Без свидетели

Тридесет и седем

Докато хирурзите в медицинската клиника „Харбървю“ кърпеха рамото на Колфийлд, Болд и шестима други участници в операцията прекараха няколко часа в анализи и преценки. Под ръководството на Бърни Лофгрийн в лабораторията на втория етаж започна анализ на всеки един от шестдесет и един сладоледени продукта, извадени от хладилния камион.

Независимо от смазващата умора, походката на всички, които работеха на петия етаж, бе бодра и отривиста. В заседателната зала в Уестин бе свикана пресконференция, насрочена така, че репортаж от нея да бъде излъчен по новините в единадесет часа. На нея присъстваха над осемдесет журналисти и новинарски екипи. Капитан Ранкин, шефът на полицията и кметът на града отговаряха на въпросите и уверяваха обществеността, че този ужасен човек е бил задържан, че е била избегната касапница, която гражданите не биха могли да си представят и в най-лошите си кошмари, и че супермаркетите на Сиатъл отново са безопасно място за пазаруване.

Боби Гейнис, Джон Ла Моя, Фреди Гучиано и всички останали участници в операцията получиха шестнадесетчасова почивка, през която да се приберат у дома и да се наспят. Някои от тях се възползваха от нея, други — не.

Операцията на Колфийлд отне четиридесет и пет минути и завърши няколко минути преди шест вечерта. Главният хирург позволи на Болд и на един друг детектив да разпитат заподозрения, като единственото условие бе разпитът да не продължава повече от тридесет минути. Болд обаче възрази и в крайна сметка успя да убеди лекаря, че на разпита трябва да присъстват трима, дори четирима души. После се споразумяха, че на следващата сутрин ще проведат друг, по-подробен разпит. Макар че Колфийлд вече се бе отказал от правото си на адвокат, на сутринта щяха да му определят обществен защитник и делото щеше да попадне в ръцете на адвокатите. При черните дупки законът се спазваше до последната му буква.

В десет и тридесет същата вечер, въоръжен с касетофон и голяма чаша чай, Болд застана пред болничната стая на Колфийлд заедно с двамата униформени полицаи от полицейския участък на Сиатъл, които охраняваха стаята. Придружаваха го доктор Ричард Клемънтс и областния заместник-прокурор Пени Смит.

Болд искаше да получи пълни самопризнания и не смяташе да се задоволява с нищо друго. Бяха предотвратили опит за убийство, разполагаха с достатъчно косвени улики, които да представят убедително в съда, но едно самопризнание би сложило подобаващ край на това разследване. Клемънтс искаше да надникне в мислите на престъпника. Смит от своя страна държеше да е сигурна, че разпитът ще бъде проведен според правилата.

— Преди да влезем — възпря ги Клемънтс, — искам да сте наясно, че с неговия свят е свършено и той го знае прекрасно. Колфийлд продължава да обвинява Адлър — не нас, както ще имате възможност да се убедите — за всичко. А това е от изключително значение, защото ни предоставя възможност да достигнем до истината. Той ще ни я каже, без да иска. Колкото повече се опитва да я скрие от нас, толкова повече ще научим от него. Виждам, че не разбирате. Всичко ще ви стане ясно в процеса на разпита. — Той отвори вратата и тримата влязоха в стаята.

Колфийлд беше буден. Главата му бе подпряна с няколко възглавници, в бистрите му и ясни очи проблясваха гневни пламъчета. Стаята, обзаведена оскъдно само с най-необходимото, миришеше на спирт и дезинфектанти. При операцията бяха използвали само местна упойка, което означаваше, че заподозреният не е приемал медикаменти, които биха могли да омаловажат или анулират резултатите от разпита.

Болд включи касетофона и заговори с ясен и отчетлив глас — изреди мястото, на което се провежда разпитът, часа и имената на присъстващите.

Сивите като олово очи на Колфийлд пробягаха по тях. Човекът изглеждаше толкова нормален.

Клемънтс придърпа един стол и седна до леглото. Болд и Смит останаха прави.

— Нямам какво да кажа — информира ги Колфийлд.

Смит заговори първа:

— Желанието ви да ни сътрудничите във вашия случай би означавало смъртната ви присъда да бъде заменена с доживотен затвор.

— Искам да ме обесят — заяви Колфийлд, изумявайки както Болд, така и Смит.

Клемънтс се усмихна и тихо се обади:

— Разбира се, че искате.

Колфийлд го изгледа странно.

Клемънтс продължи.

— Но не и преди да очистите позора от името на Марк Мериуедър. Хмм? Помислете върху това.

— Вие знаете?

— Ние знаем всичко, момчето ми. И проявяваме силен интерес към господин Мериуедър.

Колфийлд го изгледа с любопитство. Очевидно се питаше доколко може да се довери на този човек.

— Глупости — най-сетне промърмори той.

— Мериуедър е станал жертва на заговор, синко.

— Не ме наричай така.

— Много добре. А как би искал да те наричам? Господин Колфийлд? Харолд? Хари?

— Остави ме на мира.

— Ако те оставя сега, адвокатите като нашата госпожа Смит ще те лапнат и с теб е свършено. Веднъж вече си минал по този път, Хари. Знаеш за какво говоря. Иначе не би се отказал от правото си на адвокат.

— Адвокатите са кръвопийци. — Той погледна директно към Смит. — Никакви адвокати.

— Нека да поговорим една минута за твоето обесване.

— Искам всичко да свърши.

— Разбирам. Но защо толкова бързо? Ами Марк Мериуедър?

— Той е мъртъв. Всичко свърши.

— Ти си го обичал.

— Той беше добър с мен.

— А те го разориха.

— Те излъгаха.

— Да. Знаем това.

Колфийлд леко се наведе напред. Болката в раненото рамо го накара да спре, но вратът му остана издаден напред.

Клемънтс продължи:

— О, да. Знаем за случилото се. Те затриха птиците. Платиха на хора, за да хвърлят вината върху Марк Мериуедър. — Той замълча за миг. — Накараха ви да избиете птиците.

На лицето на Колфийлд се изписа неописуема болка. Последното нещо, което Болд искаше, бе да изпита съжаление към това чудовище.

— Не беше лесно, нали? Да изколите всичките птици?

Колфийлд леко поклати глава. Сякаш изобщо не бе в стаята.

— Никога преди не беше виждал господин Мериуедър в такова състояние, нали?

— Толкова много кръв — прошепна Колфийлд.

— Той не беше на себе си.

— Той се промени.

— Да, клането на всичките онези птици го промени, нали? — После додаде: — Промени всички ви.

Колфийлд кимна.

— Ти обичаше тези птици.

Той кимна отново.

— Имаме нужда от помощта ти, Хари. Ако ни помогнеш, и ние ще ти помогнем. Сержант Болд знае всичко, което се е случило в „Лонгвю фармс“, но искаме да разберем за супата. Какво сложи в супата?

— Птиците не бяха болни.

— Знаем това. И ти обвиняваш господин Адлър.

— Те излъгаха за нас.

— Ами супата, Хари? Кажи ни за супата.

— Те натровиха птиците ни. Аз ги предупредих. Но те не ме чуха. — Очите му се изцъклиха, погледът му вече не бе насочен към Клемънтс, Болд или Смит, а прикован в някаква точка на отсрещната стена или тавана. Беше се отнесъл в някакъв негов си свят. — Помислих си, че холерата може би ще ги убеди.

— Ти си сложил холера в супата?

Той кимна.

Болд погледна към касетофона. Касетата все още не бе свършила.

Клемънтс забеляза погледа му и каза:

— Не те чух, Хари.

Хари Колфийлд продължи да се взира в стената.

