Без свидетели - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Ридли Пиърсън (Деветнадесет) #20

Деветнадесет

Някой я следеше.

Дафи бе изследвала достатъчно параноици, работила бе с някои от тях и познаваше симптомите добре. Симптоми, които в момента забелязваше у себе си: силно нервно напрежение, непрекъснато озъртане и оглеждане през рамо, безсъние, липса на апетит, изпълнени с подозрения мигове, в които спираше и се ослушваше. Но всичко това беше въпрос на енергия, а тя разбираше от това. Чужда енергия, фокусирана върху личността й… а ако се окажеше, че всичките й страхове са плод на въображението й, то тогава трябваше да му отдаде заслуженото, защото никога преди не бе изпитвала подобно нещо.

Някъде зад нея? Или ей там? Не беше сигурна. Имаше моменти, в които й се струваше, че чуждото присъствие е навсякъде около нея. Друг път си мислеше, че идва от конкретно място, но когато се обърнеше, за да провери… нищо! В такива моменти цялата настръхваше. И това не се случваше само по време на ежедневните й кросове както в момента. Изпитваше чувството, че е наблюдавана дори в спалнята си, в колата си… струваше й се, че я следят даже и когато се съблича в банята, където обикновено се преобличаше. В останалата част от къщата си насред водата се чувстваше гола, преди дори да е свалила дрехите си. И това я караше да изпитва влудяващ страх и несигурност, с каквито не се бе сблъсквала преди.

„Това не е ли същата кола?“, зачуди се тя. Изглеждаше й ужасно позната. Беше паркирана срещу входа на пристана, на който бяха закотвени плаващите къщи. Каква беше марката й? Японска? С регистрационни номера от Детройт? Искаше й се да разбира повече от коли. Помисли си, че цветът е абсолютно същият. А също и размерът. Тъмносиня. Малка количка. Никакви особени отличителни белези. Точно колата, която един професионалист би избрал, за да наблюдава някого! Точно подобни параноични мисли вкарваха човек в сериозни неприятности. Съществуваха най-различни термини за състояние като нейното… като мания за преследване например. Веднъж бе чула да използват термина заболяване на Оливър Стоун и тогава бе избухнала в смях. Сега обаче изобщо не й бе смешно.

Тя пое по редовния си вечерен маршрут. Зави надясно по Гейлър, а после отново сви по Ейстлейк — тактика, сходна с четирите последователни десни завоя, които се използваха при следене чрез превозно средство. Дафи хвърли един поглед през рамо. „Бъди нащрек!“, нашепваше й някакъв вътрешен глас. А това беше симптом номер едно.

Дафи пробяга още четвърт миля и буквално подскочи във въздуха, когато някаква синя кола я настигна и задмина. Веднага си даде сметка, че това е друга синя кола. Ядосана на себе си, тя реши да съкрати бягането и пое по обратния път. Вече се смрачаваше. Докато се прибере у дома, щеше да е напълно тъмно. Обикновено бягаше след работа на светлината на уличните лампи, но тази вечер подобна мисъл никак не й се нравеше. Не й харесваше, че съкрати маршрута почти наполовина, но се надяваше да навакса следващата вечер.

Дафи бягаше бързо, напрягаше се повече от обикновено поради по-късия маршрут. Сивият й анцуг бе потъмнял от пот под гърдите и на гърба. Косата й лепнеше за врата й, бялата лента около китката й, с която бършеше потта от лицето си, бе цялата наквасена.

Дафи обикновено използваше вечерните си кросове за медитация — опитваше се да си почине, да мисли колкото е възможно по-малко. Махна с ръка на една съседка, доволна от факта, че вижда познато лице, а жената й се усмихна широко и махна в отговор. Макар че не се познаваха официално, Дафи знаеше всичко за тази жена — такива бяха отношенията в тяхната колония във водата. Въпросната съседка бе доктор по медицина и работеше на доброволни начала в местната клиника за бедни. Съпругът й, бивш свещеник, сега пишеше книги. Двамата живееха в малка къщичка във водата, която излъчваше особено очарование — никаква претенциозност и натруфеност. А и двамата винаги поздравяваха хората, които срещаха по време на разходките си.

Едно мърляво куче лениво прекоси пътя, като не обърна никакво внимание на лъскавия черен котарак, излегнал се върху пощенската кутия в края на пристана.

Дафи извървя последните метри, за втори път през този ден надникна в пощенската си кутия и тръгна по пристана.

Не бе изминала и половината път, когато кожата й настръхна, но тя го отдаде на лекия ветрец, който полъхваше откъм езерото.

