Без свидетели

Двадесет и седем

— Ще те чакам на стълбите, които водят към къщата за гости в парка. Никакви светлини. Ще се видим там.

Връзката се разпадна. Дафи затвори телефона и погледна часовника. Дванадесет през нощта. Оуен бе поел риска да й телефонира. Този факт сам по себе си бе красноречиво доказателство за състоянието му, а страхът, който се долавяше в гласа му, й каза повече, отколкото би искала да знае. Тя скочи от стола, бързо закопча дънките си и заряза документа, върху който работеше. Това бе писмената декларация, с която изискваше банковите извлечения за „Ню Лийф“ и която двамата със Страйкър бяха обсъдили в най-големи подробности по телефона. За да отбележи мястото, до което бе стигнала, Дафи насочи писеца на молива към последната фраза. Труден за проследяване.

Излезе от къщата, внимателно включи алармената система, заключи и бързо се упъти към колата си.

Обезумяла от притеснения заради странните нотки, които бе доловила в гласа на Оуен, тя заобиколи езерото, прекоси моста Фримънт, насочи се по Лиъри и Маркет към Шилшол Марина, влезе в парка, пое по криволичещите алеи, докато най-накрая стигна до поляната за пикник вляво от алеята. Паркира колата в сенките и едва когато излезе навън и се потопи в мрака, си даде сметка, че е съвсем сама. Огледа се за миг, за да се ориентира, позволи си кратък миг на страх — дърветата около нея тънеха в тъмнина, а до имението имаше още доста път. Мисълта, че има пистолет, не й донесе кой знае какво успокоение. Никога не бе възприемала оръжието като решение на даден проблем. Ако имаше избор, щеше да предпочете да влезе през парадния вход на имението на Адлър. Но Адлър не можеше да си позволи да бъде забелязан с представител на полицията — заплахите бяха безпрекословни в това отношение — и тя се почувства задължена да се промъкне през задния вход… точно както я бе помолил. Освен това трябваше да го направи така, че да не бъде забелязана от никого.

Двамата с Оуен няколко пъти бяха излизали на дълги разходки през гората и се бяха спускали до същата тази поляна за пикник, а и още по-надолу към пътя и към жилищните блокове, които се извисяваха като нежелани наематели на самия бряг в близост до пристанището. Дафи никога не се бе разхождала по тъмно — не и сама — никога не се бе изкачвала по стръмните стълби, които водеха към имението. Само бе слизала по тях.

На връзката с ключовете й бе привързан и силен прожектор под формата на химикал и въпреки изричните заповеди на Оуен да избягва светлините, тя се почувства изкушена да го включи. Винаги носеше малка дамска чанта със себе си — заради оръжието и картата. Чантата й обикновено висеше преметната през рамо. Тази вечер обаче я носеше закрепена за колана на джинсите си.

Тези стълби — най-стръмните в целия парк — не бяха поддържани, откакто градската паркова управа бе отказала да изпълнява тези си задължения преди няколко години. Като причина управниците бяха посочили бюджетните ограничения, но всъщност бяха вбесени от Адлър, който бе оспорил правото на минаване през собствеността му. Оуен от своя страна твърдеше, че стълбището е било затворено, след като двете страни са успели да се споразумеят извън съда. В резултат на това споразумение и липсата на каквато и да било поддръжка, невероятно стръмните, опасни и изронени стъпала бяха обгърнати от всевъзможни увивни растения и храсталаци. На някои от най-коварните и стръмни участъци стълбите бяха оградени от ръждясал парапет, който обаче не изглеждаше особено надежден.

Дафи се приближи и започна трудното изкачване. Беше по-светло, отколкото бе очаквала. Напредваше бавно, често спираше, за да си поеме дъх и да укроти бесния ритъм на сърцето си. На половината на пътя й се прииска да се бе опитала да промени мястото на срещата.

Когато спря да си почине за трети път, първо почувства, а след това и чу някакво движение навътре в гората. Силно разтревожена, Дафи изведнъж осъзна, че не е сама.

