Без свидетели

Двадесет и девет

Към факса бяха прикрепени и две вестникарски статии — едната бе посветена на мъртвите момчета, а другата — на мистериозното убийство в парка Голдън гардънс. От техническите служби информираха Болд, че статиите са били сканирани на компютър, а факсът е бил изпратен по електронен път от телефонен автомат на странична уличка в близост до Кингдъм. Всичко това би трябвало да е от някакво значение за Болд, но не беше. Бе насочил цялото си внимание към думите в началото на страницата, които потвърждаваха предвижданията на Клемънтс: Хари Колфийлд започваше да губи търпение. Времето, с което разполагаха, бе към края си.

Болд отново прегледа уликите, с които разполагаха, обади се на Бърни Лофгрийн и се оплака за забавения от ФБР доклад относно доказателствата, които бяха открили в „Лонгвю фармс“. Лофгрийн му предложи да отнесе оплакването си към Клемънтс. Болд го послуша, а Клемънтс на свой ред обеща да направи каквото може.

От своя страна Клемънтс вярваше, че е успял да убеди капитан Ранкин да отмени заповедта за изтегляне на продуктите на „Адлър“ от търговската мрежа, с която ги бе заплашил, макар да бе признал пред Болд, че Ранкин е трудно за разгадаване копеле.

В резултат на всичко това имаше много приказки и малко действия. Хората от отдела за връзки с обществеността звъняха непрестанно, притиснати от вестникарите, които надушваха, че зад смъртта на двете момчета в къщичката на дървото се крие далеч по-страховита история. За момента Болд отказваше всякаква информация по въпроса, но не можеше да не си дава сметка за неизбежния изход от цялата тази ситуация. Истината щеше да излезе на бял свят, а когато това стане, ще последва незабавно изтегляне на всички продукти на „Адлър“. А според Клемънтс именно комбинацията от тези събития би тласнала Колфийлд към изпълнение на заплахата за масови убийства.

Много повече.

Болд не можеше да прогони тези думи от съзнанието си. И непрекъснато очакваше телефонът му да иззвъни и да му съобщят за нови убийства. Отново стана кисел и раздразнителен, а хората от отряда му побързаха да изчезнат от погледа му. Изгуби апетит. Вътрешностите му кървяха и изгаряха от болка, но хапчетата „Малокс“ вече не помагаха и единствено придаваха на дъха му мирис на лимон.

Когато дойде време за вечеря, той отказа всякаква храна, но глътна едно хапче „Зантаг“. После се приготви да се присъедини към Тед Пърч в „NetLinQ“, където тази вечер, за пръв път, наблюдаваните от Лусил Жилар банкомати на „Пак-Уест“ щяха да бъдат показани на голям монитор. Софтуерният продукт, наречен капан на времето, вече обхващаше шестдесет процента от системата „NetLinQ“.

Лиз гладеше една плисирана пола за следващия ден.

— Дължа ти вечеря с шампанско заради идеята за софтуерния продукт — каза й Болд.

— Съгласна съм, но ако вечерята е в Рим.

— Е, значи ще бъде в Рим.

Тя се разсмя.

В ъгъла върху сушилнята бе струпана гигантска купчина изпрани дрехи, които чакаха за гладене. Гладенето беше негова отговорност и Болд моментално отклони поглед, защото изпита силно чувство за вина при вида на огромната камара. В състоянието на пълно изтощение, в което се намираше, неизгладените дрехи му се струваха нагледно доказателство за пълния му провал като баща и съпруг.

— Ако излезеш сега, какво да кажа на бедния Майкъл Страйкър?

— Какво за Страйкър? — Той оправи ризата си и се наведе да я целуне.

— Обади се докато ти беше в банята. Каза, че иска да намине към нас. Позвъни само да провери дали си вкъщи и аз му казах, че още не си излязъл. — Лиз пооправи полата и продължи, свела поглед към дъската за гладене. — Предполагам, че желанието му да те види, няма нищо общо с работата ви. Той те чувства много по-близък, отколкото ти него. — Тя вдигна поглед към съпруга си. — И това важи за много от приятелите ти.

Болд я познаваше достатъчно добре, за да знае кога се опитва да скрие нещо от него.

— Лиз?

Тя продължи спокойно.

