Анатомия на един скандал

Кейт 28 април 2017 г. Двайсет и шест

И ето че стигаме до момента, който очаквах: който си представях, откакто Брайън ми донесе папката, който на по-примитивно ниво очаквах цели двайсет години. Товарът на това очакване ми тежи. Ръцете ми треперят, когато се надигам, за да започна кръстосания разпит, и усещам необичайно изтръпване на скалпа, което съм чувствала в малко случаи в живота при нахлуването на чиста проба страх. Случи се при аркадата, когато стана ясно, че не мога да направя нищо, за да го спра, и когато разбрах, че Али се е досетила за връзката между нас, и осъзнах, че всичко, за което съм работила, звездната ми кариера и шансът да го изправя пред правосъдието могат да се сринат в един миг.

Поемам си дълбоко въздух, представям си как дробовете ми се разширяват и притискат диафрагмата, изтеглят колкото е възможно повече кислород. Няма значение, че съдът трябва да чака; съдебните заседатели седят с изпънати гърбове, защото са влезли в ритъма на процеса и усещат, че навлизат в критичен момент, по време на който очите им ще се стрелкат ту към мен, ту към обвиняемия, също като на тенистурнир. В този момент зрителите ахват от нетърпение и притаяват дъх. Ще ги накарам да чакат. Може да се приеме като дребнава игра на надмощие, но всичко днес се върти около него: бяхме погълнати от историята му. Сега е време аз да предложа друг прочит. Да хвърля съмнение върху всичко, което е казал.

Проблемът ми е, че Джеймс Уайтхаус е убедителен, разумен, достоен за доверие. Всичко в него, от пръстите с докоснати върхове като за молитва до спокойния баритон, глас, който успокоява с наситеното си звучене и без усилие създава впечатление за авторитет, те кара да му повярваш. Трябва да огранича времето, в което говори, и да не отстъпвам нито на сантиметър, да задавам недвусмислени въпроси, които не му позволяват лукса да се обяснява, да го лиша от възможност да разказва своята версия. Независимо от гнева ми — вече кипящ и неудържим — това не е сцена за актьорско майсторство. Той ще бъде рационален и обран, така че аз трябва да бъда точна и овладяна като него.

— Искам да изясним няколко въпроса — обръщам се към него с бърза усмивка. — Въпросът за блузата. Госпожица Литън казва, че сте я дърпали, а вие твърдите, че тя ви е помогнала да я разкопчаете. — Спирам да говоря и поглеждам бележките си, подчертавам желанието си да бъда точна. — Вие казахте: „Не съм грубиян. Не съм от мъжете, които дърпат и късат дрехите на жените. Това не е за мен“.

— Да, точно така — отвръща той.

— Вие сте силен мъж, господин Уайтхаус. Бивш гребец от Оксфорд. Смея дори да кажа, атлетичен мъж. Никога ли не сте разкъсвали блузата на жена в момент на страст? — питам аз, нищо че може и да няма смисъл, но с надеждата в реакцията му да доловя неудобство, да предизвикам спомен; или дори тъпа проява на мъжественост, която води до колебание. Ако обаче съм очаквала той да си спомни моето изнасилване или нещо подобно, значи съм наивница.

— Не. — Той е озадачен, че изобщо предполагам подобно нещо.

— Дори в момент на най-силна страст? Като онзи с госпожица Литън през септември, когато сте правили секс по взаимно съгласие във вашия офис?

— Не. — Тук той е по-убедителен.

— Ами когато сте ѝ помогнали да си свали чорапогащника и сте скъсали бикините в асансьора, както вече признахте?

— Ваша чест — скача Анджела. — Няма доказателство, че клиентът ми е отговорен за тези поражения.

Съдия Локхърст въздиша и се обръща към мен.

— Бихте ли перифразирали въпроса, госпожице Удкрофт?

Не отговарям веднага.

— Вие признахте, ме сте ѝ помогнали да смъкне чорапогащника и бикините, че „нещата излязоха от контрол в онзи разгорещен момент“. Напълно възможно е в онзи разгорещен момент да сте ѝ скъсали чорапогащника, нали?

— Не.

— В онзи разгорещен момент може да сте съдрали бикините.

— Не.

— Наистина ли? — Старая се да изглеждам незаинтересована, но вътрешно кипя, защото знам, че лъже; все още помня нишките и двете изгубени копчета, които изхвърчаха, докато той се опитваше да се пребори с моя „Уандърбра“. — Много ми помогнахте. Разбирам.

Прочиствам гърлото си и правя бърза преценка. Вместо да разглеждам всички показания за синината — „нещо, което ѝ е допаднало в онзи разгорещен момент“ — и да се сблъскам с тази стена от самоувереност, трябва да го насоча право към същността на въпроса. Да стоваря разказа си с надеждата да му сваля маската — без да обръщам внимание на отговорите му, защото е лъжец. Първо обаче трябва да разоблича арогантността му, защото съдебните заседатели трябва да видят човек, който се смята за повече от другите; който мисли, че не е нужно да се съобразява с желанията на която и да било млада жена, която му отказва.

— Да се върнем към инцидента в асансьора. Знаем, че и преди сте правили секс с госпожица Литън в Камарата на общините.

— Да.

— Случаите са два: на двайсет и седми септември и на двайсет и девети септември, струва ми се.