— Ало? — импулсивно извика тя, а после се наруга наум заради непредпазливостта си. Независимо от всички подозрения, които изпитваше от две седмици насам, тя все още не можеше да започне да разсъждава като жертва. Винаги е била ченге и никога жертва. Няколко секунди по-късно започна да се изкачва отново, осъзнала, че неподвижният обект представлява по-лесна мишена. Хрумна й, че слизането по обратния път ще е много по-бързо от изкачването, но шумът, който бе доловила, идваше отдолу и малко вляво — човекът очевидно се движеше по същото стълбище и като че ли не беше много далеч от нея.

Дафи продължи да се изкачва безшумно, наострила слух. Опитваше се да убеди сама себе си, че шумът може да е предизвикан от елен, куче, че дори и катеричка. После рязко спря и го чу отново — само че този път беше над нея и малко вдясно и идваше от посока почти противоположна на предишната.

Колкото и да не й се искаше да го приеме, Дафи си даде сметка, че по всяка вероятност става дума не за животно, а за човек, и той, или тя, знае, че Дафи се изкачва по стълбите.

Психологът у нея осъзна, че страхът може да бъде победен само чрез приемане на реалността такава, каквато е. Да се противопоставиш на страха означаваше да се поддадеш на параноята и ужаса — а тя бе изпитала това през последните няколко седмици. Постара се да изпъди всички мисли от съзнанието си, позволи на страха да се загнезди в гърдите й. Нямаше избор — трябваше да продължи нагоре. Изпита желание да се разкрещи, но вместо това, събрала цялата си енергия, се затича нагоре по стъпалата. Тичайки, отвори чантата си, извади пистолета и докосна с пръст предпазителя, за да се убеди, че е спуснат. За нея оръжието беше средство за защита. А защо не и средство за сплашване на врага!

Скоро нормализира дишането си и плавно се понесе по спираловидното стълбище. Очите й, вече напълно привикнали с тъмнината, оглеждаха района за шубрак, в който да се скрие при необходимост, защото щеше да е повече от глупаво да заведе евентуалния преследвач до къщата за гости на Оуен. Не знаеше кой се промъква зад нея, но смяташе, че възможностите са три: репортер — и това й се струваше най-вероятно; човекът, който я следеше от известно време насам; и третата възможност бе Хари Колфийлд. Изведнъж осъзна, че е твърде вероятно именно Хари Колфийлд да я е следил и наблюдавал през цялото това време и тази догадка я зареди с нова енергия.

Стъпи на едно прогнило стъпало, кракът й хлътна в дупката и тя рухна по очи. Намираше се на сравнително равна площадка. Ослуша се, долови стъпките на преследвача съвсем близо зад нея и се шмугна в храсталаците. Беше съвсем близо до върха, оставаха й още само четиридесетина метра, но теренът беше изключително стръмен, а стълбището се промъкваше между една V-образна скала и предлагаше единствения път към върха.

Дафи се скри зад един кедър, внимателно измъкна ключовете от джоба си, като насочи цялото си внимание към закрепеното към тях фенерче.

Преследвачът й напредваше нагоре по стълбите и сега се намираше само на двадесетина метра от нея. Дафи си представи района, който бе прекосила току-що, вдиша дълбоко няколко пъти, за да успокои нервите си, и се зае внимателно да обмисли бъдещите си ходове.

В следващия миг долови нечие накъсано дишане и забързани стъпки. После настъпи абсолютна тишина. Чуваше единствено кръвта, която шумеше в ушите й. Ръцете й се разтрепериха, самоувереността започна да я напуска. Тя отново позволи на страха да изпълни гърдите й, почувства демоничното му присъствие и ръцете й се успокоиха.

Колко близо до нея беше той?

Мисълта още не бе изчезнала от главата й, когато само на няколко метра от нея се появи заплашителен мъжки силует, който продължи да се прокрадва крадешком нагоре по стълбището. Той също изглеждаше нащрек — даваше си сметка, че я бе изгубил.

