Без свидетели

Двадесет и осем

Болд се бръснеше пред огледалото в банята, когато чу, че Лиз се измъкна от леглото. Майлс още спеше. Лиз съблече нощницата си и притисна топлото си от съня тяло към него.

— Скъпа? — предпазливо се обади Болд.

— Имам нещо за теб. — Пресегна се край него, сграбчи едно ластиче за коса и прибра косата си назад. Значи намеренията й бяха сериозни. Елизабет никога не разпускаше косата си преди секс. Тъкмо обратното — прибираше я нагоре. Обгърна го с ръце и разкопча панталона му.

— Ще се порежа — предупреди я той.

— Внимавай тогава — посъветва го тя и погали гърдите му по начин, за който знаеше, че му доставя огромна наслада.

— Имам нещо за теб — повтори Лиз.

Болд пусна самобръсначката във водата и тя потъна в облак от крем за бръснене. Лиз го поведе към плота, качи се отгоре му и обви крака около кръста на съпруга си.

— Ела и го вземи — измърка тя.

След известно време Лиз се облегна на стената, но не му позволи да се отдръпне от нея. Беше потна, очите й изглеждаха далечни и замечтани.

После отпусна прегръдката си и спусна крака, но не се помръдна от мястото си, докато Болд не се доизбръсна и докато не го накара да й приготви душа.

Лиз, облечена с бяла роба, силно пристегната в кръста, сушеше косата си във всекидневната и наблюдаваше сина им, който вече бе буден. После се обърна към Болд.

— Имали са сходен случай в Лондон — рече тя и прикова вниманието му.

— Кои?

— Властите в Лондон. Отвличане. Откуп, получен чрез банкомати. Нали ти казах, че имам нещо за теб.

— Помислих си, че имаш предвид…

— Не — поправи го тя. — Онова беше за мен.

— Лиз?

— Изплатили са сто осемдесет и пет хиляди лири за десет месеца. Реших, че ако и твоят случай се проточи цели десет месеца, ние най-вероятно ще се разведем и затова сметнах, че е в мой интерес да разнищя този проблем из основи. — Болд се приближи по-близо до нея. Тялото й ухаеше прекрасно. — Доколкото мога да преценя, случаят е бил почти идентичен със ситуацията, пред която си изправен в момента. Онзи тип се местел от банкомат на банкомат, от един град в друг и все успявал да изпревари полицията.

— Точно като при нас — отвърна Болд, който с нетърпение чакаше да чуе продължението. Но Елизабет не можеше да бъде принудена да бърза. Тя си имаше свой собствен ритъм — във всичко!

— На един етап от разследването банкоматите са били наблюдавани от над две хиляди полицаи. И пак не успели да го пипнат. Но това, естествено, си има своето обяснение — всяка операция с банкомат отнема само няколко секунди. И точно поради тази причина това се оказва най-находчивият начин за получаване на откуп.

— И те намерили начин да премахнат тази трудност — предположи Болд, забелязал пламъчето, което искреше в очите й.

— Точно така. Повикали на помощ няколко хакери — брилянтни специалисти. Та те изобретили нещо, което нарекли капан на времето — софтуерен продукт, който забавя цялата система.

— Ние разговаряхме със специалистите от регионалната разпределителна станция и им предложихме да направим именно това, но те заявиха, че създаването на един такъв продукт би отнело месеци.

— И са били прави. Наистина били нужни месеци за създаването му. Но вече съществува. Всичките тези системи и мрежи говорят един и същ компютърен език — длъжни са да го правят, за да можеш ти примерно да изтеглиш от сметката си, открита в Сиатъл, пари от банкомат, намиращ се в Париж. Затова си мисля, че софтуерът, изобретен в Лондон, би трябвало да е приложим и тук. Ако пък не може да се използва направо, при нас в „Редмънд“ работят някои от най-добрите компютърни специалисти в света. Би трябвало да са в състояние да ти помогнат.

— Капани на времето — повтори Болд.

— Те забавят системата и ти осигуряват време да заловиш престъпника. И знаеш ли какво още ми хрумна? — позасмя се Лиз. — Знаеш ли, че някои банкомати могат да бъдат инструктирани да изяждат определен вид карти? Използват се за изтегляне на подправените карти и преустановяване на операциите по незаконните сметки.