— Да. — Той прочиства гърло.

— Значи сте предположили, че и този път ще бъде готова за същото? Да правите секс на ново място в Камарата на общините.

— Да. — Сега вече е по-нащрек, потвърждението издава, че отговорът му е предпазлив.

— Когато се качихте в асансьора, за който твърдите, че тя е извикала и е влязла първа, след като е подчертала, че ви намира за привлекателен, мислели ли сте, че ще правите секс?

— Не и в началото.

— Не в началото ли? Било е набързо, нали? Всичко е свършило за по-малко от пет минути. Сам признахте, че е било набързо, така че не е имало време за предварителна игра.

Той прочиства гърлото си.

— Стана съвършено ясно, при това много бързо, какво ще се случи, но не влязох в асансьора с мисълта за това — отвръща той.

— Но сигурно сте си мислели, че все нещо ще се случи. Не сте влезли на съвещание, нали?

Някой от съдебните заседатели се киска тихо.

— Не. — Гласът му става по-остър, защото не му е приятно да му се смеят.

— Не — съгласявам се тихо. — Значи влизате в асансьора и веднага се сблъсквате и се целувате.

— Да.

— Нейната блуза е разтворена — разкъсана, както тя казва, а вие твърдите, че и двамата сте взели участие — и вие слагате ръце на дупето ѝ.

— Да.

— И бикините са смъкнати от двамата. Признавате, че сте помогнали.

Следва кратко мълчание.

— Да.

— Докато това се случва, сте били „близо един до друг“, така казвате.

— Да.

— Асансьорът е съвсем малък. Малко по-широк от метър и дори по-малко в дълбочина. Колко близо бяхте точно?

— Ами ние се целувахме и… бяхме интимни… така че плътно един до друг.

— Толкова близо ли? Десет или двайсет сантиметра ви деляха — или по-малко може би?

— Не повече от трийсет сантиметра.

— Не повече от трийсет сантиметра — повтарям. — Значи, ако тя е казала „Махни се. Не, не тук“, трябва да сте я чули.

— Да.

— Всъщност вие ни казахте: „Няма начин тя да е казала нещо такова — или каквото и да било — и аз да не съм го чул“, нали това казахте?

— Да. — Той вдига брадичка напред, заема защитна поза, може би не е сигурен в каква посока съм поела.

— И не сте грубиян. Не сте от хората, което ще дърпат и късат дрехи, така казахте, въпреки че сте помогнали с дърпането и късането в онзи разгорещен момент. Значи сте щели да спрете, ако сте чули?

— Да.

— А все пак тя ни каза, тук в съда, че ви е казала да спрете.

— Не.

— Тя каза: „Махни се. Не, не тук“.

— Не.

— Неведнъж, ами два пъти.

— Не.

— Тя се разплака, тук в съда, докато го казваше, нали?

— Не. — Гласът му става по-твърд, гърлен, също като юмрук.

— Били сте до нея, притиснати, на не повече от трийсет сантиметра. Тя ви кара да спрете, въпреки това вие продължавате.

— Не. — Гласът му е напрегнат, но аз предпочитам да не го поглеждам, гледам право напред, към съдията.

— Тя го повтаря, но вие предпочитате да го игнорирате.

— Не — настоява той.

— Прониквате в нея, въпреки че тя е казала „не“ два пъти.

— Не.

— Всъщност знаете, че тя не е била съгласна, защото казвате „Не си играй с мен!“.

— Не.

— Какво означава тази фраза, господин Уайтхаус?

— Какво? — Изведнъж губи опора.

— Вие сте го казали, нали? — И в този момент трябва да се овладея, да не позволя на гнева, който се надига, да ме погълне. — Означава, че не желаете някой да ви изкушава сексуално, да си играе с вас, а след това да не изпълни онова, за което е намеквал. Тази фраза показва нежелание страната да продължи, липса на съгласие, нали?

— Това е предположение. Не съм го казал — настоява той.

— Но сте казали: „Играеш си с мен“, нали? — Поглеждам бележките си. — Колегата ми, госпожица Ригън, попита: „Казахте ли: «Играеш си с мен»“? А вие отговорихте: „Може и да съм казал… Когато се целунахме за пръв път.“ Вие сте усетили нежеланието ѝ. — Продължавам да настоявам и натъртвам на всяка дума. — Вие сте знаели, че тя не е дала съгласието си.

Ето го, намек за гняв, челюстта му се стяга. Той води вътрешна битка.

— Беше нещо гальовно. — Гласът му е напрегнат като пренавит часовник. — Просто го казах.

— Усещате нежеланието ѝ, след това я изнасилвате, защото когато тя казва: „Не, не тук“, вие предпочитате да не обръщате внимание на думите ѝ.

— Не.

— Мислели сте, че тя не говори сериозно.

— Не.

— Или по-скоро просто не ви е било грижа. Знаете, че тя е казала „не“, но не сте обърнали внимание на несъгласието ѝ, защото сте решили, че вие знаете по-добре. — В този момент го поглеждам най-сетне: директно, като предизвикателство, и се питам дали ме разпознава. Но не, това е просто гневът му.

Обръщам се към съдията, не давам шанс на Джеймс Уайтхаус да отговори.

— Нямам други въпроси, Ваша чест.