Тя рязко се изправи и с невероятна сила и бързина го изрита в коляното, заби дясното си рамо в гърдите му и го събори върху мръсната площадка. Без да губи нито миг, Дафи високо и авторитетно изрецитира думите, които се казваха в подобни ситуации:

— Полиция! Въоръжена съм! Не мърдай! — Запали фенерчето и нарочи светлината към него.

Той лежеше по очи. В ръцете си не държеше оръжие, а стискаше удареното си коляно. Заради нея бавно разтвори ръце и заприлича на птица, която разперва криле след сън.

— Спокойно — измърмори той. — И аз съм от добрите.

Дафи познаваше този глас, макар че в момента не можеше да каже на кого е. Продължи да го осветява.

— Макензи? — Бившият детектив Макензи от „Углавни престъпления“. Сега на работа при… — Мак? — отново попита тя, макар да бе очевидно, че е именно той. Отстъпи крачка назад, свали оръжието и го прибра в чантата си. — Защо ме следиш?

— Да те следя? — попита на свой ред той, като смени ударението. Внимателно разтри коляното си и седна. — Не се надценявай. — Отново опипа коляното си и възкликна: — За бога, Матюс, можеше да го счупиш!

— Какво пра…

— Аз ли? Ти какво правиш тук? Аз патрулирам в този участък. Кени е разположил по един патрул в четирите страни на имението. Имаш късмет, че не се падна на Дъмбо — досега да ти е счупил ключицата.

— Патрулираш?

— Той е шефът, Матюс. По дяволите, та той дори не знае, че обикаляме. Но ние си гледаме работата. — Той се изправи и се отупа. — Поне тези, които останахме — саркастично додаде той. — Ако още не си разбрала, някакъв смахнат пробива дупки в консервите със супа. А наше задължение е да му попречим да направи една дупка и в тялото на шефа. Comprehendo?

— Да убие Оуен?

— Това е една от целите му, нали? Да не започнеш сега да ме замайваш с психологическа плява и да твърдиш, че онзи тип ще играе по правилата? Не го прави, става ли? Не и пред мен. Прави се на доктор Рут13 пред някой друг.

Подготвена бе за всичко друго, но не и за появата на Мак Макензи и от изненада за миг загуби дар слово. Преди по-малко от година Фаулър го бе отмъкнал от отдела, примамвайки го с висока заплата, служебна кола и шестседмичен платен отпуск. Макензи беше добро ченге — или поне беше такова, докато работеше в полицията. Той беше жив пример за кампанията по промиване мозъците на държавните служители, предприета от частните компании.

— Какво точно правиш тук? — шепнешком я попита той, докосна ръката й и я накара да загаси фенерчето. — Искам да кажа… зная, че вие двамата… но си мислех… останал бях с впечатлението, че…

— Не става дума за това! — възмутено възкликна тя, осъзнала, че за извратеното съзнание на Макензи сексът изглеждаше единственото разумно обяснение. — Той ме извика спешно — поясни Дафи. — Не пожела да каже за какво става дума. И ако изпуснеш и една думичка за присъствието ми тук тази вечер, ще ти размажа и другото коляно.

— Ако ти кажеш на някого за случилото се, Матюс — предупреди я той, опитвайки се да защити своята мъжественост, — ще ти създам големи неприятности. И не си мисли, че говоря празни приказки. — Опипа коляното си и се убеди, че е здраво.

— Я иди да препикаеш някое дърво, Макензи. Направо се разтреперих от страх. — После додаде: — И не ме следвай повече! — Обърна се и се затича нагоре по стълбите.

Докато се приближаваше към върха, Дафи не спираше да се чуди защо изобщо не й бе хрумвало, че животът на Оуен може да е в опасност, защо подобна възможност не бе обсъждана по време на разговорите й с Клемънтс. Дали всички избягваха тази тема заради интимната й връзка с Адлър? Затича се още по-бързо, развинтеното й въображение се опитваше да намери обяснение за внезапното обаждане на Оуен. Дали не е бил нападнат? Това ли бе причината, поради която Макензи патрулираше из гората? Мисълта, че може да загуби Оуен я изпълни с ужас. Страхът й, че може да го загуби завинаги, за пореден път й даде да разбере дълбочината на чувствата, които изпитваше към него, показа й колко силна е любовта им. От самото начало на връзката им Дафи бе започнала да се крие, да се товари с допълнителна работа. Боеше се да се доближи твърде близо до него. Доброволните й дежурства в Убежището, отношенията с приятелките й също бяха пострадали. През цялото време мислеше за Оуен, но се опитваше да избяга от чувствата си. Сега обаче тичаше към него, разкъсвана от ужас при мисълта, че може да й се наложи да живее без него.

