Без свидетели

Тридесет и шест

В понеделник сутринта Болд се пробуди в осем часа, но в главата му цареше истински хаос. Изпи цяла кана чай и се натъпка в колата си. На път за града пусна радиото, за да чуе новините. Бяха се уговорили да се срещнат с Дафи в управлението и да продължат разпита на Ули.

Но когато чу водещата новина по сутрешния блок, Болд едва не причини катастрофа. Той неволно извъртя волана и принуди една друга кола да свие рязко в съседното платно и да направи опасен обратен завой, а шевролетът на Болд се оказа обърнат диагонално в малкото пространство за успоредно паркиране край пътя. Задният край на колата стърчеше извън паркинга и пречеше на натовареното сутрешно движение.

Беше очаквал, че новината за стрелбата между Страйкър и Даниелсън ще заеме своето подобаващо място сред главните новини за деня, но вместо това приятен женски глас съобщи за неочаквано разпореждане, според което „Адлър Фуудс“ са били принудени от Федералната агенция за контрол върху хранителните продукти и от Управлението за обществена безопасност да изтеглят до обяд всички свои хранителни продукти от търговската мрежа на града. В новините се намекваше за започнало разследване относно ролята на компанията в така нареченото натравяне, причинено уж от E.coli, и от по-скорошните отравяния, отнели живота на няколко души. За слушателите стана ясно, че тази версия все още не е потвърдена, но източници, близки до полицията, твърдели, че ужасяващо натравяне на хранителни продукти и умело подготвен план за изнудване държат „Адлър Фуудс“ в пълна парализа от почти три седмици насам и че местните власти едва вчера са се решили да поискат помощ от ФБР.

Капитан Ранкин и бюрократите в управлението отново бяха отбелязали точка: Неволно или не, те бяха предизвикали Хари Колфийлд да поиграе на руска рулетка.

Изтеглянето на хранителните продукти, самото споменаване на ФБР — всичко това развързваше ръцете на Колфийлд. Той вече знаеше противниците си. Безразсъдното решение на капитан Ранкин бе сближило детектива и престъпника. Защото и двамата изпитваха ужас от това решение. Без да проверява дори, Болд знаеше, че в кабинета му ще го очаква поредният факс.

И по някакъв странен начин остана доволен, че е познал.

Дафи бе прекарала нощта с Оуен Адлър и се събуди късно. Беше се почувствала безсилна и омърсена от проведения разпит и бе побързала да хвърли дрехите си и да поплува на лунна светлина. След това се присъедини към Оуен в леглото и потъна в дълбок сън.

Беше се измъкнал безшумно от леглото, успял беше да се изкъпе и обръсне и вече се обличаше, когато тя се събуди.

— Имението е под наблюдение. Иначе нямаше да дойда.

— Зная — отвърна той. — Радвам се, че дойде.

— От седмици не съм спала толкова добре.

— Липсваше ми — промълви той. — А също и на Корки.

Оуен закопча ризата си догоре.

Дафи изправи възглавницата и седна в леглото. Чаршафът се бе смъкнал до кръста й и тя се почувства прекрасно при мисълта, че може да си позволи да стои частично гола, без да се чувства омърсена от чужди погледи. Тук не изпитваше чувството, че е постоянно следена. Въпреки това реши да не споделя подозренията си относно Фаулър. Поне за момента.

— Татко? — Корки идваше по коридора.

Адлър не искаше дъщеря му да разбере, че Дафи споделя леглото му. Дафи знаеше това, затова веднага се спусна към банята, но успя да стигне само до вградения гардероб, където бе принудена да се скрие. Почувства се като тийнейджърка, която се крие от нечий родител, и тази мисъл я накара да се разсмее — Корки като родител на Оуен, а не обратното — и тя трябваше да запуши уста с ръкава на едно спортно сако, за да не я чуят.

— Факсапаратът се включи — докладва дъщеря му.

— Веднага идвам. — Оуен се поколеба за миг, преди да извика: — Скъпа?

— Защо Дафи се крие в гардероба?

Хлапета. Умът на Дафи трескаво заработи.

— Опаковам подаръка за рождения ти ден, Корки — провикна се тя.

— Така ли?

— Да не си посмяла да надничаш! — Дафи огледа закачалките, опитвайки се да открие някой халат, и накрая се спря на една от шитите по поръчка ризи на Оуен.

— Ще дойдеш ли с нас на яхтата?

— Може би след това — отговори Дафи. — Не мога да обещая.

— Ще изпуснеш Клоуна Монти.

— Дафи е изключително заета, скъпа, но ще се опита да дойде поне на партито.

— А какъв е подаръкът?

— Да не си посмяла да надничаш! — повтори Дафи и за всеки случай нахлузи един от слиповете на Оуен. Разсмя се отново, защото й трябваше и колан, за да го закрепи около кръста си. Побърза да го събуе.

— Ще се видим в кухнята — обади се Адлър.

— Добре — разочаровано отвърна детето.

Адлър се приближи до гардероба.

— Не се притеснявай за партито. Аз напълно разбирам колко си заета. А също и Пийчис.

Но Корки нямаше да го разбере и Дафи съзнаваше това по-добре от собствения й баща.

— Ще се присъединя към вас по-късно. Оставете ми малко торта и сладолед. — Изчака за миг и му напомни:

— Факсът.

През по-голямата част от последните тридесет минути вниманието на Болд бе разделено между съдържанието на факса и заседателната зала, където забождаха с кабарчета единадесетте етикета, отпечатани в „Гремблинг принтърс“. Всички те съдържаха трите основни цвята — червено, жълто и синьо — и поне една ивичка фолио — медно, сребристо или златисто. Продуктите бяха абсолютно различни — като се почне с енчилади и се свърши със замразено кисело мляко, а капризният стомах на Болд започваше да се бунтува само при вида им.