Дали от предпазливост, или от обхваналата я параноя, но Дафи внимателно огледа къщата си докато се приближаваше. Беше малка, по-малка от двадесет и пет квадратни метра, но гледана отвън, изглеждаше поне два пъти по-голяма; Дафи чуваше зад гърба си неспирния грохот на движението по магистралата — далечен, но натрапчив. В този момент шумовете й се струваха по-силни, ъглите и ръбовете й изглеждаха по-остри. Сърцето й биеше учестено, но тя забави крачка. Повишената чувствителност на сетивата й като че ли бе възникнала от само себе си, но Дафи Матюс, психологът, знаеше, че няма безпричинни реакции — нещо бе задействало рефлексите й. Ченгето, с което работеше в момента в клиниката за рехабилитация на оцелели след престрелки служители, описваше сходни усещания непосредствено преди избухване на престрелката. Болд би го нарекъл инстинкт, но Дафи предпочиташе да говори за рефлекси. Може би бе доловила нещо необичайно — звук, миризма, образ… станала бе жертва на околните влияния.

Въздухът миришеше на дървени въглища. Дафи долови бръмченето на хидроплан, който излетя някъде в далечината. Наблизо работеше телевизор, чуваше се неприятният смях, съпътстващ повечето телевизионни предавания.

Лицето й пламтеше от бягането, кожата я сърбеше от потта. Мозъкът й работеше напрегнато, опитвайки се да си изясни положението.

В същото време Дафи започна диалог със самата себе си, упреквайки се, че се държи като истинска параноичка. Ама че си бебе! Освен това се стараеше да се пребори с гласовете на неколцина приятели — и Лу Болд беше измежду тях — които се бяха опитали навремето да я накарат да се откаже от покупката на плаващата къщичка. С течение на времето добрата инвестиция ги бе принудила да млъкнат — къщата в момента струваше цяло състояние и тя едва ли би могла да подбере по-подходящ момент за закупуването й. Но домът й беше много изолиран, а тази вечер й се струваше прекалено самотен и уединен.

„Влез в къщата!“, рече си тя. Наведе се да вземе ключа, който бе завързала за една от връзките на гуменките си. „Влез в къщата!“ повтори вътрешният й глас — този път по-високо и убедително.

Дафи отключи вратата, остави я леко открехната и бързо се запъти към най-близката лампа, за да пусне осветлението. Лампата стоеше на една масичка заедно с дамската й чанта. В чантата бе пистолетът й. Лампата проблесна за миг и угасна. Крушката бе изгоряла.

Дафи почувства течение зад гърба си. Входната врата се затвори от вятъра. Стресната, Дафи се хвърли натам, спусна резето и заключи. Непрогледна тъмнина. Въпреки това нищо — дори и пълният мрак — не можеше да я принуди да отвори тази врата отново. В безопасност! Тя бавно запристъпва напред, представяйки си мислено разположението на мебелите: право пред нея бе всекидневната, по средата на която имаше малко канапе и масичка, люлеещ се стол и печка на дърва. Вдясно от нея се намираше тясната стълба, която водеше към малката й спалня и балкончето; вляво беше миниатюрната кухничка, отделена с барплот, облицован със сини плочки, пред който бяха поставени два стола. До кухнята имаше малко антре, от двете страни на което имаше вградени гардероби, а в края му се намираше задната врата.

Очите й започнаха да привикват с тъмнината. Дафи протегна ръка и хвана страничната облегалка на люлеещия се стол. Добре! Знаеше точно къде се намира. През прозореца зад канапето проникваше слаба светлина откъм езерото — беше прекалено бледа, изглеждаше сивкава и призрачно студена. Дафи направи крачка напред и вляво и без да иска се блъсна в дървения подпорен стълб. Малки вълнички се блъскаха в пристана… сякаш някакво животно ближеше лапата си. Хладилникът бръмчеше силно. Лампата, към която се бе запътила, се намираше вдясно от нея — вече различаваше неясния й силует.

Дафи прекоси стаята. Тъкмо когато стигна до лампата, чу проскърцването на дъска. Идваше от задния край на къщата, в близост до кухничката. Дафи напомни сама на себе си, че плаващата къща постоянно издава подобни шумове. Във всяка друга нощ тя вероятно изобщо нямаше да обърне внимание на скърцането. Но точно този звук й беше до болка познат — почти като гласа на стар приятел. Преди около година, при един силен дъжд през задната врата бе протекла вода и бе намокрила дъските на пода. Само една от тях скърцаше — звукът наподобяваше цвърченето на птица — когато някой стъпеше отгоре й. А това бе точно звукът, който бе чула преди миг.

Тя замръзна неподвижно. Палецът й бе върху ключа на лампата, в гърлото й напираше нещо средно между поздрав и вик на ужас. „Трябва да е било нещо друго“, разумно допусна някакъв глас в главата й.

Няма нищо! Нали така?

Но гласът я предупреди: „Някой трябва да е стъпил върху онази дъска, за да изскърца тя по този начин“.

Сърцето й се сви болезнено. Ушите й пламнаха. „Аз съм прекалено обучена“, помисли си тя, когато в главата й нахлуха десетина инструкции от полицейското й обучение. „Това е само параноя.“ Дафи внимателно обмисляше всяка мисъл и подозрение, опитваше се по възможно най-убедителен начин да открие противоречия и несъответствия.

Излез от къщата! Повикай някого! Потърси помощ!

Запали осветлението и виж… Няма нищо.

Иди вземи пистолета и тогава запали осветлението.

