Без свидетели

Осем

Облечен в тъмнозелен хирургически екип, привързал бяла книжна маска над устата и носа си, Болд бдеше край болничното легло на Слейтър Лоури. Беше получил разрешението както на болничния персонал, така и на майката на момчето, която бе наквасила със сълзите си предпазната маска върху лицето си.

Преди около час, когато състоянието на момчето се бе влошило от сериозно в критично, баща му бе колабирал и сега, напълно упоен, спеше в друга стая надолу по коридора. Зеленият хирургически екип на жената бе намачкан на местата, където съпругът й бе стоял вкопчен в нея часове наред.

Слейтър Лоури умираше. Всичките системи в тялото му отказваха да функционират.

Болд все още не можеше да повярва, че състоянието на момчето се бе влошило толкова бързо, и то след като е било прието в болница, диагностицирано и подложено на лечение. Огнестрелни рани, прободни рани, удушавания и изгаряния — Болд се бе научил да живее с тези болки през двадесетте, че и отгоре години полицейска служба. Но не можеше да приеме, че нещо такова би могло да се случи на едно малко момче.

Беше като хипнотизиран от непрекъснатия ритъм на системата, от върховете и падините, които чертаеха апаратите по зелените екрани на мониторите. Кожата на Слейтър беше пепелявосива, покрита със ситни капчици пот, които й придаваха призрачен блясък. Майка му постоянно подсушаваше лицето му, но в следващия миг то се оросяваше отново. Въпреки течностите и антибиотиците, които вливаха в тялото му, Слейтър Лоури изгаряше от треска. Слейтър Лоури си отиваше.

— Ако само можехме да си разменим местата — бе промълвила жената преди около час.

Болд знаеше, че има предвид сина си и самата себе си, но в един момент си помисли, че може би би искала да си смени мястото с него, неговият син, Майлс, да лежи в болничното легло, а тя да е само посетител. Оттогава насам не бяха изговорили нито дума повече. Погледите, които си разменяха, не се нуждаеха от обяснения. Тя несъзнателно обвиняваше Болд за случилото се. А Лу Болд, също несъзнателно, поемаше вината върху себе си.

Часовете се нижеха един след друг, петък премина в събота, лекарите и сестрите идваха и си заминаваха, а Болд си представяше малкото момче като младеж, а после и зрял мъж. Представяше си успехите и несполуките, радостите и скърбите, белязали собствения му живот, преостъпваше ги на Слейтър Лоури, защото вярваше, че е по-добре мечта назаем, отколкото живот без мечти.

В два сутринта бащата се върна в стаята, с притъпени сетива и неадекватно поведение, полагащ отчаяни усилия да подкрепи съпругата си в този момент. Болд се надигна да си върви, но жената каза „Останете, ако желаете“ и Болд отново се отпусна на мястото си. Не беше сигурен какво точно го привлича към това момче, към жената и болничната стая и макар от опит да познаваше рисковете, които застрашават детектива, взел твърде присърце нещастията на жертвата — добрият полицай трябваше да поддържа известна дистанция и безпристрастност — Болд реши да остане. Поради някаква причина, неизвестна и за него самия, той просто не можеше да си тръгне.

В два и четиридесет няколко от електронните монитори запищяха пронизително, пулсът на Слейтър Лоури замря, а дишането на Болд се учести. Цял екип от сестри и лекари се струпа около леглото на момчето. Усилията им успяха да спрат пищенето на апаратите, а двадесет минути по-късно, когато състоянието на момчето се стабилизира, лекарят пожела да говори с родителите насаме. От този момент нататък Болд остана извън стаята. Наблюдаваше момчето през стъклената стена, отделяща стаята от сестринския пулт. Там, на по-малки монитори, скрити под преградния плот, се отчитаха жизнените функции на момчето. Вътре в стаята имаше място само за три стола, а този, на който бе седял Болд, в момента бе зает от една монахиня, която се молеше тихичко. Седнала до болничното легло, тя стискаше безжизнената ръка на момчето и движеше устни в беззвучна молитва. Болд осъзна с безпощадна яснота, че Слейтър Лоури никога вече няма да види морския бряг, няма да играе до късно в топлите летни вечери, няма да се усмихва или негодува, няма да разменя с приятелчета картички на футболисти… никога вече няма да празнува рождения си ден.

Сестрите предложиха на Болд стол и кафе. А когато една жена за трети път му повтори, че болничният бюфет работи денонощно, той рязко се извърна и я скастри:

— Той се нуждае от вас, не аз!

Така и не можа да й се извини, защото мониторите в стаята отново запищяха, а на Болд му се стори, че чува църковни камбани.

