Без свидетели

Шестнадесет

Часовете се точеха едва-едва в очакване на първоначалните резултати от лабораторните тестове, проведени върху документа на ХЕИ. Помощниците на Болд продължаваха да провеждат разговори с клиентите, пазарували във „Фуудланд“, а от докладите, които вече бе получил, Болд бе стигнал до заключението, че твърде много време бе изтекло от периода, който ги интересуваше. А и хората обикновено не си спомняха с подробности пазаруването в местния супермаркет.

Няколкото обаждания до шериф Търнър Брам останаха без отговор, а отношението на шерифа отново разгневи Болд. Смяната му изтече и на работа застъпи отделението на Де Анджело, а по това време вече открито се мърмореше срещу онова, което вършеше Болд. Даниелсън бе хванал един шофьор, избягал от местопроизшествието, освен това бяха попаднали на следа относно грабеж, извършен в магазин за алкохол, но за всички бе ясно, особено след един бърз поглед в Дневника, че хората от отделението на Болд, независимо дали го признават, или не, се занимават основно със задачата, погълнала изцяло вниманието на сержант Болд. Даниелсън работеше на принципа и сам воинът е воин, а Лу Болд всъщност ръководеше малка оперативна група.

В петък сутринта, след постъпилата информация за три хоспитализирани пациенти в Портланд, които имаха симптоми, сходни с тези на холера-395, Болд излетя за среща с ръководството на полицейското управление в Портланд. Срещата се проведе в единадесет часа, а по същото време, тъй като престъплението вече бе излязло извън рамките на щата, бе алармирано местното бюро на ФБР и двама специални федерални агенти бяха изпратени на срещата. За късмет на Болд, а и на цялото разследване, той ги познаваше и двамата лично, и хранеше дълбоко уважение към тях. Както и те към него.

Местното бюро на ФБР, демонстрирайки добра воля, откликна на молбата на Болд за напътствия и съвети и се съгласи с изискването му федералните агенти да не се намесват в разследването. За момента Бюрото се съгласи да остане на заден план, предлагайки услугите си, но отстъпвайки ръководството на Болд. Той получи достъп до лабораторията на ФБР в сградата Хувър и предаде устно молбата на Дафи, която предлагаше водещият психиатър на Бюрото по въпросите на бихевиоризма да помогне при изработването на психологическия профил на престъпника. Предложението бе прието с ентусиазъм.

Към четири часа в петък следобед трескавата енергия и настоятелност, с която бе започнало издирването на Консервния убиец започнаха да намаляват поради общото бездействие и пълната липса на каквито и да било следи и улики. Шосвиц се върна към нормалното си разписание и си тръгна за вкъщи след застъпването на новата смяна. Лу Болд обаче остана.

За пореден път телефонира първо в кабинета, а след това и в дома на шерифа на Саскуоу Търнър Брам. Съпругата му отговори на шестото иззвъняване. Болд размени няколко думи с нея и затвори. Имаше чувството, че някой го бе цапардосал с все сила и му бе изкарал въздуха.

Детектив Джон Ла Моя влезе в малкия като кутийка кабинет на Болд с думите:

— Чук, чук… има ли някой вкъщи? Какво ще кажеш за малко пица?

Ла Моя, който вече наближаваше четиридесетте, беше ветеран с дванадесет години служба в отдел „Убийства“, шест от които бе работил в отделението на Болд. Висок беше около метър и осемдесет и пет, имаше тъмна къдрава коса, мустак и изпито лице, високи скули и огромни кафяви очи. Облечен бе със сини дънки с идеално изгладен ръб. Тренираше постоянно, поддържаше тялото си в идеална форма и имаше слава на женкар. Всички харесваха Ла Моя — от най-обикновените служители до капитан Ранкин, от патрулните по улицата до капитан Ранкин. Непринудената усмивка и доброто му настроение бяха заразни и той без никакви усилия успяваше да изглади различията между униформените ченгета и детективите.

— Сержант? — Ла Моя бе един от най-наблюдателните детективи.

— Миналата вечер изобщо не се е прибрал у дома — измънка Болд.

— За кого говориш?

Болд изведнъж се задвижи.