Беше девет часа сутринта, а Ла Моя и Гейнис си бяха у дома и се възстановяваха след снощното тежко дежурство.

Следвайки съвета на доктор Ричард Клемънтс, Болд бе разделил екипа си на две групи. Фреди Гучиано продължи да се занимава с фермерите и задачата му бе да проследи всеки един от тях, който имаше превозно средство, боядисано в тези три цвята. Вечер Фреди изучаваше внимателно картата на района и си набелязваше обектите и стратегията за следващия ден. И макар че десетки фермери вече бяха разпитани, Хари Колфийлд все още бе на свобода.

Шосвиц говореше по телефона — напоследък това като че ли бе основното му занимание.

В залата влезе един униформен полицай, приближи се до Гучиано и му подаде огромно руло от алуминиево фолио, в което бе завита лепкава кифла с размерите на средно голям път.

— Взе ли касовата бележка? — попита Гучиано.

Униформеният полицай му я подаде, а Гучиано я прибра в горния джоб на сакото си.

Две жени детективи, изпратени на помощ от отдел „Сексуални престъпления“, проучваха внимателно продуктите и деловите контакти на компаниите, подредени върху прегледна карта на стената, като търсеха някаква връзка с „Адлър Фуудс“.

Дафи влезе, приближи се до стената, огледа продуктите върху картата и се обърна към двете жени.

— Хайде да поговорим за тези неща. — После огледа стаята. Сякаш никой не бе чул предложението й.

— Лу?

— Не виждам какво ще постигнем с разговори.

— И точно затова аз съм психолог, а ти — детектив.

Гучиано подсвирна — не можеше да не се възползва от възможността да подразни Болд.

— Днес май си весела — отбеляза Болд.

— Уплашена съм — честно си призна тя.

— Добре. Да поговорим тогава. — Той огледа дъската, върху която бяха забодени етикетите. — Разполагаме с единадесет компании. Девет от тях имат собствени превозни средства, боядисани с цветовете на компанията. Пет от тях използват само камиони.

— Значи за момента ще се занимаваме само с тези пет компании — съгласи се тя.

Болд посочи средната редичка с етикети.

— От горе надолу макарони, замразени морски храни, сладолед, сладка и мармалади, пушени морски продукти.

Дафи помоли двете жени да прочетат някои от продуктите.

— Не забравяй — тя се обърна към Болд, — че Колфийлд твърди, че е в състояние да убие стотици хора с продукта и метода, на който се е спрял. Така че това би трябвало да ограничи възможностите му.

— Искаш да кажеш, че той възнамерява да направи това в един-единствен ден, преди да сме имали възможност да изтеглим всички продукти?

— Идеята е на Клемънтс.

Болд знаеше, че по този начин Дафи се опитва да придаде по-голяма тежест на думите си. После се обърна към една от двете жени и попита:

— Денис, от тези пет компании коя има най-висока продуктивност?

Денис се зарови в книжата пред себе си. Болд погледна Дафи в очите. Кимна едва забележимо, с което признаваше, че дискусията, предизвикана от Дафи, действително ще помогне да се изчистят някои неясни моменти. И ако не беше толкова изплашена, тя вероятно би се усмихнала, за да изрази благодарността си.

Денис бе готова.

— Ако говорим за доларово изражение, компаниите са две — полуготовите рибни продукти на „Калмър“ и сладоледът на „Монтклер“. Ако обаче става дума за обем на произведената продукция, сладоледът на „Монтклер“ далеч надхвърля по количество рибните продукти на „Калмър“.

Дафи се приближи до Денис и взе материалите й за „Монтклер“.

Болд я познаваше твърде добре и веднага попита:

— Какво има?

— Това име ми звучи познато… — Тя внимателно прегледа материала.

Денис, направила още една справка, погледна Болд:

— Освен това двете компании разполагат с най-голям брой камиони — техните превозни средства далеч превъзхождат по брой тези на всички останали компании, които проучваме.

Болд почувства, че хрътката в него се събужда. Изправи се и започна да сваля останалите етикети. Този на „Монтклер“ остана съвсем сам в средата на таблото.

— Пак ли ти се струва познат? — Той внимателно погледна Дафи.

— Вероятно си въобразявам — заключи тя, но не отговори на въпроса му.

Дафи прерови материалите, в които бяха описани подробно различните продукти на „Монтклер“. Стигна до голяма снимка на клоун, на която пишеше „Клоунът Монти“. Остра болка прониза гърдите й, гласът й предрезгавя.

— Но може и да не е въображение.

Забележката й привлече вниманието на Болд. Тя като че ли бе изпаднала в транс.

— Дафи?

— Клоунът Монти — повтори тя и вдигна пред очите му черно-белия етикет, който бе нарисуван на ръка в материалите, които държеше. — Това е сладоледено блокче с детска играчка. Хлапетата го обожават. — И му разказа какво бе споделил Оуен, когато я предупреди да очаква покана за празненството по случай рождения ден на Корки.

Празненството беше днес.

— Сладоледено блокче? — повтори Болд. Гласът му натежа от тревога.

Повтори думите няколко пъти, а после започна като обезумял да се рови из високата купчина материали, складирани на бюрото му.

— Сладоледено блокче не спираше да повтаря той.

— Лу… — Гласът на Дафин прозвуча по-уверено, вече бе уверена, че не става дума за обикновено съвпадение.

Гучиано вдигна глава, почувствал напрежението им.

— Трябва да е тук някъде — мърмореше си Болд. Намери го във втората папка от долу нагоре. — Ето го! — изрева той и опъна до скъсване нервите на Гучиано.

Болд се спусна към указателя и бързо намери номера на „Бродуей фуудланд“. Отидоха да повикат Лий Хюндай. Болд чакаше нетърпеливо. Най-после вдигна поглед и забеляза няколко чифта очи, приковани върху него.

Вдигна разписката във въздуха и припомни на присъстващите в залата.