Пистолетът се намираше в дамската й чанта, а тя беше върху масичката до входната врата.

Самата й нерешителност я тормозеше. Презираше се за бездействието си — полицай, замръзнал от страх.

Дафи се наведе, сдържа дъха си за миг и запали лампата. Изобщо не погледна към източника на шума — най-напред насочи поглед към дамската си чанта.

Мозъкът й започна да обработва новата информация: няколко стъпки да стигне дотам, още няколко части от секундата, за да свали предпазителя и да зареди оръжието. Може би щяха да са й нужни пет секунди от момента, в който направи първата крачка, до мига, в който ще държи зареден пистолет в ръката си. Цяла вечност, ако в къщата имаше друг човек.

Цял един живот!

Едно добро ченге не можеше да си позволи моменти на нерешителност. И ако това беше единственият критерий за добро ченге, значи тя не беше такова. Благодарение на собствената си нерешителност сега носеше един десетсантиметров белег на гърлото си. Мразеше този белег не само заради грозния му вид, а и защото го възприемаше като символ на нерешителността си.

В този момент искаше единствено да докаже сама на себе си, че греши, че проскърцването, което бе чула, не означава нищо. Копнееше за един горещ душ, за топла вечеря и за чаша вино „Пино Гриджо“, която да изпие на верандата. После следваше хубава книга, но преди това трябваше здраво да залости всички врати и прозорци. Утре щеше да си инсталира охранителна система и щеше да помоли за това Кени Фаулър. Но това утре, а сега краката й сякаш бяха като заковани към боровите дъски.

Светлината, която се бе задържала не повече от две секунди, изведнъж изгасна. Тя сграбчи ключа и го натисна. Нищо!

„Тишина!“, помисли си Дафи. Дори и хладилникът не работеше. Бушоните бяха изключени.

Дъската отново изскърца.

Дафи бързо се раздвижи — направи две големи крачки. Блъсна се челно в централния подпорен стълб и се строполи на земята. Главата й се размъти. Гадеше й се, виеше й се свят. Представи си динозаври, паднали в катранените ями, които се опитват да се измъкнат навън, но с всяко движение потъват все повече. В черния и лепкав катран. Дафи изгуби всякаква представа за времето. С мъка се изправи на крака и бавно се затътри по посока на пистолета.

Заговори като сливаше думите:

— Въоръжена съм. Имам пистолет! Веднага напуснете дома ми! — Оръжието натежа в ръцете й, главата й бучеше. — Напуснете дома ми — отново промърмори тя. Падна на едно коляно, а после с усилие се изправи отново. Имаше чувството, че е станала със стотина килограма по-тежка. Главата й се цепеше от болка и при най-малкото движение. Започна да се придвижва напред, като опипваше пътя пред себе си с пръста на десния си крак. — Напуснете дома ми — повтори Дафи с неубедителен глас. Имаше усещането, че не говори тя, а някой друг.

С лявата си ръка потърси фенерчето, което държеше в един кухненски шкаф заедно с ножовете. Пъхна ръка в чекмеджето.

— Майната му! — изпъшка тя, когато един остър нож се заби в пръста й. Бързо измъкна ръка и инстинктивно пъхна порязания пръст в устата си.

Дафи включи фенерчето. Лъчът му прокара светъл тунел през стаята и освети голям кръг по стените. Но зрението й не беше наред.

Като се потеше обилно, с биещо до пръсване сърце, Дафи излезе с олюляване от кухничката, завъртя се наляво, готова за стрелба. Нямаше никой.

Тя бавно насочи лъча на прожектора към изметнатата дъска, която цвъртеше като птиче. Ахна, когато забеляза водните капки, блеснали на светлината като скъпоценни камъни. Те вече не бяха плод на въображението й. Някой бе влязъл в къщата.

Прецени ситуацията! Шансът й да успее беше петдесет процента. Натрапникът можеше да е вдясно от нея или пък се криеше в тясното антре, готов да побегне през задната врата. Не беше чула задната врата да се отваря или затваря и макар че вратата не скърцаше, Дафи не вярваше, че натрапникът би могъл да излезе без тя да го усети.

Мислѝ! Но не можеше.

— Въоръжена съм — повтори Дафи, този път по-силно. Смелостта й започна да се възвръща.

Направи бързо крачка напред, завъртя се рязко и подпря гръб в единия ъгъл — входната врата сега се намираше вдясно, а задната — право пред нея. Никой.

Дали се крие в някой от гардеробите? Или си е отишъл? Дали не е излязъл без да го чуя?

Дафи събра цялата си смелост, като стискаше здраво пистолета и фенерчето си. Завъртя се първо надясно, насочила оръжието към вратата. Нищо! После направи пълен кръг и взе гардеробите на прицел. Едва не повърна от резките движения.

Натрапникът я нападна в гръб и я блъсна с все сила. Тя изкрещя силно и изгуби равновесие.