— Аз ще изкарам колата. Ти се обади в участъка на Кинг Каунти и ги уведоми, че тръгваме за Саскуоу. Може да ни се наложи да поискаме подкрепление и е добре да знаем, ако имат техни хора в района.

— Подкрепление? — В гласа на Ла Моя се прокрадна любопитство.

Но Болд не му отговори. Той вече тичаше по петия етаж, нетърпелив да тръгне час по-скоро.

Когато Болд най-сетне намери фермата, вече започваше да се здрачава. Бяха се губили на два пъти, а Ла Моя бе настоял да се отбият в някое заведение на Макдоналдс, за да хапнат. С помощта на клетъчен телефон Болд бе получил разрешение за обиск от заместник-прокурора на областта Майкъл Страйкър и от съдия Майрън Бенкс, което му даваше законно основание да се огледа из фермата. Ла Моя, отхапал голяма хапка от хамбургера си, заговори с пълна уста:

— Започваш да ме притесняваш, сержант.

Болд отговори веднага:

— На твое място бих прегледал оръжието си още веднъж.

Ла Моя прие предупреждението сериозно и на часа се захвана с пистолета си.

Групата селскостопански постройки, скупчени под селския път, по който се движеха, едва се виждаше в припадналия мрак.

Ла Моя включи фенерчето си, насочи го право към Болд и рече:

— Наистина трябваше да хапнеш нещо. Изглеждаш ужасно.

— Изпратих местния шериф да послухти наоколо — обясни му Болд. — Никой не го е виждал от тогава насам.

Ла Моя изключи фенерчето. В настъпилата тишина двамата ясно чуха бръмченето на далекопровода за високо напрежение, минаващ над главите им.

Двамата увесиха на вратовете си полицейските значки. Ла Моя се прекръсти. Никой не се опита да се шегува. Болд си мислеше за Майлс, съзнавайки, че ако не го види никога повече, никой не би могъл да изясни на детето причината, поради която едно ченге застава пред нечия врата насред полето… а след това си спомни за съпругата на шериф Търнър Брам, за страха, който бе доловил в гласа й… Отвори вратата на колата и се запъти към къщата.

Двамата мъже вървяха мълчаливо. Градските им обувки потъваха в меката кал, но никой не се оплакваше. Стигнаха до портата, Ла Моя я отвори и безшумно я затвори след тях. В къщата не светеше, но това не означаваше нищо. По алеята пред къщата като че ли скоро бе минавала кола. Една живачна лампа, поставена между къщата и селскостопанските постройки, осветяваше празното пространство с ярка светлина, по-ослепителна и от слънцето в Аризона. Капаците на прозорците бяха затворени, но който и да бе в къщата, разполагаше с достатъчно светлина, за да види приближаването им. Двамата полицаи бяха като гъски на гюме — всеки можеше да ги вземе на прицел.

Болд вдигна ръка и посочи на Ла Моя да се скрие в сянката до къщата, а после самият той потъна в тъмнината, в която можеха да го забележат единствено бухалите. Оглушен от ударите на сърцето си, които отекваха в ушите му, Болд забави крачка, за да осигури на Ла Моя няколко допълнителни секунди, а на себе си възможност да обмисли още веднъж ситуацията. Изчезнал шериф. Изоставена ферма. Неговият двегодишен син, който го очаква вкъщи. Извади пистолета от кобура си, освободи предпазителя и стисна оръжието с две ръце. По брадичката му се стече струйка пот. Устата му пресъхна. Лиз може би основателно искаше от него да си смени работата. И какво от това? В момента не можеше да промени абсолютно нищо. Защитната му жилетка бе останала в багажника на колата… трябваше да я облече, преди да тръгнат насам.

Под влиянието на адреналина движенията му станаха по-бързи, той прекоси на бегом ярко осветения двор и се озова пред входната врата на къщата. Сградата тънеше в разруха. Бялата боя се лющеше като изгоряла от слънцето кожа, стъклата на прозорците сивееха от мръсотия, изтривалката пред вратата бе прокъсана по средата, а отдолу се виждаше само грубата основа.

