с кафяв мокет.

— Вие какво направихте, когато той забърза?

— Последвах го.

— Последвахте го. — Замълчавам и оставям всички да осмислят факта, както и да разберат намека: тя се е проявила като съвестна служителка, която се грижи за министъра. — Той казва: „Не мога да се разправям с това“, забързва в друга посока и вие го следвате. — Навеждам глава на една страна, изпълнена със съчувствие. — Помните ли дали той е казал и нещо друго?

— Все още мърмореше тихо, след това спря до вратата на залата за пресата и до асансьора и се обърна към мен: „Не съм прекалено арогантен, нали? Мислиш ли, че съм арогантен?“.

Оливия спира неочаквано, защото е като бегач, който се е насилвал да надмине собствено постижение и открива, че е останала без дъх; поруменяла е, почти е изразходвала енергията си.

— Вие какво отговорихте на тези думи? — Говоря спокойно и поглеждам разсеяно към папката си, сякаш отговорът не е от особено значение.

— Казах му, че може да бъде безмилостен, когато се налага. Дори жесток понякога.

— Той какво каза?

— Не му хареса. „Жесток ли?“, попита, а след това: „Извинявай“.

— А вие какво казахте? — питам аз, защото всички можем да си представим как се е почувствала тя: изоставената любовница, която най-сетне получава дългоочакваното извинение.

— Казах… — Гласът ѝ заглъхва, но в съда цари тишина. Всички се напрягаме да уловим думите, а това са думи, които ще я заклеймят. — Казах, че понякога арогантността може да е зашеметяващо привлекателна.

Продължаваме с доказателствата, които могат да бъдат определени като опустошителни. Той отваря със замах вратата от стаята на комитета към залата за пресата; спира пред асансьора; натиска копчето и влиза пръв.

— Какво се случи след това?

— Целунахме се. Може да се каже, че… сблъскахме се.

— Може да се каже, че сте се сблъскали?

— Просто пристъпихме едновременно.

— Пристъпили сте едновременно. Имало е силно привличане, въпреки че той вече е „приключил“ с вас? Струва ми се, че точно така казахте седмица по-рано.

— Имахме връзка в продължение на пет месеца… Бяхме любовници. — В този момент ме поглежда малко предизвикателно и аз се питам какво мисли за мен: дали си ме представя като жена, която никога не е изпитвала неудържимо сексуално привличане? Онова сливане на уста и крайници, притискането на тела, които смаляват света, свиват го до вас двамата, и в тези интимни моменти останалата част от света просто изчезва.

Усмихвам се, чакам тя да продължи. Тъкмо това трябва да чуят съдебните заседатели, за да разберат за какво става въпрос. Как жертвата се е озовала в тази ситуация? Те трябва да усетят емоционалното ѝ объркване, да осъзнаят, че макар тя да се е чувствала унизена и наранена от отношението му, не е могла да не откликне, когато мъжът, когото е обичала толкова страстно, е пристъпил към нея за целувка.

— Не можеш просто да изключиш чувствата си към някого, когато той приключи с теб. Не и за толкова кратко време. Не и ако си искала да продължите — обяснява тя. — Поне аз не можех. Все още го намирах за много привлекателен. Все още го обичах.

— Бихте ли описали целувката? — Трябва да я тласна към това.

Тя ме поглежда безизразно.

— Беше ли целомъдрено докосване по устните?

— Не. — Тя ме поглежда смутено.

Усмихвам се.

— Каква дума бихте употребели, за да я опишете?

Тя ми се струва объркана.

— Бих я нарекла френска целувка.

— Френска целувка ли?

— Нали се сещате? Страстна целувка, с език.

— Значи сте се целунали с език. Можете ли да си спомните какво се случи след това?

— Ръцете му запълзяха навсякъде по тялото ми. Докосваха гърдите ми, дупето… — Тя млъква.

— След това? — подканвам я внимателно аз.

— След това той… той… Той разкъса ризата ми, за да бръкне в сутиена… да стигне до гърдите.