— Имаме нужда от помощта ти, Хари.

— Направих го, защото те ни сториха зло. Направих го, за да им покажа, че е по-добре да ме послушат.

— Какво направи?

— Натрових супата.

Болд и Клемънтс се спогледаха. Ето го признанието — записано на лента при това.

Колфийлд отново се опита да седне, но пак бе победен от болката. Погледна ги и рече умолително:

— Защо не ми повярваха? Защо допуснаха да умрат всичките онези хора?

— Извинете ме — обади се Смит. Беше пребледняла, устните й трепереха. Мълчаливо се отправи към вратата и излезе от стаята.

— Разкажи ми за парите — подхвърли Болд.

— За какво говориш? — Колфийлд прикова пламналия си поглед върху Болд.

— За парите за откупа — напомни му сержантът. На лицето на Колфийлд се изписа пълно недоумение. Болд бе сигурен, че не се преструва.

— Ти си се побъркал. — Обърна се към Клемънтс и рече: — Всичките ченгета са откачени.

— А ти, Хари?

— Кой е този? — Колфийлд адресира въпроса към Болд. После рече на Клемънтс: — Ти си психиатър, нали?

— Какво изпитваш, когато мислиш за всичките тези убийства, Хари? Разкажи ми за убийствата.

— Питай Оуен Адлър. Вината не е моя.

— Разкажи ми за убийствата.

— Не съм убивал никого.

— Напротив, Хари. Ти уби дванадесет души, включително две…

— Не съм убивал никого! И не зная нищо за никакъв откуп и за каквото там ме питахте, по дяволите! — Последните думи бяха адресирани към Болд.

Клемънтс се приведе още напред, почти допря лице до неговото, и прошепна с искрен и приятелски тон:

— Ние те слушаме, Хари. Искаме да чуем всичко, което имаш да ни кажеш. Без значение какво. — Очите на Колфийлд се напълниха със сълзи. — Този свят не се е отнесъл добре към теб, синко, нали? — Този път Колфийлд не възрази срещу думата синко. Само поклати глава и сълзите се затъркаляха по лицето му. Клемънтс заговори сърдечно, но в гласа му се прокрадваха неестествени и мистериозни нотки. — Никой не иска да те чуе, нали? Зная какво означава това, синко. Повярвай ми! Наистина зная. Никой никога не слуша. — Колфийлд отново поклати глава. — Ти им разказа за случилото се в „Лонгвю“, но те не пожелаха да те чуят. Това честно ли е? Казал си им и за онова обвинение за притежаване на наркотици — о, да, четох молбата ти. Брилянтно изпипан документ, синко. Нещо, с което можеш да се гордееш. Изчетох го от начало до край. — Колфийлд простена. — Но никой не те слуша, нали? Казват ти да си вървиш. Гонят те. Отнасят се с теб като с дете. Но никога не те слушат, нали? — Клемънтс направи кратка пауза. — Никой не те е слушал така, както Марк Мериуедър навремето. А те ти отнеха Марк. Съсипаха живота му, нали?

Викът, който се изтръгна от гърдите на Колфийлд, сигурно се е чул в няколко от болничните крила. Пациентът отвори уста и започна да вие, вперил поглед в тавана, залюлял глава върху възглавниците. Доктор Ричард Клемънтс отметна глава назад, затвори очи и се заслуша подобно на оперен ценител, който се наслаждава на прекрасна ария.

— Аз те слушам! — извика Клемънтс по средата на един протяжен вой, но това само подтикна пациента да зареве още по-силно.

Болд погледна касетофона. Никой няма да повярва на това, помисли си той.

Сестрите рязко отвориха вратите, но Клемънтс вече бе вдигнал ръка, за да ги възпре и да ги накара да напуснат стаята. Болд дори не бе чул, че се приближават.

— Добре сме — информира докторът. — Само едно полезно за здравето разтоварване. — После се обърна към пациента. — Те те чуха, Хари. Видя ли? Сега вече те слушаме! И те чуваме!

Колфийлд спря да вие и отвори насълзените си очи. Болд си помисли, че Хари Колфийлд току-що бе направил съдбоносно пътуване, и те бяха станали свидетели на последните останки от здрав разсъдък. Клемънтс обаче изобщо не изглеждаше притеснен. Заради разтревожените сестри той се обърна към пациента:

— Ние сме добре, нали, синко? Сега сме по-добре, нали? — Погледна сестрите и додаде: — Видяхте ли? — Махна снизходително с ръка, за да ги отпрати, и довърши жеста, като изчетка някакви невидими прашинки от реверите на двуредното си сако.

— А сега да започнем от самото начало. Какво ще кажеш, синко? Всяко действие е предшествано от някаква мисъл. Можеш ли да ми кажеш кога за пръв път ти хрумна, че Оуен Адлър трябва да си плати за извършените престъпления? Кога те осени първото вдъхновение? А аз разполагам с всичкото време на света, синко. Всичкото време на света.

Клемънтс погледна към Болд и се усмихна широко.

Болд не беше съвсем сигурен кой от тия двамата е по-луд.

— Парите — повтори Болд.

— Не зная нищо за никакви пари — сърдито отвърна Колфийлд.

И Болд му повярва за втори път.

Той обаче не разполагаше с всичкото време на света. Грабна касетофона и тръгна направо към службата, за да прослушат записа и да го напишат на хартия.

Болд спа непробудно четиринадесет часа и се събуди в два часа след обяд. Хапна малко, обади се в службата и отново заспа. В единадесет през нощта беше напълно буден, а в главата му се въртяха най-различни мисли. Целуна заспалата си съпруга, преоблече се и отиде в службата. На смяна беше отрядът на Де Анджело. Всички го поздравиха за успешната акция и за изтръгнатото самопризнание. Отнасяха се с него като с герой, но Болд не се чувстваше такъв: изнудвачът, поискал откуп от Адлър, бе все още на свобода.

Обади се на Дафи, но не можа да я намери. Научи, че Корнелия Ули е получила обществен защитник. Вече бе станала част от системата.

Все още не бяха установили никаква връзка между Ули и Хари Колфийлд. У самия Колфийлд не бяха намерени никакви пари и кредитни карти, а и той категорично отричаше да знае нещо за изнудването — при положение че бе признал за хладнокръвно извършените убийства. Всичко това даваше на Болд основание да вярва, че Колфийлд няма никакво отношение към финансовата измама.

Той извади досието на Ули и задълбочено проучи миналите й арести: обвинения за участие в улични банди, продажба на наркотици и проституиране, които впоследствие са били оттеглени. Разгледа снимките от предишните арести — била е шестнадесет-седемнадесетгодишна. По онова време е била невероятна красавица. Сега, на двадесет и една, бе изгубила красотата си — животът на улицата си бе казал думата. Участието в банди се отразява най-зле върху младите момичета.

Болд проучваше съдържанието на досието, като хвърляше само по един бърз поглед на името на отдела и на офицера, водещ разследването — свръхпозната информация, с която всяко ченге се сблъскваше ежедневно и към която не проявяваше почти никакъв интерес. Един номер обаче привлече вниманието му. Едно малко номерче, напечатано преди години в съответната графичка. Толкова лесно можеше да бъде пропуснато. Едно малко късче информация, запазило се върху този формуляр. Вече повече от шест години. Полицаят, осъществил ареста, бе попълнил празната графичка: „Арестуващ офицер: 8165“.

Личният идентификационен номер, използван при измамата с банкоматите. Болд вдигна телефона с трепереща ръка, избра отново номера на Дафи, но тя отново не отговори. Наложи се да погледне в тефтера, в който бе записал необявения в указателя номер на Адлър. Натисна бутоните и го избра. Изчака няколко позвънявания преди Адлър да отговори и да предаде слушалката на Дафи.

