Без свидетели

Десет

Опитите на Болд да заспи бяха почти винаги неуспешни, а сънищата му — неспокойни и безжалостни. Изгуби апетит и отново премина на диета от антиациди и топло мляко. Колегите му от петия етаж го следяха предпазливо и прибягваха към сложни маневри, целящи да избегнат евентуална среща с него. Мислеше за детето, което вече бе положено в гроба. Мислеше и за детето, което растеше в утробата на жена му. И всичко му се струваше безсмислено. Опитваше се да внесе някакъв ред и разбиране в живота, но не успяваше.

Първоначалните доклади, които пристигнаха в кабинета му, не бяха добри. С помощта на компютри списъкът със служителите на „Адлър“ бе сравнен с тези от „Фуудланд“ и „Шоп-Алърт“ с надеждата да попаднат на недоволен служител, който поради някаква причина бе сменил работата си и сега си отмъщаваше на „Адлър“. Но такъв просто нямаше. Всеки детектив, получил разследване от категорията черна дупка, се надяваше да му провърви, да се сблъска с някое неочаквано, но бързо решение. Болд не правеше изключение от правилото. Не говореше за тези неща, но надеждата тайничко мъждукаше дълбоко в душата му. Последните новини обаче, съчетани със смъртта на Слейтър Лоури, убиха и последната му надежда.

Лошите новини скоро бяха балансирани от нещо по обещаващо — лентите от касовите апарати в супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей, на които бяха регистрирани всички покупки на пилешката супа на „Адлър“, бяха вече сортирани и разпечатани, а периодът, който обхващаха, започваше две седмици преди заболяването на Слейтър Лоури. Тези ленти бяха показани на Бети Лоури, която, въпреки загубата на сина си, а може би точно заради нея, изглежда гореше от желание да помогне. Няколко часа по-късно тя уведоми Болд, че е разпознала сметка, която включва закупуването на супа, соев сос и дървена лъжица. Дървената лъжица всъщност бе най-сигурният й спомен. Сметката бе платена в брой, което напълно съвпадаше с установения от нея начин на пазаруване.

Болд се обади на охранителната фирма „Шоп-Алърт“, съобщи им датата и часа на покупката и поиска от тях да прегледат видеолентите от охранителните камери, като покрият период, започващ двадесет и четири часа преди и включващ покупката на пилешка супа от Бети Лоури.

Редмънд, Вашингтон, разположен на четиридесет минути път от града при ненатоварено движение, беше родното място на „Майкрософт“ и други високотехнологични компании. Техният бум през осемдесетте години донякъде обясняваше нежеланата калифорнизация, от която се бяха пръкнали безпрецедентният по своята интензивност трафик, закусвалните за бързо хранене, замърсяването на въздуха и костюмите с марка „Армани“.

Интериорът на „Шоп-Алърт“ като че ли бе изработен от материали, закупени набързо в някоя съботна сутрин от разпродажба на железарски принадлежности. Всичко бе от изкуствени материали — като се започне от имитацията на ламперия и се стигне до шкафовете. Флуоресцентното осветление придаваше на човешките лица бледозеленикав оттенък, който Болд обикновено свързваше с развалено месо. Индивидуалните, малки като кутийки стъклени кабинетчета бяха мрачни и тъмни въпреки осветлението, което отчасти се дължеше на кафяво-лилавата подова настилка, която поглъщаше светлината като черна дупка. А и беше толкова мръсна, че Болд реши, че под нея нищо чудно да живеят непознати за науката форми на живот.

Парите, спестени чрез този невзрачен интериор, очевидно са били похарчени за последните постижения на електрониката, струпани из кабинетите, с преплетени като спагети многоцветни кабели, със сложни клавиатури и светнали екрани.