Твърде бързо бе огледала помещението вдясно от нея. „Сигурно се е криел в банята“, осъзна Дафи и в следващия миг блъсна главата си в отсрещната стена. Долови две тромави стъпки, задната врата се отвори, после до слуха й долетяха още стъпки. Представи се как натрапникът прескача на съседната платформа, прекосява палубата на съседната къща, а после несъмнено се прехвърля и на следващата. Движеше се твърде бързо, за да успее да го спре. Освен това беше прекалено тъмно.

Дафи се изправи, насочи се към задната врата и излезе навън, като държеше пистолета с особено внимание. Знаеше, че го е изпуснала, но обучението и собственото й спокойствие изискваха от нея да се увери, че районът е чист. Не направи никакъв опит да го преследва и залови. Мислеше единствено за самозащита. Районът наистина беше чист — наоколо беше достатъчно светло, за да е сигурна в това. Дафи отново влезе в къщата, затвори и заключи задната врата, бързо се приближи и провери предната, която все още бе заключена.

Намери прожектора, тръсна го няколко пъти, но и той отказа да свети. Тъмнина.

Разтреперана от нерви, със сърце, което блъскаше в гърдите й като обезумяло, пред прага на нервен срив, Дафи заобиколи ъгъла, намери един стол, който предложи здрава опора за отмалелия й гръб, и като не изпускаше от поглед входната врата, хвана шнура на телефона и го придърпа към себе си.

Двадесет минути по-късно чу Болд да тича по пристана и му отключи вратата.

Той я освети с фенерчето си и възкликна:

— Исусе!

— Таблото с бушоните е в гардероба до задната врата. Аз не посмях да отида дотам — каза му Дафи.

Миг по-късно Болд се провикна:

— Тези палта достатъчни ли са ти?

Думите му я накараха да се разсмее. Да се почувства по-добре. А също и светлината, която заля стаята.

Хладилникът отново забръмча. Часовникът на микровълновата фурна премигна срещу нея.

Болд се появи иззад ъгъла, понесъл в ръка шапката й от леопардова кожа.

— Ако питаш мен, време й е да я подариш на Армията на спасението. — Дафи се разсмя. Главата я заболя отново. Болд видя, че премигва от болката. — Трябва да те щракнем няколко пъти — отбеляза той. Имаше предвид рентгенови снимки.

— Бих предпочела да изпия чаша вино.

Той й наля.

— Не искам да ти досаждам, но мисля, че трябва да те прегледа лекар.

— Може би по-късно, а?

— Ти си решаваш.

— Сигурно си много добър съпруг — отбеляза Дафи.

Не вложи никакви задни мисли. Искаше само да му направи комплимент, но Болд се почувства неловко. Думите й го накараха да си помисли за Лиз и Майлс, които бе зарязал вкъщи без никакви обяснения. Накараха го да си спомни за Оуен Адлър. После отново погледна челото й и рече:

— Той взел ли е нещо?

— Не съм гледала — отвърна Дафи. Погледна го право в очите и заяви: — Това не беше обикновено влизане с взлом.

— Не, разбира се. Не и когато става дума за дома на ченге.

— Нямах предвид това. — Тя опита виното. Беше добро на вкус. Отпи още малко.

— А какво тогава?

— Напоследък ме следят… наблюдават ме… не зная… Постоянно има някой около мен. — Отново отпи. — Но че тази вечер тук имаше някой, съм абсолютно сигурна.

Болд не се опита да спори; не зададе никакви въпроси. Просто се залови за работа. Понякога това бе единственото нещо, което можеше да стори.

Проведе цялостно претърсване на къщата. Дафи беше скрупульозно спретнат и подреден човек и той съзнаваше, че няма да му е трудно да открие следи от присъствието на взломаджията. Спалнята беше подредена. Вече бе видял кухнята. Огледа банята, предната част на къщата, задното антре и гардеробите. През цялото време Дафи седеше на стола си, притиснала кърпа с лед към челото си. Виното в чашата прогресивно намаляваше.

Болд нахлузи ръкавици и огледа къщата за втори път. Сега вече отваряше чекмеджета, проверяваше рафтовете и гардеробите. От години не бе разследвал кражби и обири с взлом, но знаеше какво да прави — през годините бе претърсвал и оглеждал твърде много помещения, в които са били извършени убийства, за да се затрудни от един обикновен оглед.

При третия си оглед на жилището той съсредоточи вниманието си върху дребните детайли — търсеше зацапани петна по стъклата на вратите и прозорците, пропълзя на четири крака по целия под, като се оглеждаше за следи от човешко присъствие, хартийки, та дори и косми от домашни любимци (Дафи нямаше животно в къщата). Ако е била преследвана от някой предсрочно освободен престъпник, я грозеше една опасност; съвсем иначе изглеждаха нещата, ако някой просто е бил привлечен от привлекателния й външен вид. Неизвестно по какви причини, но щатът Вашингтон и градската част на Сиатъл привличаха твърде много откачалки, които вестниците описваха като психопати, и процентът им бе по-висок от средния за страната. Дафи и колегите й използваха по-различни термини, когато говореха за тези хора. За Болд обаче всичко се свеждаше до едно: това бяха болни хора, които често проявяваха агресивност и преследваха жени. А когато решаха да нападнат, извършваха едни от най-нечовешките и гнусни престъпления.