— Имам нужда от теб — заяви Болд.

Крис Даниелсън спеше, когато Болд запали лампата в стаята му. Дафи и дежурната през нощта сестра вървяха след него. Болд се обърна към сестрата, посочи другото легло в стаята на Даниелсън и нареди:

— Той да бъде преместен оттук. Веднага.

Сестрата отвори уста да възрази, но Болд вече си бе имал достатъчно разправии с нея на сестринския пулт и му бе дошло до гуша.

— Махнете този човек от стаята! Веднага!

Сестрата измрънка нещо, но се подчини. Извини се на болния съквартирант на Даниелсън, сложи го на количка и го изведе в коридора, а Дафи затвори вратата на стаята.

— Имам нужда от точни отговори, Крис.

Той все още изглеждаше полузаспал.

— Сержант?

— И Матюс — оповести присъствието си Дафи.

— Само след минута ще ни изритат оттук — все още не ни е позволено да те виждаме — но въпросът не може да чака до сутринта. Ще ми помогнеш ли?

— Давай! — Даниелсън тръсна глава, премигна енергично и протегна ръка към една картонена чаша, пълна с ледена вода, която поемаше през сламка.

Болд му я подаде и Даниелсън отпи глътка.

— Ти си взел досието на Колфийлд от Костницата, без да се разпишеш в дневника, и това е станало един ден преди да го идентифицираме. Когато разбра, че го търсим, ти го върна. Трябва да зная защо.

Вратата щеше да се отвори всеки миг.

На лицето на Даниелсън се бяха появили нови бръчки, в очите му се четяха болка и пълно изтощение. Една специална конструкция държеше завивките над стомаха му, а краката му бяха на екстензии, в двата края на които висяха две големи тежести. Гласът му беше дрезгав и безжизнен.

— Сдобих се с данъчните справки за служителите в „Лонгвю фармс“. Колфийлд имаше досие. И отидох да го намеря.

— Но защо? — предизвикателно попита Болд. — За пари?

— Пари? — Крис като че ли не можеше да повярва на ушите си. — За да разреша черната дупка, как защо? — Човекът бе твърде уморен и натъпкан с твърде много медикаменти, за да може Болд да се надява да прочете нещо по изражението му.

— Предложили са ти работа извън полицията — продължи да настоява Болд.

— Не е вярно. — Даниелсън го погледна в очите. — Аз исках твоята работа.

Под прозореца проблесна светлина, чу се сирената на пристигаща линейка. Лъчът от фаровете й освети лицата им.

— Повече от теб самия исках да разреша този случай. Работех върху него ден и нощ… освен когато не ми се налагаше да се занимавам с твоята бумащина. Едно изпълнително и прилежно негро, което седи зад бюрото си и оставя на белите момчета да вършат истинската, опасната работа. Не и това негро, сержант. Не, по дяволите!

— Нещата изобщо не стоят по този начин.

— Така ли?

И двамата едновременно повишиха гласове и започнаха да си крещят. Дафи ги прекъсна и двамата и ги скастри сурово:

— Преминахте границата! Дръжте се прилично.

Болд рядко изпускаше нервите си и му бяха нужни няколко секунди, за да се овладее. Той погледна часовника си — скъпоценни секунди.

Дафи се обърна към ранения полицай:

— Илейн Страйкър.

Даниелсън я погледна.

— Едно от тези неща, които просто се случват. Изобщо не се гордея с онова, което сторих. Тя е самотна и отдавна вече е забравила какво всъщност означава любовта.

— А после се появява тази черна дупка — продължи да го притиска Дафи.

— Както вече ви казах, изобщо не се гордея с онова, което стана. Излиза, че Майкъл Страйкър говори прекалено много, а жена му знае всичко, свързано с това разследване… става така, че аз проявявам по-голям интерес към разговорите в леглото, но тя не се оплаква.

— Колко си романтичен — сряза го Дафи.

— Платих си за стореното, Матюс. Искаш ли да си сменим местата? — Той извърна глава към ъгъла на стаята, където, подпрян на стената, стоеше сгънат инвалиден стол.

Дафи потрепери.

— Вижте, Страйкър беше напълно превъртял по отношение на Лони… Илейн. Изобщо не разсъждаваше нормално. Аз ходих при него за разрешение да изискам банковите извлечения на „Ню Лийф“ — той отмени проверките — но на него изобщо не му хрумна да ти се обади и да провери дали казвам истината.

— Намерил си доказателства за платен подкуп — заключи Дафи.

— Не, не можах. Пипали са много предпазливо. А и аз не хранех особени надежди да намеря писмено доказателство. Вече се бях досетил кой е платил подкупа, но не можех да го докажа. Затова смених подхода.

— Слушаме те, Крис.

— Проверете стенографските записи от процеса на Колфийлд. Доказателствата не са били особено убедителни. Но по онова време обществеността бе силно настроена срещу наркотиците — достатъчно бе само да се спомене думата кокаин и заподозреният получава дълга и предълга присъда. И на какви доказателства бе изграден случаят? На някакво обаждане, получено от арестуващия офицер. В крайна сметка цялото разследване е почивало единствено на това анонимно обаждане. Значи едно анонимно позвъняване и Колфийлд е отстранен за четири години. Били са сигурни в благоприятния изход, защото ченгетата от наркоотдела никога не разкриват имената на информаторите си. Но ако прочетете внимателно стенограмата, ще забележите, че арестуващият офицер — някакво ченге на име Дънъм — се е държал доста нервно на свидетелската скамейка. И защо ли? Защото всъщност не е имало никакво обаждане. Всичко е било нагласено предварително. И Колфийлд станал жертва на хитра постановка.

— И?

— Само че преди да стигна до Дънъм, Страйкър стигна до мен. Трябва да е проследил Лони — Илейн — до хотела.

— Но ти си подозирал някого?

— Няма да е честно да ви кажа името му. Така и не можах да докажа нищо.

— Кени Фаулър. — Болд услужливо подхвърли името. И продължи: — Номер на значката 8165.

Дафи го погледна изумено.

Очите на Даниелсън заблестяха. Той се поколеба за миг, кимна едва-едва и започна да обяснява.

— Пет години е бил партньор на Дънъм в отдел „Углавни престъпления“. След това постъпва на работа в компанията „Ню Лийф“. Дънъм се прехвърля в наркоотдела. Не се справя добре с новата работа, изобщо не знае как да подходи към случаите. И изведнъж прави голям удар: пипва Хари Колфийлд с няколко килограма висококачествен прашец. Познай къде започва работа четири месеца по-късно? С двойна заплата и два пъти по-дълъг отпуск?

Болд се прегърби и подпря ръце на леглото.

— Исусе! — После продължи с тих, изпълнен с разкаяние и чувство на вина глас. — Аз съм виновен за случилото се с теб, Крис. — Никой не каза нито дума, докато Болд не заговори отново. — Подозирах, че си откраднал онова досие. Не исках да се занимавам с вътрешно разследване по средата на цялата тая бъркотия с черната дупка. Помолих Фаулър да те постави под наблюдение. Не исках да ангажирам униформени полицаи. Той ме излъга относно онова, което е изровил за теб. Очевидно е разбрал, че не си само изповедник на Илейн Страйкър, и се е досетил, че спиш с нея.

Последва друго дълго мълчание. Чуваше са само тихото бръмчене на машините около леглото, но на Болд звукът му се струваше оглушителен. Искаше да получи прошка от човека срещу себе си, но съзнаваше, че е невъзможно.