Мълча и давам време на присъстващите да усетят унижението; насилието в онзи момент. Може и да изглеждам безчувствена, задето я притискам да преживее всичко това, но не съм: мога да си представя съвсем ясно и искам и съдебните заседатели да си представят какво точно е чувствала тогава тази млада жена и какво изпитва сега.

— Може ли да разгледаме всичко на етапи? Той е докосвал гърдите и дупето ви и е разкъсал ризата ви, за да бръкне в сутиена. Успя ли?

— Да. — Тя е готова да се разплаче. — Стисна едната ми гърда — лявата. Извади я от сутиена и започна да я целува и хапе… — Тя кима и преглъща. — Целуваше я доста необуздано.

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че ме ухапа до кръв, грубо.

— И в резултат ви се е появила синина точно над лявото зърно.

Тя кима, готова да ревне.

— Всъщност разполагаме със снимка, която сте направили с айфона си по-нататък през седмицата. Говоря за снимка А в папките — обръщам се към съдебните заседатели и вдигам снимка формат А4, за да видят. На нея се вижда следа от нараняване, два на три сантиметра. Вече е в оттенъци на жълтото и кафеникавото, не наситеното червено, каквото е било непосредствено след като е било направено.

— Ако се вгледате наляво от синината — продължавам да обяснявам съвсем спокойно на съдебните заседатели, — ще забележите леко хлътване. Според защитата това е обичайното обезцветяване на синината, но според Короната… — тук замълчавам и клатя леко глава — според Короната това е причинено от зъби.

Чакам да чуя обичайното ахване. Съдебните заседатели не ме разочароват. Неколцина поглеждат към подсъдимата скамейка, а момчето от Есекс пронизва Джеймс Уайтхаус с поглед: шоколадовите очи не се откъсват от лицето му.

— Къде бяхте, когато това се случи? — продължавам аз, защото трябва да продължа, преди Оливия да изгуби присъствие на духа.

— В асансьора. Той е малък, дървен, пише, че може да побере шестима, но не е възможно. Аз бях застанала с гръб към стената и той беше точно пред мен, така че бях притисната в нея. Не можех да се измъкна.

— Не сте могли да помръднете, но сигурно сте направили нещо?

— Струва ми се, че извиках от шока и се опитах да го блъсна. Казах нещо като: „Нараняваш ме“. След това: „Недей. Не тук“.

— Казали сте: „Недей. Не тук“. Защо?

— Целувка в асансьора е едно — стори ми се вълнуващо, но това вече беше различно. Беше прекалено. Твърде агресивно. Може и да е искал ухапването да е страстно, но ме шокира. Заболя ме: досега не беше правил подобно нещо. Освен това не беше прилично. Беше извадил гърдата ми, за да ме ухапе, а трябваше да се подготвяме за срещата. Асансьорът отвежда от залата за пресата до Ню Палас Йард, където чакат автомобилите на министрите. Всеки можеше да повика асансьора и да ни завари вътре.

— Правилно ли разбрах, че ви е било страх да не ви открият?

— Да.

— И че сте се притеснявали, че ще закъснеете за срещата?

— Да. Но имаше и друго. Не знаех, че господин Уайтхаус е способен да упражни насилие, а той не чуваше и дума от онова, което казвах. Беше като обладан.

— Като обладан. — Замълчавам, а репортерите навеждат глави — заглавията и началото на статиите им са готови. Съдията записва нещо с черния си „Паркър“. Химикалката спира и аз започвам отново.

— Така… Докато е бил в това състояние, какво направи, когато казахте „Не тук“ и се опитахте да го отблъснете?

— Не ми обърна никакво внимание и стисна бедрата и дупето ми.