— Помислих си, че може би ще иска да разговаря с теб за онзи детектив от твоя отряд, който напоследък чука Илейн.

— Какво! — Болд удари с юмрук по дъската за гладене и шишето с водата падна на пода.

Майлс, който трябваше да си е легнал още преди два часа, започна да блъска по пода с някаква лопатка. До този момент баща му дори не бе разбрал, че момченцето си играе в другия край на обърнатия панер за дрехи, макар че присъствието на Майлс обясняваше необичайната разсеяност на Лиз. Осъзнаването на факта, че през последните пет минути изобщо не бе отразил присъствието на детето си, го нарани дълбоко.

Болд се обърна към Лиз.

— Сигурна ли си в това? — попита я той, макар да знаеше, че е така. Лиз не беше клюкарка.

— Сигурна съм, че той иска да те види. — После додаде: — А времето е малко необичайно за служебни разговори. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че наистина не си чул нищо?

— Знаеш ли кой е въпросният детектив?

— Не. Зная само, че работи на петия етаж и е член на твоя отряд. Запознали се, когато един съботен следобед той почукал на вратата им — търсел Майкъл, за да подпише някаква заповед за обиск, или нещо подобно. Само че Майкъл бил отишъл да играе голф, а Илейн била вбесена от решението му да прекара уикенда в клуба… а може и да се е чувствала малко самотна. Както и да е, но Илейн се пуснала на твоето момче. Ако съдя по думите на Сузи, излиза, че Илейн знае как да подбира мъжете. А твоят детектив очевидно е страхотен мъжкар. Трябва да знаеш още, че нещата не спрели дотам, в случай че те попита. От известно време насам двамата се срещат редовно.

— Ла Моя?

Лиз се разсмя.

— И аз се спрях на него — призна си тя. — И двамата мислим еднакво.

Болд често се шегуваше с Лиз и я обвиняваше, че си пада по Ла Моя.

— Сузи не знае кой е загадъчният мъж, но е категорична, че онези двамата правели страхотен секс, а Илейн твърдяла, че се намирала в една от онези фази, в които човек преоткрива себе си.

И Лиз бе минала през подобен период преди няколко години, макар че двамата вече не говореха за това.

— Исусе! Бръснача ще го убие, ако научи. Не съм срещал по-избухлив човек.

— Природни закони, скъпи. Естествен подбор. А ние сме безсилни срещу тях.

— Можеш ли да поговориш с Илейн?

— Аз? Та аз почти не я познавам. А и освен това Сузи й обещала да не казва на никого, а аз никак не бих искала да я злепоставям. Съветвам те да се престориш на изненадан, в случай че Майкъл ти каже нещо.

— Но аз наистина съм изненадан.

— Природни закони.

— Не мога да се мотая тук и да го чакам — оплака се Болд.

— А не, няма да го направиш! Няма да ме оставиш да се оправям сама с Майкъл. — После предложи: — Защо не го сложиш да си легне. И без това отдавна трябваше да е в леглото.

Болд прекара следващите двадесет минути със сина си. Смени му памперса — съзнаваше, че наближава денят, в който няма да имат нужда от тези пелени — бързо обтри телцето му с влажна топла кърпа и проведе с него поредния разговор, който изобилстваше от съществителни и само от време на време се включваше и някой глагол: „Ва“ означаваше както вода, така и вана; „Айко“ означаваше зайче, а когато се споменеше думата „мама“, това бе сигурен знак, че детето иска Лиз да седи до леглото му докато заспива. Двамата се върнаха при Лиз, която все още гладеше същата пола. Предугадил какво ще последва, Болд побърза да заяви:

— Не съм много добър с плисетата. — Въпреки това предложи да опита, а Лиз го целуна по бузата и започна да сгъва дрехите, които тъкмо излизаха от сушилнята.

Докато гладеше и я наблюдаваше как нагъва дрехите, Болд се питаше дали съпругата му завижда на Илейн Страйкър заради младия й любовник, заради ласките, вниманието и горещите страсти. За момент се изкуши да я попита, но веднага се отказа. Имаше някои неща, които е по-добре съпругът да не знае.

От няколко дни не бяха разговаряли за бременността й и Болд я попита как се чувства. Лиз обаче побърза да смени темата и заговори за някакви курсове по йога, които искала да посещава. Болд веднага си припомни за суеверието, което жена му проявяваше по отношение на първите три месеца от бременността.