— Адвокатът й е тръгнал — информира ги областният заместник-прокурор Пени Смит.

— Ще го чакаме ли? — попита Болд.

— Никой не може да я накара насила да разговаря с теб — изтъкна Смит. — Можеш да я притиснеш, но тя не е длъжна да говори.

— Ясно.

Смит много внимаваше да не показва прекалено ясно одобрението си спрямо онова, което правеха.

— Не разполагате с много време. — Обърна се към Дафи с молба. — Ако някой случайно те попита, можеш да кажеш, че си ми отстъпила кабинета си, където съм останала, докато вие двамата бяхте вътре при заподозряната, нали?

— Доколкото си опомням, това почти отговаря на истината.

Болд и Дафи тръгнаха бързо надолу по коридора.

— Имам идея. Просто ме подкрепи — помоли го тя и го погледна в очите миг преди той да протегне ръка, за да отвори вратата.

— С теб съм — обеща Болд.

— Ако играта позагрубее, тя ще проговори. Обзалагам се. Но гледката може да стане доста неприятна.

— Струва ми се, че едно такова отношение ще й подхожда напълно.

Двамата влязоха в стаята за разпити. Дафи връхлетя решително през вратата, без дори да си направи труда да я затвори, и изкрещя на заподозряната:

— Стани от стола! Веднага!

Корнелия Ули беше облечен в оранжев затворнически костюм, а лицето й бе уморено и изпито след двете нощи прекарани в ареста. Тя мигновено се изправи.

— Ела тук! — Дафи посочи края на масата. — Ето тук.

Ули застана в края на масата за разпити. Изглеждаше разтревожена.

Дафи започна:

— Нека сега да си изясним едно нещо — ако откажеш да ни сътрудничиш, животът ти ще стане много труден. Ще отидеш там, където жените правят разни неща на млади момичета като теб — все неприятни неща, за каквито не си и чувала досега — а пазачите правят още по-лоши неща и никой не им търси отговорност за нищо. Държиш си устата затворена… освен ако някой не пожелае да я използва за нещо. Това е първата ти възможност. Другата ти възможност е да си отвориш същата тази уста пред мен. И то веднага. В момента не става дума за някакво си обвинение за притежание на наркотици, което би те отстранило за две годинки. Сега няма ала-бала. И въпросът не опира до някаква си карта за банкомат, уредена от някакво си твое приятелче. Защото смятаме да повдигнем обвинение в убийство първа степен. А това ще е краят на твоя жалък и мизерен живот, Корнелия… освен ако не ме послушаш и не направиш точно онова, което ти казвам.

— Нямам какво да ти кажа.

Дафи хвърли един разгорещен поглед към Болд, после се обърна към заподозряната и нареди:

— Подпри се на масата!

— Няма да го направя — възрази Ули.

Дафи силно удари с ръка по масата и жената се стресна.

— Подпри се на масата.

— Хайде, давай — подкани я Болд.

Ули неохотно подпря длани на масата.

— И ръцете до лактите — заповяда Дафи. — Добре. Сега разкрачи крака. Още. Мърдай! Добре.

— Е, как ти се струва? — попита Дафи, отстъпи встрани и се загледа в профила на младата жена така, сякаш съзерцаваше рисунка.

Болд, който нямаше и най-малка представа с какво точно се съгласява, побърза да каже:

— Мисля, че имаш право.

Дафи застана зад изнервената до краен предел Корнелия Ули, обгърна я с ръце, като внимаваше да не я докосва, и се наведе над нея в провокативна поза, която беше повече от красноречива. После предизвикателно завъртя бедра и прошепна с интимен глас:

— Напомням ли ти за някого?

— Махни се от мен.

— Не съм върху теб. И той не беше. Но беше в теб.

Болд се почувства като идиот, когато най-после осъзна какво става: Жената, която бяха видели в апартамента на Кени Фаулър. През онази нощ, през която Дафи си бе взела стая в хотела и бе стояла в мрака пред прозореца.

Без да променя интимните нотки в гласа си, Дафи продължи да шепне:

— Видях ви двамата заедно.

Главата на Ули подскочи.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не мисля, че ти хареса особено — продължи Дафи, а после додаде съвсем тихичко: — С каквото и да разполага срещу теб, вече не може да го използва. Ние ще го скъсаме, ще го изгорим, ще направим каквото кажеш. Нямаме интерес да те съдим.

— И всичко, което трябва да направя, е да пропея, така ли? Забрави за това.

Първата пукнатина.

Болд се намеси:

— Говорим за повдигане на обвинения в изнудване и съучастие в убийство. Ще прекараш остатъка от живота си зад решетките. — После добави: — Знаем, че си била ти.

Вратата рязко се отвори и някакъв сърдит мъжки глас нареди:

— А сега се махайте оттук!

Беше адвокатът на Ули. Той веднага се приближи до клиентката си и ги остави да затворят вратата на излизане.

От другата страна на стъклената преграда Ули, адвокатът й и Пени Смит чакаха нетърпеливо Дафи и Болд, които разговаряха оживено през последните няколко минути.

Опитвайки се да подреди доказателствата, с които разполагаха в някаква стройна система, Болд каза:

— Фаулър беше един от малкото хора, запознати подробно със случая, и затова е знаел как да формулира искането за откупа така, че да го припишем на Колфийлд.

— Но се провали — в искането за откупа изобщо не се споменаваше нищо за вината на Адлър — нещо, което обезпокои както мен, така и доктор Клемънтс.

— Ние очаквахме искания за откуп. И той просто ни даде онова, което искахме.

Дафи погледна Ули през преградата и гордо поясни:

— Всъщност най-напред жестовете й привлякоха погледа ми. Когато започна да кръстосва из стаята, осъзнах, че я познавам. Тогава седях в онази хотелска стая и ги наблюдавах часове наред. Трябваше ми само известно време, за да направя връзката.

Болд заговори цинично:

— Двамата в онзи апартамент — точно срещу нас…

— Той й беше ядосан за нещо. Може би изобщо не е трябвало да се появява в дома му. Изчука я набързо на масата в трапезарията, за да я накара да си плати, и я отпрати.

— Истински принц — отбеляза Болд, отвори вратата и двамата се присъединиха към останалите.

Адвокатът на Ули се оказа млад евреин на име Карсмън, който току-що бе завършил юридическия факултет. Беше неугледен като неоправено легло. Гласът му беше пронизително висок и писклив. Адвокатчето се считаше задължено да оспорва всяка думичка, произнесена от Болд. Пени Смит, която се държеше най-професионално, издърпа Карсмън, за да си поговорят в коридора, а след като се върнаха в стаята за разпити, той изведнъж престана с възраженията. Непрекъснато си водеше записки и от време на време подаваше по някоя бележчица на разколебаната си клиентка.

Болд подаде на Ули досието с арестите й.

— Номер на значката 8165. Значката е принадлежала на детектив Кенет Фаулър. Той те арестувал за участие в банда, а по-късно към теб било повдигнато обвинение за убийство втора степен. След това обвинението било оттеглено поради липса на доказателства.

— А ние те видяхме в апартамента му преди няколко вечери — заяви Дафи.

— Майната му — процеди заподозряната, провеси нос и уморено поклати глава.

Болд изпита истински триумф. Но лицето му си остана непроницаемо. Безизразно. Уморено.

— С какво те държи в ръцете си, Корнелия? — попита Дафи.

Момичето запелтечи:

— Един видеозапис. От проследяване. Бях седемнадесетгодишна.

— Секс? — попита Дафи.

— Убийство — убедено заяви Болд.

— Не отговаряй! — намеси се Карсмън.