— Четири артикула, закупени от мъж с дълъг сив шлифер, когото Холи Макнамара идентифицира като Хари Колфийлд. Три от тези артикула бяха продукти на „Адлър“ — шоколадови блокчета. После дойде смъртта на онези момченца на дървото и аз напълно забравих за тази разписка и съсредоточих цялото си внимание върху шоколадовите десертчета.

Припомни си думите на доктор Ричард Клемънтс, които не му даваха мира от известно време насам. Той ще се опита да ви измами. Музиката спря и гласът на Лий Хюндай долетя по линията. Болд погледна разписката и попита:

— Колко струва едно сладоледено блокче на „Монтклер“?

Пръстът му се спря върху цифрата на разписката — 1.66. След дълга пауза, през която Болд чуваше потропването на компютърна клавиатура, Лий Хюндай отговори:

— Един долар и шестдесет и шест цента.

Болд затвори телефона и изрева:

— Имаме следа!

Гучиано стана от стола си.

Дафи се обърна към Болд и заговори. Очевидно й бе изключително трудно да произнесе думите.

— Може и да не ми повярвате, но аз зная какво планира да направи. Зная и къде да го намерим.

— Тези камиони снабдени ли са с камбанки? — доктор Ричард Клемънтс бе един от единадесетте полицейски служители, свикани спешно на заседание, което течеше в момента в заседателната зала. Четири проверки бяха направени в отдела за регистрация на превозните средства. Нямаше нито едно такова, регистрирано на името на Хари, Харолд или Х. Колфийлд. В архивите фигурираха четирима души с името Колфийлд, като двама от тях бяха на преклонна възраст, а другите двама наближаваха шестдесетте.

Издадена бе заповед за повишено внимание по отношение на всички автомобили с емблемата на „Монти“. Под давлението на областния прокурор юридическият съветник на компанията бе разрешил да се предоставят на полицията сведения за личния състав, което решение веднага бе приведено в изпълнение. Макар че от компанията знаеха в най-общи линии районите, които се покриват от техните камиони, между шофьорите не съществуваше никакъв начин за комуникация, а специфичните маршрути се избираха по собствено усмотрение. Заключението от всичко това не беше особено обнадеждаващо: Камионите със сладолед щяха да останат в движение до късния следобед. Заповедта за издирване бе единственият начин да го хванат.

Доктор Брайън Мен многократно бе повторил по телефона, че стрихнинът е най-подходящата отрова за замразени продукти.

— Холерата не би оцеляла в такава среда — додаде той.

Клемънтс повтори въпроса си:

— Тези камиони имат ли камбанки?

В момента течаха три или четири разговора едновременно и той трябваше да повиши глас, за да привлече вниманието на останалите.

— Камбанки на камионите, които продават „Монти“? — обади се Шосвиц. — Кой знае…

— Да — намеси се един от агентите на ФБР. — Или поне такава е практиката на изток.

— Е, нека някой да се залови с това и да разбере — нареди Клемънтс. Той вдигна факса и го подаде на Болд, за да го прочете отново.

— Бие за теб… Разбирате ли? Аз бях прав по отношение на нашия приятел. Той би искал да го спрем… стига да можем с нашата ограничена интелигентност… и държи да повярваме в заплахите му. Камбаната бие за господин Адлър, господа. Как можем да сме сигурни? Дъщерята на господин Адлър е почитателка на Клоуна Монти. — Погледна към Дафи, която кимна в съгласие.

През по-голямата част от това съвещание тя бе стояла мълчалива и намусена, неспособна да разбере как — при положение че тя беше абсолютно сигурна за настоящото местоположение на Колфийлд — тези малоумници могат да си губят времето със съвещания.

Болд съзнаваше, че чакането я убива.

— А дъщерята на господин Адлър днес има празненство, на което, според предварителните им планове, ще присъства и Клоуна Монти.

— Което означава маскировка — вметна Шосвиц.

— Безусловно — съгласи се Клемънтс.

— Освен това допускаме, че той разполага със собствен камион — този извод се налага от следите от боя, които бяха намерени в „Лонгвю“.

— Съгласен — обади се Болд.

— Не можем ли да побързаме? — нетърпеливо възкликна Дафи.

Клемънтс я погледна.

— Бързата работа — срам за майстора, Матюс. Всички разбираме твоята тревога и загриженост. Но искаме да свършим работата както трябва. Методично. Господин Колфийлд е достоен противник — не бива да го подценяваме.

Тя настръхна и предизвикателно скръсти ръце, но благоразумно си замълча.

Болд им напомни:

— Разполагаме с регистрационните номера на всички законни камиони с Клоуна Монти.

— Един от които трябва да пристигне в онзи яхтклуб за партито — допълни Клемънтс. — Но ние трябва да сме в състояние да идентифицираме точно неговия камион. Това е абсолютно наложително.

— По-лесно би било да се пребоядиса стар камион, отколкото да се изрисуват оригиналните шарки върху нов — вметна Боби Гейнис.

— Списък на разпродажбите! — Клемънтс щракна с пръсти. — Намерете го! Всички компании трябва да се отърват по някакъв начин от старите си камиони!

Гейнис изтича от стаята.

През следващите двадесет минути обсъждаха тактиката, която щяха да следват, за да бъдат готови за арестуването на Колфийлд на партито.

Гейнис влетя в стаята и остави някакъв факс на масата пред Болд. В него бяха изброени шестнадесет камиона на „Монтклер“, предложени на търг през последните пет месеца.

— Името му не фигурира в списъка — изпъшка Болд. Всичките му надежди отново отидоха по дяволите.

— Предлагам да потърсите името Мериуедър — предложи Клемънтс с надутия си глас на всезнайко.

Болд прокара пръст по списъка и моментално попадна на името.

