Без свидетели - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Ридли Пиърсън (Тридесет и две) #33

Тридесет и две

Болд бе оглеждал стотици подобни местопрестъпления, но сега, когато в случая бяха въвлечени негови приятели и колеги, хотелската стая му се струваше по-различна от обикновено. Шосвиц бе поверил разследването на сержант Дейвид Паскуини и Болд се стараеше да не му се пречка в краката.

Униформеният полицай на входа на хотела го информира, че Даниелсън бил изнесен на носилка — жив, но в критично състояние. Страйкър, окован в белезници, не спирал да ругае и да се проклина за лошата стрелба.

На леглото имаше значително количество кръв. По столовете бяха натрупани две купчинки дрехи; пистолетът на Даниелсън все още си беше в кобура. На килима се търкаляха четири гилзи. Един техник от лабораторията ги фотографираше в момента. Въздухът миришеше на кордит. Болд прекоси стаята и погледна през прозореца. Медиите вече бяха завихрили истински цирк долу на улицата.

— Къде е проклетото кафе? — провикна се Паскуини и открехна леко вратата на банята.

Болд веднага се върна до вратата на стаята, грабна чашата с кафе от постовия полицай, приближи се до банята, пъхна крак в процепа и открехна вратата малко по-широко, за да може Паскуини да поеме чашата.

— Добре! — Паскуини се смили над Болд и го пусна в тясната баня.

Илейн Страйкър, обвила тялото си с хавлиена кърпа, седеше на затворената тоалетна чиния. Една полицайка стоеше надвесена над ваната и записваше нещо в тефтера си.

Болд затвори вратата.

Паскуини махна капака на пластмасовата чаша с кафе и я подаде на жената, която трябваше да я хване с две ръце, за да успее да я поднесе до устата си и да отпие.

По лицето на Илейн се стичаха черни вадички размазан грим, очите й бяха кървясали, кожата й бе на петна. Илейн имаше лунички — голямата част от тях се виждаха съвсем ясно — а разрошената й червена коса обвиваше лицето й като огнена рамка. Вдигна поглед към Болд. Очите й бяха празни, изпълнени с разкаяние.

— Просто се случи — промълви тя.

Паскуини държеше жената да разговаря с него, а не с Болд.

— Той имаше ли ключ?

— Влезе и ни изненада. Ние бяхме… заети. Сигурно е стоял в стаята и ни е наблюдавал. — Тя избухна в плач.

Паскуини нетърпеливо поклати глава и взе чашата, защото кафето започна да се разлива по ръцете й.

Болд й предложи кърпа.

Илейн избърса ръцете си, загърна се по-здраво с хавлията, увита около тялото й, и вдигна поглед към двамата полицаи.

— Крис седна в леглото, а Майк започна да стреля.

Болд забеляза кръвта по косата й. Имаше малко и по лявата страна на шията й. И едва тогава видя малката купчинка от напоени с кръв кърпи, с които се бе опитала да почисти кръвта от себе си.

— Колко изстрела? — попита Паскуини.

— Нямам представа.

— Един? Десет?

— Повече от един. Няколко. А после Крис… — Отново избухна в плач.

Болд бе чул достатъчно. Той се наведе към нея, надявайки се така да й вдъхне малко смелост, и хвана протегната й към него ръка. След няколко секунди успя да се освободи и излезе.

Адресът, посочен в работното досие на Колфийлд в „Пейсър тръкинг“ послужи за основание за издаване на заповед за обиск на пансиона. Седемнадесет униформени и цивилни полицаи обсадиха стаята на Колфийлд подобно на орляк пчели. При извършената проверка бе установено, че Колфийлд е напуснал пансиона в деня след убийството на шериф Търнър Брам — една дата, която Болд не можеше да прогони от съзнанието си. След това стаята бе дадена на някакъв гръндж музикант и приятелката му, които бяха унищожили всички евентуални следи и доказателства, приложими в съда. Болд тъкмо обсъждаше резултатите от обиска заедно с Шосвиц и Лофгрийн, когато Дафи влезе в кабинета му.

— Уредих да влезем при Страйкър.