Страйкър спря пред къщата тъкмо когато Болд вдигна пред себе си изгладената пола и попита:

— Какво ще кажеш?

— Би изглеждал по-добре, ако полата беше кафява и стигаше поне до под колената ти — изстреля в отговор Лиз.

Страйкър сновеше по малката предна веранда подобно на куче, което си търси място да легне, а металната му протеза потракваше като клавиш на телеграф.

— Изненадвам се, че те вижда в този час. За теб е ужасно късно — отбеляза Болд, опитвайки се да завърже някакъв разговор. Да наблюдаваш колега и приятел, който снове като обезумял по предната ти веранда не беше особено приятна гледка. Болд погледна часовника си — искаше час по-скоро да тръгне за града. Цяла ескадрила от малки черни пеперуди се скупчи около лампата на верандата.

Страйкър се зае да обясни.

— Не исках да останеш с впечатлението, че не съм направил както трябва проверката за онзи клетъчен телефон. И трите компании прегледаха архивите си за разговор, проведен с домашния телефон на Адлър, но така и не откриха нищо. И тъй като ние сме абсолютно сигурни, че Колфийлд е провел разговора, качен на онова дърво, аз продължих да настоявам. Две от компаниите започнаха повторни проверки, но въпреки това не откриха нищо. Преди около час разговарях с една от служителките им и тя ме уведоми, че липсата на данни за проведен разговор можела да бъде обяснена с технически причини, но аз не се поинтересувах от подробностите.

— Той ни изигра — заключи Болд.

— Така излиза.

Страйкър се загледа пред себе си. Очите му бяха безжизнени и далечни, протезата му подрънкваше непрестанно.

Болд го погледна и попита:

— Е? Към града ли си?

Лицето на Страйкър се сгърчи от болка и гняв.

— Бръснач?

— По-добре в града, отколкото вкъщи.

— Проблеми? — възможно най-невинно попита Болд.

— Тя никога не е там, където е казала, че ще бъде, Лу. Излиза от къщи пременена и цялата ухае. Освен това изглежда твърде щастлива. Нали разбираш? Най-лошото е, че приятелките й, които се опитват да я прикриват, не се справят особено сполучливо с мисията си. Сякаш всички, освен мен знаят какво става. Но в крайна сметка и аз започвам да се досещам.

Страйкър срещна погледа на Болд, който, доловил страданието и гнева на приятеля си, побърза да му предложи съвет, който според него самия беше разумен и добър.

— Прости й, Бръснач. С течение на годините ще се убедиш, че това е бил единственият възможен изход.

Страйкър го погледна.

— Говориш от собствен опит, нали?

— Точно така — не отрече Болд. — Съчувствам ти, приятел… искам да знаеш това. Но в същото време съзнавам, че подобни неща се случват с всички нас. А понякога дори си въобразяваме някои неща. Няма нищо по-лесно от това да позволиш на чувствата си да те подведат.

— Тя определено се чука с някого — направо рече Страйкър, поддал се отново на гнева. Дъвчеше горната си устна и гледаше право надолу. После повтори: — Тя се чука с някого — в нашето легло при това — в моето легло… ако изобщо си способен да повярваш в подобна мерзост! — Извърна се настрана. — А аз не зная как да постъпя, по дяволите!

— Разговарял ли си с нея?

Страйкър вдигна поглед. Очите му бяха пълни със сълзи. Пребледнял, с разширени от гнева ноздри, той яростно промълви:

— Ще й откъсна главата.

— Бръснач… Трябва да помислиш, преди да предприемеш каквото и да било. Сега, като разсъждавам по проблема, ми се струва, че ще е по-добре, ако не й поставяш въпроса направо — започна да отстъпва Болд. — Може би няма да е зле да се консултирате със специалист. Да изгладите разногласията си с помощта на професионалист. Аз обаче не съм никакъв професионалист, по дяволите!

— В собственото ми шибано легло!