— И за това помислихме. Но ние не искаме да взимаме картата му. Само чрез нея можем да го хванем. Но тези капани на времето…

— Тръгвай — подтикна го Лиз, изпреварила извинението, което той още не бе произнесъл.

— Сигурна ли си?

— Това беше моя идея. Тръгвай.

Той грабна пистолета и значката си и буквално хукна през задната врата. Преди да затвори вратата, до ушите му долетяха последните думи на Лиз:

— И хвани най-после това копеле! Всички имаме нужда от малко спокойствие.

Болд проведе десетина телефонни разговора със съпругата си и след всеки един от тях надеждите му се покачваха. В дванадесет на обяд тихоокеанско време — в Лондон вече бе вечер — благодарение на изумителните съвременни технологии софтуерният продукт бе предаден от сателитите на телефонната компания чрез компютърен модем и приет от техниците на регионалната разпределителна станция „NetLinQ“ на Тед Пърч. Цялата операция отне двадесет и две минути.

Поддържайки непрекъсната телефонна връзка с Лондон, техниците на „NetLinQ“ положиха неимоверни усилия, за да инсталират продукта, който заработи веднага и замрази дейността на стотици банкомати за повече от петнадесет минути. В два часа и осемнадесет минути след обяд на седемнадесети юли Пърч разреши повторното активиране на софтуерната мрежа и този път банкоматите преустановиха работа за седемнадесет минути.

При повторния опит бяха блокирани 120 автомата на „Фърст интърстейт“, което впоследствие бе характеризирано като голям успех. Точно в пет часа бе направен първият опит да се удължи с шест секунди времето на всяка финансова операция. В експеримента бяха включени седемнадесет процента от директно контролираните от „NetLinQ“ банкомати. Този интервал на забавяне на операциите бе наречен ПВ — прозорец във времето. Шестсекундните ПВ-та бяха вмъкнати между обичайното набиране на личния идентификационен номер и появата на първото операционно меню. Забележителното бе, че системата издържа. При двеста седемдесет и девет от клиентите на банкоматите бе регистрирано кратко, но изключително важно забавяне на операциите, което остана незабелязано от тях, но предизвика небивал възторг в „NetLinQ“, отзивите за който стигнаха чак до Лондон.

Болд на няколко пъти се опита да убеди Пърч да увеличи броя на автоматите, включени в експеримента, но Пърч не пожела да направи трети поред опит, и то само за една вечер.

— Бих искал и утре да продължа да работя тук — заядливо рече той.

Болд обаче не отстъпи. В седем часа и двадесет и две минути търговската мрежа на още една банка бе включена в системата и така процентът на банкоматите в щата Вашингтон и Западен Орегон, намиращи се под директния контрол на софтуерния продукт, наречен капан на времето, се увеличи на двадесет и седем.

Болд прекара ранните часове на вечерта в „NetLinQ“, за да се убеди в ефективността на новия продукт и да поздрави техниците за положените усилия. Тъй като всички предишни финансови операции на престъпника започваха след осем вечерта, Болд и останалите подозираха, че Колфийлд по всяка вероятност работи някъде през деня. Тед Пърч обаче смяташе, че това не е задължително, и бе убеден, че вечерните часове са най-подходящи за подобни операции. Много банки презареждаха банкоматите си в края на работния ден — ако изнудвачът не желае да бъде видян от служителите в банката, би предпочел да изчака до края на работния ден, а в някои клонове той настъпваше в шест часа вечерта.

Техническата зала на „NetLinQ“ предлагаше внушителна колекция от високотехнологична апаратура и напомняше на Болд за телефонните командни центрове, които бе виждал. Вътре беше почти тъмно, а цялото внимание бе съсредоточено към трите огромни цветни монитора с плоски екрани, на които графично се изобразяваха всички финансови операции на банкоматите в региона на „NetLinQ“. Около тези монитори в три редици бяха подредени компютри, пред част от които в момента имаше оператори. Най-десният екран показваше разположението на всички банкомати, контролирани от софтуера, създаващ капан на времето. Пърч неохотно отстъпи пред горещите увещания на Болд и прибави още един шестсекунден ПВ, който този път бе вмъкнат между потвърждаването на сметката и получаването на парите.

Отделът за връзки с обществеността на „NetLinQ“ бе разпространил съобщение за пресата, в което се казваше, че могат да възникнат известни неудобства за гражданите поради извършващата се в момента рутинна поддръжка на системата. От телевизионните станции бяха обещали да го излъчат по новините в единадесет часа.