Дафи рязко отвори вратата на къщата за гости и забеляза характерния му силует, който се открояваше пред затъмнения прозорец, бързо прекоси стаята и се хвърли в прегръдките му.

— Слава богу! — прошепна тя.

Той я притисна силно към себе си, довери й, че с нищо не може да се оправдае раздялата им, сподели страховете си, че може да я изгуби, а тя се разсмя, когато си даде сметка, че двамата са се измъчвали от едни и същи мисли. Може би, помисли си Дафи, може би най-сетне бе познала любовта.

След няколко минути се умълчаха, опиянени от сигурността и спокойствието, което изпитваха, когато бяха заедно. Малко по-късно се откъснаха един от друг и Дафи неловко промърмори:

— Не ме повика за това.

— Но е приятно — призна той.

— Какво има?

— Той ми се обади. — Съобщи го толкова делово и спокойно, че Дафи в първия момент не схвана смисъла. Вгледа се в лицето му на слабата светлина, която идваше от къщата и проникваше през големия прозорец. — Не бях сигурен как да постъпя.

— Обадил ти се? — Макар да бе чула думите му съвсем ясно, професионалистът в нея се опита да спечели малко време, да анализира случилото се. Да го вмести в някой познат модел.

— Вдигнах телефона, след като иззвъня, но никой не се обади. При нормални обстоятелства щях да затворя — щях да реша, че някой е набрал грешен номер, че си правят шега с мен, или пък, че е някое приятелче на Корки, което е твърде срамежливо, за да заговори. Този път обаче не затворих. Знаех, че е той. Не ме питай как и откъде.

Тя внимателно се вгледа в лицето му, опитвайки се да прецени състоянието на духа му. Колко далеч би могла да стигне? Той изглеждаше разтърсен от случилото се, но нищо повече. Сега беше шансът й да чуе истината. Умът му не беше достатъчно бърз, паметта — не толкова бистра. Разкрасяване на истината, пропуски. Непрекъснато се сблъскваше с подобни неща при всички свидетели.

Адлър продължи.

— Аз съм, рече ми той. Факсовете. А аз не можах да отвърна нищо. Замръзнах от изненада. Участвал съм в десетки, може би дори стотици трудни и изнурителни преговори, но никога не съм се вкаменявал така. — Оуен изпита известно затруднение със следващите думи. — Каза ми, че съм му отнел всичко, което е обичал, че съм съсипал живота му, че съм лъгал и мамил прекалено дълго. Даде ми да разбера, че мога да сложа край на трагедиите. Но ако не успея, той ще ми отнеме всичко. Каза нещо от рода на: За теб е толкова просто да спреш. И въпреки това не желаеш да го направиш, нали? И знаеш защо, нали? И двамата знаем защо… — Гласът на Адлър потрепери и заглъхна. Той отмести поглед встрани. Лицето му се забули в сянка и Дафи не можеше вече да различава чертите му. Видя го само да хваща главата си с две ръце, като че ли изпитваше дълбок срам.

— Оуен?

— Той ме нарече страхливец… и аз съм такъв, разбира се…

— Това е абсурдно и ти го знаеш.

— Попита ме дали съм чул последните новини? Каза: Може да стане много по-лошо. И ще стане много по-лошо. Времето ти изтича — знаеш това, нали? Тик-так, тик-так, тик-так. Започна да тиктака като часовник, а после заяви: Ще стане твърде късно и няма да можеш да предотвратиш нищо. После затвори. Най-странното е, че през цялото време аз не казах нито дума. Той просто няма как да знае дали не е говорил с бавачката например.