Болд продължи:

— Лестър Гамон. Осемнадесетгодишен. Намушкан седем пъти.

Корнелия Ули се подчини на адвоката си, макар че не сваляше поглед от Болд.

— Кара ме да върша някои неща за него от време на време. И аз изпълнявам.

— Като през онази вечер? — попита Дафи.

— Я си го начукай! — яростно възкликна Ули. — Какво знаете вие за живота на улицата? Нека да ви кажа нещо — там трябва да правиш услуги на хората, ако искаш да те оставят на мира. На улицата всичко е съвсем просто. И опира до първичното оцеляване. Ти и съвършената ти прическа и парфюма, с който си се окъпала… — Тя изгледа Дафи с презрение. — Направо ми се драйфа от теб.

Дафи се изчерви, но впрегна цялата си забележителна воля и сила, за да сдържи гнева си.

— Значи си правила услуги на Фаулър — повтори Болд.

— Като тази история с банкоматите. Да.

— Не казвай нищо повече! — посъветва я адвокатът й.

— Млъквай! — озъби му се Корнелия.

— Не мога да те защитавам, ако…

— Млъквай! — Обърна се към Болд и заговори: — Ходех там, където ми кажеше. И правех онова, което ми нареждаше. — Погледна Дафи. — И ти си права. От време на време ме чукаше. А на мен наистина не ми харесваше особено. Но това не е нещо ново за мен. Той го прави още от времето, когато беше ченге. По онова време имаше много момичета като мен. Ако Кени те арестува, отиваш да работиш при него. И тогава всички обвинения отпадат. Лесна работа. Сега разбирате ли защо се страхувам от ченгетата? Всичко започна, когато бях на петнадесет години и избягах от къщи с една банда. Кени обаче ме хареса. Просто извадих лош късмет. — Тя като че ли се извиняваше на Дафи. — Човек с времето свиква с хората като Кени Фаулър. Защото другата алтернатива е още по-страшна. Именно затова Кени и другите успяваха да ни държат в ръцете си. Защото да правиш услуги на разни хора, е далеч по приятно, отколкото да спиш под мостовете, скрит от вятъра в мукавен кашон. Да се влачиш с отрепките от бандата. Да си инжектираш опасни наркотици. Човек, който не го е изпитал, не може да го разбере.

— Права си — заяви Дафи, която, преодоляла личната си неприязън, се зае да установи някакво разбирателство със заподозряната. А и чудесно знаеше за какво й говори момичето. Приятелката й Шарън бе минала по пътя на Ули. Дафи знаеше всичко за живота на улицата, но нямаше да й го каже, нямаше дори да направи опит да се защити. И Болд й се възхищаваше заради това.

— Значи той ти даде картата за банкомата — предположи Болд.

— И номера на сметката. Казваше ми от кои автомати да тегля пари. Много изгодна сделка. Даваше ми по стотачка на вечер.

— Много щедро от негова страна — изкоментира Болд.

— Достатъчно, за да преживявам — сломено отвърна Ули.

— Сержант? — Пени Смит го помоли да излязат за кратко съвещание в коридора.

Дафи остана при заподозряната.

Смит заговори:

— Така, както стоят нещата, в момента разполагаме само с нейната дума срещу тази на Фаулър. Разполагате ли с някакво друго доказателство, че са действали заедно? Защото искам да те предупредя, че нито един съдия няма да я хареса като свидетел. Дали Фаулър още държи парите? Няма начин. Отървал се е от тях в момента, в който пипнахте момичето. Той е бил ченге, нали? Познава правилата на играта. Вероятно е имал някакъв план — неслучайно е използвал именно нея. Права съм, нали? Ще се заема със случая, ако държиш на това. Ще поговоря с по-големите началници, за да сондирам почвата. Но ако питаш мен, тази история вони. Тя е млада. Освен това има причини, сериозни причини при това, да мрази Фаулър и да иска да му навреди. А това веднага ще излезе в съда. Не е убедително, сержант. Матюс не би могла да се закълне, че именно това момиче е било в апартамента на Фаулър през онази нощ.

— Но ние разполагаме с личния идентификационен номер на сметката. Разполагаме с доказателства за извършени предишни арести — възрази Болд.

— Банковата сметка е била открита от нея. Използвала е номера на значката на Фаулър, за да му навреди, в случай че бъде пипната. Както и стана в действителност. Показвам ти как могат да бъдат изтълкувани думите й в съда. Казвам ти, че момичето не струва като свидетел. Ти решаваш. Кажи ми какво искаш да направя. — Тя го погледна в очите.

— Мразя адвокатите — осведоми я Болд.

— Аз — също. — Тя се усмихна. — Всичките ми приятели са ченгета.

Той й върна усмивката.

— Какво предлагаш, съветнико?

— Предлагам да я екипираме с микрофон и да я пуснем при Фаулър. Ще й обещаем присъда до шест месеца с възможност за предсрочно освобождаване при добро поведение. Карсмън ще направи задно салто от радост, ако успее да сключи сделката. А Фаулър ще си остане в дранголника докато побелее.

— Ти наистина ли вярваш, че Кени Фаулър ще посмее да се приближи до тази жена? — невярващо попита Болд. — Няма начин, по дяволите! Да я убие може би, но не и да… — Той изведнъж млъкна.

— Какво има? — попита го тя.

— Може би ще позволим на Фаулър да поработи за нас. Струва ми се, че ни го дължи.

Болд помоли техниците да проверят колата му за подслушвателни устройства, преди да откара Дафи до Алки Пойнт. Паркира така, че да имат изглед към водата и към групата младежи, които играеха волейбол под последните лъчи на залязващото слънце. Слава богу, в колата не бяха намерени микрофони.

Преди години едно тяло, изхвърлено на брега, бе променило едно разследване, а заедно с него и живота им. Болд неслучайно бе паркирал именно тук.

— Не мога да искам това от теб, Дафи.

— Не го прави тогава. — Вече знаеше. Но се бе съгласила на разходката с кола, така че може би имаше някакъв шанс да я убеди. Тя погледна през прозореца. — Не го прави. Моля те — повтори му.

— Трябва да се върнеш да живееш там, ако искаме планът ни да успее. Ще напишем някои реплики, които двамата с Адлър ще трябва да произнесете. Ще трябва да поразклатим водата. В противен случай ще забележи стръвта.

— Съзнаваш ли какво точно искаш от мен?

— Зная какво искам — онова, което не зная, е как ще се почувстваш. И не съм сигурен, че аз самият бих могъл да го направя.

— А Уотсън и Молдър — те също ще ме видят, ако нещата се развият така, както си ги планирал. В тоалетната, под душа… За бога, Лу!

— Ние му дадохме затворническата снимка на Колфийлд, Дафи. Знаем, че я е показал из преработващите предприятия, из складовете. В някой момент все някой трябва да го е разпознал. Колфийлд е бил редовен снабдител на компанията. Фаулър обаче е задържал тази информация за себе си с една-едничка цел — да може да продължи играта с изнудването. Той е толкова виновен, колкото и Колфийлд. Ако искаме да го тикнем в затвора заради стореното от него, имаме нужда от неоспорими доказателства. Трябва да започнем от самото начало и да докажем, че Кени Фаулър — поради собствената си алчност — е позволил отравянията на хора да продължат. За да успеем да направим това обаче, трябва да го пипнем заради откупа. Искаш ли да съм максимално откровен? — изгледа я Болд. — Да ти кажа право, не се впрягам толкова заради изнудването. Но не мога да му простя отнетите човешки животи. Не мога да му простя напрежението, на което бяхме подложени само заради неговата алчност. Той заслужава повече от едно перване през ръцете. И да… означава, че ще трябва да си свалиш дрехите. Ще трябва да вършиш всички онези дълбоко лични неща, които вършим всеки ден от живота си. Да, ще трябва да ги правиш така, сякаш не знаеш, че те наблюдават камери, а микрофони записват всяка произнесена от теб дума. А аз… аз наистина не зная как човек би могъл да направи това. Но зная, че и ти не по-малко от мен искаш да го пипнем — в противен случай не бих те молил да го направиш.