Болд вече бе забравил името на компютърния хахо, който го бе посрещнал във фоайето. Рон някой си… а може би беше Джон? Беше изключително непривлекателно човешко създание, без никакви маниери и толкова стереотипно и предсказуемо, че Болд се намрази, загдето толкова вярно бе преценил, че ще попадне точно на такъв човек. Говореше носово и непрекъснато мигаше. Може би се казваше Дон. Изглеждаше на около дванадесет години. Мокасините му бяха с пискюлчета, на колана му висеше пейджър. На Болд му се доповръща само като го гледаше.

— „Фуудланд“ е включен в нашата програма, целяща предотвратяване на кражби от магазините. Нека да ви обясня. Когато получим лентите от магазините, които наблюдаваме, преди да ги подложим на анализ, данните се прехвърлят на ОМ диск — оптично магнитен диск. Прилича на CD-ROM, само че е по-гъвкав и по-точно отговаря на потребностите ни. Това ни позволява да превъртим видеолентата, да я нулираме и да я върнем в магазина за повторна употреба, като в същото време запазваме при нас оригиналния запис. Първата фаза от нашия анализ се извършва тук — рече той и насочи вниманието на Болд към десетина млади човека, които внимателно изучаваха интериорите на различни магазини, които се появяваха на черно-белите монитори пред тях. — Целта е да се открият евентуални крадци или специалисти по етикетите.

— Специалисти по етикетите?

— Мошеници, които подменят етикетите с цената. Взимат етикета на някоя по-евтина стока и го прикачват към друга, далеч по-скъпа. Разликата в двете цени отива в джоба на специалиста. Днешните специалисти са далеч по-обиграни заради по-сложните, неподвижни, а отскоро и оптични ценови системи. Затова те влизат в магазина с предварително отпечатани етикети с UPC код3. Залепват ги върху продукта, който са си избрали, и излизат от магазина, реализирали значителна икономия. Обикновено подбиват цените на една-две по-скъпи стоки, които смесват с многобройни дребни и евтини покупки. По този начин затрудняват касиерите, които не успяват да усетят играта. Ето защо наричаме тези техники на кражба игри.

„Много оригинално“, помисли си Болд.

— Прехвърлянето на записите върху ОМ дискове има и още едно предимство — в състояние сме да съхраним месеци, даже години от историята на магазина, а това дава възможност на клиентите ни да повдигнат солидни обвинения срещу многократните нарушители. Те обикновено обикалят от магазин на магазин. Твърде умни са, за да крадат от едно и също място. Клиентите на „Шоп-Алърт“ обаче могат да се възползват от нашата картотека на изпечени крадци, което значително увеличава шансовете им да тикнат копелетата зад решетките, като не им позволят да се измъкнат с условни присъди.

„Никога повече няма да използвам този израз“, помисли си Болд. После рече:

— Какво имате за мен?

Дон поведе детектива към едно незаето бюро с табелка върху него, на която на ръка беше написано „Резервирано“. Накара Болд да седне на стола точно пред големия монитор. После обясни:

— Най-голямото преимущество на ОМ дисковете е дигиталният сигнал. Можем не само да уголемяваме и приближаваме образите, но разполагаме с възможността да прескачаме на кадри, без да прибягваме към превъртане бързо напред или назад. За да си го представите по-добре, помислете си за грамофонна плоча, при която поставяме игличката върху желаната от нас песен, а после сравнете тази техника с касетките, при които трябва да превъртаме напред или назад, за да намерим онова, което ни трябва. Можем да отидем с час, минута или двадесет секунди напред или пък назад, като само изберем желаното от нас време. Можем да монтираме образите от няколко диска, изграждайки по този начин досиета на нарушителите, за които ви говорих. Можем също така да осветлим особено важни участъци от даден магазин, свързвайки кадри от различните камери, които са снимали един и същ участък, но от различни ъгли. С две думи, системата е изключително гъвкава и предлага многобройни възможности.

— Аз не смятам да купувам нищо от вас — напомни му Болд.

— Правилно. — Той стана аленочервен и започна да премята в ръце очилата си със замазани стъкла.