Дафи усети ледена тръпка, която се породи в основата на черепа й.

— Сигурен ли си? — попита го тя.

— Не произнесох нито дума.

Тя го сграбчи за ризата, скочи от кушетката, хвърли се на пода и го дръпна заедно със себе си.

— Дафи! — опита се да възрази той, но тя го накара да замълчи и го поведе пълзешком през стаята към банята, която нямаше прозорци. Затвори вратата след тях, заключи я и запали слабата нощна лампа, която придаде бежов оттенък на белите стени. Дрехите й бяха мокри от изтощителното изкачване по стълбите.

— Какво правиш? — нежно я попита той и се ухили, развеселен от постъпката й. После погали кичур от косата й, който бе паднал върху очите й.

Тя го погледна възбудено. В очите й напираше страх. Бръкна в малката си чанта и издърпа антената на клетъчния си телефон. После го попита:

— Как е разбрал, че ти си на телефона, Оуен? — Набра телефонния номер прекалено бързо и допусна грешка. Наложи се да набира отново. После сърдито повтори въпроса си: — Как е разбрал?

Устата на Адлър увисна от изумление.

— През тунела ли дойде? — попита Дафи.

Но той отново не съумя да отговори.

Навремето Адлър бе закупил два парцела с изглед към водата и ги бе свързал в едно имение. Предишният собственик, продукт на параноята, присъща за шестдесетте години, бе построил бомбено укритие в задния си двор, което чрез подземен тунел се свързваше с къщата. Оуен използваше бомбеното укритие като винарска изба и бе прокопал друг тунел, свързващ укритието с къщата за гости, с едничкото намерение да осигури на гостите си достъп до скъпите му вина и, което бе по-важно, да се спаси от непрестанните дъждове при непрекъснатото си сноване между двете къщи. Истинска глезотия, но Адлър не го използваше много често, защото при пренатоварения си трафик много рядко посрещаше гости, които да останат в къщата за повече от една вечер. И въпреки това той обичаше да се фука както с тунела, така и с богатата си колекция от скъпи вина и използваше всяка възможност, за да мине през тунела — дори и когато времето бе хубаво.

— През…

— Да… тунела — успя да промълви той.

Болд не си беше у дома. Дафи се извини на Лиз задето я безпокои толкова късно, затвори, набра номера на пейджъра на Болд и остави номера на клетъчния си телефон. Изминаха две минути, които тя и Оуен Адлър прекараха в неловко мълчание, седнали рамо до рамо на пода на банята.

Телефонът й иззвъня и тя мигновено отговори.

— Аз съм — информира тя Болд. — Намирам се в дома на Оуен. Той е бил тук, Лу. Колфийлд… може би все още е тук.

— Какво? — възкликна Адлър.

— Точно така! — рече тя. — Ние сме в къщата за гости. Ще чакаме.

— Корки! — извика Адлър, спомнил си за дъщеря си. Рязко се изправи, но Дафи го сграбчи за ризата.

Тя затвори телефона. Без да пуска ризата му, Дафи каза:

— Аз ще отида.

Лицето на Адлър се сгърчи от тревога.

— Тук?

Тя бързо заговори:

— Той е знаел, че разговаря с теб, Оуен. Сам ми го каза. — Замълча за момент, за да му даде възможност да осмисли казаното, но Адлър бе прекалено объркан. Тя продължи нетърпеливо: — Знаел е, защото те е виждал — наблюдавал те е.

Адлър се спусна към вратата, но Дафи му препречи пътя с ръка и му нареди да заключи вратите след нея.

— Той иска теб. Аз ще отида за Корки.

— Да върви по дяволите! — възкликна Оуен и рязко я отблъсна настрани. Отвори вратата и се затича към тунела.

Дафи го последва, но не успя да го догони. Бетонният тунел се състоеше от два дълги подземни коридора, които се срещаха пред стоманената врата на винарската изба. Коридорът, който водеше към къщата, бе видимо по-стар, лампите му бяха разположени по̀ нарядко и поради това беше и по-тъмен.