— Открих го! — обяви той и подсвирна силно с уста. Вратата на залата рязко се отвори и някакъв униформен полицай се затича към него. Болд огради името и подаде листа на полицая. — Вид и регистрационен номер на камиона. Бягай! Какво? — попита веднага след това, уловил погледа на психиатъра, който сякаш не можеше да фокусира погледа си върху един предмет.

Той посочи Пени Смит.

— Разясни им положението.

— Бързо! — подкани я Болд, без да сваля поглед от вратата в очакване на полицая.

— Никой от нас не би искал Колфийлд да се отърве при всичките тези обвинения.

— Какво? — предизвикателно възкликна Шосвиц.

Тя побърза да обясни.

— Ако го спрете сега, ще разполагате с един камион, в който има отровен сладолед. Разполагате с престъпно намерение и това не подлежи на съмнение. — Тя продължи да говори, а Клемънтс през цялото време размахваше химикалката си във въздуха и като диригент подчертаваше всяка нейна дума. На устните му играеше слаба усмивка. — Но престъпното намерение е всичко, с което разполагате… разполагаме. И някои косвени улики, разбира се. Както и убедителна мотивация, която може да се използва от психиатър експерт в наша полза. Не отричам всичко това.

— Какви са тези глупости? — не изтрая Шосвиц.

Клемънтс, затворил очи, отговори вместо прокурорката.

— Такъв е законът. — Отвори очи, наведе се напред върху масата и остави химикалката. — Тя е права, разбира се. Това й е работата.

Шосвиц отново премести поглед към Смит, която каза:

— Ако искаме да изградим случай, който да ни гарантира доживотен затвор или смъртна присъда, трябва да го хванем в момента, в който подава на някого отровния продукт. Не казвам, че доказателствата, с които разполагаме до момента, не са добри, но не са достатъчно — съжалявам, че трябва да ви го кажа — за да го видите сред редиците на смъртните. Ако го хванете в този момент, ще можем да му дадем от десет до двадесет години. Ако случим със съдебните заседатели, присъдата може да бъде и два пъти по-голяма. Само че никак няма да е лесно да докажем връзката му с всички регистрирани досега убийства… далеч по-просто ще е да го заковем за опит за убийство — доставка на смъртоносни храни и вещества. В наркозаконите има известни ниши, които биха ни позволили да го затворим до живот, а ние всички искаме точно това, нали? — Тя тъжно погледна Болд. И тя, както и всички присъстващи в залата, не бе особено очарована от закона в този му вид.

Болд се обади:

— Значи трябва да го хванем на местопрестъплението.

Тя кимна.

Дафи погледна часовника и нетърпеливо напомни:

— Остават по-малко от четиридесет минути.

Униформеният полицай влетя през вратата, размахал лист хартия в ръката си.

— Установихме регистрационния номер — обяви той.

От запад подухваше лек ветрец, издуваше деветте бели платна и леко полюляваше лодките. Болд, облечен с мръсни работни дрехи, се подпираше на една лопата, а Ла Моя, сграбчил една кирка, усилено копаеше някаква дупка, която не водеше за никъде. Двамата работеха на асфалтовата пътека, излизаща от паркинга, която свързваше пристанището с паркираните коли. На ухото на Болд бе прикрепена малка слушалка с телесен цвят, а кабелът й се губеше надолу между яката и врага му. Под второто копче на работната му дреха бе закрепен скрит микрофон. Болд се заслуша в монолога на дежурния диспечер. Ако се престореше, че се чеше по гърдите, Болд можеше да натисне едно копче, което включваше микрофона му.

Двамата работници, които почистваха басейна, бяха членове на ударната група. Както и другите четирима — двама мъже и две жени, едната от които бе Дафи Матюс — които се занимаваха с довършителните подробности от подготовката за партито. Хората от предварително наетата за целта фирма бяха затворени в сградата на яхтклуба и не се показваха навън. Един от снайперистите на ФБР седеше край комина на клуба и се преструваше, че ремонтира нещо. До него имаше руло насмолен брезент, в което бе скрита полуавтоматична пушка с лазерен мерник. Този мъж бе в състояние да улучи неподвижна мишена от двеста и петдесет метра и притежаваше куп награди, които го доказваха. В момента обаче можеше да мисли единствено за изтръпналите си глезени.

На борда на една седемметрова лодка, закотвена до кея за зареждане с гориво, компания от трима души пиеше следобедните си коктейли. И тримата бяха от отряда — и тримата първокласни стрелци. А коктейлът беше изстуден чай, налят в бутилка от бърбън. Един от посетителите на клуба очевидно имаше проблем с двигателя на колата, а негов приятел му помагаше да отстрани повредата — и двамата бяха наврели глави под капака на шевролета, а пистолетите им, невидими за обикновения минувач, бяха готови за действие. В сградата на клуба бяха скрити шестима агенти на силите със специално предназначение, а в съблекалнята край басейна се криеха още шест.

Всичко на всичко двадесет и четири ченгета и агенти, осем от които екипирани със слушалки и микрофони за радиовръзка. Диспечерът поддържаше постоянна връзка с всички звена, със спокоен и монотонен глас ги информираше за последните събития и беше в готовност да реагира при първи подаден сигнал.

Болд долови бръмченето на приближаващия се хеликоптер на местната радиостанция. Човекът с птичия поглед пътуваше заедно с пилота и докладваше на диспечера по специална радиочестота. Този човек се славеше със способността си да забележи лисица сред горски гъсталак от триста метра височина. Ако хладилният камион на Колфийлд се намираше в района, той щеше да го открие.

Съдействаха му четиринадесет полицейски коли без обозначителни знаци, които патрулираха из седемнадесетте улици, свързани с двете шосета, които пък преминаваха в черен път, на края на който се намираше въпросният яхтклуб. Радиовръзката между тези коли се осъществяваше от въоръжени агенти на ФБР.