И тази вечер, шеста по ред, престъпникът започна да тегли парични суми малко след осем вечерта.

— Точен е като часовник — отбеляза Пърч и показа мигащата точка на екрана над главите им. А Болд разчиташе именно на това — колкото по-рутинни и предсказуеми бяха действията на престъпника, толкова по-голяма бе възможността да го заловят.

Пърч обяви:

— Пет секунди.

Болд предаде съобщението направо на диспечера в полицейското управление.

— Местоположението на банкомата е Н-16. Повтарям: Н-едно-шест.

— Десет секунди — рече Пърч, който продължаваше да следи времето. После погледна към някакъв компютър. — Този банкомат не е под контрола на нашия капан на времето — предупреди той.

Болд си представи как някой от цивилните детективи бързо включва на скорост и се понася с колата към указаното местоназначение. Не хранеше обаче големи надежди, защото човекът му разполагаше с не повече от пет секунди.

Имаше нужда от повече хора. И от по-голям процент банкомати, включени в капана на времето.

— Операцията приключи — унило съобщи Пърч.

— Лейтенант? — излая Болд в телефонната слушалка. В гласа му се прокрадваше надежда.

— Патрулът е на четири преки от мястото — информира го Шосвиц.

На Болд му се прииска да се прекръсти. Представи си колата без отличителни знаци, която се носи по улиците с бясна скорост, пресича на червено и спира с рязко стържене на спирачките.

Обърна се към Пърч и каза:

— Имаме нужда от по-добра връзка с патрулите.

— На мен ли го казваш — изскърца Пърч. Беше разстроен, чувстваше се слаб и безсилен.

Гласът на Шосвиц долетя по линията:

— Нищо. Повтарям: Не е осъществен визуален контакт.

Болд предаде думите му на Пърч, който изруга толкова високо, че привлече вниманието на неколцината служители на „NetLinQ“, който се намираха в залата.

Час по-късно последва второ теглене на пари. И този път от банкомат извън системата за контрол. Патрулът се намираше на дванадесет преки от мястото, когато операцията приключи.

— Трябва да включим повече автомати към капана на времето — оплака се Болд.

— Не ми казвай как да си гледам работата, сержант. Не можем да предприемем нищо повече до сутринта. По принцип съществуват два интервала от време, през които банкоматите не се използват — от девет и половина до единадесет сутринта и от два до пет след обяд. Тогава най-рано може да започнем да включваме още банкомати към системата.

— Но те ни трябват тази вечер!

— Системата ще се срине. А ако това стане, докато нашият човек тегли пари, той веднага ще се досети, че нещо не е на ред. Това ли искаш? — разгорещено възрази той.

Болд неохотно седна на мястото си, за да наблюдава осъществяването на третата, и последна за вечерта операция. И за трети път тази вечер патрулите се намираха твърде далеч от съответния банкомат.

Няколко минути преди полунощ Болд бе повикан в хотелската стая, в която бе отседнал доктор Ричард Клемънтс.

Пристигна в хотела потиснат и изтощен.

Шосвиц и Дафи бяха пристигнали в хотел „Алексис“ преди Болд и той ги завари и тримата да го чакат.

Апартаментът беше просторен. Плъзгащи се японски врати отделяха спалнята от всекидневната, в която имаше голяма заседателна маса със стъклен плот, два дивана, малка масичка за кафе, няколко лампиона, камина и бар. Интериорът, от гранит, стъкло и стомана, беше ултрамодерен и макар Болд да не си падаше по тази мода, с изненада установи, че обстановката му допада.

Звукът на телевизора в ъгъла бе намален до минимум. Картината беше на Си Ен Ен. Майкъл Кинсли, само по риза, интервюираше някакъв писател. Устройството за дистанционно управление лежеше до ръката на Клемънтс.

Той самият беше облечен небрежно — ленени панталони, бяла риза от египетски памук, изработена в Италия, черни мокасини без чорапи. Пиеше нещо, което отдалеч приличаше на бренди, неизменната дъвка издуваше горната му устна и приличаше на тампон за спиране на кръвотечение от носа. На върха на носа му се мъдреха очила за четене с половинки стъкла и кокалени рамки, имитация на черупка от костенурка. Седеше начело на заседателната маса в удобен стол от черна кожа и неръждаема стомана, размахваше във въздуха химикалката си, която струваше най-малко двеста долара, и ги командваше с назидателен глас.