— Бихте ли ми казали името си отново? — попита Болд.

— Газ.

— Газ?

— Точно така.

Газ седна до Болд. Работеше с клавиатурата на компютъра със същата бързина и обиграност, с които бабата на Болд плетеше навремето.

— Вашето искане беше от лесните — не спираше да мели той. — Казахте ни коя част от магазина ви интересува и какво да търсим. Без тези уточнения работата може би щеше да ни отнеме ден, че и повече. Мисля, че може би имаме запис на вашия нарушител, макар че аз лично не съм попадал преди на такава игра — поставяне на продукт върху рафтовете. За какво всъщност стана дума?

— Корпоративен шпионаж — излъга Болд. Почувства се виновен заради лекотата, с която изрече първата хрумнала му лъжа, но технократът се ухили ентусиазирано, сякаш току-що го бяха посветили в някаква важна тайна.

— Страхотно — измърмори той. — Успях да каталогизирам образите, които съм прегледал до този момент, и ги свързах в хронологичен ред. Ето първия образ от поредицата. Това е входната врата на „Фуудланд“, уловена от една от нашите камери.

На екрана се появи малко мъглив и неясен черно-бял образ на двойната автоматична врата. Лявата половина се отвори и пропусна вътре някакъв човек с нахлупена шапка и тъмно сако. Среден ръст и тегло. Той (тя) влезе в магазина и се скри от обхвата на камерата.

— Това е първият ни образ — промърмори Газ. — Нищо особено.

В десния долен ъгъл на екрана се изписваше датата и времето на записа. Подозрителното лице бе влязло във „Фуудланд“ в пет часа и две минути следобед на двадесет и първи юни. Очевидно бе избрало най-натовареното време за магазина. А и в този час на деня бе по-вероятно рафтовете да са поизпразнени и да има място за заместителите на убиеца. Болд започна да се вълнува. Това ли беше Консервния убиец?

— Следващият сносен образ е записан три минути по-късно. И тук трябва да поясня нещо, лейтенант. — Болд не си направи труда да го поправи. — Средностатистическият купувач — невинният купувач — се появява непрекъснато по тези записи. Лицето, за което говорим обаче, е успяло да се скрие от камерите в продължение на почти три минути. А това не е никак лесно. Вярно е, че не ние сме монтирали охранителните камери на „Фуудланд“ — ние само анализираме записите им — и разположението им не е особено удачно, но въпреки това е нужно цяло изкуство, за да се скрие човек за толкова дълъг период. Нужно е продължително изучаване на разположението им, но и дяволски голям късмет. Облеклото, разбира се, също играе важна роля. Вие сам ще забележите тъмните дрехи и шапката. Черните дрехи при наситените черно-бели видеоизображения — при тази светлина, както и сам можете да се убедите — поглъщат прекалено много светлина, нарушават цветовия баланс на непосредствено заобикалящите ги райони и предизвикват нещо като зърнеста сянка, която затруднява различаването на образа. Точно поради тъмното облекло е невъзможно да видим лицето й.

— Нейното лице? — попита Болд. — Аз не съм сигурен, че мога да определя пола.

— А аз смятам, че е жена. Да, жена е.

Газ погледна в някакво разписание, поставено на бюрото пред него, а след това натисна няколко цифри.

— За момента ще прескочим две минути и петдесет секунди напред, за да ви покажа това. — Той натисна бутона ENTER. Появи се ново изображение, задържа се едва половин секунда и замръзна неподвижно, след като Газ натисна някакъв друг клавиш. Изображението беше на същата личност, само че в друга част на магазина. Главата й леко се завъртя и точно в този момент Газ стопира кадъра. — Сега ще го уголемя. За всяка фаза са нужни по една-две секунди.

