Анатомия на един скандал

Кейт 9 декември 2016 г. Седем

Петък вечер е и аз съм в добро настроение, докато вървя по пътеката към къщата на най-старата си приятелка Али, на улица в предградията на западен Лондон. Мина седмица, откакто Брайън ми даде първия комплект документи за делото Уайтхаус, и аз все още тръпна от вълнение при мисълта да представя казуса пред съда.

— Я, шампанско! За Коледа ли е? Да не би да си спечелила в съда? — Али ме млясва бързо по бузата, поема бутилката „Просеко“ и букета цветя, който тикам в ръцете ѝ.

— Току-що ми дадоха нещо добро — обяснявам аз, докато я следвам по коридора на едуардианската ѝ къща. Гора от палта се поклаща срещу мен и усещам аромат на лазаня — лук, чесън, карамелизирано месо, докато влизам в разхвърляната ѝ кухня в задната част на къщата.

В дома цари оживление: едното дете преравя шкафа — „Яде ми се нещо“; другото дрънка шумно и фалшиво на пианото, пръстите се застояват на един клавиш, след това препускат напред, по-шумно и очевидно без да забелязват грешките.

Единствено Джоуел, на седем, най-малкият, мой кръщелник, работи тихо, надвесен над кутията „Лего“, която му купих с надеждата да си осигуря един час разговор без прекъсване с майка му. Петнайсет минути след като отваря кутията, той почти е завършил очевидно не чак толкова трудната задача.

Али поставя тумбеста чаша чай пред мен и отмества вчерашния „Гардиан“. Заета е, но тя винаги е заета: преподава четири дни в седмицата, отглежда три деца на възраст от седем до тринайсет и е съпруга на Ед. Не е нужно да изтъквам колко е заета, вижда се. Това е факт. И в осъзнаването на този факт често забелязвам следи от възмущение, сякаш нейната заетост е по-значима от моята. Майчинство, брак и кариера — не говорим за високоплатена работа като моята, но въпреки това си остава кариера. Тези три неща я изцеждат така, че в петък вечер изобщо не ѝ е до моите триумфи, още по-малко до проблемите ми. Радва се да ме види, но може да мине и без това удоволствие в края на дългата седмица.

Представям си как си го мисли. С нищо не го показва, но аз усещам, подразбирам го по това как стрелка новата ми дамска чанта, огромна, от гладка висококачествена кожа; личи по пълното изтощение, лепнало се върху изражението ѝ. Лицето ѝ се отпуска, когато най-сетне сяда и дъхът ѝ излиза като от спукан балон, а тя прибира косата си на опашка с бързи, резки движения и гримаса. И косата ѝ е в лошо състояние — сиви кичури, пръснати сред мръснорусите, чийто корени имат нужда от боя. А челото ѝ е непрекъснато смръщено между двете непочистени вежди.

— Харесват ми очилата ти. Нови ли са? — питам аз в желанието си да кажа нещо позитивно.

— А, тези ли? — Тя ги сваля и ги поглежда така, сякаш ги вижда за пръв път. Едната дръжка е изметната, стъклата са омазани с отпечатъци от пръсти. Слага си ги отново и ме стрелва с поглед — колкото кисел, толкова и предизвикателен.

— Ужасно са стари. Дори не помня откога ги имам.

— Едно време мразеше да носиш очила.

Спомням си момичето, което носеше контактни лещи в края на тийнейджърските си години, през двайсетте и в началото на трийсетте. Струваше ми се толкова невероятно как с опитна ръка задържаше лещата на пръста си и дори без помощта на огледало я поставяше в окото.

— Така ли? — усмихва се Али. — Тези са много по-евтини и не искат много грижи.

Свива рамене, няма нужда да подчертава, че вече не ѝ остава време, за да се гласи или дори да си спомни, че тя беше онази, която привличаше погледите. Слаба, руса, самоуверена, докато аз бях много по-закръглена и срамежлива. Галерия от стари образи на Кейт и Али в различни физически превъплъщения — спомени, натрупани един върху друг — трептят като редичка кукли, изрязани от хартия.