— Може да не е точно така — възрази Болд. Питаше се дали Лиз имаше право като смяташе, че любовникът е един от детективите на Болд. Надяваше се, че греши. Надяваше се още, че Страйкър изобщо не се досеща за самоличността на въпросния мъж, защото бе убеден, че Страйкър може и да успее да се въздържи и да не удари собствената си съпруга, но няма да прости на любовника й. Болд не хранеше никакви съмнения по въпроса. — Чуй ме! Имам нужда от теб в това разследване — искрено, па макар и егоистично, заяви Болд. — Трябва да се вземеш в ръце.

— Значи искаш да се взема в ръце? — възкликна Страйкър и продължи, като следваше собствената си изкривена логика. — Знаеш ли, постоянно си я представям как го чука. Как изпитва наслада. И стига до оргазъм. Навремето винаги стигаше до оргазъм, знаеш ли? Но не и напоследък. В последно време е страшно отегчена. Обзалагам се, че с него обаче стига до неподозирани върхове. — Лицето му пребледня още повече. Прикова безжизнения си поглед в една точка, долната му устна затрепери.

Болд чуваше шума от бръмбарите и пеперудите, които се блъскаха в електрическата крушка, подмамени от светлината. Някой от съседите надолу по улицата бе пуснал телевизора си прекалено високо. Стори му се нелепо да водят подобен разговора на фона на веселия смях, долитащ от телевизора на съседите.

Страйкър изведнъж изви глава към Болд. Направи го толкова рязко, че вратът му изпука.

— Как постъпи, по дяволите, когато разбра за Лиз… нали се сещаш?

Болд затвори входната врата и поведе Страйкър надолу по стъпалата. Застанаха един до друг в малкия преден двор. Насекоми кръжаха над главите им, смехът от телевизора се чуваше още по-ясно. И той не знаеше как точно, но сред познатите му се разнесе мълвата за връзката на Лиз с някакъв неин колега. За Болд случилото се беше отдавна отминала история — дори не го възприемаше като грешка на Лиз. За него това бе поредното изпитание в живота им — като болест, която бяха прекарали и двамата. Доколкото знаеше, единствено Лиз си даваше сметка за онази единствена нощ, която той бе прекарал с Дафи. Нейното увлечение обаче бе продължило няколко месеца. Каза:

— Онова, което бих направил, ако бях на твое място, е да се опитам да оправя нещата, започвайки със себе си. Защото когато една връзка отиде по дяволите, вина носят и двамата. Провалът във взаимоотношенията между двама души никога, ама никога, не е по вина само на единия от тях.

— Клишета? — вбесено възкликна Страйкър. — Аз ти показвам мръсните си ризи, а ти ме бомбардираш с клишета?

— Аз бих започнал със себе си — повтори Болд.

— Със себе си? Работя прекалено много. Съзнавам го. И какво толкова? Понякога нарушавам дадените обещания. Прибирам се късно у дома. Работя през почивните дни или играя голф. Държа да имам свободно време само за себе си и си давам сметка за това. Отсъствам твърде често от дома си. И това зная. Но никога не съм нарушавал брачните клетви! Разбра ли? Аз ли се търкалям с чужди жени? — дрезгаво попита той. — Аз не съм такъв човек, по дяволите! И тя не беше такава!

— Може би просто се е случило, Майк. Може би става дума за едно от онези неща, които просто се случват. Мисля, че трябва да запазиш спокойствие и да се опиташ да поговориш с нея. Предлагам ти да не забравяш, че ти самият представляваш половината от проблема, да помислиш за посещение при психиатър…

— Няма да ходя при никакви шарлатани!

— Той ще послужи като рефер… като буфер помежду ви. Терапевт. Отдушник. Както искаш го наречи.

— Не желая да мисля по този въпрос. Искам да пипна онзи тип — да ги спипам двамата на местопрестъплението. Искам да докажа изневярата й — по един или друг начин. Но нямам никаква идея как да подходя. Ти, от друга страна…

Болд веднага видя капана, в който Страйкър се опитваше да го вкара.

— Ти не искаш да направиш това, Бръснач. Идеята ти не струва.

— Ти на чия страна си?

— Искаш да ги спипаш на местопрестъплението — повтори Болд. Щеше му се приятелят му да чуе собствените си думи, да се сблъска с истинския им смисъл. — Кога по-точно? Преди да започнат? Или по средата? Кога? Помисли си по въпроса.

— Млъквай!