— Вие седнете там. А вие — там. Не! Там, ако обичате — последната реплика бе насочена към Шосвиц. — Да, благодаря ви. Конякът е превъзходен, с отлични препоръки и в голямо количество. Заповядайте. — Той ги огледа един по един.

Дафи и Болд отклониха поканата. Шосвиц предпочете „Милър Лайт“ — искане, което като че ли изпълни Клемънтс с такова отвращение, че само презрително го насочи към хладилника на бара и го посъветва да си вземе каквото намери вътре.

Доктор Ричард Клемънтс заговори с присъщата си самонадеяна арогантност, а останалите веднага се почувстваха засегнати.

— Преди да ви дам думата за въпроси, нека да се опитам да отклоня част от тях, като ви представя изработения от мен осъвременен профил на престъпника. — Той отпи от коняка, задържа го за миг в устата си и Болд се зачуди какъв ли вкус има „Арманяк“-а, комбиниран с дъвка. — Доста интересно е. Поведението разкрива много повече, отколкото самото деяние. Имам предвид, разбира се, инцидента в гората около имението на Адлър и проведения непосредствено преди това телефонен разговор. Късно е и затова ще се постарая да не ви отегчавам. Вие всички знаете за етапа на изчакване, през който минава всеки сериен убиец или изнасилвач, преди да премине към нападение. Самият период на изчакване може да е предшестван от поредица различни инциденти: палежи, избиване на домашни любимци, воайорство, мастурбиране. Във всички случаи обаче етапът на изчакване непосредствено предшества основното престъпление. Подобно поведение наблюдаваме при дивите животни — котките, дори и някои ловджийски кучета, внимателно обикалят жертвата си и изчакват известно време, преди да я убият — дори и в случаите, в които плячката им е ранена или неспособна да бяга. И въпреки това те не я нападат веднага — въртят се около нея, наблюдават я и изчакват. Нашият господин Колфийлд всъщност се опитва да се приближи, да се запознае лично с господин Адлър — плячката, която си е набелязал. Самият факт, че е навлязъл в тази фаза, е достатъчно красноречиво предупреждение — представлението наближава към края си. Намираме се вече в последното действие. Този етап може да продължи дни наред, седмици, даже месеци и години, а ние все още не можем да установим кое точно обуславя желанието на престъпника да доведе пъкленото си дело до край. Отегчение? Ярост? Свръхсексуалност? Тези мотиви са различни при различните случаи.

Той си наля отново от съдържанието на кристалната гарафа и подуши алкохола. Изглеждаше неимоверно доволен от резултата. Слушателите му бяха прекалено зашеметени от думите му, за да го прекъснат или реагират по някакъв начин.

— И така, вече знаем, че престъпникът е пристъпил към последната си ария преди финала. — Той размаха химикалката в такт с музиката, която очевидно звучеше в главата му, а на Болд му се стори, че дори и устните му помръдват едва забележимо в същия ритъм. — За нещастие обаче не знаем продължителността на тази ария. Извод номер едно. — Той започна да изброява на висок глас. — Адлър — или някой от другите обитатели на къщата — е мишената на опасните му намерения.

Извини се, отиде до тоалетната и се облекчи без да затваря вратата, така че всички можаха да чуят шумния плисък от урината му.

Шосвиц, който едва сдържаше гнева си, прошепна:

— Климатикът ли е включен, или студът, който усещам, повява от него самия?

Дафи, видимо разстроена, побърза да прошепне в отговор:

— Независимо дали ти харесва, или не, той е най-добрият.

— И го знае — допълни Болд.