Едва при третата си обиколка Болд забеляза нагорелия контакт в банята, и малките капчици вода непосредствено до мивката. Без да каже на Дафи, той внимателно огледа тоалетната, както и кабинката с душа и ваната. Мастурбацията често беше последната стъпка, предхождаща акта на насилие.

Когато приключи с претърсването, Болд придърпа един стол в близост до Дафи и каза:

— Защо не ми разкажеш какво се случи?

Тя се изсмя нервно.

— Говориш също като мен. Често започвам терапевтичните сеанси с това изречение.

Болд я изчака търпеливо. Съзнаваше, че тя сигурно изпитва ужасен страх, макар отчаяно да се опитваше да го прикрие. След проточилото се неловко мълчание Дафи се обърна към него:

— Защо не започнеш първо ти? Моля те!

— Посетителят ти е бил запознат с ежедневния ти график и е проникнал в къщата по време на вечерния ти крос. — Тя изглеждаше добре — прекалено добре — с тясното боди за джогинг и шорти, но той предпочете да не говори по този въпрос. По-късно можеха да обсъдят мерките, които би могла да вземе за самозащита — на първо място широка тениска и торбест анцуг. — Съкратила си бягането си — отбеляза той.

Тя рязко вдигна глава и го погледна.

— Как разбра? — В гласа й се долавяше изумление.

— Направо ли да ти го кажа? Ако е искал да те нападне и нарани, то той щеше да го направи. И двамата знаем, че можеш да чуеш всеки, който се опитва да се приближи до къщата. Нали? Значи той вече е бил в банята, когато си се прибрала. Къде отива човек, след като се прибере от джогинг? — Въпросът беше риторичен. — Значи единственото, което е трябвало да направи, е било да те изчака. Ти едва ли би влязла под душа с пистолет в ръка. Но той е искал да напусне къщата. Разбираш ли? Ето защо в първия момент си помислих, че става дума за кражба. Може би дори добре планиран обир. Това би обяснило подозренията ти, че си следена. Престъпникът те наблюдава, за да разучи графика ти, и след като те е следил няколко дни, решава да проникне в дома ти. Но ти го изненадваш, защото съкращаваш кроса си и се връщаш по-рано. Когато отваряш входната врата, той замръзва от изненада, после решава да се измъкне от къщата на всяка цена.

— Вратата помръдна — прекъсна го тя, припомнила си нещо. — Входната врата.

— Просто се е затворила — обясни той.

— Да. Но как…

— В едно толкова малко помещение винаги става течение при отваряне на някоя врата. А то раздвижва врати. Или пердетата по прозорците.

— Струва ми се, че тогава инстинктивно съм почувствала опасността. Изплаших се много, когато вратата се затвори. И веднага я заключих.

— Опитвал се е да излезе, но се е обърнал — очите му са били по-добре приспособени към тъмнината от твоите…

— В тоалетната има малка лампичка.

— Ето, видя ли? Обръща се назад — оставил е нещо в близост до мивката и не е искал ти да го намериш. След това е застанал неподвижно. Точно до задната врата. С това се обясняват капките вода наоколо. Ако си се приближила до него, той мигновено щял да изхвърчи през вратата. Но онова, което бил оставил, очевидно си е струвало усилието да се върне и той решил да изчака. Струва ми се, че можем да сме напълно сигурни в това.

— Но аз не се приближих. Опитвах се да намеря лампа, която работи.

— Точно така. И той решил да се възползва от предоставилата се възможност. Върнал се обратно в къщата и ти си го чула.

— Мразя го този тип! — Тя скръсти ръце пред гърдите си, опитвайки се да се пребори с тръпката, разлюляла тялото й.

— Докато си се опитвала да стигнеш до лампата, натрапникът прекосил антрето и влязъл в банята.

— А аз чух проскърцването на дъската.

— Точно така.

— И запалих лампата.

— Можеш да си представиш паниката му в този момент. Но очевидно е доста съобразителен. На рафта в банята има една кошничка с фиби и всякакви джунджурии. Той е с ръкавици. Знаем това, защото е взел една фиба, разтворил я, протегнал е ръка иззад ъгъла и е пъхнал фибата в контакта. Извадил е късмет. Къщата е малка и той успял да изгори всички бушони за долния етаж. Къщата отново потъва в тъмнина. И той отново тръгва към вратата.

— Аз го чувам и хуквам да бягам. — Изведнъж й стана студено. Може би не само от потта, изсъхнала по тялото й. Описанието на Болд й помогна да си представи по-ясно действията на натрапника. Почувства се преследвана. Дяволска късметлийка бе, щом след всичко това сега си седеше в къщата и отпиваше вино.

