Без свидетели

Двадесет и шест

Телата бяха открити в Уеджууд в къщичка в короната на едно дърво в задния двор на къщата на Северозападна осемдесет и втора улица, номер три хиляди и сто. Изпадналата в истерия майка обяснила на диспечера на телефон 911, че момчетата не отговорили, когато ги повикала да се приберат у дома.

— Те просто си седят там горе — ридаела по телефона. — Просто си седят.

И понеже ставало дума за смърт, причинена при съмнителни обстоятелства, обаждането на телефон 911 било предадено най-напред до властите в Уеджууд, после погрешно бил информиран полицейският участък в Кинг Каунти и най-накрая, благодарение на проницателната телефонистка в управлението, информацията стигнала и до служебния телефон на Болд.

Болд пристигна на местопроизшествието, опитвайки се да преодолее вътрешната си съпротива. Изобщо не му се искаше да излезе от колата. Както се случваше в един от сънищата, който го спохождаше твърде често, той изпита непреодолимо желание да върне времето назад, да го спре в мига преди инцидента, за да може да спаси жертвите.

Силното следобедно слънце бе олющило сивата боя, с която бе боядисана къщичката на дървото. Стара дървена стълба, с издълбани по страничните греди инициали, се губеше нагоре към притъмнялата дупка на входа. Самата къщичка не беше като онези, които Болд си спомняше от детството си, по-скоро имаше вид на закупена чрез поръчка по каталог.

Той предпочете да не разговаря с обезумялата майка и се упъти директно към сцената на престъплението. По-късно щеше да има достатъчно време за разговори. Предостатъчно даже, що се отнася до Болд.

Униформена полицайка вървеше до него и благоразумно си държеше устата затворена. Болд имаше репутацията на самотник дори и в работата си и всеки униформен полицай знаеше това. Дикси вече пътуваше насам, както и Бърни Лофгрийн заедно с екипа си. Разследването се провеждаше възможно най-дискретно, макар че този път медиите със сигурност щяха да се появят, а фактите не можеха да се преиначат така, че до обществеността да стигне изкривената версия за заразяване с E.coli. Колфийлд безусловно знаеше, че този път неизбежно ще бъдат намесени както пресата, така и полицията, и това, повече от всичко останало, изпълваше Болд с неподправен ужас. На Колфийлд вече не му пукаше; случило се бе нещо, което го бе накарало да се промени.

При все това за момента не се налагаше да се споменава пред пресата връзката с „Адлър Фуудс“. Нито с шоколадовите десертчета, които, Болд бе сигурен в това, щяха да открият в къщичката над главите им. Пред медиите щеше да бъде съобщено, че това е случай на убийство, който се разследва. И нищо повече.

Болд отново погледна дългата стълба, която изчезваше в тъмния вход на къщичката. Полицайката му подаде фенерче, без да промълви нито дума, и Болд си помисли, че по-късно ще трябва да научи името й, за да й благодари лично за проявения професионализъм. В задния двор пристигнаха още няколко ченгета, но когато видяха, че Болд е започнал огледа, незабавно напуснаха и възпряха отвън и останалите, които напираха да влязат. В двора останаха единствено Болд и униформената му придружителка.

Той се заизкачва бавно по стълбата. Не изпитваше никакво желание да се изправи лице в лице с първото истинско убийство по този случай. И този път нямаше свидетели на престъплението, а Лу Болд не разполагаше с почти нищо, което да му помогне да пипне престъпника.

Болд съвсем ясно си спомняше обещанието, което бе дал пред майката на Слейтър Лоури — беше я уверил, че момчето ще се прибере у дома, за да довърши започнатия модел на космическата совалка. Само че този път не можеше да разказва подобни лъжи на жената в къщата. Тя първа бе изкачила тази стълба.

Едното от момчетата се бе опитало да стигне до стълбата, но безуспешно. Сага лежеше по очи, широко разперило ръце пред себе си, сякаш се опитваше да стигне топката, която бе изпуснало. Другото дете лежеше свито като ембрион в единия ъгъл, на мъртвешки бледото му лице бе замръзнало изражение на неописуем ужас, в гърлото му като че бе заседнал неизречен писък.

Помещението беше малко. Техниците щяха да срещнат големи трудности.

Слабият лъч на фенерчето освети един розов пластмасов пистолет, салфетки от сандвичи и книжки с комикси. Тесте карти. Малък бял череп и част от гръбнака на мишка, която момчетата бяха запазили като трофей. Роман на Стивън Кинг с оръфани страници, поставен върху единствения рафт в къщичката. До книгата имаше свещ, около която се бе образувала локвичка от разтопен восък. Топка за бейзбол, изпъстрена с автографи. Плакат с динозаври и още един, който авторът бе нарекъл „Морският живот в Пъджет Саунд“.

Болд си представи момчетата да си говорят, сгушени тук горе. Опита се да чуе смеха им, замлъкнал завинаги.

Първото десертче, което видя, бе изядено наполовина. С големи искрящи букви върху опаковката пишеше: „НОВО! НАЙ-ДОБРОТО ЗА ВАС!“. Беше от шоколадчетата с карамел на „Адлър Фуудс“. И бе отровно.

Болд си припомни зърнестото изображение на Колфийлд, заснето от камерите във „Фуудланд“. Спомни си, че според касовите разпечатки, Колфийлд бе закупил три шоколадчета и някакъв сладолед. Спомни си още усърдието, с което бе убеждавал Адлър да не изтегля продуктите на компанията от търговската мрежа.

Извини се на момчетата. Улови се, че трие очите си с ръкав, забеляза униформената полицайка, която го наблюдаваше и очевидно се чудеше какво прави.

— Махай се оттук! — изкрещя й Болд.

Тя побърза да се подчини, преди да е имал възможност да я спре, преди да е успял да й се извини.

Болд се зачуди какво става с него. Обърна се към двете невръстни жертви и се запита какво става с детските души, отправили се към отвъдното.