Анатомия на един скандал

Софи 27 април 2017 г. Двайсет и три

Калните локви по шосето в Девън бяха като разлят шоколад, който се спускаше от хълмовете и капеше от живия плет, където блестяха глогови храсти и къпини.

Децата ги обожават. Глиненочервените локви, пръснати по пътя, осеян с дупки, и викът към Емили и Фин да се поплискат с вода: едри капки, които се сипят по неводопромокаемите панталони и палта.

— Той ме спипа. Ей, ти ме спипа!

Самодоволният глас на Емили се превръща в радост, когато успява да си отмъсти и плиска брат си, червените гумени ботуши шляпат в локвите по калния асфалт. Те се набраздяват, след това се успокояват.

Софи наблюдава, не ги подгонва нито веднъж, не предупреждава дъщеря си да се постарае да се пази чиста, защото няма смисъл. Те са се отдали на почти истерична игра — Ем отново става малко момиченце, Фин е много по-дързък и освободен откогато и да било у дома. Сега живеят по правилата на Девън. Правилата на приятно ексцентричната баба, която обича да си пийва бира — защото Джини е заменила джина с тоник, откъдето е излязло името ѝ, с бира от коприва, която вари сама. Или по-точно казано, обичайните правила са се размили и са изоставени. Няма училище, няма рутина, няма Кристина, няма татко. Единствената константа е майка им и дори тя, а тя ще го признае първа, не се държи както обикновено.

Тук прекараха вече две нощи. По-малко от четирийсет и осем часа са минали, откакто Софи неочаквано ги взе от училище и ги доведе изненадващо в Девън. Четвъртият ден от процеса и третият от даването на показания. Ден, в който безобразно скъпият адвокат на съпруга ѝ би трябвало да разбие решително всичко насочено срещу него. О, Господи, тя искрено се надява това да стане. Пръстите ѝ се кръстосват в неволен тик, тя ги отпуска, после отново ги кръстосва. Няма нужда от суеверия — въпреки това тя не изпуска нищо, готова е да се хване за всичко.

— Хайде, да отидем на плажа — провиква се тя към децата, защото копнее за истински упражнения: енергична разходка, не това безцелно шляене. Те подскачат, гумените ботуши се трият един в друг, започват да влачат крака, когато им омръзва тази новост да шляпат в локвите и вече им става топло.

Емили спира и подава шапката на Софи, за да я носи.

— Не, ти пожела да я вземеш, Ем, ти я носи.

Дъщеря ѝ пъшка недоволно и розовата долна устничка се издава напред.

— Няма — настоява тя.

— Добре тогава — въздиша тя, поема меката вълнена шапка с ярки цветове и я натъпква в джоба на палтото за огромно удоволствие на Емили. Не иска разправия. Цялата ѝ емоционална енергия е съсредоточена да се стегне и да пази децата заедно, да преживеят следващите няколко дена.

Защото тази вечер трябва да се върне в Лондон. Анджела иска да призове Джеймс на свидетелската скамейка и тя трябва да е там заради него — поне у дома, ако не отиде в съда. Сключи тази сделка след откровен разговор с Крис Кларк, който даде ясно да се разбере, че ако тя продължава да липсва, шансовете на съпруга ѝ за политическа реабилитация след оправдателна присъда стават още по-незначителни. Тя едва не каза, че в момента пет пари не дава за политическата реабилитация на Джеймс. Твърде много е погълната от новините за процеса и дали има шанс той да се измъкне.

Мръщи се. Устата ѝ отвътре е изранена, все едно има херпес. Не е затова, ами защото я хапе. Прокарва език по грубите, неравни ръбчета и усеща соления вкус на кръв.

Нищо чудно, че е толкова стресирана. Щом децата си легнат, тя пуска новините по Би Би Си и онлайн изданията, изчита всичко, свързано с процеса. Говорят непрекъснато за престъплението на Джеймс, докато Оливия си остава напълно анонимна: безименна, без лице, не е ясно каква точно е длъжността ѝ. Безспорно има празноти в разказите на журналистите за това как госпожица Х или „предполагаемата жертва“, както я наричат, се е озовала в онзи асансьор. Тя не може да се примири с доказателствата. Някои — синината, дори съдраният чорапогащник — може да отхвърли. Джеймс е страстен мъж: малко по-силно ухапване по време на любовна игра; дръпнат рязко чорапогащник, скъсани бикини — всичко това е възможно, разбираемо, няма нищо зловещо, тъй като са все неща, случили се, когато двамата са се развихрили. Той все пак е желаел Оливия.

Тя преглъща, опитва се да запази разума си, поздравява се, че е останала спокойна и не мисли за бикините: черни, дантелени, безобразно сексапилни; очевидно бельо, което би настървило Джеймс. Въздържа се да мисли за това, но не може да спре да превърта една подробност. Онази ужасна фраза: Не си играй с мен! Мръсна уличница! Джеймс не би казал подобно нещо. Никога. Защо не може просто да го подмине? Може би защото се страхува, че другите ще си го представят как го казва, ще си мислят, че е способен да бъде злобен и вулгарен.