Пътуващият търговец, който спираше пред всяка врата на съседната уличка, бе всъщност детектив Гучиано. На практика той не продаваше нищо — задачата му бе да предупреди хората да приберат децата си у дома, да заключат вратите на къщите си и да чакат сигнал за отбой. Освен това навсякъде показваше снимката на Колфийлд, в случай че заподозреният е обикалял из квартала и в други дни.

— Не се безпокой толкова много, сержант — небрежно подхвърли Ла Моя и се зае да направи дупката, която копаеше, малко по-дълбока.

В ухото на Болд пропука статично електричество.

— Платноходките се намират на около пет минути път от клуба — докладва диспечерът. — Алфа ще пристигне след около четири минути. — Това беше Адлър. — Р1 и Р2 готови за действие, моля.

— Родители 1. Родители 2. Едно БМВ 700 и един мерцедес седан, конфискувани и двете при акции срещу наркопласьори, завиха по пътя, минаха под телефонните техници, които, качени на един стълб, уж поправяха линиите, и спряха на паркинга пред клуба — в колите уж имаше родители, които възнамеряват да се присъединят към децата си на партито. През изминалите тридесет минути усилията на част от екипа бяха насочени към издирване родителите на децата — в по-голямата си част момиченца — поканени на тържеството. Успяха да се свържат с родителите на единадесет от общо осемнадесет дечица, в резултат на което местата им на партито щяха да бъдат заети от полицаи под прикритие. Къде се намираха родителите на останалите седем деца не бе установено.

Хеликоптерът се спусна ниско над главите им, а после направи завой и се насочи за поредната си обиколка над плаващия мост. Болд вдигна поглед. Човекът с птичия поглед беше седнал от другата страна на стъклената кабина и в момента сигурно внимателно оглеждаше с бинокъл местността. Човекът с птичия поглед, който можел да преброи миглите на бълха.

Пристигнаха още няколко коли — някои бяха полицейски, други — не. Болд почувства струйка пот, която се стичаше по гърба му. На всичкото отгоре пристигаха и цивилни граждани. Искаше му се да бяха изнамерили начин да предотвратят това.

— Добре ли си? — Болд се обърна към Ла Моя.

Ла Моя остави кирката, вдигна поглед към сержанта и кимна мрачно.

— Копането на дупки е лайняна работа.

— Запомни ли репликите си?

— Готов съм, сержант. Отпусни се.

Болд чу лая на кучетата, макар че все още не се виждаха. Очакваха да пристигна три немски овчарки. Даяна, която оглавяваше взвод К-9 и обучаваше кучетата, беше облечена с дънки и тениска с лика на Боб Дилън — приличаше на жена, излязла на следобедна разходка, за да наблюдава лодките, които се прибират в пристанището. А иначе имаше за цел да въведе някакъв ред в хаоса и представляваше поредния актьор в набързо скалъпената пиеса.

Гласът на диспечера затвори спокойно в ухото на Болд.

— Установихме зрителен контакт. Повтарям: зрителен контакт.

— Задръж! — разпалено прошепна Болд, а Ла Моя, вдигнал кирката над главата си за поредния удар, я свали на земята и зачака.

Болд се заслуша, а после докладва:

— Човекът с птичия поглед забелязал сив покрив на камион с прилични размери, паркиран сред дърветата на около четвърт миля оттук.

— Пристигнал е рано — отбеляза Ла Моя. — Точно според предвижданията на Клемънтс. Обзалагам се, че Клемънтс е бил бойскаут. — После додаде: — Винаги съм мразил бойскаутите. Виж, момичетата скаути бяха друго нещо… — Той отново замахна с кирката. Когато беше нервен, Ла Моя бе неизчерпаем източник на шегички. Болд копнееше за малко тишина. Ла Моя продължи да бъбри: — Като си помисля обаче, струва ми се, че бих могъл да свикна с тая работа. Физическият труд започва да ми липсва.

— Стига приказки! — скастри го Болд.

Хеликоптерът се издигна високо над моста. Болд предположи, че оттам човекът с птичия поглед можеше да държи под око камиона. Диспечерът му предаде въпрос, зададен от Шосвиц, и Болд побърза да отговори:

— Никой да не минава край него. Не искам да го уплашим. Ясно? — После кимна и отново се подпря на лопатата.

Болд притисна ръка към слушалката и информира Ла Моя.

— Втори камион. Тъкмо навлиза по пътя… Изчакай! Отби встрани… Нещо не е наред… Спукани гуми… Човекът с птичия поглед информира, че и четирите гуми са пукнати.

— Сложил е шипове по пътя — заключи Ла Моя.

В същото време Болд докладва:

— Шипове по пътя. — Ла Моя се ухили доволно. И сам се бе досетил.

— Освобождава се от конкуренцията — каза Ла Моя. — Иска да е сигурен, че предварително наетият камион няма да се появи. Този тип е много умен, сержант.

— На мен ли го казваш?

— Нервен ли си? — попита Ла Моя, съсредоточил цялото си внимание върху работата. — Нищо не може да се сравни с една операция като тази, нали? И аз никога не успявам да се възстановя напълно. Това е като да сложиш твърде много марки на едно писмо. Така и не можеш да си ги получиш обратно след това. — После додаде: — Вашият пощальон някога да ти е връщал пари за излишните марки?

Болд се сети за майката на Лиз, която започваше да бъбри безспирно винаги когато бе притеснена и разстроена — скачаше от тема на тема и някак си успяваше да намери връзка между абсолютно несъвместими неща и поводи.

Болд погледна към покрива. Снайперистът бе пъхнал ръка в рулото с брезента. Един от двамата мъже, които работеха в басейна, почистваше стъпалата на високия трамплин, за да е сигурен, че ще има отлична видимост, ако се наложи да стреля. Всичките бяха винтчета на едно и също колело. А то се въртеше бавно по посока на Харолд Колфийлд.