— Значи… казваш, че си добре? — Али вдига очилата на косата и перва с ръка забравено парченце от „Лего“.

Питам се дали наистина я интересува. Струва ми се, че се разсейва по лазанята, която бълбука във фурната; втората пералня, пълна с училищни униформи, се върти, а първата е в сушилнята и дрехите се премятат вътре на равни интервали с постоянен тътен.

Вниманието ѝ се стрелка встрани.

— Казах ви да не ядете нищо. — Става и хлопва вратичката на нисък шкаф, когато най-големият ѝ син, десетгодишният, очевидно постоянно гладен, се опитва да отмъкне нещичко. — Ще вечеряме след десет минути.

— Гладен съм! — Момчето тропва с крак и от него лъха на тестостерон, когато изскача от стаята.

— Извинявай — обръща се към мен тя, сяда и ми се усмихва. — Тук наистина е невъзможно да се води разговор.

Сякаш по поръчка, Пипа, най-голямата, се вмъква при нас и се усуква на облегалката на стола ми, гъвкава като котка.

— За какво си говорите?

— Може ли да ни оставиш? Отнася се за всички! — повишава нервно глас Али. — Може ли да ме оставите да поговоря с приятелката си поне за десет минути?

— Ама, мамо… — Джоуел поглежда възмутено, защото безцеремонно е изхвърлен. Голямата му сестра пуска облегалката на стола ми и се изнизва, слабите ѝ бедра се полюшват в пародия на манекенска походка. Наблюдавам това дете, което скоро ще стане девойка: наполовина обзета от страхопочитание пред жената, в която ще се превърне, наполовина тръпнеща от страх какво ще ѝ поднесе бъдещето.

— Така вече е по-добре. — Али отпива от чая си с облекчение и въздиша доволно.

Защо не наля от просекото? Петък вечер е. Едно време вече щяхме да сме изпили три четвърти. Али обаче го завря в хладилника. Отпивам от чая, прекалено силен за вкуса ми, но тя никога не го улучва, и посягам към кутията с мляко на плота.

— Та… каза нещо за казус.

Значи все пак се интересува. Усещам вълна от облекчение, а след това у мен се надига съмнение.

— Голям е. Изнасилване. С високопоставена личност.

— Струва ми се интересно.

Разкъсвам се. Горя от желание да ѝ разкажа поне малко: нямам намерение да обсъждам с нея свидетелските показания, но поне ми се иска да ѝ кажа за кого става въпрос.

— Не мога да го обсъждам — слагам край на възможността и забелязвам изражението ѝ, подобно на усмивка, с която ми казва: „Както искаш“. Долавям лека въздишка; разстоянието между нас се увеличава, а ми се струваше, че сме го заличили и отново сме се превърнали в старите, познати клюкарки.

— Става въпрос за Джеймс Уайтхаус — нарушавам собствените си правила, горяща от желание да възвърна близостта между нас и най-вече да видя реакцията ѝ.

Сините ѝ очи се ококорват. Сега вече привлякох вниманието ѝ.

— Министърът ли?

Кимам.

— И ти ще бъдеш прокурор?

— Да — извивам очи. — Все още не мога да повярвам.

Тя въздиша отново и аз чакам следващия неизбежен въпрос.

— Мислиш ли, че е виновен?

— От главната прокуратура са убедени, че случаят е много силен.

— Това нищо не значи — клати глава тя.

Сбръчквам нос и подхвърлям обичайния отговор.

— Той твърди, че е невинен. От прокуратурата настояват, че има предостатъчно доказателства за присъда, а аз ще направя всичко по силите си, за да убедя съдебните заседатели в правотата си.

Али отблъсква назад стола си и вади прибори от едно чекмедже. Шест ножа, шест вилици, шишенца за оцет и олио в другата ръка — също като маракаси. Обръща се бързо и затваря чекмеджето с ханш.