Сестрите в психиатричното отделение на „Харбървю“ познаваха Дафи по име и им позволиха да прескочат голяма част от формалностите, които практиката за посещения изискваше. И въпреки това, преди да ги пуснат в голата болнична стая на Страйкър, двамата с Болд трябваше да свалят оръжието, значките и коланите си, да извадят от джобовете си всички моливи и химикали. Болд трябваше да свали дори връзките на обувките си. Това беше първото предупреждение за състоянието на Страйкър. За да получат разрешение за посещението, Дафи бе преувеличила малко истината, изтъквайки, че е тук, за да проведе сеанс със заподозрения. Присъствието на Болд обясни с желанието да си осигури някаква защита. След стрелбата Майкъл Страйкър бе счупил ръката на един от патрулиращите полицаи и се бе хвърлил сред вихъра на уличното движение с очевидното намерение да се самоубие. Дафи обясни на Болд, че това бе причината за настаняването му в психиатричното отделение и за отказа от страна на лекуващите лекари да позволят пациентът им да бъде разпитан от полицията. Един санитар отключи, а след това заключи след тях вратата на стаята.

Страйкър бе нарязал краката си докато тичал сред колите по улицата, но нямаше нищо счупено. Беше завързан за леглото. Дафи прошепна на Болд, че освен това е леко упоен.

— Здрасти — рече Болд, опитвайки се да говори нехайно.

Стаята беше мрачна и потискаща. Вместо прозорец на стената бе монтирано някакво електронно приспособление, което излъчваше светлина и едновременно с това предлагаше пасторална гледка от канадските Скалисти планини, която изглеждаше почти истинска.

— Значи няма измъкване оттук — обади се Страйкър от леглото си. — Това нещо струва десет хиляди долара. Предполага се, че помага за възвръщане на душевното равновесие. — Той се усмихна едва-едва. — Това нещо можело дори да имитира залези и изгреви.

Облечен беше в болнична пижама на синьо и бяло райе, по която нямаше никакви връзки — така се елиминираше рискът някой пациент да се обеси. Очите на Страйкър бяха тъжни и безжизнени. Лицето му бе изпито, бузите — хлътнали, а изпъкналите очи наистина му придаваха малко налудничав вид.

— Натъпкаха ме с толкова боклуци — поясни той, — че в момента съм нещо като самоходна аптека. Задраскайте това — коригира се бързо. — Напоследък не вървя много. — Подръпна ръцете си, завързани към леглото.

Дафи разговаря с него почти двадесет минути. През цялото време беше невероятно спокойна и Страйкър малко по малко започна да говори по-разумно.

— Слушай — рече той и Болд си помисли, че това вече е обичайният тон на нетолерантния адвокат. — Сигурно съм превъртял, за да направя нещо подобно. Говоря и за желанието си да се хвърля под онзи камион. Но сега всичко свърши и аз се чувствам страхотно. Валиумът е прекрасно лекарство.

— Можеш ли да ни разкажеш какво се случи? — попита Дафи.

— Какво има за разказване? Онзи тип чукаше жена ми; затова аз трябваше да го прееба. — Бузата го засърбя и той помоли Болд да го почеше.

Болд се обади.

— Заварил си го заедно с Илейн. Така ли е, Майки?

— Ти ме предупреди, Лу. Зная това. Спомних си за думите ти веднага след като го направих.

— Но въпреки това си я проследил.

— Нещо такова. Да.

— Има ли нещо, което би искал да ни кажеш? — попита Дафи.

Болд също почувства, че Страйкър премълчава нещо, и остана впечатлен от прозорливостта на Дафи.

— Йергенсън работи като охрана в хотела. Спомняш ли си Йергенсън, Лу? Предложих му петдесетарка, но той заяви, че ще ми свърши услугата безплатно, защото да хваща прелюбодейците било част от работата му. А и освен това ме познаваше отпреди. Хората никога не забравят това. — Той показа протезата си. — Един от психиатрите тук изприказва куп глупости за желязото ми. Говори ми надълго и широко за мъжествеността и за онова, което съм се опитал да причиня на Даниелсън. Не се обиждай, Матюс, но този доктор е пълен боклук.

— Аз не съм психиатър — отвърна тя.

Болд изобщо не бе сигурен, че Страйкър чу думите й. Изглеждаше напълно дрогиран.