— Той те чува, че се блъскаш в онзи стълб и падаш върху стола. Поколебава се — само за миг. Не знае как да постъпи. Ти се оказваш твърде бърза за него. Изведнъж в ръцете ти проблясва оръжие. Не мисля, че той самият е бил въоръжен. Законът се отнася много по-снизходително към крадците, които проникват в чужди домове без оръжие. Във всеки случай твоят крадец не е дошъл в къщата ти, за да бъде застрелян или пък да застреля теб. Положението обаче не е никак розово. Ти се приближаваш, предупреждаваш, че си въоръжена, а той разбира, че е в опасност… чувства се като плъх, попаднал в капан. Въпросът обаче е в… — Той изведнъж млъкна. — Добре ли си?

— Ти като че ли си твърде добър в тази област — рече Дафи. — Нали не си ти човекът, проникнал в дома ми? — Насили се да се усмихне, но примигна от болка.

— Е, останалото ти е известно.

Тя се изправи, кръстоса ръце и погледна Болд.

Беше виждал същия този поглед в очите на Лиз.

— Искаш ли да те прегърна?

Тя кимна.

Той обви дългите си ръце около нея, придърпа я и я притисна силно към себе си — без резерви, без свян, без никаква мисъл за миналото и онази нощ, в която бе прегръщал голото й тяло. Дафи не искаше да плаче. Прегърна го на свой ред и зарови лице на гърдите му. Косата й миришеше на пот. Някаква моторна лодка бавно прекоси езерото. Дафи му благодари за помощта и подкрепата.

Той тихичко предложи:

— Защо не ми дадеш някакъв вестник, за да се занимавам? А ти през това време ще се изкъпеш и облечеш? Искаш ли?

— Да, но не искам да отнемам времето ти.

— След това ще трябва да поговорим още малко. — Тя кимна. — Ще докладваш ли за случилото се? Искам да кажа официално? Нямам никакво намерение да те разубеждавам да не го правиш. Имаш пълното право…

— Не, Лу. Не, благодаря. Зная процедурата. Питаш ме дали искам да стоя будна до два сутринта. Дали искам да отговарям на стотици въпроси. Дали искам да вдигна много шум с единствения резултат никога да не пипнем онзи тип? Не, благодаря. Предпочитам да не го правя.

— И въпреки това нямам право да те разубеждавам…

— Мога да се справя и сама.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Вече съм голямо момиче. Но ако искаш, можеш да останеш. Ял ли си нещо?

— Ние вечеряме рано. Заради Майлс — обясни той.

— Вярно.

— Бих искал да използвам телефона, ако нямаш нищо против.

Тя кимна. Качи се на горния етаж. Болд я чу да се съблича и си помисли, че може би е редно да си върви. Но не го направи. След няколко минути Дафи слезе по дървената стълба и без да каже нито дума, се запъти право към банята.

Болд седя до нея, докато тя хапна претоплени останки от вчерашната си вечеря и изпи още една чаша вино.

От време на време Дафи вдигаше поглед към него и се усмихваше с очи, докато дъвчеше.

— Чувствам се малко глупаво — призна му. — Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш нещо?

— Кажи ми когато свършиш. Искам да чуя разказа ти.

Тя остави вилицата на масата, отпи още малко вино и кимна. Болд отбеляза, че на челото й ще остане цицина, макар и не много голяма. Може би дори щеше да изчезне до сутринта, ако продължеше да я налага с лед. Двамата седяха на високи столчета пред кухненския плот и Болд се вглеждаше в златистите и червеникави точици в иначе кафявите й очи — те проблясваха като магически искри и с блясъка си сякаш осветяваха стаята още по-силно. Дафи притежаваше неизчерпаема енергия, скрити сили, които на моменти изглеждаха безгранични. Тя започна разказа си от случилото се при пътуването й с теснолинейката. Болд сякаш не можеше да повярва, че срещата им в планетариума се бе състояла едва предишния ден. Все му се струваше, че оттогава е изминала цяла седмица. Дафи му разказа как бе изгубила мъжа в изложбената зала. Каза му и за синята кола, която като че ли твърде често се бе изпречвала на пътя й. А после си призна за параноята, обхванала я през последните няколко дни.

— Не мисля, че един мъж може да разбере подобно състояние — рече тя. — Жените винаги усещат кога ги зяпат. Това е нещо, което обществото толерира — мъже, които събличат жените с погледи. Наречи го чукане от разстояние. Но какъвто и термин да използваме, жените стават потърпевши още от дванадесет или тринадесетгодишната си възраст и развиват някакво шесто чувство… поне с мен е така. Имам непрекъснатото усещане, че мъжът срещу мен може да проникне с поглед през дрехите ми. Това звучи ли ти смислено? Чувствам се омърсена. Често ми се е искало да разкопчея блузата си с един замах и да приключа веднъж завинаги. А на петия етаж, на който работим, е най-зле. Присъстващите се изключват, но според мен ченгетата са най-наглите в това отношение, а аз ежедневно съм заобиколена от тях. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че винаги усещам, когато някой като Майкъл Страйкър ме зяпа в бюста. И точно това усещане не ме напускаше през последните три или четири дни. Имах чувството, че някой непрекъснато ме наблюдава с бинокъл. Че е с мен в стаята, когато се събличам, когато съм под душа… през цялото време. Постоянно ми се струваше, че живея под обсада. Това е единственият начин, по който мога да ти го обясня. Някой се спотайваше зад мен. Трайно присъстваше в живота ми… като мазнина, която не може да се отмие от тялото ми… А вчера сутринта се появи колата… сега пък това… Зная, че изглежда като взломна кражба, Лу. Особено от гледната точка на мъж. Но аз не мисля, че става дума за обир. Не зная какво е. Не зная и защо. Дяволски ми се иска да можех да ти кажа кой го е направил, но зная само, че някой е там навън и е изцяло обсебен от мен — гласът й потрепери, — а аз искам да приключа с него веднъж завинаги. — Очите й се напълниха със сълзи. Тя отблъсна чинията си настрана. Вече нямаше апетит.