Смъртта настъпи в три часа и единадесет минути в събота сутринта на тридесети юни и Болд сякаш бе обгърнат от призрачна и безнадеждна тишина. Мониторите с писък отбелязаха този миг, но Болд продължи да се надява. Стоеше на мястото си и се опитваше да окуражи момчето, да му вдъхне сили и издръжливост. Сестрите и лекарите отново се спуснаха да го съживяват, но въпреки всичките им усилия, въпреки цялата техника, струпана около болничното легло, чудото не стана.

Родителите, обхванати от неописуем ужас, се вкопчиха един в друг. Монахинята се отдръпна назад и затвори очи.

Разкъсвана от мълчалива агония, Бети Лоури погледна през рамо и за част от секундата срещна погледа на Болд. Болката и надеждата бяха заменени от покруса и примирение.

Последният удар на сърчицето на момчето бе последван от прави зелени линии, които пробягаха по екраните, втурнали се в преследване на следващия пациент.

Лекарят се извърна към родителите, очите му преливаха от жал и състрадание.

Болд си представи момчето наведено над макета на космическата совалка, видя очите му, изпълнени с любопитство и предизвикателство. Представи си вълнението в очичките на собствения си син, помоли се никога да не го изгуби, никога да не допусне той да стане част от статистическите отчети и бюлетини.

— Няма да допусна други жертви — изрече на глас Болд, стиснал ръцете си в юмруци. Дъхът му замъгли стъклената стена, пред която бе застанал. Обещанието се изтръгна от най-съкровеното, най-искреното, най-човечното късче на сърцето му.

Обещание, което съвсем скоро щеше да бъде нарушено.

Болд се прибра вкъщи малко след четири часа сутринта. Майлс се разбуди, а Лиз се обърна в леглото и избъбри нервно:

— Ти го събуди, ти се оправяй с него. — Уви се със завивките като в пашкул, главата й отново потъна във възглавницата, а той изпита отчаяна потребност да я люби. Да изтрие от съзнанието си мисълта за смъртта на онова невръстно момче.

Майлс стоя буден цели четиридесет и пет минути. Най-накрая се унесе и заспа, притиснат в топлата прегръдка на баща си, който също заспа, седнал на канапето във всекидневната. В шест и половина Болд бе събуден отново, този път от сина си, който се бореше да се освободи от ръцете му. Замаян, Болд бързо се надигна от канапето, краката му се подгънаха от умора и той се стовари на пода. Майлс изтича в спалнята им. Лиз се появи по бельо и рече пресипнало:

— Моля те, мръдни дясната си ръка, ако си жив. — Събу обувките му, разтри стъпалата на краката му и му помогна да се изправи.

Болд приготви за жена си кафе и препечени филийки, а на себе си сипа половин купа овесени ядки и сложи чай да се запарва. С помощта на баща си Майлс размаза половин банан и малко овесена каша по цялото си личице. Лиз се появи в осем без двадесет, облечена с дънки и тениска — дрехите, които носеше през уикендите. Болд изпита потребност да й разкаже за нощта, която бе преживял, но не знаеше откъде да започне. Беше съсипан от умора, смут и безсилие. Погледна часовника на стената. Закъсняваше.

— Липсваш ми — чу я да казва, докато с трескава бързина се опитваше да смени ризата си и да се обръсне. През последните четири дни се бе държал като отвратителен баща и още по-лош съпруг и, макар самият той да не си водеше статистика за случаи като този, боеше се, че съпругата му може би го прави.

Върна се в кухнята при нея и двамата заговориха един през друг за неотложните неща, които трябваше да се свършат — пазаруване, смяна на маслото на колата, разправия с водопроводчика, който им бе взел твърде много пари, без да свърши работата както трябва. Поговориха и за часа при зъболекаря, който Болд бе пропуснал, и тогава Лиз пусна бомбата:

— Закъснявам с два месеца.

— Закъсняваш?

— Мензисът ми. Закъснява с два месеца.

— Два месеца? — повтори той, зашеметен от изненада.

— Обикновено така става.

— Два месеца. — Този път думите му прозвучаха като констатация.

Лиз избърса брадичката на сина си.

— И? — попита Болд.

— Какво и?

— Кога смяташ да отидеш на лекар?

— Първо ще си направя тест за бременност вкъщи.

— Кога ще го направиш? — Той несъзнателно пристъпи по-близо до нея. Стояха само на няколко сантиметра един от друг, гласовете им преливаха от нежност и вълнение. Той я прегърна през кръста. Светът изведнъж му се стори великолепно, изпълнено с чудеса място. Място, където едно изгубено дете на часа биваше заменено от друго.

— Ти кога би искал да го направя? — попита тя.

— Би ли изчакала?