— Случилото се няма кой знае колко общо с протезата ми — по-скоро с пикалото и сърцето ми. Тя разби сърцето ми. Особено пък накрая. Изобщо не се опитваше да се крие. Контеше се пред очите ми и най-демонстративно излизаше през вратата. Връщаше се у дома и миришеше на курва. Исусе!

— Значи Йергенсън те пусна в стаята.

— Точно така.

— А ти как разбра в коя стая са, Майки?

Той се загледа в пейзажа със Скалистите планини, а Дафи използва този момент и разтревожено погледна Болд.

— Той беше… Трябваше да я видите… Сякаш я бе пренесъл на друга планета. Беше я извисил до такива висоти, че не съм сигурен дали изобщо ме позна. Разбираш ли за какво говоря?

Болд се досещаше. Струваше му се, че и Дафи също — ето защо му бе хвърлила онзи поглед. Само че той не знаеше как да подходи. Намираха се на нейна територия; Болд се възприемаше по-скоро като зрител, но въпреки това Страйкър като че ли предпочиташе да разговаря с него. Изобщо не поглеждаше към Дафи.

— Този същият Йергенсън познаваше ли съпругата ти? — попита тя.

— Не. Навремето той беше ченге. Последните години работеше като охрана в съда. Оттам го познавам. Изненадан съм, че не го помните.

Дафи продължи да пита:

— Значи не беше той човекът, който ти каза къде да намериш жена си?

Болд се намеси:

— Ти ли я проследи? Така ли беше?

— Това не е толкова важно — властно заяви прокурорът. — Хванах ги на местопрестъплението. На местопрестъплението, човече. Спипах копелето и го гръмнах. През живота си съм стрелял много малко и все с дясната ръка. Ако не беше това — той посочи протезата си — щях да уцеля мишената.

Събеседниците му не казаха нищо.

— Не е лесно да се стреля с лявата ръка, а, Лу? Правил ли си го някога и преди?

— Все още не разбирам нещо, Бръснач — прекъсна го Болд. — Когато разговаряхме пред къщата ми, ти ми каза, че не желаеш да я следиш сам. Помоли ме да го направя вместо теб. Излиза, че след това си променил решението си, така ли?

— Ти не схващаш най-главното — повтори Страйкър, отбягвайки отговора, опитвайки се да приложи уменията си на адвокат, които обаче бяха силно притъпени от медикаментите, с които го бяха натъпкали. — Трябваше да си осигуря някакво доказателство. Можеш ли да разбереш това? Бях извадил на показ кирливите й ризи — и не го казвам фигуративно. Задавах й въпроси и наблюдавах внимателно реакциите й — работата ми се състои в това да зная кога човек изпитва чувство на вина. Знаех, че ми сервира лъжи. Имаше случаи, в които се прибираше у дома и избягваше да ме докосва, докато не си вземе вана или душ. А когато това се случва ежедневно, човек престава да се пита какво става с жена му. Но аз трябваше да зная. Това е част от мен самия. Трябваше да разбера.

— Би ли искал да ни кажеш как разбра в кой хотел точно се срещат? — настоя Дафи.

Болд усети, че му става горещо, макар в стаята да не бе топло. Освен ако топлината не идваше от фалшивия прозорец. Притесняваше се, защото Страйкър беше изключително нервен и сержантът знаеше, че ако не беше завързан за леглото, протезата му щеше да подрънква безспирно.

— Забърках ви в голяма каша — извини се Страйкър.

Болд се обади.

— Винаги ми се е искало да те подложа на кръстосан разпит, но съм виждал как в съда разбиваш на пух и прах всеки подобен опит. Затова ще питам направо.

— Давай.

— Кого нае, за да проследи Илейн.

Страйкър тръсна глава подобно на човек, който знае, че в косата му се е заплела някаква буболечка. Болд се вгледа в Дафи, която леко поклати глава, давайки му знак да остави Страйкър на мира. Очите й казваха „Не го притискай“.

На Страйкър му беше нужен само миг, за да се съвземе. За пръв път погледна Дафи в очите и тя почувства омразата, която изпитваше към всички жени. Прие го за нормално и предложи:

— Мога да изляза от стаята, ако искаш.