Тя въздъхна и плъзна нокът по таблото.

— Благодаря ти, че не ми каза, че той вече е видял всичко това — че разполага с мои записи — така че какво толкова? Благодаря ти още, че не ми каза, че съм достатъчно силна, за да издържа. Мога да ти кажа, че не съм в настроение да оценя точно такива откровения. Не можем да сме сигурни дали притежавам такава сила, докато не опитам — ако опитам. Затова всякакви размишления в тази област биха били само празни приказки, целящи да ме манипулират. — Тя се подсмихна и додаде: — Това е по-скоро от моята компетентност, отколкото от твоята. Бих могла да проваля всичко, Лу. Благодаря ти още, че не спомена директно показанията на онзи свидетел от доковете. Ние знаем, че Фаулър е получил потвърждение за самоличността на Колфийлд, но изобщо не е реагирал. Това го прави съучастник във всичките извършени престъпления.

Болд не си даваше сметка, че Дафи е чела доклада.

— Както решиш — рече той. Сърцето му обаче биеше учестено, защото му се струваше, че тя като че ли вече е взела решение.

— Изискват прекалено много от нас — промълви Дафи и здраво стисна устни, сякаш се опитваше да се пребори с емоциите си. — Даваме толкова много от себе си, а получаваме толкова малко в замяна. Медиите ни разкъсват на парчета. Шефовете от шестия етаж непрекъснато ни мелят сол на главите. И какво получаваме насреща?

— Студена пица и „Малокс“ — отвърна Болд.

Тя се разсмя горчиво.

— Да. Облагите на професията.

— Точно така.

Вятърът подухна над водата, във въздуха се завъртяха прашинки пясък, хората, които играеха волейбол, прикриха очите си с ръце.

— Когато бях тийнейджър, като повечето момичета на тази възраст, исках да стана филмова звезда. Тогава смятах, че е съвсем лесно. Човек трябва да е много предпазлив с мечтите си. Защото някой ден може да се сбъднат.

— Ако ще го правиш, трябва да си убедена в това. Нищо няма да се получи, ако се чувстваш притисната до стената. Трябва да го накараш да повярва, че всичко, което казваш, всичко, което става в дома ти, е истина.

— Работа както винаги — презрително заяви тя.

Той остави думите й без коментар.

— Ще го направя — обяви Дафи. Погледна го студено и продължи: — Но поради мои си причини, Лу. Поради мои лични причини.

Всички го наричаха Уотсън, а той се разпореждаше из „Техническите служби“ сякаш бе единствен господар на отдела, което в действителност не бе истина. Наричаха го Уотсън от толкова много години, че Болд вече не си спомняше истинското му име. Беше плешив и носеше очила, имаше дебели червени устни и хората често го мислеха за по-малкия брат на Бърни Лофгрийн. Ако нещо се задвижваше с електричество, тогава Уотсън можеше да го построи, модифицира, възпроизведе или приспособи по някакъв начин.

Уотсън и най-добрият му техник, един мъж на име Молдър, прекараха два последователни дни на една малка яхта, закотвена встрани от къщите лодки на езерото Юнион. Двамата се редуваха да инсталират оборудването и да ловят риба на кърмата — за да не се набиват на очи — и събраха върху себе си завистта на целия отдел.

Двете най-трудни представления бяха изнесени от Дафи Матюс и Оуен Адлър, които само дето не се изчукаха пред камерите. Според предварителния сценарий те обсъдиха случая с Ули, а Дафи даде ясно да се разбере, че заподозряната с всеки изминал ден узрява за идеята за сътрудничество с полицията. Дафи се къпеше, бръснеше си краката и си миеше зъбите както обикновено, а Уотсън се придържаше до буквата на инструкциите и никога не свързваше мониторите с камерите в спалнята и банята.

Използваната технология бе изключително сложна, но техниците се постараха да я разяснят пред Болд като пред лаик. Системата за наблюдение на Фаулър работеше на принципа на инфрачервени и радиочестотни импулси, като по този начин се избягваше необходимостта от прокарване на кабели. Сигналите от микрофоните и камерите се предаваха чрез радиовълни до място, което, по преценка на Уотсън, се намираше на около четвърт миля от къщата на Дафи. Най-вероятно ставаше дума за друго подобно жилище във водата, но възможно бе да се използва моторно превозно средство или лодка. Специалистите подозираха, че получените сигнали се записват на това място, макар че не изключваха възможността те да се предават по телефона до някоя охраняема зала в „Адлър Фуудс“ или пък до апартамента на Фаулър. Никой не можеше да твърди това със сигурност, докато не се извършеше внимателно претърсване на въпросните помещения. Самата техника не беше много по-различна от оборудването за наблюдение, използвано от полицията. Единствената разлика бе, че Фаулър бе подходил изключително сериозно и прецизно към наблюдението на къщата, а и освен това бе внедрил свръхмодерни дигитални технологии, които принудиха Уотсън да се обърне към ФБР, за да вземе назаем някои устройства.

На Уотсън и хората му им бяха нужни двадесет и няколко часа, за да идентифицират различните използвани честоти, и да се вмъкнат по трасето на сигналите. Сега вече всичко, което Фаулър виждаше и чуваше, се записваше и в закотвената наблизо лодка, на която си почиваха двама от най-бездарните рибари в света. По-важното обаче бе, че при даден сигнал Уотсън можеше да заглуши сигналите, постъпващи от жилището на Дафи, и да ги замени с друг запис, оставяйки по този начин Фаулър с погрешното впечатление, че къщата е празна, и то в момент, когато в нея ще кипи особено оживена и трескава дейност. Това беше ключовият момент в плана на Болд, без който не можеха да са сигурни в успеха. На Уотсън му бяха нужни почти седемдесет и два часа, преди да сметне, че е готов, макар че никой не можеше да гарантира със сигурност, че измамата ще бъде осъществена.

На четвъртия ден от подготовката сутрешните вестници и местни радио- и телевизионни станции разпространиха новината, че Корнелия Ули се е съгласила да сътрудничи на властите и като свидетел на обвинението да разкрие пред съдебните заседатели името на човека, запланувал и осъществил изнудването на Оуен Адлър. Цитираха се думите на областния заместник-прокурор Пенелоуп Смит, която твърдо вярваше, че с помощта на показанията на Ули щатът ще представи убедителни доказателства. Посочи още, че поради съображения за сигурност, свидетелката е била скрита на сигурно място, така че нищо да не може да застраши както намерението й да даде показания, така и обвинителната стратегия на щата.

В един и половина през нощта — доста преди новината да се появи на първите страници на вестниците — един тъмносин седан без отличителни белези спря на алеята, която водеше към къщата на Дафи. Двама цивилни полицаи слязоха от колата, внимателно обиколиха района, а когато пет минути по-късно се върнаха при колата, и двамата докладваха, че наоколо е чисто. Задната врата на колата се отвори и от вътре излезе дребна фигурка, придружавана от едър като мечок мъж. Двамата бързо тръгнаха към къщата на Дафи. Входната врата рязко се отвори и те влязоха вътре без всякакви обяснения и запознанства. Само миг по-късно синята кола отпраши по пътя.