— Лодките ще пристигнат след две минути — докладва диспечерът. Леко пращене в слушалката и отново гласът на диспечера: — Камионът на заподозрения тръгна. — Спокойно и отмерено той повтори: — До всички постове. Заподозреният тръгна. Желая късмет на всички. — Диспечерите рядко прибягваха до подобни пожелания, но Болд изпита приятно чувство, когато го чу.

Диспечерът проследи маршрута на камиона на заподозрения, който мина край първия пост на маскираните телефонни техници.

— Регистрацията на превозното средство е потвърдена.

— Ние сме на ход! — Болд погледна Ла Моя.

— Време за шоу — отвърна детективът. — Не забравяй да се усмихваш.

Болд чу плисъка на вълните при пристигането на първата лодка, а после до ушите му долетя щастлив детски смях. Една от майките мина край тях двамата на път за пристана и Болд изведнъж си даде сметка, че жената се взира в каубойските ботуши на Ла Моя и вероятно се пита що за човек е този тип, дошъл да копае дупки в клуба й, пременен с великолепни ботуши от щраусова кожа. Тя обаче не направи никакъв коментар. Хвана се с ръка за парапета и продължи бавно и с подчертана предпазливост по пътя си. Един-единствен път се обърна назад и ги изгледа с любопитство.

„Има твърде много цивилни граждани“, помисли си Болд, изкушен от мисълта да отмени операцията и да остави Пени Смит сама да се оправя. Можеха да арестуват заподозрения веднага, а за обвиненията щяха да мислят когато му дойде времето.

— Не го прави, сержант — обади се Ла Моя, който сякаш четеше мислите му. — Копелето е вече в ръцете ни. Още пет минути и всичко ще свърши.

Слушалката изпука и до слуха на Болд долетя неизбежният въпрос, зададен от Фил Шосвиц.

— Време е да вземем окончателно решение. Заподозреният ще бъде при вас след тридесет секунди. — В гласа му се прокрадваше колебание. И той очакваше решението на Болд — да арестуват Колфийлд веднага или да продължат с операцията.

Ла Моя го погледна втренчено.

Нетърпеливата майка стигна до пристана с пристигащите лодки и сграбчи въжето, което й подхвърлиха на брега. Останалите родители чакаха на моравата. Болд срещна погледа на Дафи — в очите й се четяха тревога и загриженост, но и твърда решимост да проведат операцията докрай.

Болд обмисли възможността за двадесетгодишна присъда. При добро поведение престъпникът щеше да излезе на свобода след шест години.

Ла Моя, забелязал вътрешната борба на Болд, се вгледа дълбоко в очите му и с напълно сериозно изражение прошепна:

— Слейтър Лоури.

В далечината се чу подрънкването на евтини камбанки.

Болд натисна бутона за микрофона, скрит под ризата му.

— Започваме — прошепна той.

Диспечерът мигновено заговори в ухото му.

— До всички постове: Зелена светлина. — Повтори изречението още веднъж и додаде: — Камионът на заподозрения пристигна на мястото.

Болд вдигна поглед, за да провери местоположението на снайпериста. Агентът се бе скрил зад комина, за да може да се прицели по-лесно. Болд си помисли, че в близките няколко минути можеха да убият човек… можеха да убият много повече и при най-малка грешка от тяхна страна. И защо? За да улеснят съдебната процедура?

Звънът на камбанките стана по-силен, към него се прибави и ръмженето на двигател. Групичка от седем деца се втурнаха към Болд и Ла Моя, а Адлър извика след тях, предупреждавайки ги да не тичат по пристана.

Болд разпозна Корки по описанието на Дафи: беше трета отзад напред в групата. С блеснали от радост очи, щастлива и невинна. След днешния ден, независимо от изхода на операцията, животът й щеше да се промени завинаги, а това само по себе си бе престъпление срещу личността й.

Хладилният камион спря на около петнадесет метра от Болд. Камбанките му шумно звъняха. Сержантът нехайно извърна глава. Шофьорът имаше клоунско лице с тумбест нос и жълта перука. Облечен бе в торбест костюм на червени, жълти и сини райета. Той вдигна ръка, извади клечка за зъби от устата си и я хвърли в пепелника. Това бе напълно достатъчно за Болд: Човекът бе Хари Колфийлд.

На Болд му стана още по-горещо — химична реакция на тялото. Не можеше да си позволи да го оглежда, затова веднага отново насочи поглед към черната дупка, изкопана от Ла Моя, която поразително напомняше на детско гробче. Наведе се и загреба за пръв и последен път с лопата, а после разсипа пръстта в дупката. Като вдовица на погребение. Докосна бутона на гърдите си и промълви под напрегнатия поглед на Ла Моя:

— Самоличността на заподозрения потвърдена. — Чу, че диспечерът веднага повтори думите му, измъкна слушалката от ухото си и я скри под яката на ризата си. Вече нямаше контакт с останалите. Беше сам. Изолиран.

Според предварителния план Болд и Ла Моя трябваше първи да предприемат своя ход — задачата им бе да примамят децата към камиона, събирайки ги по този начин по-близо до паркинга и по-далеч от пристана и моравата, украсена за партито. Болд пристъпи две крачки към камиона и небрежно подвикна през рамо — достатъчно силно, за да бъде чут от шофьора.

— От кой вид искаш?

— С портокал и ванилия — високо отвърна Ла Моя, произнасяйки единствената реплика, която му бе отредена.

Болд ускори крачка, видял децата, които бързо се приближаваха зад него. Сетивата му бяха напрегнати и изострен до краен предел — слънчевата светлина изведнъж му се стори ослепително ярка — непоносима и заслепяваща. Вляво от него полицаят, застанал на високия трамплин, леко промени местоположението си. Вдясно се намираше снайперистът, който, застанал върху гребена на покрива, вече не се виждаше, но Болд и така можеше да си представи черното око на цевта, насочено надолу към него.