Болд сдържа дъха си, опитвайки се да долови някакъв шум откъм къщата, а след това почука силно, изчака няколко секунди и почука отново. Вятърът шумолеше високо в короните на кедрите, живачната лампа жужеше подобно на огромно насекомо. Болд погледна през мръсното стъкло и огледа разхвърляната кухня. Осъзна, че е застанал пред задната врата. Заобиколи къщата и намери още една врата. Знаеше, че Ла Моя не го изпуска от погледа си.

Почука. Изчака. Нищо.

Махна с ръка и Ла Моя изникна от тъмнината. Огледаха отвън приземния етаж, но установиха, че всички врати и прозорци са заключени.

— Можем да разбием вратата — предложи Ла Моя.

— Не и ако нямаме достатъчно убедително основание — изсъска Болд. После се обърна и огледа петте селскостопански постройки. По двора се виждаха следи от гуми, някои от тях съвсем скорошни.

— Дали да не огледаме първо тях? — подхвърли Ла Моя.

— Аха! — съгласи се Болд.

Прекосиха двора и се насочиха към първата сграда.

Ла Моя отвори огромната стоманена врата. Болд включи фенерчето и огледа вътрешността. Изправени бяха пред дълъг тесен коридор, от двете страни на който от пода до тавана бяха подредени стотици телени клетки. Миришеше на прахоляци. Навсякъде по пода се валяха бели, жълти и кафеникави пера. Стомахът на Болд се сви, пригади му се както всеки път, когато се озоваваше на място, на което е било извършено убийство.

— Усещаш ли го? — дрезгаво прошепна той. Гърлото му пресъхна отново.

Ла Моя кимна мрачно. Отново затвори вратата.

— Може би трябва да повикаме подкрепление.

Но не го направиха. Мълчаливо прекосиха един буренясал участък от двора. Бодлите и осилите се налепиха по чорапите на Болд и започнаха да боцкат краката му. Из въздуха се носеше миризма на вкиснато, която изведнъж се промени. Двамата спряха пред следващата постройка.

— Добре ли си? — попита Ла Моя.

— Не.

— Да отворя ли?

— Давай.

Пантите на вратата изскърцаха. Болд освети вътрешността с фенерчето. Още стотици клетки за птици, няколко редици от мощни лампи, провесени от тавана.

— Тук сигурно са гледали носачките — предположи Ла Моя, след като огледа внимателно клетките. — Използват лампите, които светят непрекъснато и подмамват птиците да снасят по-често.

— Имам чувството, че съм попаднал в някой призрачен град — промърмори Болд.

— Разбирам какво имаш предвид. — Двамата продължиха обиколката си.

Ако се съдеше по външния й вид, третата постройка очевидно е имала по-различно предназначение — вероятно се е използвала за съхраняване на инструменти и оборудване. Когато наближиха двойната врата, Болд изведнъж протегна ръка и възпря Ла Моя, преди да е нагазил в калта — там ясно личаха скорошни следи от ботуши и гуми на автомобил.

— Съвсем пресни са — отбеляза Болд, след като ги разгледа внимателно. През миналата седмица бе валяло и всички по-стари следи вероятно са били заличени.

Те заобиколиха участъка със следите и тръгнаха покрай сградата. Болд вървеше напред с фенера. Вече си мислеше за лабораторните екипи, които трябваше да бъдат повикани, за снимките и гипсовите отпечатъци на следите от стъпки и гуми. Подчиняваше се на инстинкта си — така бе посъветвал студентите в лекционната зала. Неговият инстинкт в момента му нашепваше, че подозренията на Дафи за съществуваща връзка между „Лонгвю фармс“ и заплахите, отправени към Адлър, бяха напълно основателни. Не разполагаше с нищо съществено — само вътрешната си убеденост и няколко неизследвани отпечатъци от гуми — но въпреки това бе готов да се обзаложи, че не греши.

Страничните стени на постройката бяха без врати, но в далечния край на сградата намериха заключена врата с прозорче от армирано стъкло, което е било боядисано от вътрешната страна. Болд насочи лъча на фенерчето към стъклото, а Ла Моя, притиснал лице към стъклото, се опитваше да открие някакви грапавини по набързо боядисания прозорец.

— Светни по вдясно… Още… Тук! — рече той.