— Не. Не е това. — Той погледна Болд. — Не съм наемал никого, Лу. Не беше така.

— Добре. Значи не си наемал никого. След като разговаря с мен, отиде ли при някой друг от отдела, за да го помолиш да ти свърши тази услуга? А може би си се обърнал към детективите от съда? Никакви заобикалки, Бръснач. Говоря ти направо: ти ме забърка в голяма каша. И аз имам нужда от някои отговори.

— Обадиха ми се по телефона.

Болд погледна към Дафи, която се наведе напред.

— По телефона? — попита Болд с възможно най-спокоен тон.

— Обадиха ми се по телефона и ми казаха, че ако търся Илейн, мога да я намеря в стая четиристотин и седемнадесет.

— Мъж или жена?

— Илейн е жена, Лу.

Медикаментите си казваха думата. Страйкър се изхили и макар смехът му да продължи малко по-дълго, Болд го изчака търпеливо.

— Мъж — най-после отговори по същество Страйкър.

— Разпозна ли гласа?

— Не. — Изглеждаше леко отегчен и потиснат от този разговор.

— Но му повярва. И отиде в хотела, подготвен да застреляш мъжа.

— Изобщо не разсъждавах. Движех се като на автопилот. — Този път се разсмя по-силно. — Знаеш ли, тиквал съм за двадесет години в затвора типове, които се опитваха да минат с този номер! А виж как се обърнаха нещата! — Той се поколеба за миг и продължи: — Ти се опитваш да ме объркаш в момента, Лу, но аз разбирам какво ми казваш. Смяташ, че някой ми е позвънил по телефона с ясното съзнание, че ще отида и ще гръмна онзи тип. Мислиш, че е разчитал, че ще постъпя точно така. Само че, ако нямаш нищо против, точно в този момент тези размишления ми идват малко множко. Защото чудесно зная какво говорят хората за моята избухливост — искам да кажа, че това не е никаква тайна.

Болд попита:

— Кога точно ти се обадиха по телефона?

— Малко след десет часа.

— В офиса?

— Да, в офиса.

— Номерът ти там има ли го в указателя?

Страйкър кимна.

— Съзнавам какво се опитваш да докажеш, Лу, но няма да се получи. Не разпознах гласа. В момента съм напълно искрен с теб.

— Но това е било капан, Бръснач. Някой е искал да отстрани теб или Даниелсън. Или и двамата заедно.

— Така ли? — сърдито възкликна Страйкър. — Е, изобщо не ми пука дори и да е така. Ако отново ми се обадят по телефона, ще отида право там и ще довърша започнатото. Кълна ти се, че ще го направя. Единственото ми съжаление е, че не уцелих. Нямах намерение да го убивам. Един прокурор знае разликата между нападение и убийство първа степен. Но аз не уцелих, по дяволите. Четири изстрела, а не можах да уцеля проклетото нещо. Четири шибани опита. Не че беше кой знае колко голям. Слуховете са били силно преувеличени — можете да ми вярвате.

В първия момент му се стори, че смехът е напълно уместен, макар че Дафи изглеждаше разтревожена. После изведнъж Болд си даде сметка, че смехът няма да престане и след цяла минута се изплаши сериозно, защото Страйкър очевидно напълно бе изгубил контрол над себе си. Той плачеше и се смееше едновременно, отчаяно се взираше в тях и сякаш не разбираше откъде му се струпа всичко това на главата, сякаш ги молеше да изключат щепсела и да сложат край на това мъчение. Десет минути по-късно продължаваше да се смее. Тогава влезе сестрата, изрита ги от стаята и му инжектира нещо, което според Дафи щяло да го успокои.

Но не можа.

Стигнаха до колата, а на Болд му се струваше, че все още чува смеха на Страйкър, който прониква през електронния прозорец и оглася целия паркинг. Дори и след като затвори вратата на колата, Болд продължи да го чува. Обърна се към Дафи и й го каза.

— Знаеш ли какво означават тези две думи? — попита тя и включи на задна. — Смехът на мъжа? Преди малко видяхме как повечето хора си плащат заради него.

Болд свърза мислено двете думи и тихичко промълви:

— Убийство16.