Ако Болд решеше да натисне бутона, скрит под ризата му, и да произнесе думите „Обезвредете го“, с Колфийлд беше свършено — присъдата му щеше да бъде изпълнена начаса. Болд чудесно съзнаваше каква власт му даваше правото да вземе подобно решение. Той сам щеше да изпълни ролята на съдията, на съдебните заседатели и на екзекутора. Най-ироничното в цялата ситуация бе, че единствено арестът можеше да спаси човека в камиона.

Тези размишления го накараха да позабави крачка. Две от децата изтичаха край него и като се състезаваха помежду си, стигнаха първи до камиона. Не го бяха планували по този начин, помисли си Болд. Задачата му бе да пипне Колфийлд, преди да е започнал да продава сладолед, само че това вече не бе толкова лесно, защото двете деца — евентуални заложници — се намираха твърде близко до престъпника.

Спасителният изход бе Даяна и трите й немски овчарки. Болд я потърси с поглед, видя, че вече е заела позиция точно зад камиона — седеше на колене, говореше нещо на кучетата си, дебнеше и изчакваше.

Болд не би могъл да пипне Колфийлд, преди да махне двете деца от пътя му.

Първото дете си поръча голям сладолед с ядки. Колфийлд, който като че ли се чувстваше малко несигурен, мина от едната страна на камиона, отвори две вратички, а после се върна и рече не твърде убедително:

— Нямам с ядки. — После подаде сладоледа на момиченцето. — С ядките свърши.

Детето пое сладоледа и незабавно връчи на Колфийлд от два долара. Болд веднага забеляза страха, проблеснал в погледа на заподозрения — след цялата предварителна подготовка той очевидно бе пропуснал да си вземе дребни пари за рестото. Промърмори нещо, погледна към Болд и бързо влезе в камиона. Излезе с дребни монети и върна няколко на момиченцето. Отново погледна Болд — този път погледът му беше изключително спокоен — и Болд си помисли, че Колфийлд знае, че са го вкарали в капан.

Второто дете си поръча „Ред Бар“ — замразен плодов сок на пръчка — а Болд, който чакаше реда си на опашката, си помисли, че в този момент всичките замразени продукти на „Монтклер“ се изтеглят от търговската мрежа на три съседни щата, всеки хладилен камион се проверява и изпразва, а продуктите се унищожават. Надяваха се по този начин да попречат на Колфийлд да реализира плановете си в по-широк мащаб — ако, разбира се, е имал такива.

— Имате ли дребни? — Мъжът се обърна към Болд. — Имате ли някакви дребни? — повтори Колфийлд. Болд се бе отнесъл в мислите си. — От по двадесет и пет цента?

Работните дрехи позволяваха на Болд да бръкне в джоба на панталона си и той измъкна пет монети по двадесет и пет цента и няколко по десет. Протегна разтворената си ръка към Колфийлд, който му благодари, избра монети, равностойни на един долар, и му подаде банкнота в замяна.

„Той ми благодари. Аз току-що му помогнах“, помисли си Болд. Натъпка банкнотата на Колфийлд в джоба на панталона си, но за това простичко действие трябваше да извика на помощ цялото си самообладание и концентрация.

Момиченцето с плодовия сладолед излезе от опашката и Лу Болд застана очи в очи с Хари Колфийлд.

— Какво ще обичате? — попита клоунът.

— Един с портокал и ванилия и един „Биг Дипър“, ако обичате. — Току-що бе казал ако обичате на един убиец. Направо невероятно.

Колфийлд отвори две врати. Около него се вдигна бяла пара от дълбоко замразения сух лед и за миг го забули в облак.

— Един с портокал и „Биг Дипър“? — повтори поръчката той.

— Точно така.

Болд чу зад себе си шум от разкъсана хартия. Двете хлапета не си губеха времето и бързаха да се нахвърлят върху любимото лакомство. Той погледна Даяна. Тя освободи обучените кучета, които веднага се затичаха към момиченцата, събориха ги на земята и им откраднаха сладоледите. Пронизителните писъци на стреснатите деца пронизаха душата на Болд. Даяна се втурна към групичката, за да се убеди, че сладоледът вече не е в ръцете на децата, извика кучетата си настрана и се извини за случилото се. Сурово се накара на двете кучета, като през цялото време ги потупваше по гърбовете — трик на добрия дресьор. Сякаш по даден знак Дафи и една от другите жени, които уж работеха за обслужващата фирма, се спуснаха да помогнат на децата.

Хората от екипа си бяха по местата. Тилът му беше подсигурен.

Престорил се, че е напълно погълнат от случилото се, Болд не изпускаше Колфийлд от поглед, който пък приемаше сравнително спокойно развоя на събитията. В следващия миг обаче Колфийлд рязко изви глава и Болд проследи погледа му: неизвестно защо третото овчарско куче лакомо поглъщаше единия сладолед. Беше се промъкнало зад дресьорката си, която държеше изкъсо нашийниците на другите две овчарки и продължаваше да им се кара. Забелязал това, Колфийлд като че ли се паникьоса.

Болд се опита да срещне погледа на Даяна, но закъсня. Раз, два и големият сладолед вече го нямаше.

— Два долара и деветдесет цента — рече Колфийлд.

Болд не бе помислил за това. Изобщо не му бе хрумнало, че ще му се наложи да държи двата сладоледа в едната си ръка, а с другата да рови за пари в джоба си. Сега и двете му ръце бяха заети и не можеше да извади оръжието си. Докато той ровеше из джобовете си, за да измъкне няколко долара оттам, Корки Адлър изведнъж застана пред него и поиска голямо сладоледено блокче с фондан. Оуен Адлър, който вървеше точно зад дъщеря си, погледна първо Болд, а после и Дафи. Осъзнал какво става в действителност, той леко се олюля пред очите им. Трябваше му само секунда, за да се съвземе и да каже първото хрумнало му изречение:

— Корки, хайде да изчакаме първо тортата!