С помощта на мишка Газ очерта правоъгълник около лицето. След това правоъгълникът изпълни целия екран. Електронно уголемените изображения следваха едно след друго, а главата на заподозряното лице ставаше все по-голяма. Колкото по-плътен ставаше образът, толкова по-мъгливо бе изображението. Когато процесът най-после бе завършен, онова, което се виждаше на екрана, в голямата си част бе продукт на въображението на Болд, роден от образите, които бе наблюдавал. Той дори не беше сигурен какво точно гледа.

— Долната част на главата и врата — предположи Болд.

— Точно така, лейтенант. — Момчето като че ли бе впечатлено. Той подаде няколко допълнителни команди и се облегна назад. — Хайде сега да го пуснем отново. — Изгледаха го няколко пъти, преди Болд да забележи нещо интересно.

— Подскачането на шапката? — попита той.

— Очевидно е твърде голяма. А начинът, по който подскача, означава, че под нея е напъхана доста коса.

— Разбирате си от работата — похвали го Болд.

— От доста време се занимавам с това. — Газ очерта правоъгълник около ухото на жената и компютърът започна серия уголемявания на образа. Едновременно с това поредицата от образи следваше на забавен кадър. Газ намали скоростта още малко. — Ето! — развълнувано възкликна той. Гласът му прозвуча твърде силно за чувствителния слух на Болд. — Това е единствената ни възможност да я видим. — Той посочи меката част на ухото, където се забелязваше малък квадратен белег.

Болд изгледа няколко повторения, а Газ се оказа достатъчно схватлив, за да си мълчи, и да даде достатъчно време на детектива. Болд най-сетне реши да изкаже някои догадки:

— Луничка? Бенка? Не съм сигурен, че разбирам важността на този белег.

— Това е меката част на ухото — подчерта момчето. Двамата като че ли се състезаваха.

— Пробити уши! — високо рече Болд и за миг привлече вниманието на другите служители в залата. — Няма обеца, но ухото определено е пробито! Само че това по никакъв начин не е категорично доказателство, че си имаме работа с жена.

— Като прибавим този факт към височината на индивида и очевидното наличие на доста коса под онази шапка…

— Може да е жена! — заяви Болд. — Съгласен съм с вас — додаде той, макар че това откритие разбиваше на пух и прах образа, който си бе изградил за Консервния убиец, когото считаше за мъж. — Искам да проследим всяко нейно движение.

Техникът му показа всички изображения на подозрителната жена, уловени от камерите. В нито един кадър не можаха да видят лицето й.

— Това е причината, поради която считаме, че жената е завършена професионалистка — поясни Газ. — Много малко са крадците като нея. Обърнете внимание на положението на тялото й спрямо камерите. В момента се намира пред рафтовете за супи и зеленчуци. Застанала е така, че по никакъв начин камерата да не може да улови движенията на ръцете й. Поглежда часовника си. Видяхте ли? — Той върна кадъра още веднъж. — Сега изчезва от погледа ни за около седем секунди. В следващия кадър вече я виждаме да се движи надолу по пътеката между рафтовете. Блъска се в онзи мъж с количката… ето, видяхте ли… а в следващия кадър, с който разполагаме, тя вече е на касата, все още с наведена глава, плаща в брой за едно шоколадче и напуска магазина. Въпросът е в това, че тя си гледа часовника, за да засече движението на камерите.

— Жена? — тревожно попита Болд. „Консервния убиец? Възможно ли е?“, питаше се той.

— А сега вижте това. Много е интересно! — ентусиазирано заяви техникът. Екранът придоби наситеносин цвят. Следващото изображение, което се появи, беше на пътека номер четири. Техникът блокира един участък, използвайки бял правоъгълник, натисна някакъв клавиш и се облегна назад. Участъкът се уголеми няколко пъти, рафтовете сякаш се приближиха до тях, продуктите — консерви супа — станаха по-ясно различими: Супите на „Адлър“. — Точно на това място стоеше жената — поясни той. Раздели екрана на два сходни образа и дообясни: — Преди и след това. Забелязвате ли разликата? В края на краищата тя не е крадла — не разполагаме с никакви улики срещу нея.