— Извод номер две — продължи Клемънтс, веднага щом се върна в стаята. — Нашият човек е объркан и смутен от собствената си алчност. Всеки ден той тегли по две или три хиляди долара. И изведнъж установява, че е станал зависим от толкова лесно спечелените пари. Докопал се е до златната кокошка, така че защо да не се възползва от нея колкото е възможно по-дълго? Всичко това звучи доста логично, нали? Само че тези разсъждения са абсолютни глупости, наивни и неправдоподобни. Онова, с което се сблъскваме, е дълбок конфликт, който — трябва да призная това — силно ме смущава. От една страна, той очевидно е навлязъл във фазата на изчакване — това личи от заплахите, отправени към Адлър по телефона, от езика, който е използвал, от намека за лични нещастия в миналото… все неща, които потвърждават дълбоко вкорененото в душата му убеждение за извършена несправедливост спрямо него и близките му. От друга страна обаче, този човек непрекъснато обикаля банкоматите и тегли парични суми. Ако това беше сценарий в някоя телевизионна игра, компютърът веднага щеше да се разписука и да обяви, че подобно решение е невъзможно и дълбоко погрешно. Така че кой е истинският господин Харолд Колфийлд? И до каква степен можем да предвидим неговата шизофрения, така очевидна при тези две противоречащи си страни от личността му? Та какъв е истинският Хари Колфийлд? Убиец, тласкан от желанието за мъст, или алчен изнудвач?

Докато беше в тоалетната, Клемънтс очевидно бе изплюл дъвката си, защото издутината под носа му вече я нямаше, а той отпиваше от коняка и издул бузи и устни, се жабуреше с него като с тоалетна вода.

— Извод номер три. Неговата лудост ми се струва твърде методична. Става все по-очевидно, че в миналото е била извършена ужасна несправедливост по отношение на човек или хора, към които господин Колфийлд е изпитвал дълбока синовна привързаност и от които е бил зависим както финансово, така и емоционално. Той като че ли си е изработил лична програма за отмъщение, която изпълнява с фанатична последователност и, опирайки се на опита си от други подобни случаи, мога да ви кажа, че трябва да сме готови за всичко. Трябва да сме наясно, че от господин Колфийлд може да се очаква абсолютно всичко. Да убие стотина човека? Защо не? Хиляда? Отговорът е същият. Колфийлд вярва, че има пълното основание да го направи, а това го прави особено опасен. Да взриви камион с експлозиви в складовете на пристанището? Защо не? Да хвърли във въздуха Световния търговски център? Отговорът е същият. — Клемънтс протегна ръка към телефона и си поръча друго питие. Без да попита лейтенанта, поръча и „Милър Лайт“, макар да произнесе думите с погнуса, сякаш ставаше дума за някакво особено опасно заболяване. После ги изгледа един по един и високомерно заяви: — Е, добре, настъпи моментът за въпроси.

Думите на Шосвиц изненадаха всички.

— Преди двадесет минути капитан Ранкин, след като бе информиран за убийството на Макензи, заповяда всички продукти на „Адлър“ да бъдат изтеглени от търговската мрежа. Това трябва да стане до шест часа сутринта или най-късно до започването на работния ден.

Болд изведнъж като че ли остана без дъх.

— Това онзи същия булдог, с когото се запознах ли е? Онзи с евтиния костюм и старомодната подстрижка? — попита Клемънтс.

— Той е капитан от отдел „Убийства“ — поясни Болд.

— Ако искате да знаете как ще се отрази върху нашия господин Колфийлд едно такова решение, ще ви кажа следното: Това никак няма да му хареса. Изтеглянето на продуктите на „Адлър“ от пазара за Колфийлд ще означава, че е изгубил контрол върху ситуацията, а контролът, в края на краищата, е онова, което го кара да се чувства силен и властен. — Клемънтс затвори очи, клепачите му странно потрепнаха и той тихо продължи: — Представете си властта, която този човек си мисли, че притежава. Да налага исканията си на човек с положението на Оуен Адлър! Да трови хора, да наблюдава безсилието на лекарите, които не могат да направят нищо, за да го спрат. Да получава парични подаръци като на Коледа. Всичко това го изпълва с грандиозно чувство за абсолютна власт и тотален контрол. — Клемънтс отвори очи, изправи се, отвори вратата — преди още Болд с острия си слух да е доловил, че някой се приближава — и небрежно поздрави сервитьора. Миг по-късно отново седна на мястото си и започна да разплисква алкохола из широката си, напомняща на аквариум чаша. — Загубата на контрол, дори само подозрението за нещо такова, ще ускори плановете му. Той беше непредсказуем и преди — сега ще стане още по-неконтролируем. Ще трябва да си поговоря с вашия капитан Ранкин.