— Майкъл Страйкър трябва да извърви много дълъг път — отбеляза Дафи.

Болд хвана ръката й и я накара да спре колата.

— Колко добра памет имаш? — попита я той и отдръпна ръката си.

— Дяволски добре знаеш, че винаги съм се гордяла с отличната си памет.

— Забравих кой точно беше, но някой ми каза, че цицината на главата ти е от някаква кутия, която паднала от рафта и те ударила.

— Трябва да е бил Лофгрийн, Ла Моя или Боби. Само те тримата са ме питали за цицината. — Тя го погледна. — Вече минава седем часът. Не трябваше ли по това време да си в „NetLinQ“? Искаш ли да те оставя там?

Болд продължи да настоява.

— Защо? Защо измисли тази история с падналата кутия?

— Защото двамата се споразумяхме да не казваме на никого, че някой е влязъл в къщата ми, а историята за това как съм се блъснала в тъмното в един стълб щеше да прозвучи доста неубедително. Това е една съвсем невинна лъжа, Лу. И какво толкова? — После отново се върна към предишния си въпрос. — Искаш ли да те закарам, или не?

— Ами Фаулър? Щом си казала една версия на колегите си, защо си споделила нещо съвършено различно с Фаулър?

— Изобщо не съм разговаряла с Фаулър за това. Почти не съм го виждала оттогава.

— Но той те е виждал — заяви Болд.

Лицето на Дафи се вкамени.

— Притиснах го с един въпрос и когато той се опита да се измъкне, неволно спомена за твоя сблъсък със стълба. — Болд се поколеба. — И така, откъде е научил?

— Какво точно се опитваш да кажеш? — Устните й се разтрепериха и тя здраво кръстоса ръце пред себе си. Вече знаеше.

— Когато монтираха охранителната система, те претърсиха цялата ти къща за подслушвателни устройства, нали?

Тя зяпна от изненада.

— Хората на Фаулър.

Беър Беринсън му бе казал, че някои хора усещат присъствието на камерите за наблюдение.

— Но ти така и не можа да се отървеш от това чувство, нали?

Тя отметна глава назад, сякаш се опитваше да попречи на сълзите да потекат по лицето й.

— Защо? — задавено попита Дафи.

— „Лонгвю фармс“ — отвърна Болд.

Вдигна очи, срещна погледа на Болд и се опита да каже нещо, но нищо не се получи.

— Имам идея — промърмори сурово Болд.

Устройството приличаше на малка ракета за скуош или пък на електрическа запалка за въглища, макар че по функциите, които изпълняваше, бе по-скоро сходно с онези ръчни детектори за метали, които се използваха по летищата. Хората от техническите служби го наричаха просто „Кларк“, на името на Кларк Кент, открил рентгеновите лъчи. Според специалистите се срещаше в две разновидности — под формата на мухобойка и с формата на бърсалка за прах от пера с еднометров удължител. И с двата вида можеше да се претърси всяко едно помещение за подслушвателни устройства без никой да разбере за това.

Детектив Лаура Бетълс носеше „Кларк“ в куфарчето си. В ухото й имаше слушалка, която пиукаше всеки път, когато устройството откриеше подслушвател.

След като се задействаше веднъж, микропроцесорът в устройството следеше за наличието на магнитно поле, създадено от скритите микрофони, и специалистите твърдяха, че ги открива в деветдесет и пет процента от случаите. Не беше толкова надеждно при откриването на оптичните камери, последното поколение от които бяха по-малки от копче за риза, и не създаваше никакво магнитно поле. Но „Кларк“, благодарение на някаква съвременна технология, която никой не си бе направил труда да разясни пред Болд, достигаше шестдесет и седем процента откриваемост и в тази област.

Дафи, придружена от Бетълс, влезе през входната врата на къщата си и, следвайки предварителната уговорка, продължи започнатия още отвън оживен разговор за цените на имотите. Дафи се явяваше продавач, а Лаура — агент на недвижима собственост. Обиколиха внимателно цялата къща без да пропуснат нито една стая. Бетълс през цялото време си водеше бележки — очевидно бе от най-старателните агенти.