Необходими бяха само няколко удара с парчето желязо, което намериха на двора, за да пробият дупка в подсиленото стъкло.

Когато влязоха вътре, Болд попита:

— Позната ли ти е тази миризма?

— С нос като твоя трябва да постъпиш на работа в парфюмерийната индустрия.

— Подуши ли я?

— Тази миризма наистина ми е позната — призна Ла Моя. — Боя.

— Точно така.

В сградата беше топло и задушно. По циментовия под имаше големи решетки за отводняване, над главите им висеше някакъв конвейерен механизъм с големи метални куки.

Ла Моя заяви с убедеността на познавач:

— В това помещение са клали птиците.

— Аха — съгласи се Болд. Ускори крачка и се приближи до колата на шерифа.

— Ръкавици — рече той.

И двамата надянаха ръкавици на ръцете си. Лъчът на фенерчето освети предното стъкло и огледалата за обратно виждане, а после заподскача из вътрешността на колата. На вратата на шофьора бяха изписани думите „Шерифски участък на Саскуоу“. Колата беше заключена. Болд освети задната седалка — нямаше тяло.

— Отвори багажника — нареди той.

Ла Моя отиде да потърси желязото, с което бяха разбили прозореца, а Болд обиколи колата и се спря до багажника.

— Чиста е — отбеляза. — Прекалено чиста за всичката тази кал по двора. Някой я е почистил. — Остра болка преряза сърцето му. Той беше изпратил шериф Търнър Брам тук, настоявал бе, ругал го бе и накрая го бе принудил да приеме задачата. Съзнаваше, че лично той е отговорен за случилото се във фермата.

— Може би просто я е паркирал тук, за да не се вижда — рече Ла Моя, който се бе досетил за мислите на Болд. — Имам предвид шерифа. Току-виж го открием в къщата на калъп с някое девойче от фермата.

— Ти само за това ли мислиш? — грубо го прекъсна Болд.

Ла Моя не отговори. Пъхна желязото под капака на багажника, натисна с все сила и го отвори.

— Няма тяло — с облекчение отбеляза Ла Моя.

— Няма и противокуршумна жилетка — отвърна Болд. — На таблото на колата има стойка за оръжие. Празна. Няма радиостанция. Предавателят е бил изтръгнат с кабелите.

— Сега ще разбием ли вратата? — попита Ла Моя. Имаше предвид вратата на къщата.

— Можеш да си сигурен в това — кимна заканително Болд. Насочи лъча на прожектора към циментовия под и освети следи от жълта, синя и червена боя.

Ла Моя коленичи на пода. Помириса боята от близо.

— Ето го източника на миризмата.

Болд проследи следите от боя с фенерчето. Те образуваха голям празен правоъгълник на пода.

— Пребоядисвали са някаква кола — констатира Ла Моя.

— Камион — поправи го Болд. — А това са трите цвята, които са използвали.

Ла Моя натисна с рамо за трети път и кухненската врата се отвори.

Вътре миришеше на развалена храна и прах. Кухнята беше малка. На сушилнята съхнеха чинии, в една купа на масата имаше пресни плодове, които бяха започнали да повяхват. Вратата непосредствено пред тях, която вероятно водеше към сутерена, бе заключена със съвсем нов катинар. Болд даде със знаци указание на Ла Моя да претърси първия етаж. Той, Болд, щеше да огледа втория.

Сержантът прекоси всекидневната, която миришеше на мухъл, и пое нагоре по скърцащото стълбище.

— Полиция — предупреди той. — Имаме заповед за обиск.

Продължи да се изкачва. В лявата си ръка държеше фенерчето, а дясната не се отделяше от дръжката на пистолета. Под него настъпи някакво раздвижване. Ла Моя мълчаливо се плъзна по коридора и изчезна в една от стаите. Необичайно силната светлина на живачната лампа на двора осветяваше помещенията на долния етаж. Болд продължи да се изкачва, като несъзнателно сдържаше дъха си.

Стълбището свършваше по средата на втория етаж — пред него и от двете му страни имаше по една стая.

— Полиция — отново извика Болд.

Изведнъж долови силна неприятна миризма и замръзна неподвижно. Вратът и ръцете му настръхнаха. Познаваше миризмата, която се носеше от вратата вдясно от него.