Настигна го чак в стаята на Корки. Беше обвил ръце около тялото на единадесетгодишното момиченце, което все още не знаеше дали е будно, или сънува.

Корки се освободи от ръцете на баща си, скочи от леглото и се хвърли към Дафи.

— Дафи! — възкликна тя, използвайки прякора, даден й от Болд, който я следваше навсякъде.

Понесла тежкото дете, което непохватно висеше на врата й, Дафи се приближи до прозорците и дръпна пердетата. Забелязал това, Адлър се спусна да й помогне и в стаята стана още по-тъмно.

— Ами сега? — попита той и й помогна да свали Корки на земята.

— Ти оставаш тук — категорично заяви тя. — Аз ще се погрижа за осветлението и ще заключа.

Този път Адлър кимна.

— Ти ли ще приготвиш закуската? — попита я Корки. Това беше евфемизмът, до който прибягваха винаги, когато Дафи прекарваше нощта в къщата.

— Не, не и този път — отвърна Дафи. Срещна погледа на Оуен. Очите му бяха пълни със сълзи.

Болд моментално схвана трудността, пред която беше изправен. Ако обградеше имението на Адлър и нахлуеше вътре с десет патрулни коли и с целия дежурен екип от лабораторията, участието на полицията щеше да стане повече от очевидно, в случай че престъпникът наблюдаваше къщата. От друга страна, ако Консервния убиец се спотайваше някъде из имението и Болд пропуснеше възможността да го арестува, това би означавало да рискува живота на още невинни жертви.

Той погледна часовника си. Смяната на хората от неговия отряд бе свършила в полунощ, преди четиридесет и пет минути.

Намери Ла Моя в дома му, а десет минути по-късно се свърза с Боби Гейнис в апартамента й. Позвъни и в дома на Даниелсън, не го намери и помоли диспечера да се свърже с пейджъра на детектива с надеждата, че той ще му позвъни веднага по клетъчния телефон. Извика пет патрулни коли, всяка с по двама униформени полицаи, и ги разположи около имението на Адлър — доста трудна задача предвид площта и релефа на областта Лойъл. Един от полицаите от всеки екип трябваше да остане в колата, а другият трябваше да е в готовност да тръгне към къщата, в случай че се наложи.

Болд събуди Шосвиц и прокурор Майкъл Страйкър и ги информира за последните събития. При разговора си с Шосвиц научи, че през същата тази вечер са били изтеглени още три хиляди долара от два различни банкомата.

Болд пристигна преди всички в имението на Адлър, ширнало се на площ от хиляди квадратни метра. Дръпна Дафи настрана и двамата обсъдиха плана на Болд в продължение на няколко минути.

— В момента се стараем да останем незабележими — обясни Болд. — В случай че ситуацията се промени, Шосвиц има готовност да ни изпрати хеликоптер за наблюдение от въздуха.

На борда на хеликоптера на новинарския екип — той често се използваше и от полицията — щеше да има и специален отряд за бързо реагиране, но Болд предпочете да пропусне тази подробност. Дафи изпитваше истински ужас от подхода на снайперистите и специалните части — първо стреляй, после питай!

Поканиха го в разкошния кабинет на Адлър, който бе скрит зад подвижен рафт с книги. Обстановката напомняше за изискания стил на английските аристократически замъци. Прозорците гледаха към водата и към стръмния склон, който водеше към скритата кола на Дафи, паркирана ниско долу, в парка Голдън гардънс.

— Този кабинет може да бъде наблюдаван единствено от моравата или от едно от онези дървета — отбеляза Болд.

Тримата се загледаха в назъбените контури на хоризонта. Дафи вече бе информирала Болд за сблъсъка си с Макензи в гората и Болд се опитваше да реши какви действия да предприеме по случая. Гейнис и Ла Моя пристигнаха поотделно, но почти по едно и също време и завариха Болд да разговаря по телефона с Фаулър. Кени не пожела да отговори директно на нито един въпрос, свързан с патрулирането из имението, и заяви, че той лично ще се погрижи за всичко. Болд, побеснял от ярост, го посъветва да го стори възможно най-бързо.