Видял Адлър пред себе си, Хари Колфийлд се оказа неспособен да помръдне. Въздухът между тях натежа от омраза. Корки, която не забелязваше нищо, се обърна към клоуна:

— Днес е моят рожден ден и мога да правя каквото си искам, нали, Монти?

Болд подаде парите на Колфийлд и това движение изтръгна престъпника от унеса му. Ако само успееше да измести Корки встрани, всичко щеше да свърши. Освободил едната си ръка, Болд докосна оръжието си. Измести се, Корки.

— Защо не послушаш баща си? — намеси се и се опита да я избута встрани.

— Престани! — властно изрече тя, твърдо решена да не отстъпва.

Отмести се! Болд отново се опита да я избута.

— Стига!

— Вече нямам сладолед с фондан — обади се Колфийлд и за миг спря поглед върху момиченцето. После се доближи до вратата на фризера, която бе най-близо до него. — Какво ще кажеш за един „Биг Дипър“? Монти смята, че момиченцата, които имат рожден ден, обожават „Биг Дипър“.

Адлър изгуби и ума и дума.

Дафи пристъпи напред и застана редом с Болд. Лицето й беше като издялано от камък. Тя хвана лявата ръчичка на Корки.

— Послушай баща си, Корки.

— Ти успя! — радостно възкликна Корки. — О, моля те! Моля те, Дафи!

Останалите деца се скупчиха около Болд, нетърпеливи да си купят сладолед. Насъбраха се твърде много хора. Ситуацията беше отчайваща. Не можеха да посегнат на Колфийлд, докато Корки стои пред него, но не можеха и да му позволят да продължи да продава.

Колфийлд се разсея за миг. Болд проследи погледа му и видя, че едното куче се върти като обезумяло в кръг и вие жалостиво, а Даяна се опитва да го успокои. Болд проумя, че всичкият сладолед е отровен, а не само няколко блокчета, предназначени за Адлър и дъщеря му. Още един поглед към питомеца на Даяна затвърди убеждението му. Кучето се олюля, предните му лапи се подгънаха и то рухна на земята. На два пъти пада и непохватно се изправя на краката си, тласкано от желанието да изпълни командата на дресьорката си. Всичко обаче беше напразно — кучето умираше.

Болд се извърна точно в момента, в който Колфийлд се наведе към Корки и й подаде един сладолед „Биг Дипър“.

Момиченцето го взе в ръка и веднага се залови да разкъса опаковката му.

— Не, Корки! — извика Адлър, но тонът му не беше на баща, притеснен, че дъщеря му ще си развали апетита.

Колфийлд реагира мигновено и протегна ръка към Корки — искаше заложник.

— Кучи син — промърмори той, като не сваляше поглед от Адлър.

Болд посегна да извади пистолета си, но той се заплете в работните му дрехи.

Колфийлд успя да сграбчи детето. Дафи замахна с дамската си чанта и с все сила го удари по лицето. Рязко издърпа Корки от ръцете му, блъсна я на паважа и легна отгоре й, за да я прикрие с тялото си.

Децата, струпани около Болд, се разпищяха.

Болд се спусна към убиеца. Колфийлд облегна гръб на камиона. В следващия миг Болд почувства коляното му, което се заби със страшна сила в корема и му изкара въздуха. Зави му се свят, зад гърба му прокънтяха нови писъци — писъци на деца. После чу, че някой измъква оръжие от кобури си и само след миг Ла Моя изрева с пълно гърло:

— Не стреляйте!

Болд падаше към земята като на забавен кадър. С периферното си зрение видя Ла Моя, който се появи изневиделица.

И тогава видя пистолета шериф Търнър Брам. Беше излъскан до блясък, на края на цевта се виждаше прясно положено сребро и Болд си помисли, че оръжието вероятно е било в един от фризерите.

— Залегни! — изкрещя някой посред цялата тази бъркотия.

— Хвърли оръжието! — сурово нареди друг.

Ла Моя се хвърли към Оуен Адлър и го събори на паважа.

Болд, който продължаваше невероятно бавно да се свлича към земята, докосна бутона на гърдите си и рече:

— Убийте го!

Чу глухо изпукване — сякаш някой бе плеснал с ръце и страничната стена на камиона се обагри с кръвта на Колфийлд. Ранен беше в рамото и макар че очите му се замъглиха от болката, ръката му изобщо не трепна. Той механично натисна спусъка. Болд протегна крак и изрита Колфийлд в коляното. Той се сгъна и изпищя от болка.

Куршумът отнесе огледалото на камиона и направи предното стъкло на сол.

Двама от хората на Болд се спуснаха към Колфийлд.

Главата на Болд издрънча на паважа и пред очите му настъпи мрак. Чу някой да вика:

— Извикайте линейка. Ударен е лошо! И махнете тези хлапета оттук.

Болд дойде на себе си и се надигна до седнало положение. Колфийлд лежеше заровен под купчина полицаи, хвърлили се отгоре му. Чифт белезници проблеснаха на следобедното слънце и изчезнаха някъде сред телата. Някой от детективите прочете правата на арестувания.

Миг по-късно телата се размърдаха и Болд видя клоунско лице без нос и перука — само ярко начервени бузи и очи, преливащи от омраза. Раненото му рамо кървеше обилно.

Дафи притискаше Корки към себе си и галеше косичката й. Болд не виждаше нито Ла Моя, нито Адлър.

Но видя Даяна. Тя плачеше край тялото на неподвижното куче. Приличаше на майка, изгубила детето си.

Сърцето на Болд се сви от болка. Бяха поели твърде голям риск. И бяха успели, но на косъм. И въпреки това изпитваше радост от победата. Консервния убиец беше закопчан с белезници, но очите му бяха фиксирани в някаква точка зад Болд, фиксирани върху мъжа, който извиси глас над всички останали и радостно извика името на дъщеря си.