Сетивата му отново го предупредиха, че това вероятно бе домът на Консервния убиец. Колкото по̀ се приближаваше до вратата, толкова по-силни ставаха опасенията му.

— Полиция — повтори той, стиснал пистолета си в ръка. — Влизам! — Не искаше да се превръща в мишена и затова угаси фенерчето и го прибра в джоба си.

Внимателно натисна бравата и предпазливо открехна вратата с крак. Стаята пред него тънеше в мрак.

— Полиция — предупреди той и протегна ръка към ключа за осветлението.

Празна стая.

Някой съвсем наскоро бе живял в нея. Вътре миришеше на мръсно пране и боя. Порази го изключителният ред в спалнята. И това го притесни — очевидно човекът имаше подреден ум, беше вманиачен на тема ред и чистота. Изпита силен страх, въпреки опита и практиката си. Прииска му се да се махне далеч от тази стая.

Долови шум… сякаш звънеше малко звънче. Познаваше този звук — закачалки, които се блъскат една в друга. Гардеробът беше срещу бюрото. И някой се криеше в него. Изведнъж нещо започна да драска по тавана, Болд рязко насочи пистолета нагоре и едва не натисна спусъка. Осъзна, че на тавана има плъхове или прилепи.

В момента, в който се обърна да извика на Ла Моя, от гардероба долетя някакво шумолене.

Болд се спусна напред и рязко отвори вратата.

Закачалките отново се удариха една в друга. Една котка скочи на рамото на Болд. Появата й бе толкова неочаквана, че Болд едва не падна на пода.

Празно. Гардеробът, другите стаи…

Ла Моя се присъедини към него, когато оглеждаше последната спалня.

— Нищо — отбеляза детективът.

— В антрето се долавя някаква миризма — рече Болд и поведе Ла Моя към стълбището. Всеки полицай от отдел „Убийства“ можеше да разпознае тази миризма.

Двамата едновременно забелязаха улея за мръсното пране.

— Трябва да е в сутерена — каза Ла Моя.

— Катинарът — напомни му Болд.

Двамата бързо слязоха по стълбите и се върнаха в кухнята.

С помощта на един нож за масло, който се чупи на два пъти, Ла Моя свали пантите на вратата, преди Болд да е измислил как да се справи с катинара. Вратата се отвори откъм пантите, а Ла Моя изкърти катинара и цялата каса заедно с него. Вратата се стовари на пода. В сутерена беше тъмно и миришеше на смърт.

Ла Моя посегна към ключа за осветлението. Болд хвана ръката му, предупредително поклати глава и извади фенерчето.

Спуснаха се надолу по стръмното стълбище. Обгърна ги непрогледна тъмнина. Болд следваше лъча на фенерчето. Перална машина и сушилня. Каменна мивка. Пещ за изпичане на грънци и тухли. Навсякъде бе тъмно — прозорците бяха заковани с дъски и боядисани.

Двамата прекосиха бавно пералното помещение и влязоха в друга, изпълнена с миризмата на мухъл стая с бетонен под и каменни стени — стая, претъпкана до тавана с евтини и стари мебели и ръждясали градинарски сечива. Люлеещи се столове, бебешки играчки, тоалетни масички от бор, прозрачни найлонови торби, пълни с дрехи, матраци, табли за легла. Във въздуха се носеше миризмата на молци и котешка урина. По-нататък се виждаше груба врата, която водеше към друго помещение. Колкото повече приближаваха към тази врата, толкова по-остра ставаше зловонната миризма.

Болд и Ла Моя внимателно опипаха рамката на вратата. Ла Моя възкликна:

— Ето го! — И посочи тънка жица, която минаваше през пукнатина точно над ръждясалите панти. Жицата беше хлабаво опъната. Ла Моя надникна през процепа. — От тавана висят балони — съобщи той. — Подготвили са се за палеж.

— Сега съвсем бавно ще се измъкнем оттук, Джон. Сега! И си отваряй очите на четири. Може да има и други такива капани.