Може би се дразни, че използвам юридически език: неизбежно е, при положение че това е езикът, който използвам в съда. Трудно е, когато обсъждам казус, да говоря по-достъпно, също както ми е трудно да се отърся от точността на адвокат, от склонността си да провеждам кръстосан разпит, когато се опитвам да докажа нещо. Следя за издайнически знаци, че е ядосана: не среща погледа ми, свива уста, сякаш се старае да не заговори. Обаче ми се струва по-скоро замислена, отколкото ядосана.

— Не мога да повярвам, че го е направил, знам, че е имал извънбрачна връзка, но бях убедена, че е от добрите момчета. Струваше ми се, че си върши добре работата: опитваше се да приобщи мюсюлманската общност, вместо автоматично да ги заклейми. Да не говорим, че е прекрасен.

— Прекрасен ли?

Тя свива рамене, за момент смутена.

— Единственият от партията на торите, когото не бих изхвърлила от леглото си.

Шокирана съм от тона ѝ.

— Той не е твой тип, нали? — шегувам се аз, защото той по нищо не прилича на Ед, нейния партньор още от началото на двайсетте ѝ години, а сега сериозен, оплешивяващ главен учител.

— Просто го намирам за красавец.

Тя ме поглежда открито и целият багаж, който мъкне с усилие — на съпруга, майка и детска учителка, се смъква от гърба ѝ след това необичайно признание. Все едно сме отново на осемнайсет, подготвяме се за купон в колежа и обсъждаме кое момче сме си набелязали.

Свивам рамене и се заемам да почистя масата, разтревожена от отговора ѝ. По няколко причини. Ето срещу какво ще се изправя. Мъж, който ще спечели всяка жена от редиците на съдебните заседатели само защото е красавец, а може да се хареса и на някои от мъжете. Видът му не би отблъснал никого: изсечената челюст, високите скули, зелените очи, ръстът, харизмата. Отличава се и с рядко срещаното качество да бъде лидер. Да не пропусна чара му — Джеймс Уайтхаус притежава чар в изобилие. Ненатрапчива, небрежна учтивост, запазена марка на старите възпитаници на Итън, които умеят да ласкаят така, че когато насочат вниманието си към теб, имаш чувството, че проявяват искрен интерес и имат огромно желание да помогнат. Както Оливия Литън е разбрала, това може да бъде безкрайно прелъстително. Не изпитвам съмнение, че ако го изправят на подсъдимата скамейка, което сигурно ще стане, той ще използва всеки грам от чара си, всеки, до съвършенство изпипан, номер.

— Проявявам се като пълна празноглавка, задето си съставям мнение единствено заради външния му вид, нали?

— Не си празноглавка. Притеснявам се, че това е напълно естествено. Че същото ще бъде и мнението на съдебните заседатели.

— Представям си горкичката му съпруга и близките. Та той е и съпруг. Затова ми е толкова трудно да повярвам.

— О, Али, повечето изнасилвачи са познати на жертвите. Те не са мъже с ножове, които те нападат в тъмна уличка.

— Известно ми е. Знаеш, че ми е известно. — Тя започва да реди шумно приборите.

— Остава да ми кажеш, че не вярваш в съпружеското изнасилване! — прихвам аз, за да прикрия разочарованието си. Не мога да повярвам, че има толкова високо мнение за него.

— Не е честно, Кейт. Изобщо не е честно.

Температурата в задушната кухня неочаквано спада с пет градуса. Лицето ѝ е зачервено, очите ѝ приличат на черни копчета, когато ме поглежда. Удивена съм. Наистина е много ядосана.

— Нямах намерение да те поучавам — отстъпвам аз, когато усещам, че бездната между нас се задълбочава.