Очевидно се замисли върху казаното и Болд реши, че това е добре, защото човек с избухливостта на Страйкър трябваше непременно да бъде разубеден от подобни начинания.

— И защо искаш да я хванеш на местопрестъплението? Заради себе си или заради нея?

Здравата ръка на Страйкър беше изключително силна и когато замахна с нея и удари Болд, той залитна назад, спъна се в пръскачката, с която поливаше моравата, и с все сила тупна на земята.

— Виждаш ли? — попита Болд и седна на мократа трева. — Искаш тези представи да останат завинаги в съзнанието ти? Да те разяждат като червеи? Искаш ли го? Защото мога да ти кажа нещо по въпроса. Рано или късно те ще излязат на повърхността и в крайна сметка ще унищожат връзката ви завинаги. Не можеш да изличиш подобни неща от съзнанието си. Онова, което се каниш да направиш, е голяма грешка. Ако си достатъчно умен, ще се опиташ да стоиш колкото е възможно по-далеч от тях. Онова, което трябва да направиш, е да разговаряш с жена си. Да чуеш онова, което има да ти каже. Трябва да я накараш да седнете и да поговорите. Освен това си длъжен да приемеш онова, което ще ти каже — без значение какво е то. — Замълча за миг, а след това добави: — Защото точно в този момент тя може да е изпълнена с ненавист. Може би изпитва вина. И тук на помощ идва терапията — защото терапевтът няма да ви позволи да си играете игрички един с друг. — Болд се изправи. Страйкър приличаше на изгубено дете. — Ще ме послушаш ли, приятел?

Страйкър дълго време не му отговори.

— На теб какво ти пука? В твоето семейство всичко е наред.

— Бръснач, разбира се, че ми пука. Наистина!

Прокурорът се обърна и бързо се запъти към колата си.

Болд се затича след него.

— Майки…

— Майната ти! — Той се качи в колата.

— Майк, послушай…

Но Страйкър запали и потегли. Болд се спусна да го догони, като викаше името му, но скоро се отказа, осъзнал, че се бори за обречена кауза. Колелото на сина му бе захвърлено в азалиите. Той го извади, замъкна го в задния двор и го остави при другите играчки. Погледна с изумление огромната камара с играчки на детето.

Видя Лиз, която стоеше пред кухненския прозорец с Майлс на ръце. Момчето явно бе отказало да заспи. На лицето й бе изписана тревога. Той сви рамене. Тя повтори жеста в отговор.

— Трябва да вървя — напомни й Болд, когато влезе в кухнята.

Тя го обгърна с ръка и тримата се притиснаха един към друг. Майлс докосна лицето на баща си и едва не бръкна в окото му.

— Съжалявам, че трябваше да се занимаваш и с това — подхвърли Лиз.

— В случаи като този винаги има по няколко души, които не издържат на напрежението. Ама винаги!

— Няма значение… стига да не си ти! — отвърна тя и го притисна силно към себе си. — Ние сме късметлии — добави Лиз, но не направи опит да го погледне в очите. — Какво мислиш? За него?

— Не бих искал да съм на мястото на онзи мъж.

— Това би могло да ти създаде проблеми, нали? — попита жена му.

— Всичко е наред — отвърна Болд. Но тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не е точно така.

— Та-та? — Майлс протегна ръчички към баща си. — Разходка — неясно изрече той.

Болд го сложи на дясната си обувка, а детето обгърна крака му с ръчички.

— Отиваме на разходка — обяви Болд. Синът му, засиял от щастие, го погледна с безгранична любов. Болд започна бавно да го разхожда из кухнята, а детето се разкрещя от радост.

— Не го разсънвай твърде много — предупреди го Лиз, която знаеше, че след излизането на Болд тя ще трябва да понесе кошмара на умореното и превъзбудено дете.

Болд искаше това и само това: да стои в кухнята си в лятната вечер с тези двама души, да слуша радостните викове на сина си. Да се освободи от Консервния убиец и от Майкъл Страйкър, да забрави за огромното имение на Адлър. Да подражава на Скот Хамилтън, когато никой не го слуша.

Няколко минути по-късно той се приближи до колата си и потегли. Когато мина край една от къщите надолу по улицата и звукът от телевизора стана по-отчетлив, Болд изведнъж осъзна, че самият той е обект на смеха, който бе чувал през цялото време.