Без свидетели

Двадесет и три

Същия този четвъртък вечерта Ла Моя спря пред къщата на Болд, защото знаеше, че сержантът го очаква. Болд излезе, преметнал сакото си през ръка, а с другата се опитваше да натъпче ризата в панталона си. Цял облак нощни пеперуди се тълпяха около лампата на верандата. Други техни посестрими бяха обсадили уличната лампа, под която Ла Моя бе спрял колата.

Ла Моя го пресрещна на вратата и му подаде едно листче, на което с нечетлив почерк бе надраскан адрес, намиращ се изненадващо близо до тях. Болд си спомняше този квартал от един друг случай, който би предпочел да забрави час по-скоро.

— Дикси?

— На път е. Хората му ще го чакат там.

— Бръснача?

— Оставих му номера на клетъчния ти телефон.

Ла Моя му подаде телефона и Болд разсеяно го пъхна в джоба на сакото си. Опипа вътрешния си джоб. Пистолетът му беше на мястото си.

Болд провери внимателно дали е заключил външната врата. Двамата мъже бързо се запътиха към колата.

— Кой е приел съобщението? — попита Болд.

— Кой друг би проявил такъв интерес към черна дупка като тази? Холивуд, сержант — рече Ла Моя, забелязал недоумяващия поглед на Болд. — Даниелсън.

Секунда по-късно Ла Моя вече бе в колата. Погледна към Болд и се провикна:

— Идваш ли?

Болд стоеше като закован, подпрял ръка на вратата на колата. Дафи бе споменала, че е хванала Даниелсън да подслушва. На Болд това никак не му хареса.

— Сержант?

Болд влезе в колата.

— Добре ли си?

— Натисни газта — нареди Болд. А иначе се славеше като човек, който редовно кара със скорост по-ниска от тридесет мили в час.

Къщата беше паянтова, на два етажа, почти долепена до къщите от двете й страни. Улицата се изкачваше стръмно нагоре и Ла Моя качи предните гуми на тротоара, преди да спре колата. Няколко циментови стъпала, а след това и две-три дървени отведоха Болд до площадката пред входната врата, където го очакваше Даниелсън, седнал на верандата. Бърни Лофгрийн и екипът му останаха на улицата в очакване да бъдат повикани.

След тях пристигна колата на съдебния лекар — лимоненозелена камионетка без отличителни знаци. Едва ли би се намерил човек, който да хареса точно този нюанс на зеленото. С камионетката обикновено превозваха трупове, но понякога я използваха за превоз на лабораторните техници. Болд осъзна, че суматохата се увеличава и сухо нареди на Ла Моя да разчисти някои от превозните средства, за да не привличат толкова силно вниманието на хората от съседните къщи.

— Трябва да приключим тук възможно най-бързо. Ако се появи някой любопитен съсед, никой да не отговаря на въпросите му. И наистина имам предвид никой!

— Ясно! — отсече Ла Моя. Погрижи се заповедта да стигне до всички и отново се върна при Болд, който тъкмо се приготвяше да влезе.

Болд и Ла Моя надянаха прозрачни ръкавици.

Болд натисна предната врата, но тя се оказа заключена. Даде знак на Бърни Лофгрийн и само след няколко минути един от помощниците на Лофгрийн отключи задната врата.

Болд даде знак на Ла Моя да влезе пръв. Младият детектив отвори вратата, надникна вътре и се провикна:

— Скъпа, върнах се.

Въздухът в къщата се стори на Болд потискащо тежък. И това не се дължеше на миризмата на повръщано — Болд се бе погрижил за това и бе размазал малко „Викс“ под носа си. Когато влязоха, подаде тубичката на Ла Моя и той последва примера му. Тежестта, която тегнеше във въздуха и го притискаше, се дължеше на чувството за провал, което не го напускаше. Още четири човешки живота. Четири жертви като Слейтър Лоури.

Философските разсъждения не бяха в стила му, но сега се обърна към Ла Моя и рече:

— Смъртта докосва всички ни по някакъв начин, но убийството оставя неизличим отпечатък върху живота и съдбите на хората. След двадесет години всеки нормален човек би забравил хората, споминали се от естествена смърт, но не и онези, които са станали жертви на убийство.

— Струва ми се, че си прав — кимна неуверено Ла Моя, който не бе съвсем сигурен какво да каже в отговор.

— Ако мислех, че ще има някаква полза, ако сега се закълна пред теб, че това ще са последните жертви на този убиец, щях да го направя.