Когато двете се върнаха на паркинга, където ги очакваше Болд, тя заяви:

— Домът ти представлява едно наколно звукозаписно студио. Извинявай, Дафи. — Погледна записките си и ги информира: — Микрофони има в кухнята, в дневната, антрето, спалнята, до задната врата, на верандата и в телефонните апарати. — Поколеба се за миг. Очевидно изпитваше неудобство. — Оптичните камери са монтирани в банята, дневната и спалнята.

Дафи се свлече на чакъла.

Болд се опита да я вдигне, но тя го отблъсна.

Бетълс продължи:

— Използвани са най-съвременни модификации — инфрачервени сензори с възможност за нощно виждане.

— Всичко — обобщи Дафи. Вдигна поглед към Болд. Никога не бе виждал такъв израз в очите й.

— Мисля, че ще трябва да ги оставим по местата им — рече той.

Дафи рязко се изправи и започна да го удря ожесточено. Опита се да я възпре, но тя му причиняваше болка. Лаура Бетълс излезе от колата, а Дафи се завъртя, изрита вратата на колата, а след това заби коляно в слабините на Болд и го повали на земята. Той я чу да казва:

— О, боже!

В следващия миг Дафи побягна, без да се обърне назад.

Лаура Бетълс му помогна да се изправи. Тя като че ли се притесняваше повече заради огънатата врата на колата си, отколкото заради състоянието на Болд. Почти цял час обикаляха с колата из квартала. На два пъти провериха дали Дафи не се е върнала в дома си.

— Аз ще остана да наблюдавам — предложи Бетълс.

Болд се отправи към „NetLinQ“, където щеше да прекара и тази нощ. Но този път имаше цяла армия на свое разположение.

Още една нощ, прекарана в „NetLinQ“, не им донесе очаквания успех. Този път главните проблеми се оказаха технически. Прекалено много хора се включиха едновременно в екипа за наблюдение и разполагането им из града се оказа истински технически кошмар. В резултат на което Болд видя как техниците опъват жици и инсталират съвременни радиопредаватели, а изнудвачът успя отново да се изплъзне с две хиляди и четиристотин долара в брой.

Потиснат и разочарован, той си тръгна за вкъщи в два часа сутринта. По пътя обаче спря, събуди Лаура Бетълс, от която научи, че Дафи Матюс не е била открита.

Болд се отби най-напред в дома й.

Дафи не си беше у дома. Болд почука и на предната, и на задната врата и вече започваше да се тревожи, когато му хрумна да провери съобщенията, оставени за него. Но и там нямаше нищо. Най-накрая се сети да й позвъни по клетъчния телефон. Тя вдигна още на първото позвъняване.

— Къде си? — попита Болд.

— Стая шестстотин и четиринадесет.

— В хотел?

— Странноприемницата на пазара. Има страхотна гледка.

Гласът й звучеше ужасно.

— Дафи? Как си?

— Прекрасно.

— С някого ли си?

— Няма никой при мен в стаята, ако това те интересува.

— Събудих ли те? — По начина, по който говореше, създаваше впечатление, че е сънена и замаяна.

— Глупости!

— Искаш ли малко компания?

— Само ако можеш да ми простиш заради онова, което ти причиних.

— Приведи се в приличен вид. Идвам.

Стая шестстотин и четиринадесет се оказа апартамент с изглед към морето. Сигурно струваше триста долара на нощ. В стаята ухаеше на чай „Ърл Грей“17. Болд на два пъти се опита да запали осветлението, но тя не му позволи.

— Не! — сърдито настоя тя и хвана ръцете му при втория опит.

Той все пак успя да я огледа на слабата светлина — изглеждаше така, сякаш бе изплакала очите си.

Без да пуска ръката му, Дафи го заведе до едно канапе, поставено пред огромния панорамен прозорец. Миг по-късно му сервира чай. Сложи една чаша и за себе си. Седна до него. Двама души в една тъмна стая, зареяли погледи през прозореца.

— Хубава гледка, а?

Болд огледа залива — лунните лъчи огряваха гладката му повърхност, нарушена само от един кораб, който чакаше да бъде разтоварен на сутринта.