Тя спира и аз наклонявам глава на една страна — истински образец на съчувствие съм. Свидетелските показания ще се окажат дори по-противни, подробностите по-смущаващи и по-подробни, но трябва да ги изслушаме. Съдебните заседатели усещат същото. Някои от тях се привеждат напред. Всички сме като омагьосани; знаем, че същността на този случай — свидетелските показания, които компетентната ми приятелка ще оспори и ще се опита да подкопае по време на кръстосания разпит — ще бъде разкрита и доказана по неоспорим начин със следващите думи на свидетелката.

— Какво се случи тогава?

— Той дръпна полата ми така, че тя се вдигна нагоре, до кръста. След това навря ръка между краката ми.

— Позволете да ви помоля да сте по-точна. Казвате, че наврял ръка между краката ви.

— Сложи я върху вагината ми.

Изчаквам три секунди.

— Наврял е ръка между краката ви и я е сложил върху вагината ви. — Гласът ми омеква, притихва, става нежен като кашмир, докато чакам въздействието на думите ми да окаже влиянието върху присъстващите в съда.

— Какво стана след това? — задавам тихо въпроса.

— Задърпа чорапогащника и бикините ми и… смъкна ги. Спомням си, че на чорапогащника се пуснаха бримки, а ластикът на бикините се скъса.

— Ще ви прекъсна, имаме снимка на бикините като доказателство. Ако погледнете снимка Б в папките — обръщам се към съдебните заседатели, — ще видите скъсания ластик.

Разнася се бързо шумолене и те вадят снимка на фина, черна дантела: типичните бикини, които би носила една любовница. Ластикът горе е набран. Това не е безспорно доказателство и защитата ще твърди, че вече са били скъсани, но в този момент аз изпитвам единствено съчувствие към Оливия, която не си е представяла, че ще оглеждат бельото ѝ, макар и на снимка. Тя се изчервява, по бузите избиват алени петна и аз продължавам, тъй като свидетелските показания ще станат по-трудни, а тя ще се почувства още по-зле.

— Значи той смъква чорапогащника и бикините… Какво става след това?

— След това пъхна два пръста, средния и показалеца, струва ми се, вътре в мен.

— А после?

Тя изглежда възмутена, че съм толкова безжалостна.

— Борех се, опитах се да го отблъсна, да му кажа да се дръпне от мен. Само че гърбът ми беше притиснат в стената на асансьора, той ме притискаше с цялата си тежест и не ме слушаше.

— Значи е пъхнал два пръста вътре във вас. — Замълчавам и за момент говоря единствено на нея, гласът ми става по-дълбок, разкрива, че съм наясно, че следващата част ще бъде трудна. — И какво стана след това?

— Осъзнах, че ципът на панталоните му е разкопчан, че боксерките му са смъкнати и видях неговия… видях пениса му да се показва навън.

— Отпуснат ли беше, или еректирал в онзи момент?

Тя изглежда безкрайно засрамена, че се налага да уточни тъкмо това. Наклонявам глава и оставам невъзмутима. Гласът ѝ заглъхва.

— Еректирал — успява да изрече тя.

Аз обаче продължавам.

— Какво се случи след това?

— Той ме повдигна, притисна ме до стената и го вкара в мен — промълвява тя и гласът ѝ пресеква от болка и може би облекчение, че най-лошото е минало. — Просто го вкара в мен, въпреки че му бях казала, че не искам.

— Казахте ли го отново тогава?

— Казах нещо като: „Не тук. Някой може да ни види“.

— Нека уточним: изтъкнахте, че не го искате. Казали сте: „Не тук“.

— Да — потвърждава категорично тя.

— А той какво отговори?

— Каза… — Гласът ѝ заглъхва и тя едва изрича думите, защото са болезнени. — Той каза… Той прошепна… — Следва ново мълчание, а след това думите се изливат и гласът ѝ зазвучава ясен, въпреки че очаквах шепот. — Той каза: „Не си играй с мен! Мръсна уличница!“.

Думите изплющяват като камшик в съда и разбиват тишината.

— После?

— Ами просто продължи.