Болд се чувстваше отговорен. По някакъв странен начин изпитваше отговорност дори и за случилото се тази вечер.

— Съзнавам, че не разполагам с никакви доказателства — отбеляза тя, сякаш четеше мислите му.

— Значи ти директно заговори онзи тип в теснолинейката?

— Да.

— И какво ти подсказаха чувствата ти тогава?

— Бих искала да можех да ти кажа, че почувствах, че се взирам в очите на Джак Изкормвача — защото вече съм виждала такива очи… познавам този поглед… Но истината е, че не забелязах нищо подобно. Той изглеждаше объркан, смутен от директната ми атака. Странното е, че за миг ми се стори, че го познавам, че сме се срещали и преди. Но това е характерно за преследвачите — за добрите от ранга на Тед Бънди — защото те знаят как да си придадат вид на абсолютна невинност и неподправеност. Държат се като стари познати. Добри приятелчета. Но само се съгласи да се качиш в караваната им, и си изнасилена или дори убита. Цялото им поведение излъчва искрена доброжелателност, но са готови да изтръгнат черния ти дроб и да го изядат за вечеря.

— Нали знаеш какво ще те попита Шосвиц? — подметна Болд.

— Дали не съм преуморена? Дали не живея под постоянен стрес? Разбира се. Зная. И ако това се бе случило с някой друг, щяха да го изпратят при мен, за да си побъбря с него и да се опитам да разбера какво става. Но то се случи с мен. А аз наистина живея в стрес и съм преуморена. Но, ако трябва да съм искрена, не смятам, че случилото се е в резултат на преумора и стрес. Това обяснение достатъчно задоволително ли е?

— За мен — да.

— Но не и за него по всяка вероятност — заключи Дафи. — За мен обаче най-важно е твоето мнение.

Болд я погледна внимателно.

— Да не би да намекваш за нещо, за което и двамата избягваме да говорим? Да не би да смяташ, че случилото се е свързано с разследването на „Ню Лийф“?

— Искам още една чаша вино, но ако я изпия, може да започна да танцувам ориенталски танци във всекидневната. Или просто ще заспя. Носил ли си някога жена по тясно стълбище?

— Ще те оставя на канапето — успокои я той, изправи се и донесе бутилката с вино. — Анестезия. Позволява ти се от време на време.

— Наистина се тормозя от невъзможността да се виждам с Оуен.

— Много ми е мъчно за теб! — саркастично заяви Болд.

— Да не би да ревнуваш?

— Може би само малко.

Очите й се изпълниха с топлота, пъстрите точици заискриха, тя сякаш понечи да каже нещо, но се въздържа. Искаше му се да чуе какво има да му каже, но съзнаваше, че така е по-добре. Той беше сигурен в чувствата и желанията си, но това не означаваше, че не може да обича тази жена малко повече от позволеното… особено ако за това знаеше само той. А може би и тя криеше истинските си чувства.

— Каза, че за пръв път си изпитала чувството, че те следят преди три-четири дни. И на двама ни този период ни се струва по-дълъг… като цяла седмица. Спомняш ли си какво се е случило преди три или четири дни? Можеш ли да отделиш дните един от друг?

— Трябва да поговорим за това — отвърна Дафи. Разговорът им изведнъж стана по-напрегнат и сериозен.

— Да — съгласи се той. — Трябва.

— Ти смяташ, че има връзка с работата ми върху „Ню Лийф“?

— Допускам, че може и да има. Убеден съм, че си струва да проверим.

Тя прокара нервно ръка през косата си.

— Някой знае с какво се занимавам и това никак не му харесва. За това ли става дума? Такъв ли е сценарият според теб?

— Няколко души знаят с какво се занимаваш. Доста повече са хората, които изпитват известни подозрения. Може би онзи пазач в склада с архива е казал нещо. Може би Кени и Таплин са те видели да му предаваш ключовете, но са предпочели да замълчат. Може някой друг служител да се е досетил за намеренията ти.

— Служител, замесен във фалшифицирането на оригиналния документ.

— Твоите твърдения и подозрения относно този документ са много сериозни. Има хора, които ще трябва да защитават постовете и общественото си положение…

— Не намесвай Оуен в това!