На дясното изображение се виждаха пет консерви супа, които ги нямаше на образа вляво.

— Пет? — паникьосан възкликна Болд.

— Нещо не е на ред ли? — попита младежът. — В края на краищата тя не е крадла — повтори той.

— Възможно ли е това? — запелтечи Болд.

— Пет консерви супа? — попита младежът, не разбрал въпроса. — Трябва да видите някои от дрехите, които крадците използват, за да си представите количеството стоки, които биха могли да скрият. Предлагаме семинар по въпросите на дрехите, използвани от крадци в магазините — не можете да си представите дори на какви чудесии сме попадали!

Болд знаеше за съществуването на две, най-много три консерви супа: Момиченцето на семейство Чин и Слейтър Лоури. Къде бяха другите три консерви?

— Слушайте внимателно! — Болд се обърна към хората от екипа си — Ла Моя, Гейнис и Франк Хърбърт.

Хърбърт, на петдесет години, висок метър и шестдесет и пет сантиметра, имаше увиснало шкембе и изглеждаше колкото висок, толкова и широк. Плешивата му глава лъщеше от пот. Лейтенант Шосвиц стоеше прав до вратата.

В заседателната зала на отдел „Убийства“ имаше половин дузина бюра, правоъгълен прожекционен екран и голяма черна дъска, върху която в момента се мъдреха някакви глупости и една графична карикатура.

Болд ги запозна накратко със случая, като наблегна на посещението си в „Шоп-Алърт“ и на факта, че вероятно има още няколко заразени консерви със супа, за които нямат никаква информация. Беше прекарал целия следобед на телефона и гласът му бе прегракнал от говоренето. А може би просто от нерви.

— Губят ни се две или три консерви. Майката на Лори Чин твърди, че у тях няма друга супа на „Адлър“, така че предполагам, че става дума за още три заразени супи. Видеозаписът от охранителните камери ни позволи да уточним времето, в което заподозряното лице е било в магазина и е оставило консервите на рафта — продължи Болд. — Благодарение на компютризираните касови апарати ние сме в състояние да идентифицираме всяко плащане с чек или пък с кредитна карта и да открием човека, извършил покупката. Вече сме идентифицирали тридесет и четирима души, за които знаем, че са пазарували в супермаркета „Фуудланд“ по същото време със заподозряното лице. Освен това сме идентифицирали и единадесетте човека, закупили от пилешката супа на „Адлър“ в двадесет и четири часовия период след поставянето на заразените консерви в магазина.

Ето какво предстои да се свърши. Първо: Опитах се да открия тези единадесет човека, но успях да се свържа само с трима. Вие трябва да продължите. Трябва да отидете в домовете им, да вземете всички налични консерви — не забравяйте, че става дума за веществени доказателства — и да проведете подробен разговор със съответните лица, за да сте сигурни, че някъде не е останала някоя консерва, за която хората просто са забравили. Ако имаме късмет — ако открием липсващите консерви — тогава, започвайки от утре, всеки един от вас трябва да се свърже и разпита онези тридесет и четирима души, които са били в магазина по времето, по което консервите са били поставени на рафта. — Той замълча за миг, а после додаде: — Този случай, естествено, придобива първостепенна важност за вас, макар официално да не ви е възложен. Което означава, че трябва да продължите да работите и по другите си задачи. Работата е много, съзнавам това — продължи той. — Тези купувачи — както и всички, които са ги придружавали — са потенциални свидетели и трябва да се отнасяме с тях като с такива. Първите разговори ще се провеждат по телефона, а с най-надеждните ще се проведат и допълнителни срещи. Разговорите се записват само с разрешение на интервюираното лице. Затова искам всички да си водите подробни бележки.

Болд погледна към Шосвиц.

— Ясно? Въпроси?

— Хайде да започваме — изпъшка Шосвиц.