— Казал е: „Не си играй с мен! Мръсна уличница!“ и просто е продължил — повтарям аз по-скоро тъжно, отколкото гневно, и млъквам. Оставям съдебните заседатели да чуят невъздържаните ѝ ридания, които изпълват съдебната зала без прозорци — изкачват се към тавана, оттласкват се в дъбовите пейки с елхово зелени кожени седалки.

Съдията свежда поглед и изчаква тя да се овладее. Съдебните заседатели оставят химикалките и се облягат назад. Една от по-възрастните жени — с практично подстригана къса сива коса и широко, открито лице — всеки момент ще заплаче. А най-младата — слаба, тъмнокоса жена, която не знам защо съм решила, че е студентка — наблюдава с лице, изкривено в неподправена жал. Те чакат и с мълчанието си показват, че имат предостатъчно време.

Оливия не е в състояние да отговори спокойно в момента, но това няма значение. Тези сълзи и изпълненото с разбиране мълчание говорят много по-красноречиво.

Съдия Локхърст поглежда над очилата си мен, след това и Анджела, когато риданията на свидетелката стават по-силни и грозни: гърлена каскада, която по нищо не личи, че ще стихне, въпреки че тя трие безжалостно очи.

— Струва ми се, че е време за почивка — предлага той тихо. — Ще продължим след двайсет минути: в единайсет — обръща се към съдебните заседатели.

Секретарката му, Никита, става едновременно с него.

— Тишина в залата. Моля да станете.

Треперя, когато стигам в барчето, за да си дам няколко минути да се съвзема. Оливия се справи добре. Не можех и да се надявам на по-добро представяне, въпреки че още отсега предвиждам пунктовете, по които ще се опита да я настъпи Анджела по време на кръстосания разпит. Синината: знак на страст, не на насилие. Забележката: „Не си играй с мен!“. Сигурна ли е, че си спомня правилно? Не е ли било просто небрежен лаф — нещо, което е прошепнал с обич? Тези думи: „Не тук. Някой може да ни види“. Не е казала по-категоричното и недвусмислено: „Не“.

Джени Грийн, адвокатката на прокуратурата14, ми се стори доволна, когато излезе, и си мисля, че Оливия щеше да въздейства добре върху Негова светлост, само че решението, разбира се, не е негово. Би трябвало да съм облекчена, но адреналинът вече не тупти в мен и съм като изцедена. Неизбежното спадане на интереса идва след добро представяне, но има и още нещо. Спотаилият се в мен гняв, който обичайно ми вдъхва сили благодарение на подобни доказателства, се превръща в остатъчна тъга, която ми отнема контрола също като насилник, когото не съм в състояние да отблъсна.

Отпускам се на стола си и отпивам глътка вода от бутилката: сега вече топла и безвкусна. Забелязвам, че кожичките на пръстите ми са накъсани: трябва да се стегна физически, не мога да си позволя да се отпусна. Затварям очи, изключвам се за звуците, които се носят откъм колегите, и се опитвам да почерпя от вътрешните си сили — онази стоманена топка, която имам вместо сърце според бившия ми съпруг Алистър. Колко малко ме е познавал в действителност; колко малко ме познават хората, с изключение може би на Али. Представям си Оливия в онзи асансьор и отблъсквам онзи спомен, в който участват други действащи лица.

— Струваш ми се замислена, Кейт. — Анджела има пронизващи сиви очи и подпухнало лице. Говори бързо, докато премества картонена чашка, наполовина пълна със студено кафе, и стоварва на масата документите си. Помещението е пълно с адвокати, които са се вторачили в лаптопите си, анализират съдебни документи или преживяват отново ужаса, че представляват този или онзи обвиняем.

Усещам, че Анджела не откъсва очи от лицето ми. Присъствието ѝ, както и документите, лаптопът, огромната ѝ чанта, стоварена точно срещу мен — ме потискат.

— Винаги мисля, Анджела — тросвам се аз, защото компетентната ми приятелка е безпощадна в съда и аз нямам право да издавам никаква слабост. Оттласквам се от масата, за да избягам от мириса на застояло тук — спешно трябва да се отвори прозорец — и се подготвям за следващата стъпка от процеса.