— Разбира се.

— Ще донеса китайска храна. — Любимата й кухня. — И бира — додаде той.

— По-добре да е от безалкохолната.

— Не мога да повярвам.

— Аз съм на тридесет и осем години, скъпи. Не забравяй, че може да се окаже нещо друго.

— Обичам те — заяви той.

— Приятно ми е да го чуя.

Той я притисна към себе си.

— И ти ми липсваш.

— Не изглеждаш много добре — искрено рече тя. Имаше предвид, че вече е стар за тази работа. Искаше да каже, че мястото му е зад някое бюро, където се работи на нормиран работен ден. А може би намекваше, че трябва да напусне отдела, в случай че им се родеше още едно дете.

— Никога не съм се чувствал по-добре — излъга Болд.

— Хайде, тръгвай — с усмивка рече тя и го побутна към вратата.

— Китайска храна — напомни й Болд. — В седем часа. Ще ти се обадя преди това.

— Като снощи? — Очевидно не можа да се сдържи да не го каже и той не можеше да я вини… но му стана неприятно.

— Ще се обадя. Обещавам.

Тя се извини с поглед. В очите й видя любовта, която изпитваше към него — споделените им чувства, задружните им усилия да опазят съвместния си живот, благодарността й, че той бе взел участие в създаването на детето, което в този момент може би растеше в утробата й.

— В седем — потвърди тя.

— А ако е момче — додаде Болд, — вече съм му избрал име.

След смяната в осем часа, при която екипът на Болд смени хората на Паскуини и наследи от тях една гангстерска престрелка и предумишлено убийство в някакъв бар, започнало с невинен юмручен бой и завършило с намушкване с нож, Болд официално пое разследването на Консервния убиец. Задълженията му като командир на групата се поемаха от Крис Даниелсън, новоназначения в отряда им. Болд имаше нужда от Ла Моя и Гейнис за собственото си разследване; Франк Хърбърт оставаше на разположение на Даниелсън. Гучиано бе отпуск, който щеше да продължи още десет дни.

Наричаха Даниелсън Холивуд заради марковите му слънчеви очила и ботушите от щраусова кожа. Беше красив чернокож мъж, надменен и надут като пуяк, защото личният му процент на разкрити престъпления бе най-високият, регистриран някога в Дневника. Даниелсън странеше от колегите си, рядко влизаше в заведенията, в които ченгетата се събираха след работа, почти никога не се появяваше на сбирките им. Беше амбициозен, може би дори прекалено амбициозен, за да се понрави на колегите си. Те постоянно се оплакваха, че той избягва да вдига телефона, не разгръща Дневника и така натриса на останалите по-неприятните случаи. Паскуини се бе отървал от него тъкмо поради тази причина, но Болд бе доволен, че момчето е при него. Даниелсън си падаше по черните дупки. Обичаше да разплита случаи, при които се бяха провалили всички останали. Освен това беше добър в работата си и с това до известна степен се обясняваше неговата непопулярност — беше новопоявил се пришълец, който побеждаваше ветераните в собствената им игра.

— Бих предпочел да участвам в твоето разследване, сержант. Каквото и да е то — обади се Даниелсън.

— Но аз ти поверявам целия отряд — възрази Болд.

— Не го искам.

— Но го получаваш — сърдито го информира Болд.

— Би могъл да ме използваш — направи още един опит Даниелсън.

Даниелсън нямаше откъде да знае какъв е случаят, поверен на Болд, и опитите му да изтръгне някаква информация по въпроса останаха напълно безуспешни.

— Ти си човек, който умее да разрешава проблемите, Крис. Всички го можем, но на теб ти се отдава най-добре. При някои хора това е вродено. И при жените също. Гейнис например притежава същата вродена проницателност. Ти се заемаш с черните дупки, от които останалите бягат, и дори успяваш да изясниш някои от най-заплетените случаи. Е, сега всички черни дупки са на твое разположение — тези, които искаш, както и онези, които не желаеш. Ти ръководиш отряда и всички разследвания са твои. Ще имаш възможност да разгърнеш способностите си, да работиш с размах, и то на ниво, което според мен ще изиграе важна роля за развитието ти.

— Кое е по-важно, сержант — да разрешим твоя случай или да се заровя в купища бумаги? Ти имаш нужда от мен, сержант. Разследването, по което работиш, е тъкмо от ония, които обичам най-много.

Даниелсън просто имаше нюх, това бе всичко. Виждаше напрегнатия поглед на Болд, забелязваше колко часа прекарва той в управлението, свидетел бе на нескончаемите му разговори с Шосвиц при закрити врати. В Дневника не бе вписано нищо, а това бе достатъчно за Даниелсън, който не можеше да не си дава сметка, че такива разследвания се случват веднъж на десет години и неминуемо се оказват ковачници на кариери и престиж. Болд го наблюдаваше и се досещаше за мислите, които бушуват в главата му.