— Не съм казал нищо! — възрази Болд. Изчака секунда и изрече онова, което непрекъснато се въртеше в ума му от няколко дни насам. — Адлър замесен ли е? Споделил ли е нещо с теб?

Тя ахна от изненада, топлотата в очите й се превърна в ледени късове. Тялото й се скова и тя едва не го заплю.

— Някои въпроси просто не бива да бъдат задавани! — Извърна поглед от него и продължи: — Мислиш ли, че бих запазила подобна информация в тайна? Как изобщо можа да го допуснеш?

— Убеден съм, че едно евентуално негово признание би те поставило в много затруднено положение. Ти не би го обвинила, ако не разполагаш с дяволски убедителни доказателства — не и ако си човешко същество, каквото си. И тогава може би ще потърсиш доказателствата някъде другаде, в случай че положението започне да става много напечено. И може би — само може би — в един момент би го попитала направо… и ако той отговори, че би предпочел да не си го правила… тогава? В какво положение ще се окажеш?

Тя поомекна.

— Е, нищо подобно не се е случило.

— В момента цялото ми внимание е насочено към „Лонгвю фармс“ — призна Болд. — Ситуацията в „Ню Лийф“ ме интересува само дотолкова, доколкото в случай че подозренията ти се оправдаят и се окаже, че щатското управление на ХЕИ или някой в „Ню Лийф“ съзнателно е подправил документите, за да прехвърли вината върху „Лонгвю“, аз ще мога да стигна с тази информация до най-различни инстанции. Вече сме говорили по този въпрос. А и случилото се вчера само потвърждава мнението ми. А може би — отново само може би — онзи, който е подправил документите в ХЕИ или в „Ню Лийф“, ако изобщо стигнем до този човек, участва по някакъв начин и в сегашното престъпление. И двамата знаем, че общите престъпления понякога създават странни приятелства.

— Смяташ, че става дума за повече от един човек?

— Вече знаем, че има замесена и жена. Почти сме го потвърдили. Дали обаче действа сама? Или работи с някакъв приятел? Любовник?

— Шерифът — обади се психологът в нея.

— Просто не мога да повярвам, че една жена би му причинила това. Не и онова, което видях.

— Изгарянията? — попита тя.

Той кимна.

— Гениталиите?

— Не.

— Лицето?

— Да.

Тя се замисли.

— Лицето? Това не ми харесва. Но трябва да се съглася с теб, че едва ли става дума за жена. Може би имаш право. И какво, по дяволите, означава това?

— Мога да прикача някой от хората си към теб — предложи Болд, променяйки темата. — Да следи дали някой те следи.

— Да бе, като знам с колко много хора разполагаш! — саркастично подметна Дафи. — И кого имаш предвид, сержант?

— А може би Фаулър би могъл да ти осигури охрана. Ако помолиш Адлър…

— … той ще се съгласи — довърши тя. — Мислиш ли? Може би имаш право — призна тя. — Но неговите хора са нещо като ченгета под наем. Ако някой наистина ме следи — искам да знаеш, че тази вероятност никак не ми харесва — и ние го подплашим по някакъв начин, всичко, което сме постигнали до този момент, ще отиде по дяволите.

— Но от друга страна — възрази Болд, — ако те хванат този тип и ние успеем да си побъбрим с него, можем да се озовем светлинни години напред в разследването.

— Разбрах гледната ти точка — рече Дафи. — Ще изпратя факс на Оуен и ще изчакам отговора му.

Болд я погледна с изражение, което сякаш казваше: На твое място бих го направил.

— А междувременно, сержант?

— Ще се разровим из „Лонгвю фармс“. Всъщност вече го направихме — лабораторията работи на няколко фронта. Но аз имах предвид да се разровим в историята. Да издирим съпругата. Да открием хората, които са работили там. Да побъбрим със съседите, с окачествителите на месото, с пощальона. С всеки, когото успеем да намерим. И се обзалагам, че ще открием нашето момче измежду тези хора.

— Момче?

— Когато работиш в отдел „Убийства“, развиваш шесто чувство за тези неща — подигравателно заяви Болд.

— А „Ню Лийф“?

— Да. Мисля, че трябва да продължим… ти трябва да продължиш. Ако имаш сили. Възможно е да съществува връзка между двата случая и ние трябва да я открием. Случаят е такъв, че ще имаме нужда от всичко, до което успеем да се доберем.

— Шерифът — отново смени темата тя и заговори за най-страшния кошмар на Болд. — Намесата на полицията.

— Той ни предупреди, а аз провалих всичко.

— Нищо не си провалил.

Болд й хвърли един поглед. Думите й не помагаха. И сам знаеше кога се е провалил.

— Добре ли си? — попита Болд и слезе от стола.

— Прекрасно. Изчезвай оттук — подразни го тя.

— Сигурна ли си?

— Върви.

Болд се наведе и я целуна по бузата. Тя му изпрати една въздушна целувка в отговор.

Беше стигнал до вратата, когато Дафи го спря.

— Само още едно нещо, сержант.

Той се обърна.