— Ще навлезем сред дърветата със заредено оръжие — предупреди го Болд. — По-разумно ще е да изтеглиш хората си оттам.

Болд, изнервен и потен от напрежение, се зае да запознае двамата си детективи с обстановката. Кени Фаулър позвъни отново.

— Всичките ми хора са изтеглени от района — информира ги Фаулър. — Но имаме и един малък проблем, който може да се окаже технически. А може и да не е. Не можем да се свържем с Макензи.

С помощта на Дафи претърсиха къщата внимателно, провериха всяко забутано кътче и възможно скривалище, след което я заключиха отвсякъде и включиха охранителната система. Ла Моя се зае да огледа градините и храсталаците около къщата. Тримата детективи носеха подсигурени против подслушване полицейски станции, чрез които се свързваха както помежду си, така и с патрулите около имението, които се намираха в постоянна готовност за стрелба. Болд и Боби Гейнис се заеха да претърсят стръмния хълм, а Дафи остана да пази вътре в къщата.

Двамата поеха по стръмните стълби заедно, но побързаха да се разделят, когато си дадоха сметка, че единствените дървета, от които се виждаше кабинетът на Адлър, се намираха на самия връх на склона. Болд тръгна наляво, а Гейнис — надясно.

Болд често се обръщаше назад и се оглеждаше за лъча на фенерчето й, който подскачаше по дърветата и храсталаците под тях. Той мислено раздели района на няколко квадрата и се зае да го претърсва така, сякаш ставаше дума за вече извършено престъпление. Бавно и методично се местеше от квадрат в квадрат, опитвайки се да открие някакъв признак за човешко присъствие.

Намери го на около двадесетина метра в храсталака — беше се пъхнал толкова навътре, че когато се обърна, не можа да види светлината от фенерчето на Боби Гейнис. Стеблата на някакво голямо растение бяха намачкани. Няколко метра по-нататък се забелязваше следата, оставена от нечия подметка в мекия килим от окапали борови иглички. Малко по-нататък се забелязваха изпочупени клончета в храсталака. Тук, навътре в гората, беше твърде влажно, слънчевите лъчи не проникваха под короните на дърветата и под тях миришеше на гнило. Болд включи станцията и тихичко съобщи, че е попаднал на следа. Посъветва Гейнис да се върне на стълбите и да започне бавно да се спуска надолу, като търси евентуални следи, оставени от човек, отклонил се в гората. Ла Моя трябваше да остане на пост на върха, готов да пресрещне престъпника, в случай че двамата с Гейнис го подплашат и той хукне нагоре.

Болд продължи да се промъква бавно напред. Даваше си ясна сметка, че представлява чудесна мишена със запаленото си фенерче. След няколко метра следата го доведе до дънера на дърво, което можеше съвсем лесно да бъде изкачено. На места кората му бе обелена от обувката на катерача. Болд насочи светлината към дебелите клони. Макар да се смяташе за твърде едър и непохватен за подобни упражнения, Болд здраво стисна оръжието си, напъха фенерчето в джоба на сакото си така, че лъчът му да сочи нагоре, и започна да се катери.

Не му се наложи да се изкачва много нагоре. Беше на пет метра от земята, когато забеляза къщата. Видя Ла Моя, който нервно крачеше в горния край на стълбите, близо до къщата за гости. Изкачи се малко по-нагоре и попадна на дебел клон, който бе почти успореден на земята и вероятно твърде удобен за седене. На светлината на фенерчето забеляза, че тъмната кора на дървото тук бе разпокъсана и жълтееше. Някой бе прекарал известно време върху този клон. Болд не се качи на него, защото искаше да запази следите за лабораторните техници, които очакваха позвъняването му, паркирали на няколко преки от имението. Но дори и от мястото, на което се намираше, Болд беше сигурен, че от клона се разкрива чудесна гледка към прозорците на домашния кабинет на Адлър.