Мяяуу…

Котката се появи зад тях, привлечена от зловонната воня на ранното разлагане. Беше гладна и искаше да мине през вратата. Без да разменят нито дума помежду си, двамата полицаи мигновено схванаха опасността. Болд се приведе и се опита да примами котката, а Ла Моя изръмжа едно „по дяволите!“ и се отдръпна настрана с надеждата, че ще успее да приклещи котката между тях двамата.

— Добро котенце… пис, пис, пис… — стараеше се Болд.

Котката се спря и ги погледна — беше изпосталяла и пълна с бълхи, а погледът в очите й беше неестествено безизразен. Измяука отново, а Ла Моя, който продължаваше да се промъква към нея, прошепна:

— Заслепи я с фенерчето!

Котката се отдръпна назад, приклекна леко и се подготви за скок.

— Готов ли си? — попита Болд, стиснал здраво фенерчето в потната си ръка.

— Готов — откликна Ла Моя.

— Сега! — Болд насочи лъча светлина право към очите на животното. То замръзна от изненада. Ла Моя направи една голяма крачка, протегнал напред разперените си ръце, а котката подскочи и се измъкна между тях подобно на калъп мокър сапун.

После се чуха забързаните й стъпки. Преди някой от двамата да успее да реагира, дървената врата се открехна и котката провря глава през пролуката. Ла Моя се спусна и сграбчи котката, но рамото му закачи вратата и я отвори напълно.

Шериф Търнър Брам висеше от тавана. Китките на ръцете му бяха завързани за някаква тръба. Униформата му сякаш бе наядена от молци — цялата бе покрита с дупки, прогорени от цигарата на неговия мъчител. Беше без обувки, краката му бяха сгънати в коленете и глезените му бяха завързани с тел за бедрата — така цялата му тежест увисваше на жиците, увити като кървящи гривни около китките му. Лицето му бе застинала маска на неподправен ужас и нечовешка агония.

В стаята имаше дърводелски тезгях. Повърхността му беше внимателно почистена. Под него бяха подредени кутии.

От тавана в редици висяха дванадесетина балона, всичките полунадути и пълни с бензин. Детонаторът се задейства от отварянето на вратата и ярки оранжево-сини пламъци обхванаха балоните един по един. Огнената вълна напомняше на воден порой.

Ла Моя се изправи мигновено и сграбчил котката, се затича към вратата, която се намираше само на няколко метра зад Болд. Докато бягаше, изкрещя нещо, но Болд, който виждаше всичко около себе като на забавен кадър, не разбра нищо.

Болд почувства върху лицето си течението, докато лазеше на четири крака нагоре по стълбите, устремил се отчаяно към спасението. След възпламеняването на балоните през всяка пукнатина и дупка нахлу свеж въздух, а свистенето му заприлича на многогласен хор.

Силата на последвалата експлозия изхвърли Болд от килера с такава сила, сякаш бе изстрелян от дулото на мощно оръдие. Само след част от секундата експлозията бе последвана от жълт пламък, който се извиси към небето.

Болд се спусна напред като обезумял. Забеляза, че сакото му гори едва след като Ла Моя го събори на земята и го отъркаля в калта.

Къщата пламна от всички страни, пожарът беше с гигантски размери.

Пожарната команда от доброволци пристигна само колкото да съобщи, че къщата е неспасяема и да направи няколко снимки. За момента Болд и Ла Моя се представиха за случайни минувачи и запазиха служебното си положение в тайна. Никой не спомена за тялото в сутерена, а й огънят бе прекалено силен и най-вероятно бе заличил всички следи. Сержантът и детективът се помотаха наоколо, опитвайки се да запазят непокътнат района на местопрестъплението. Представители на пожарната служба се очакваха да пристигнат рано сутринта.

В един часа през нощта Болд телефонира на Бърни Лофгрийн от полицейската лаборатория и го събуди. Уведоми го, че иска на зазоряване екип от техници, които да се поровят из пепелта. Лофгрийн замърмори, оплака се, че районът не е под тяхната юрисдикция, напомни му, че все още очаква записите с джаз, обещани му от Болд. Болд обеща да се погрижи и за двата въпроса и Лофгрийн, който чудесно знаеше, че Болд не би могъл да направи почти нищо по проблема с юрисдикцията, се съгласи да изпрати екип.