— Хайде. Да потичаме — вика тя на децата, след това хуква по дюните, опитва се да разсее безпокойството. Вятърът се усилва: остър вятър, от който бузите на Фин поруменяват, а Емили се усмихва несъзнателно, докато се катерят по дюните. После се втурват към морето.

Тя си проправя път през изхвърленото от вълните — дърва, рибарско въже, стара бутилка без писмо в нея, след това поглежда наоколо и се опитва да изпразни ума си от тревогите. Малък остров се издига над водата, откъснат от сушата, освен при отлив. Остров Бърг: мястото, на което Агата Кристи е написала „Десет малки негърчета“ и е открила самотата, която е описала в романа. Де да можеше и тя да се откъсне от всичко по същия начин.

Много се постара да го направи. Няма магазини в тази част на долината, няма и безжичен интернет, така че през деня успява да се откъсне от всички новини и имейли, да се престори — поне пред децата — че събитията в съда не са реални. Днес обаче не се получава. Снощи прекара часове, наведена над лаптопа, с огромен джин с тоник до нея, тъй като майка ѝ не бе забравила напълно старата си страст. Стомахът ѝ бе свит, докато четеше всичко: синината, скъсаните бикини, ужасното унижение… Подробностите я вледениха.

Ще остави децата тук. Няма нужда да ги води обратно в Лондон. Да ги принуждава да преживеят онова, което чака нея. Възможността той да бъде оправдан, страхът — който я владее във всеки миг, докато е будна — че ще повярват на свидетелските показания на Оливия и ще осъдят съпруга ѝ за изнасилване.

Гърлото и се свива. Не може да повярва. Няма да си позволи да повярва. Джеймс може да е страстен мъж — настойчив дори в сексуално отношение. Често иска секс от нея и понякога ѝ досажда, ако трябва да е напълно откровена. Но винаги е спирал, когато е казвала „не“, винаги е приемал, че тя може и да не иска.

Децата тичат по плажа. Два проблясъка в червено и синьо като хвърчила, подхванати от вятъра и вдигнати високо, въртят се и се премятат. Пълни са с енергия. Сърцето ѝ запява и видът им я успокоява, защото това са ѝ неговите деца, и това ѝ вдъхва кураж. Надежда изпълва душата ѝ: някой, участвал в създаването им, не е способен на изнасилване.

Този кошмар е отмъщението на отхвърлена жена. Обърнала се е към вестниците, а след това се е озовала в още по-дълбоки води — прокурорът е завел дело, въпреки че тя намекна вчера по време на кръстосания разказ (или поне така Софи разбра показанията ѝ), че по-късно е имала резерви.

— Обичах го и го желаех. — Това беше признала Оливия, когато я разпитваха за асансьора. Софи знае какво е да изпитваш такова желание към Джеймс. Тя разбира, също силната ѝ ревност при мисълта, че той е с друга жена; и унижението, което я е провокирало да потърси фатално, глупаво, но сладко отмъщение.

Изобщо не трябваше да се стига до съд. Това ще говорят, когато бъде оправдан. Тя чува гласа на Крис Кларк, докато се упражнява да го казва. Убедителни думи, които ще хвърлят вината върху прокуратурата, която е имала наглостта да се заеме с безпочвено дело, защото е политически изгодно, докато безброй истински престъпници са минали метър и са останали ненаказани.

Тя ускорява крачка, тласкана от тази идея, и мисли за някои от нещата, които е преживяла преди брака. Размитата представа за съгласие, когато ходеше по гимназиални партита и момчетата се опитваха да пробват какво ли не, а на момичетата им беше по-лесно просто да се примирят. Не казва, че тези момчета са били прави, и няма да ѝ бъде приятно подобно нещо да се случи на Ем. Сега тя би ги обвинила в изнасилване или поне в сексуално посегателство, а същност те щяха да са виновни единствено че са прекалено големи егоисти, а онова, за което щеше да е виновна тя — защото и тя щеше да има вина — бе липсата на комуникация, неспособността да се изправи пред тях и да каже: „Не искам това. Моля ви, не ми го причинявайте“.

Много добре знае каква е юридическата дефиниция на изнасилване. Тя може да бъде доказана единствено ако съдебните заседатели бъдат убедени, че съпругът ѝ е знаел в момента на проникването, че Оливия не е съгласна. А защо му е на Джеймс да го прави, след като е знаел, че тя не иска? Може и да е страстен, безразсъден, натрапчив, но не е насилник; а Оливия е признала, че го е желаела, че двамата са се сблъскали, че целувката е била взаимна, че тя доброволно е влязла в асансьора.