— Ако притежаваше такива способности, щеше да носиш тюрбан на главата си, а не полицейска значка.

Масата бе подредена за четирима — по приборите личеше, че е била готова за закуска, не за вечеря. По всяка вероятност някой бе приготвил масата за утрото, което така и не бяха дочакали. Печката бе чиста, в миялната машина имаше съдове, които щяха да бъдат анализирани в лабораторията.

Двете бани — на долния и на горния етаж — изглеждаха зловещо. Хората наистина са били много зле и на края вече никой не е имал сили да почисти. Болд си представи как се събуждат с остри болки в стомаха — първо децата, а след това и родителите. Дикси ги бе информирал, че това се е случило от два до шест часа след поемането на храната. А когато болките се засилили, родителите сигурно са се притеснили и са започнали да обсъждат идеята за постъпване в болница. Гърчели се от стомашните спазми. Децата плачели от болка. Болд не можеше да си представи страха, обхванал ги в мига, в който осъзнали, че всички са болни, без дори да знаят от какво. Силно повръщане. Диария. Убийствено главоболие. Някой — бащата или майката — се затичал към колата. Помислил да се обади на 911, но после решил, че ще се справят и сами.

Обаче не успели.

Най-отгоре в торбата за боклуци, годни за рециклиране, Болд намери две смачкани кутийки от готовите месни манджи на „Адлър“. Улики за лабораторния екип на Лофгрийн, който след малко щеше да нахлуе в къщата.

Случилото се в тази къща неминуемо щеше да стигне до пресата и да се превърне в сензация. Не можеше да се скрие трагичната смърт на едно цяло семейство. Болд вече мислеше върху някакво правдоподобно обяснение, което Дикси и щатското управление на ХЕИ да предложат на медиите. Смяташе се, че семейството е вечеряло навън — в ресторант, който все още не бе уточнен. Симптомите, наблюдавани при починалото семейство, не се различаваха особено от симптомите, характерни за натравяния от E.coli. На пръв поглед диагнозата изглеждаше напълно правдоподобна. А за Болд това бе единственият начин да скрие истинската причина за смъртта на тези хора, за да се опита да предпази обществото от други подобни натравяния. Обществеността на Сиатъл вече бе отчасти претръпнала — и по-рано бяха възниквали натравяния с E.coli — за да приеме обяснението. Болд съзнаваше, че не би могъл вечно да залъгва населението с една такава история, но можеше да спечели няколко дни… дори и седмица, ако извади късмет.

Стаята на момичетата — те очевидно бяха живели в нея заедно — го покруси напълно. Малко плетено столче, на което седеше парцалива кукла. Завивките бяха отметнати настрани — по всичко личеше, че майка им им е помогнала да станат от леглата. И вече не са се върнали в тях. Хората на Дикси ги бяха напъхали в черни найлонови чували, с цип по средата. Масата за закуска бе подредена, но само след няколко минути и закуската щеше да се озове в черните торби.

Веднъж, когато беше дете, Болд се бе опитал да помогне на една ранена лястовица. Уплашената птичка обаче се бе опитала да избяга от ръката му, а той, в опит да я задържи, я бе стиснал толкова силно, че бе пречупил вратлето й. Спомни си как държеше птичето върху протегната си длан, подхвърляше го нагоре във въздуха и му се молеше да полети. Взимаше го и отново го подхвърляше. И така, докато разплаканата му майка не дойде при него и не го накара да престане.

Макар че се бе опитала да го убеди в противното, той знаеше, че бе убил, стараейки се да помогне. Сега се чувстваше по същия начин. Болд се отпусна на пода на малката розова стая и затвори вратата, опитвайки се напразно да намери малко покой.

Страйкър пристигна по-късно. Вонеше на алкохол и изглеждаше малко пиян. Размаха пейджъра си под носа на Болд и изломоти:

— Това шибано нещо е пълен боклук.

— Той е — рече Болд и кимна по посока на къщата.

— Работа на господин Колфийлд?

— Точно така.

— Що се отнася до мен, всички жени са боклуци — прочувствено заяви Страйкър.

— Друг продукт на „Адлър“. Този път месна консерва. — Болд осъзна, че думите му не стигат до съзнанието на Страйкър.

— Обвързват те с вериги. Пречат ти да разсъждаваш нормално.

— Четиричленно семейство. Всичките са мъртви, Бръснач.