— Случаят е отвратителен, Крис. От онези, които, ако не бъдат разрешени, буквално пречупват и съсипват хората, работили по него. Посвещаваш му месец, шест месеца, година, шест години от живота си и така и не успяваш да го разплетеш. Случва се някое момче да налапа цевта на пистолета си заради подобни разследвания. Повярвай ми, сблъсквал съм се с всичко това и преди.

— Масовият убиец — отбеляза Даниелсън. Познаваме всички случаи на Болд. Изучил ги бе с най-големи подробности и това притесняваше Болд, караше го да се чувства неловко.

— Късметът понякога ни спохожда.

— Ти можеше да станеш капитан само за две години след този случай — отбеляза Даниелсън, повтаряйки доводите на Лиз.

— Но вместо това си взех отпуск. Това би трябвало да ти говори нещо.

— Но ти си взе две години. Едва ли може да се нарече отпуск.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Отрядът е твой. Шибаният процент на разкритите престъпления е изцяло в ръцете ти. Прави каквото искаш с него.

— Не го искам! — отново възрази Даниелсън, макар да си даваше сметка, че има негови колеги, които са готови да извършат убийство за възможност като тази.

— Може би точно затова ти го възлагам. — В очите на Даниелсън проблесна негодувание и презрение. — Някой ден ще ми благодариш — додаде Болд.

Даниелсън се поколеба за миг, а после рече заплашително:

— Някой ден ще те надмина по чин.

— Позволи ми да ти напомня, че днес аз съм този, който е с по-висок чин, детектив. — Болд му подаде огромната купчина папки и додаде: — Пази си кръста. Доста са тежички.

Болд прекара остатъка от съботата, опитвайки се да се пребори със спомените за смъртта на Слейтър Лоури и да направи разбивка на хората, които щяха да са му нужни за сравняването на списъка със служителите на „Адлър“ с всички останали списъци, които бе изискал.

В седем и пет вечерта, в дома им, изпълнен с ухание на кифлички с яйце и бира, Лиз излезе разплакана от банята, стиснала в ръка дълъг пластмасов наконечник, на върха на който имаше нещо, което приличаше на синя лакмусова хартия. Това парче пластмаса му се стори неестествено изолирано от истинския свят, сякаш съществуваше в някакво измерение, в което Болд не можеше да проникне.

— Съжалявам — промълви той и я взе в прегръдките си. Опита се да преглътне буцата, заседнала в гърлото му, и да измисли нещо окуражително, с което да я утеши. Каквото и да е. Но не можа дори да проговори.

Тя с все сила притисна лице към извивката на шията му и той почувства треперенето й. Лицето й гореше. Дъхът й пареше шията му.

— Бременна съм! — информира го тя. Оказа се, че плаче от радост. Размаха лентичката като знаме, което оповестяваше майчинството й.

Болд целуна пръстите на ръцете й. Целуна челото й, носа й, после намери устните й. Тя непохватно го поведе към спалнята и затвори вратата с крак. Майлс играеше, скрит зад купчина дървени кубчета.

— Може би трябва да се упражним веднъж. Просто за да сме сигурни — предложи Болд.

Когато стигнаха до кифличките с яйце, те бяха напълно студени, а безалкохолната бира бе започнала да се топли. Двамата обаче сияеха от щастие. През тези няколко кратки минути Болд напълно забрави за Консервния убиец.

Но не за дълго. Работеше върху третия си доклад, когато осъзна, че Лиз си е легнала. Светлината в спалнята бе загасена, но той долови плача й и бързо си даде сметка, че този път едва ли плаче от радост. Болд се помъчи да я утеши, като през цялото време се питаше дали завинаги ще остане така обсебен от работата си.

— Тук съм — прошепна той, седна до нея и я погали по гърба.

— Не мисля така — отвърна тя, извърнала лице настрани. — Но беше за малко.

— Така е — съгласи се Болд, макар да изпитваше болка от това признание. — Но все пак е нещо… начало — неубедително изрече той, макар и двамата да знаеха, че не е. Бяха преживявали това и преди. Всъщност винаги бяха живели по този начин.

— Страхувам се.

— Аз също. — „Но по други причини“, помисли си той.

Сълзите все още блестяха по зачервените й бузи, когато заспа. Болд спа до нея тази нощ, облечен с дрехите, с които ходеше на работа. Сгуши се близо до нея, за да почувства топлинката й, която го изпълваше с всепоглъщащо спокойствие и покой.