Сърцето ѝ олеква, докато прехвърля тези факти. Това е пример за политическа коректност, която е отишла твърде далеч. Почти си представя водещото заглавие в „Дейли Мейл“ след като го оправдаят и се опитва да се усмихне, докато върви по брега към децата, които хвърлят камъчета в оловносивото море. Съпругът ѝ съвсем не е съвършен. Той излъчва противоречиви сигнали. Неверен е, да, дори жесток — тя не се съмнява, че той няма никакво намерение да поднови връзката си с Оливия и че я е използвал през всичкото време. Само че той не е изнасилвач. Здравият разум и законът подсказват, че той трябва да бъде освободен от това съсипващо обвинение, нали?

Ще се почувства по-добре, когато го види. След като поговорят лице в лице и тя погледне в очите му. Вестниците винаги ще търсят сензации и ще се фокусират над детайли, които изкривяват нещата. Не си играй с мен! Мръсна уличница! Тя долавя заплахата в думите.

— Мамо, мамо! — Гласът на Ем я изтръгва от мислите, когато приближава към тях, докато ровят на брега. Тя вдига нещо много подобно на мида, само че е потънала в кръв.

— Виж! — Ем ѝ отправя непозната усмивка. — Зъбът, който се клатеше, падна!

Тя взема перленото дребосъче от дъщеря си. Поредното доказателство, че губи последните следи от бебешкото, че расте прекалено бързо.

— А дали феята на зъбките ще ме открие в Девън? И тя ли е като Дядо Коледа?

Поглежда внимателно Ем. Тя е на девет. Прекалено голяма, за да вярва във феята на зъбките или в Дядо Коледа, въпреки че е хитра; знае, че ще получи лъскави монети и пълни с подаръци чорапи, ако се доверява на легендата. Може да е като майка си: решена да повярва в нещо, защото то ѝ носи щастие, дори за него да няма особено достоверно обяснение. Емили вярва във феята на зъбките също както Софи вярва, че Джеймс не може да използва онази фраза. Отчаяно ѝ се иска да вярва в това.

Прочиства гърлото си.

— Сигурна съм, че ще те открие — уверява я тя пресилено ведро. — Може да ѝ напишеш писмо и да го пъхнеш под възглавницата с обяснение, че ти си същата Ем, въпреки че си на друг адрес в момента.

— Но тя ще разбере така или иначе — отвръща Фин и лицето му издава объркването на шестгодишното дете. — Тя ще познае зъба, ще си спомни, защото е Табита, специалната фея на зъбките на Ем.

— Разбира се, че ще познае. — Тя е забравила засуканата паяжина, която е оплела, когато падна последното зъбче, в Корнуол, предишното лято. — Колко съм глупава. Забравила съм.

Лъжите, които изричаме, мисли си тя, за да олекотим нещата, да направим живота по-поносим. Дядо Коледа, феята на зъбките, съпруг, който никога не би изнасилил жена… Тя знае, че той не може, сигурна е, че той никога не би казал онази фраза на друга жена, жена, с която е правил секс.

Тя прегръща дъщеря си, усеща ребрата ѝ под кожухчето, все още няма извивка на талията, по нищо не личи, че един ден ще бъде жена, и вдъхва мириса на меката коса, иска ѝ се физически да я спре да расте.

— Това пък защо е? — гърчи се Ем, наострена, подозрително настроена.

— Трябва ли да има причина? — Тя се отдръпва с усмивка, натъжена от реакцията на дъщеря си, но остава закачлива. — Или пък просто не съм те прегръщала достатъчно днес.

— И мен. — Фин се промъква между тях, ревнив, подтикван от желанието да бъде обичан, да бъде в сърцето на тази прегръдка.

В продължение на една дълга, сладка минута те остават така, докато приливът облизва гумените им ботуши: Ем я е прегърнала през кръста, главата на Фин е сгушена между гърдите ѝ, а тя прегръща и двамата. След това се отдръпва. Не бива да ги плаши. Не бива да ги натоварва емоционално, да изсмуква любовта им, но трябва да се стегне заради тях. И заради себе си.

— Хайде — нарежда тя и вдига поглед, докато почиства дънките си, дава си време да избегне любопитния поглед на Фин, да се съвземе, за да се превърне в строгата им, уравновесена майка. — Да увием зъбчето и да си тръгваме. Време е за горещ шоколад. Май ще завали.

Сякаш по поръчка антрацитното небе изръмжава и по пясъка се посипват капчици, които превръщат пясъка в златист. Децата вдигат погледи, без да кажат и дума, след това хукват.

— Кой ще стигне пръв? — провиква се тя.

Емили води, Фин се опитва да я настигне както винаги. Изписква, след това над плажа се понася смях.

Трябва да се постарае да усвои умението на децата си да живеят за момента: да улавя миговете на щастие, докато стоят под дъжда в Девън. Тя ги следва, краката ѝ потъват в пясъка, дъждовните капки докосват бузите ѝ; опитва се да не обръща внимание на натрапчивото гадене, на фразата, която се повтаря като мантра: тя лепва усмивка на лицето си, въпреки че сърцето ѝ е вкаменено от мъка.