Болд се реши да разкрие онова, което до този момент не бе споменавал пред никого. Погледна Дафи, после срещна погледа на Клемънтс и заговори:

— Оуен Адлър е готов да изтегли продуктите си от пазара и при най-малък знак от наша страна. Той дойде при мен, за да поиска разрешение да го направи, но аз го разубедих. — Дафи изглеждаше ужасена от мисълта, че не знае нищо за това. — Ако разбере за заповедта на Ранкин, ще загърби всичките ни предупреждения и съображения и ще се подчини. Той иска да се измъкне от всичко това. Ако все още продължава да участва в играта, то е, защото се страхува да не вземе сам погрешно решение. Успях да го убедя, че всеки опит да се пренебрегнат ултимативните изисквания на престъпника е погрешен.

— Когато говорите за измъкване, предполагам, че имате предвид изтеглянето на продуктите, а не намерение да се подчини на искането да извърши самоубийство.

— Точно така — кимна Болд. — Последните убийства го потресоха. Той се чувства пряко отговорен за смъртта на тези хора.

— Точно това иска нашият господин Колфийлд. Интересно.

— От това, което чувам, излиза, че ако Ранкин се свърже с Адлър без да ни уведоми, ние ще се окажем в положението на губеща страна — заключи Шосвиц.

Клемънтс заговори отново.

— Аз изобщо не се съмнявам, че в момента най-интелигентното решение изисква по рафтовете в търговската мрежа да останат колкото е възможно повече продукти на „Адлър“. Освен това трябва да държим медиите на разстояние, макар да си мисля, че вече сме загубили тази битка. Въпросът е в това — и аз мисля, че сержант Болд ще се съгласи с мен — че благодарение на постоянството, с което той тегли пари от банкоматите, ние разполагаме с първата си реална възможност да подмамим господин Колфийлд в капан.

— Аз дори смятам, че вече сме постигнали известен напредък в това отношение — намеси се Болд. Осведоми ги за относителния успех, който бяха постигнали с монтирането на софтуера, наречен капан на времето.

— Ето защо препоръчвам да инструктираме вашия отдел за връзки с обществеността да отказва всякакви коментари по случая и да принудим всички, свързани по някакъв начин с това разследване, да си затварят устата. Ако няма източници на информация, няма да има и история. Толкова е просто. В тази група би трябвало да попаднат нашите приятели от ХЕИ и от онази лаборатория за изследване на инфекциозните заболявания.

Клемънтс адресира последната си реплика към Болд, а после се обърна към Шосвиц.

— И всеки един от вашия отдел, който знае нещо по въпроса. — Той отпи от питието си. — Аз ще поработя тук още малко и се надявам до сутринта да разполагам с достатъчно убедителен профил, който да накара нашия капитан Ранкин да проумее собствената си некадърност и пагубното влияние, което едно подобно решение би оказало върху кариерата му. Сега, когато ви виждам да работите като екип, аз вярвам във вас — във всички вас — и трябва да си призная, че втората и по-маловажна цел на работата ми тук бе отчасти шпионска… исках да оценя способностите ви да се справите с това разследване. Надявам се, ще се радвате да научите, че във всички свои рапорти, изпратени до момента, съм дал висока оценка на работата ви и така ще бъде и занапред. Държа обаче да ви предупредя за наличието на хора, които надничат зад рамото ви и които са готови да ви попречат при първа възможност. — Клемънтс отново отпи от коняка си.

— А какво мислите за специалните агенти? — попита Болд, решил да се възползва от предоставилата се възможност. После се обърна към Шосвиц. — Не бихме ли могли да помолим Бюрото да ни окаже съдействие за наблюдението над банкоматите? Да разположим в района петдесет или дори сто специални агенти? Ще работим на равни начала, а ние бихме могли да се възползваме от всепризнатия опит на ФБР при разрешаване на подобни случаи, свързани с откупи и изнудване. В момента като че ли се намираме в най-критичния етап от разследването и ако включим федералните сега, може би ще успеем да предотвратим евентуални по-късни техни опити да изземат случая напълно. В същото време ще разрешим нашия основен проблем, свързан с недостига на достатъчно хора, които работят по улиците.

Шосвиц се замисли върху предложението.

Болд продължи:

— Не искам да те поставям в затруднено положение…

— Не, не става дума за това — отвърна Шосвиц.

— Може би трябва да обмислите въпроса по-задълбочено — приятелски подхвърли Клемънтс. — Не бързайте. Помислете тази вечер.

Болд мигновено усети, че Клемънтс одобрява предложението му, почувствал възможността да затвърди собствените си позиции между двете институции.