Протезата на Страйкър яростно издрънча.

— Мъртви? — Очевидно само тялом стоеше пред Болд.

— И четиримата. Изчакали твърде дълго, преди да решат да потърсят лекарска помощ. Майката била добре известно време, но и тя се споминала. Лекарите казват, че може би е от скръб. Твърдят, че скръбта може да предизвика нечия смърт.

— Винаги умират невинни хора — оплака се Страйкър. — Разбираш ли за какво говоря?

— Не — честно си призна Болд.

— Е, майната ти тогава — заяви Страйкър. Заобиколи Болд, като умишлено го закачи с рамо, и влезе в къщата.

Болд изчака цели петнадесет минути, застанал под мрачното, облачно небе, което като че ли вещаеше дъжд. Група униформени полицаи се опитваше да държи на разстояние репортерите и фотографите. Зяпачите непрекъснато споменаваха думата E.coli. За момента всичко тече по план, помисли си Болд. Започваше да свиква с лъжите и се мразеше заради това.

— Вътре вони — констатира Страйкър, когато най-сетне излезе. — Все същото. Все същото!

— Имаме нужда от снимка на Колфийлд. В щатското управление на затворите би трябвало да разполагат със снимка от досието му.

— Нямаш нужда от мен, за да я получиш.

— Ще бъде по-лесно, ако ти го направиш. Искам да получа всичко, което имат за Колфийлд, но бих предпочел да не се знае, че аз съм човекът, направил искането. Ти и бездруго постоянно правиш такива запитвания.

— До утре сутринта ще ги имаш. — Страйкър си записа нещо. Първият признак на трезв разум.

— Май си обърнал няколко, а, Бръснач?

— Ей, аз не съм на повикване. По дяволите! Илейн изобщо не се прибира у дома. И защо да не пийна?

— Само не се забърквай в неприятности.

Страйкър се славеше с навика си да предизвиква тридесетгодишни мъже на юмручен бой с една ръка — и обикновено побеждаваше. Понякога пропускаше предизвикателството. Просто избухваше и нападаше първия човек, изпречил се на пътя му.

— А, ето го и него — рече Страйкър, забелязал Даниелсън, който ядосано се взираше в Болд през прозореца на една паркирана кола. — Оная заповед за обиск сигурно е свършила работа, а?

— Каква заповед? — попита Болд. — За Холи Макнамара?

— Клептоманката? Не, по дяволите. Имам предвид неговата заповед, на Даниелсън. За данъчните документи на „Лонгвю фармс“. Трябваше да се боря с нокти и зъби, за да ви я издействам. Ония момчета от данъчното имат задници като на катерици — нищо не можеш да пъхнеш в тях.

Болд положи неимоверни усилия да прикрие изумлението си. Отклони поглед встрани, сякаш продължаваше да разглежда къщата.

— Заповед за проверка на данъчните декларации — повтори той.

— Точно така. Искали сте да научите имената на хората, работили във фермата. Така сте попаднали на името на Колфийлд. Нали? И всичко това благодарение на мен. И на Даниелсън, може би — или той просто е изпълнявал заповеди? — Сръчка Болд твърде силно с металната си протеза. — Би могъл да ми благодариш за услугата. Няма да се оплача.

— Да, благодаря ти, Бръснач. — Болд едва успя да произнесе думите.

— Не е нужно да си чак толкова възторжен! — саркастично рече Страйкър.

— Не. Винаги съм ценил помощта ти. Наистина. — Този път гласът на Болд прозвуча по-убедително, макар цялото му внимание да бе съсредоточено върху профила на Даниелсън. — Данъчните декларации на „Лонгвю“ — повтори той.

— Точно така, по дяволите! Някой път трябва да се опиташ да се пребориш с онези от данъчното. Изобщо не е забавно. Можеш да си сигурен в това.

Болд накара Ла Моя да го откара в града. Слезе от колата, преди да е спряла напълно, и бързо тръгна към вратата на управлението. Детективът се провикна след него:

— Ей, чакай малко!

Болд не можеше да чака. Затича се надолу към сутерена, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Преди да стигне вратата, вече държеше в ръка ключа за Костницата. Отключи вратата, а после и решетката. Без да се оглежда, намери ключа за осветлението.

Само с няколко крачки се озова до познатия рафт. „КОЛ“…

Този път беше там: полицейското досие на Харолд Емерсън Колфийлд. Беше поставено точно на мястото му.