Дафи затвори вратата и я заключи.

— Добре ли мина всичко?

— Чудесно — отвърна Болд.

Корнелия Ули свали качулката на анцуга си и тръсна глава.

— Мислех, че отиваме на хотел — оплака се тя.

— Това ще си помислят и всички останали — заяви Болд. — Вестникарите ще започнат да претърсват всички хотели, мотели и странноприемници, разположени на един час път с кола от съда. Но една плаваща къща в Лейк Юнион, само на пет минути от центъра? Тук си в по-голяма безопасност, отколкото в кой да е хотел. Къщата е подсигурена с чисто нова охранителна система и…

— Истинска полицайка ще те наглежда и ще се грижи за теб.

— Ами телевизия?

— Телевизор има в спалнята, а тя е твоя, докато всичко това приключи.

— Добре, съгласна съм. — Корнелия Ули обиколи къщата. Оглеждаше обстановката, докосваше някои предмети, радваше се на гледката. — Къщата е убиец — доволно заяви тя.

— Да се надяваме, че не е — отвърна Дафи. — И нека още отсега си изясним нещо: Аз не съм ти прислужница. Ще си поделим миенето на чинии, готвенето и чистенето.

— Забрави за това.

— Това не подлежи на преговори. Ако предпочиташ, можеш да се върнеш в затвора и да поемеш всички произтичащи от това рискове.

Болд се зае да спусне щорите и пердетата.

— Освен това не можеш да излизаш навън — назидателно продължи Дафи. — Кварталът е малък и всички се познаваме. Решихме да не разполагаме наши хора в района, защото сметнахме, че появата им ще бъде твърде подозрителна и вероятно в крайна сметка ще ни принуди да те преместим оттук. А ние не желаем това. И ние се безпокоим относно евентуално изтичане на информация. Само няколко души знаят къде се намираш в момента и на всички тях може да се вярва безусловно. — Болд продължи да се занимава с щорите. — Няма да излизаш навън, няма да използваш телефона, няма да вдигаш щорите. Не желаем да поемаме никакви рискове. И запомни, всичко, което правим, е заради теб, а не заради нас.

— Глупости — възрази жената. — Правите го, за да изпея всичко. Така ще можете да тикнете Кени Фаулър в затвора. И не ми пробутвайте повече подобни фъшкии.

Корнелия Ули не знаеше нищо за плана на Болд, но за негова голяма радост, тя, без да си дава сметка дори, се справяше съвършено с предвидената за нея роля.

В продължение на ден и половина двете жени живяха заедно — понякога в конфликти, друг път в хармония, но Дафи през цялото време носеше оръжие или го оставяше най-много на една ръка разстояние.

Болд и хората му бяха екипирани с някои от цифровите технологии за комуникации, използвани при операцията с банкоматите, които елиминираха всяка възможност за електронно подслушване. Официално обаче полицията изобщо не се занимаваше с този въпрос. В действителност най-изявените детективи от отряда, в това число Гейнис и Ла Моя, следваха внимателно режисирания сценарий, в който Корнелия Ули бе единственият участник, неподозиращ нищо за ролята си. Поради риска от евентуално наблюдение вече бе решено, че капанът ще бъде заложен след смрачаване.

През втората вечер от затворничеството на Ули Дафи седеше и нетърпеливо очакваше момичето да влезе в банята. Както обикновено, Дафи бе въоръжена със слушалки и радиопредавател.

Ули бе пристрастена към телевизията и почти не се отделяше от телевизора в спалнята. Болд се възползва и от този й навик при съставяне на плана за действие. Диуретикът, който пуснаха във вечерята й, им гарантираше чести посещения в тоалетната. В един момент тя все щеше да посети и банята — нещо, което беше от съдбоносно значение за успеха на акцията. По-важното бе, че тя, вярна на себе си, щеше незабавно да се върне при телевизора и забавните програми, които толкова обичаше. И нямаше да има време да се мотае на долния етаж и да проверява гардеробите. Което бе от изключително значение, защото през тази вечер гардеробите щяха да крият не само палтата на стопанката.

На Дафи обаче й се струваше, че времето се влачи едва-едва. Най-накрая Ули слезе от спалнята — очевидно не бе изключила телевизора, защото от спалнята долиташе музика — прекоси дневната и влезе в банята. Дафи веднага скочи и се залови за работа.

Бързо се приближи до входната врата и я отключи. Едновременно с това деактивира охранителната система и предаде уговорения сигнал — три натискания на предавателния бутон на радиостанцията й. После се спусна към задната врата и я отключи. Всичко това й отне само няколко секунди.

Слава богу Ули винаги миеше ръцете си, след като бе използвала тоалетната. Шумът от течащата вода послужи като предупреждение за Дафи.

Трите бързи пиукания по радиото бяха сигнала, който всички очакваха. Болд, Ла Моя и Гейнис, всичките облечени в черно, излязоха от каросерията на един камион и бързо се спуснаха по пристана към най-отдалечената къща. Едновременно с това монотонният глас на диспечера, който отекваше в слушалката на Болд, го информираше за всеки ход на Кени Фаулър. В момента Фаулър се намираше в апартамента си в другия край на града.

Уотсън, който се намираше на борда на малката лодка, също получи сигнала на Дафи. За него това беше знак, че трябва да заглуши предавателните устройства на Фаулър и да му пусне предварително направените записи. Точно поради тази причина Дафи остана близо до задната врата — в тази част на къщата не бяха монтирани камери за наблюдение. В един момент скритите камери показваха действителното положение вътре в къщата, а в следващия момент реално предаваха единствено микрофона и камерата, които следяха уриниращата Корнелия в тоалетната. Останалите показваха само звуци и образи от празните стаи.

Точно през тези няколко скъпоценни мига Болд и хората му тихо проникнаха в къщата — Болд и Гейнис влязоха през входната врата и я заключиха след себе си. Няколко секунди по-късно Ла Моя се появи през задната.

Ла Моя зае позиция в гардероба до задната врата.

Болд се натъпка в гардероба до предната врата.

Боби Гейнис се спусна към стълбището и се скри на малката площадка пред спалнята.

Дафи чу шума от водата в банята.

Задейства отново охранителната система и лампичката светна червено.

Погледна към всекидневната. Част от сакото на Болд се подаваше през недобре затворената врата. Той като че ли не забелязваше.

Не разполагаше с време. Уотсън я бе предупредил, че трябва да се върне на екрана от същото място, от което бе излязла. Не можеше изведнъж да се появи по средата на стаята в момент, в който всички камери отново работеха нормално.

Много й се искаше да оправи сакото на Болд, но нямаше избор — върна се на мястото си до задната врата и натисна три последователни пъти бутона на радиопредавателя си.

Уотсън, с оросено от пот чело, стоеше до помощника си на малката лодка. Двамата с Молдър, чиито пръсти не спираха да летят по клавиатурата пред него, очакваха сигнала на Дафи. Радиото изпука три пъти.

— Готов ли си? — попита Уотсън.

Молдър кимна.

— Едно, две, три!

Двамата натиснаха бутоните едновременно. Видеокамерите в къщата отново започнаха да предават на живо. Но сега в къщата вече имаше трима полицаи.

Уотсън спокойно заговори в микрофона:

— Вече предаваме на живо.

Ули излезе от тоалетната в момента, в който Дафи чу потвърждението на Уотсън и се върна отново на екрана. Сърцето й биеше до пръсване. Изобщо не бе предполагала какво огромно напрежение влече след себе си участието й в тази операция.