— Предложението ми харесва — призна Шосвиц.

— Единственото ми притеснение е — той се обърна към Клемънтс, — че в един момент федералните може да поискат от нас да се откажем напълно от собственото си разследване. Защото става дума за нашия град, за нашите съграждани, за нашето разследване. И ние си имаме нашите политически мотиви и страхове. Бюрото има две лица — едното е сътрудничество, но другото означава тотален контрол. Обществеността на този град не би погледнала с добро око на полиция, която доброволно се отказва от контрола върху собственото си разследване, и ние не бихме желали да се стига дотам.

— Разбирам. И това е една от причините, поради които одобрявам предложението на сержант Болд. Възможността да работим на равноправни начала — и аз съм сигурен, че това може да бъде уредено — ще предотврати всички… — Той се замисли, опитвайки се да подбере най-сполучливата фраза. — … опити за насилствена узурпация. — После додаде: — Бих могъл да проуча възможностите за подобно сътрудничество, ако желаете.

Шосвиц дълго мисли по въпроса, като от време на време напрегнато поглеждаше Болд. Най-накрая рече:

— Ако успеем да го заловим край някой от банкоматите, ще решим случая. — Което означаваше, че вече имат разрешението му за съвместна работа с ФБР.

Дафи и Болд слязоха заедно с асансьора и се уговориха да отидат до дома й, за да анализират резултатите от срещата. Къщата му беше почти на път и Болд прие предложението, защото си помисли, че тя може би иска някой да я придружи, за да се увери, че жилището е празно. Беше един и половина след полунощ. Дафи запари билков чай и наля в две големи чаши за двамата.

Дафи заговори с глас, който накара Болд да застане нащрек.

— Аз завърших доклада си по случая, Страйкър получи разрешително за обиск, а освен това се свързахме с „Норуест нешънъл“, за да поискаме от тях информация относно „Ню Лийф Фуудс“. — „Норуест нешънъл“ беше банката, в която работеше Лиз. След поредица от сливания и изкупувания името й бе сменено и тази подробност очевидно бе известна на Дафи. — Искам да видя какви чекове са били издавани на и около датата, на която е бил подправен лабораторният доклад, защото съм повече от убедена, че някой е получил пари за това и се надявам да открия някаква следа.

— Не възразявам. Но моите усилия си остават съсредоточени върху Колфийлд.

— Не става дума за това — прекъсна го Дафи. — От банката ми отговориха, че вече са предали тази информация и дори не са поискали заповед. Бяха недоволни, че трябва отново да правят същата справка.

— Не съм аз — заяви Болд.

— Очевидно не съм и аз — съгласи се тя.

— Даниелсън — предположи Болд. — Как става така, че Колфийлд винаги успява да стои далеч от банкоматите, които наблюдаваме?

— Даниелсън му помага?

— Дали вярвам в това? Не. Мога ли категорично да изключа подобна възможност? Отново не. Крис не е престъпник. Тогава какъв би могъл да е мотивът му?

— Пари?

Болд кимна.

— Предложение от таблоидите, от телевизията, предложение за написване на книга, сценарий за филм — в наши дни светът предлага безброй изкушения за едно ченге. Всичко е по-различно от времето, в което аз започнах работа.

— Крис да продаде душата си? Та той е най-доброто ченге в отдела!

Болд се поколеба, преди да пусне бомбата и да потвърди по-раншните подозрения на Дафи.

— Ами ако Таплин му плаща за информацията? Ако му е обещал работата на Фаулър и е поискал в замяна Даниелсън да разреши случая тихомълком, без цялата шумотевица и сензациите, които съпътстват един арест, извършен от полицията?

— Кой от двама ни е психологът? — нервно попита тя.

— Какво ще кажеш за тази хипотеза?

— Звучи правдоподобно, ако това те интересува. Да, възможно е. И обяснява дяволски много неща, които се случват напоследък. И пасва на отбранителната позиция, която Таплин възприе от самото начало. Името на Таплин се споменава непрекъснато във всички документи, свързани със заразяването в „Ню Лийф“. Ако ти трябва списък на хората, които имат какво да губят, ако Колфийлд разгласи далаверата с ХЕИ, Хауърд Таплин ще застане начело в класацията. Трябва да пипнем Колфийлд. И то не само заради убийствата — заключи тя.

— Трябва да пипнем Колфийлд. Точка — съгласи се Болд.