— Тя пристигна преди час и половина. Поговориха известно време — всъщност той й говореше. Мисля, че беше сърдит. После я сграбчи откъм гърба. Точно там. Тя се подпря на онази маса. Виждаш ли масата? Не мисля, че й хареса много. Но не възрази, което говори красноречиво за маниера, по който той сключва сделки. Питам се колко ли му струва.

Апартаментът на Фаулър. Тя наблюдаваше апартамента на Фаулър, не водата. Нито пък лодките и луната. Тънките пердета бяха спуснати, но Болд успя да различи силуетите на двама души. Единият очевидно бе мъж — Фаулър — а другият — жена. Невъзможно бе да прецени как изглежда и на колко години е.

— Ето какво прави в свободното си време, когато не наблюдава другите хора. — Гневът, който прозираше зад думите й, го притесни. — Купува си апетитно парче мръвка за среднощен пир. — Дафи заговори с гласа на Бети Бууп18. — Какво? Не ти се спи тази вечер? Тогава набери: осемнадесет-нула-нула и аз ще те изчукам.

— На твоите услуги — предложи Болд.

Дафи продължи да говори, без да сваля поглед от прозореца.

— Гледал ли си някога как се чукат други хора? Не на кино — на живо. Беше отвратително. За пръв път ми се случва. В много отношения това наистина е един долен мръсен акт — особено пък ако го правят на някоя маса като тях. Цялото това блъскане и стискане. Няколко минути и край. Като разгонени улични котки. Та те дори не се целунаха. Можеш ли да си го представиш? Той я облада като парче месо. Сякаш си бе поръчал пица или нещо подобно. Не мисля, че на нея й хареса — повтори Дафи.

— Хайде да се махаме оттук — предложи Болд.

— Готова съм да се обзаложа на каквото и да е, че ни е наблюдавал в леглото с Оуен. — Тя рязко извърна глава към Болд, но мигновено отклони поглед встрани. — Но ако съдя по това, което видях тази вечер, очевидно не е научил нищо.

— Можем да отидем да хапнем някъде яйца — отново предложи Болд. Искаше да я измъкне от тази стая.

— Тя си тръгва. Умно от нейна страна. — Болд видя, че жената наистина си тръгва. — Два пропилени часа. Е, не съвсем пропилени. Независимо колко й е платил, не е достатъчно. Не и щом е била с мъж като него. Питам се колко ли струват тези два часа. На час ли се плаща, или как?

— Какво постигаш с това, Дафи?

— Когато го наблюдавам, зная, не той не наблюдава мен. Да не би да искаш да оспориш логиката ми? — После додаде: — Лу, искам да повдигна обвинения.

— Дафи, направи онова, което трябва.

— Ако искаш да ми кажеш нещо, просто го направи.

— Ние се опитвахме да го изолираме, Дафи. И той го знаеше. Дори ми го каза. Ти се ровеше в миналото на компанията, а той искаше да знае какво имаш.

— Чудесно казано — саркастично отвърна тя. — Аз съм напълно сигурна, че той вече знае какво имам.

— Ако толкова искаш да обвиниш някого, по-добре това да е Таплин. Да не би да смяташ, че Фаулър сам е измислил всичко това? Той получава заповеди, Дафи. Той е момчето, което върши мръсната работа заради Таплин.

— Вероятно са се събирали двамата да похапнат пица и да ме погледат как се къпя.

— Те се занимават с бизнес, а не с пийпшоу. Ако наистина искаш да ги смачкаш, забрави за обвиненията, които искаш да повдигнеш. Ще изчакаме и в един момент ще използваме всичко това срещу тях.

— Как?

— Още не зная.

— Смяташ, че мога да се прибера у дома и да се престоря, че не зная нищо за микрофоните и камерите?

Той не каза нищо.

— Опитваш се да ми кажеш, че те вече и бездруго са видели всичко, което е могло да се види… така че… защо не?

— Всъщност нищо подобно. Ще измислим нещо. Един приятел спешно се нуждае от теб. Адлър те моли да се преместиш при него.

— Трябваше да преустановим връзката си заради полицейската ми значка.

— Ще измислим нещо. Но предпочитам да не разкриваме картите си веднага.

Светлината в апартамента на Фаулър изгасна.

— Тук ли ще останеш тази вечер? — попита я Болд.

Тя кимна.

— Ще се справиш ли?