Пропастта, която започна с пукнатина — аз завърших първа по успех, докато тя едва издържа изпитите — се разшири, когато тя стана учителка, а аз получих право на адвокатска практика. Понякога добродушно натяква, че се чувства интелектуално на по-ниско ниво, но едно време спореше със същия плам като мен по въпросите за феминизма и секса и излагайте мнението си доста напористо. Дали бракът, майчинството или просто възрастта я бяха променили? Направили я бяха по-консервативна и нежелаеща да повярва, че един хубав — не, красив мъж, при това от висшето общество, е способен да извърши подобно грозно престъпление. Всички омекваме с възрастта: правим компромиси, променяме мнението си, вече не сме толкова резки и гръмогласни. При мен не се получи така. Не и ако става въпрос за изнасилване.

Готова съм да избухна, но не е честно да насоча раздразнението си към нея. Този случай и подобните на Джеймс Уайтхаус, които се отървават, ми въздейства по начин, който обикновено не е чак толкова краен. Може и да се паля, но успявам да остана емоционално безпристрастна. В редките случаи, когато губя дело, провалът ме тормози не по-малко, отколкото ищците — момичетата, чийто усет към облеклото, изпития алкохол и сексуалното поведение се разискват на свидетелската скамейка, но накрая никой не вярва на историите им.

Обикновено се дистанцирам от загубите, успявам да избягам бързо, изпивам един чист джин, потапям се в колкото е възможно повече работа, за да не си позволя да се отдам на самосъжаление. Аз съм представила доказателствата, макар решението да не зависи от мен, следователно продължавам напред. Винаги си го казвам и обикновено успявам да си повярвам.

Не и този път. Този случай ми е влязъл под кожата. А всичко е против нас. Също като при Тед Бътлър и Стейси Гибънс тук е имало връзка, макар и не в семеен дом. Връзката е била на работното място: в асансьори, на бюрата в офисите, докато са пили бутилки „Вов“ в хотелски стаи или в нейния апартамент. Някои от доказателствата намекват за небрежна агресия, прикрита под очарователната външност на Джеймс Уайтхаус. Пълното незачитане на чувствата на някогашната любовница, арогантната му увереност, че правото е на негова страна, говорят, че той е социопат.

Не мога да обсъждам всичко това с Али. Не мога да споделя с нея свидетелските показания на Оливия. Нито подробностите около онова, което се е случило в действителност. Не че ѝ нямам доверие или защото е неприемливо от професионална гледна точка. Може би не искам да се поставя в уязвимо положение — да призная, че това сензационно дело срещу харизматична личност, която буди доверие у хората, е почти невъзможно за спечелване. А вероятно ми се струва така, защото се страхувам, че губя обективността си, а това е нещо, което никога не бива да бъде поставяно под въпрос, в никакъв случай.

— Да не се караме. — Любимата ми приятелка ми подава чаша вино. Това е предложение за мир, което приемам с благодарност. — Ела тук. — Тя разтваря ръце, майчинските ѝ инстинкти неочаквано са се пробудили и аз я притискам бързо и силно до себе си, наслаждавам се на топлината, която се излъчва от нея, на познато дребно топло тяло до моето високо и слабо.

— Не знам дали ще успея — признавам аз.

— Я стига глупости!

— Не знам дали ще успея да го осъдя.

Отдръпвам се, засрамена от признанието.

— Решението не е твое, нали? Нали винаги го казваш. Това зависи от съдебните заседатели.

— Точно така.

Тази мисъл не вещае нищо добро.

— Струва ми се, че работата ти е опечена. — Али отпива глътка вино. — Но той нямаше ли извънбрачна връзка с нея? Тя се обърна към вестниците, когато я зарязал, за да остане при жена си и децата. Не ми прилича на жертва: по-скоро е жена, която иска да му го върне — заявява приятелката ми.

— Това не означава, че не е била изнасилена, преди това да се случи.

Гласът ми звучи задавено: думите едва излизат от устата ми, а ръцете ми, свити зад гърба, се свиват в юмруци.