Понякога, мисля си аз, докато прибирам внимателно документите, съдебните заседатели сигурно се питат как е възможно да провеждам подобни разпити. Как мога да се задълбавам в най-потресаващите моменти от живота на една жена, а след това да съм толкова безразлична? Как успявам да разнищвам такива подробности: „Къде точно е пъхнал пръстите си? Колко са били? Колко време ги е държал вътре? Къде е бил пенисът му? Еректирал ли е бил, или мек в онзи момент?“ Следва пауза колкото да се възползвам от силната ѝ болка. „А той какво направи след това?“

Не изпитваш ли поне малко състрадание? Това е въпрос, който Алистър също ми задаваше, докато осемнайсетмесечният ни брак се разпадаше: нещастен случай, не продукт на неспособността ми да се отворя за него и на прекалено многото нощи, в които работех; не и заради манията ми да печеля, да надделявам във всеки един момент.

Знам, че в началото си мислех, че трябва просто да задавам въпроси, докато не притисна свидетеля и не изровя мръсотията. Няма проблем, ако на свидетелската скамейка е обвиняемият; но как мога да причиня подобно нещо на друга жена? Да я превърна в унизена развалина, която не спира да плаче?

Правя го, защото искам да се добера до истината, а като стигна до истината, мога да дам най-доброто от себе си, за да бъде осъден всеки изнасилвач, убиец или насилник. Не мога обаче да го гарантирам. Решението зависи от съдебните заседатели. И все пак аз правя всичко по силите си, за да се уверя, че то ще бъде в посоката, в която съм ги насочила.

Как се справям след като науча, повторя и преповторя подобни грозни детайли? От уста и език, които нахлуват нежелани, до пенис, натикан във всеки отвор — защото ръце върху гърдите, дори във вагината, са по-мекият етап от цялата случка, за която разбирам. Справям се също като детектив или съдебен патолог, или социален работник. Или поне така би трябвало. Уча се да се дистанцирам, да създавам неутрална фасада, която е същото прикритие като робата или перуката.

Това съвсем не означава, че не изпитвам нищо. Просто съм избрала да скривам емоцията или, по-точно казано, да я канализирам в справедлив гняв — студен, логичен, фокусиран, вместо разпалените емоции, които ще ме лишат от половината ми шансове.

— Ръката му е била върху вагината ви? — повтарям аз с напълно незаинтересован тих глас. Следва кратко мълчание и тя потвърждава. Изчаквам три секунди. — Какво стана след това?

Честно казано, понякога се питам защо толкова много от нас, жените, се лутат по опасни пътеки. Защо се връщаме към мъж, който ни е посягал сексуално, без да го желаем, или изпращаме есемес с целувка или усмихнато личице; защо му пускаме, след като това е последното, което искаме?

Истината е, че жените често се страхуват да противоречат на нападателите си, или се чувстват раздвоени: до не много отдавна са били очаровани от тях. А и ние жените се стремим да доставяме удоволствие. В нас е програмирано да успокояваме и омилостивяваме, да прекланяме волята си пред тази на мъжете. Някои от нас са се борили срещу това и ни възприемат като груби, трудни характери, агресивни, опърничави. Ние плащаме сметката. Защо нямам нормален партньор, с когото да живея? Не само защото не съм сигурна, че мога да имам пълно доверие на някого, а защото отказвам да правя компромиси. Може да се каже, че отказвам да се държа като жена.

И така, една млада жена, чийто шеф я е докоснал по неприемлив начин, или предполагаем приятел я е целунал, може да се опита да омаловажи случилото се. Може да реши да мисли най-доброто: че е станала случайна грешка, която е най-добре да бъде забравена или прикрита. Но ударите на сърцето и страхът, който я обхваща, издават всичко.

Тя е глупачка — и в това няма нищо чудно.

Мъжете са в състояние да направят всички ни на глупачки.