Сякаш по даден знак телефонът иззвъня. Дафи отговори с типичния отегчен маниер, с който винаги се обаждаше по телефона, макар нито за миг да не забравяше за електронните устройства, които улавят всяка нейна дума.

— Ало?

— Аз съм. — Беше лейтенант Фил Шосвиц. — Имаме нужда от теб тук. Спешно е — изслушването е издърпано напред. Има решение показанията й да бъдат изслушани утре сутринта. Смит иска да разговаря с теб.

— Но аз…

— Става дума за двадесет минути, не повече. Зная, че ще се наложи да я оставиш сама, но по-добре е така, отколкото да изпращаме човек да я пази и да привличаме вниманието на съседите. Заключи добре и включи охранителната система. Правила си го и преди. Нищо няма да се случи.

— Но аз наистина не смятам, че…

— Ако не решим този въпрос сега, на сутринта ни очакват големи проблеми. Веднага идвай тук. — После додаде: — Никой не може да влезе в къщата ти, без да разберем. Ще поставя пост в кола без обозначителни знаци на „Феървю“. Те ще реагират при необходимост, но не искам да се приближават особено до дома ти.

— Да, сър.

Тя затвори и се обърна към Ули.

— Трябва да отида в града.

— Глупости.

— Трябва да отида. Ти ще си добре. Ще заключа и ще задействам алармената система след мен. Няма да се бавя повече от половин час. — После додаде: — И друг път съм излизала за храна.

Дафи се обърна и видя разширеното от напрежение око на Болд, което надничаше от дрешника. Смаяна от изненада, тя побърза да се овладее. Болд не можеше да се извърти в ограниченото пространство и да освободи сакото си, без да вдигне някакъв шум. Нито пък можеше да затвори вратата на гардероба, без да бъде чут.

— Но не и вечер — оплака се Ули.

— Заповед. Трябва да се подчиня.

— Половин час, не повече — заяви Ули, но думите й прозвучаха като молба.

— Мислех, че не обичаш ченгетата — припомни й Дафи и се приближи до гардероба.

— Харесва ми пистолетът ти. Предполагам обаче, че няма да ми го оставиш.

— Всичко ще бъде наред. — Припомни й кода, макар че Ули бе използвала охранителната система и преди. — Заключи след мен.

— Не — саркастично възкликна момичето. — Май ще я оставя отключена, за да може Фаулър да влезе съвсем спокойно.

Дафи застана до вратата на гардероба и възкликна:

— О, по дяволите, за какво ми е това палто? — После натисна вратата и я затвори. От процепа на пантите остана да стърчи само едно малко триъгълниче от спортното сако на Болд.

Болд не обичаше особено затворените, причиняващи клаустрофобия пространства. Беше толкова едър, че дори предните седалки на колите му се струваха прекалено тесни. Времето се нижеше мъчително бавно. Непрекъснато следеше часа, като натискаше лампичката на часовника си марка „Касио“.

Четири минути след излизането на Дафи Болд чу тихия глас на диспечера:

— Заподозреният излиза от дома си. Повтарям: излиза от дома си.

Съвсем съзнателно бяха оставили на Фаулър съвсем кратко време, в което да отреагира, защото знаеха, че никой не би могъл да остане абсолютно неподвижен в тесен и тъмен гардероб повече от тридесет минути и защото се надяваха, че, притиснат от времето, той ще трябва да предприеме бързи и може би дори необмислени действия. Това бе и причината, поради която Шосвиц спомена пред Дафи за променената дата на процеса.

— Заподозреният се движи на изток по „Дени уей“ — предупреди диспечерът.

Над главата му проскърцаха дъските на пода — Ули беше в спалнята и гледаше телевизия и изобщо не подозираше, че Боби Гейнис се спотайва в сенките само на няколко метра от нея.

Болд непрекъснато получаваше съобщения от екипа, който следеше Фаулър. Той се приближаваше към къщата, а когато най-после зави на север и пое към езерото, Болд разбра със сигурност, че се е запътил към тях. Седем минути.

— Заподозреният пристигна на местоназначението — съобщи спокойният глас на диспечера.

Болд имаше чувството, че не би могъл да издържи дори още миг без въздух. Бутна вратата на гардероба и я открехна съвсем лекичко — осигури си достъп на чист въздух и малка пролука, през която да наблюдава какво става в стаята.

Около три минути по-късно задната врата се отвори. Кени Фаулър разполагаше с ключ за ключалките, които собствените му хора бяха монтирали. Той натисна специалния код, който изключваше алармената система, без да се въвежда личният идентификационен номер на собственика — практика, въведена от компаниите за случаите, в които клиентите им забравяха собствения си идентификационен номер. После затвори вратата и отново задейства алармата.

Точно в този момент Корнелия Ули бе намалила звука на телевизора заради някаква реклама, а Кени Фаулър успя да стъпи на същата проскърцваща дъска, която го бе забъркала в такива неприятности при последното му посещение в дома на Дафи. Ули се спусна надолу по стълбите и се провикна:

— Какво? Ти май промени решението си?

Фаулър застана в полезрението на Болд. Облечен беше с тъмнозелено шушляково яке. Ули не се виждаше.

— О, майната му! — стъписано възкликна тя, когато го видя.

— Успокой се! Не съм тук да те убивам. — Гласът му бе лишен от всякакви емоционални нотки.

— Глупости!

— Никакви глупости. — Той извади пачка пари — двадесетдоларови банкноти. — Ще те измъкнем оттук.

— Какво имаш предвид?

— Давам ти право на избор — спокойно поясни той. — Или получаваш веднага самолетен билет и три хиляди долара, или утре сутринта заставаш на свидетелската скамейка.

— Няма да е утре сут…

— Млъквай! Не разполагаме с време, Корни. — Фаулър очевидно изпитваше някакви чувства към тази жена. Болд изобщо не бе предвидил това. — Значи утре заставаш на свидетелската скамейка и забравяш всичко. Никакви банкомати. Никакъв Кени Фаулър. Никакви показания. Откупът е бил изцяло твоя идея. Мога да те науча как да направиш така, че думите ти да прозвучат убедително. Направи каквото ти казвам, а аз ще ти дам тридесет хиляди долара, когато излезеш от затвора.

— Никога няма да изляза.

— Четири години. Може би шест. И тридесет хиляди, когато те пуснат на свобода. Ще депозирам половината от тази сума на твое име, преди да застанеш на онази скамейка.

— Значи да поема целия удар върху себе си.

— Нещо такова.

— Исусе! — промълви тя.

Болд изведнъж осъзна, че тя сериозно обмисля предложението.

Болд протегна ръка и натисна два пъти бутона на радиостанцията си. Чу, че Гейнис се размърда на горния етаж. Видя, че Фаулър, който вероятно бе доловил движението на Ла Моя, рязко се обърна. Болд отвори с един замах вратата на гардероба и излезе с насочено оръжие.

Корнелия Ули изпищя.

Фаулър, смаян от изненада, понечи да извади оръжието си.

— Ние сме трима, Кени! Пусни пистолета! — предупреди го Болд.

— Горе ръцете! — обади се Ла Моя, застанал точно зад него.

Гейнис се спусна бързо по стълбите и дръпна Ули, за да я предпази.

Фаулър поклати глина. Бавно седна на пода — само на няколко сантиметри от стълба, в който Дафи бе ударила главата си.

— Но как? — попита той, вперил поглед към стената и една от скритите си камери.

— Разполагаме с най-съвременна техника — обясни Болд, цитирайки думите му, изречени по друг повод.

Фаулър беше като замаян.

Ла Моя се обади:

— Ей, сержант, как ти се струва това: Тази вечер двамата с теб излязохме от гардероба.