Той насочи светлината на фенерчето към земята и за миг му се зави свят. Започна да обмисля как ще измине обратния път към земята, когато погледът му попадна на нещо блестящо. Внезапно забрави за внимателно обмисления си план и се смъкна от дървото с бързината и пъргавината на шимпанзе.

Гледани отгоре, те приличаха на жълти борови иглички, макар и разположени твърде неестествено. Болд преброи три — само че изобщо не бяха борови иглички. Всяка бе сдъвкана от двете страни — очевидно са били изхвърлени от Консервния убиец, който търпеливо е седял качен на дървото и е чакал подходящия момент да позвъни на Адлър. Клечки за зъби. Три на брой. Сдъвкани съвсем наскоро — мокри от единия край, изсъхнали в другия.

Станцията изпука и до ушите му долетя напрегнатият глас на Боби Гейнис.

— Сержант, трябваш ми тук долу. Намирам се на около тридесет метра под мястото, на което се разделихме. Ще разклатя фенерчето, за да ме видиш.

Болд изключи своето фенерче и забеляза лъча светлина, който се отразяваше в короните на дърветата.

— Видях те. — Огледа се внимателно, за да е сигурен, че по-късно ще може отново да намери мястото. Свърза се с Бърни Лофгрийн и лабораторния екип, каза им да влязат в имението и да чакат заедно с Ла Моя в горния край на стълбите. Ла Моя също прие съобщението.

След това Болд се свърза с Дафи и й нареди да предаде на прокурор Майкъл Страйкър, че трябва да им осигури незабавен достъп до дневниците на всички компании, обслужващи клетъчни телефони в околността. Ако Колфийлд е бил на онова дърво и е позвънил оттам, то тогава го е направил от клетъчен телефон. Ако Колфийлд притежаваше клетъчен телефон, значи имаше и сметка в някоя от компаниите, ако имаше такава сметка, значи бе оставил и адрес за кореспонденция. Болд уточни Страйкър да му позвъни в момента, в който разбере нещо по въпроса.

Затича се надолу по стълбите. Теренът беше доста неравен. Болд се спъна в някаква жица и падна на земята. Изправи се моментално и продължи, макар и с няколко видими охлузвания и синини.

Гейнис беше на десетина метра навътре в гората и на Болд му се стори, че мястото, на което бе застанал, се намираше почти по права линия под дървото, което бе открил.

— Вечерял ли си? — попита го Гейнис, когато се приближи до нея.

— Не.

— Е, имаш късмет. Аз току-що повърнах моята в един храсталак.

Болд никога не бе смятал, че Гейнис има капризен стомах. Застана до нея. Почувства металния дъх на прясна кръв преди още да е видял тялото. Гейнис наведе надолу фенерчето и освети тялото на Макензи. Клонът, с който бе премазано лицето му, лежеше на няколко метра от обезобразеното му тяло. Болд си помисли, че Мак може би е щял да оцелее след този удар, стига ръцете му да не бяха отрязани от китките с някакъв изключително остър предмет. Те лежаха отделени от тялото му и приличаха на чифт ръкавици от еленова кожа. Мак Макензи, изпаднал в безсъзнание след удара по главата, бе умрял от загуба на кръв, а лицето му, останало без капчица кръв, призрачно белееше в мрака.

Ла Моя пристигна няколко минути по-късно, огледа се и се обърна към Гейнис.

— Хайде, ела! Мисля, че му трябва помощ.

В три сутринта Болд откара Дафи до поляната за пикник, на която бе оставила колата си.

— Много си мълчалива — отбеляза той.

Дафи само кимна.

— Просто си уморена — предположи той. — Вече е много късно.

— Напълно будна съм — заяви тя. Не можеше да измисли начин, по който да му обясни какво чувства — самата тя почти не разбираше какво става. Като психолог искаше да бъде силна, да може бързо да преодолява подобни болки, да се приспособява. Но като жена, като човешко същество, тя, като последен егоист, страдаше не заради Мак Макензи, а заради самата себе си. После изведнъж реши, че Лу Болд бе може би единственият човек, който би я разбрал.

— Пет минути по-рано или по-късно — дрезгаво прошепна тя и гласът й я издаде.

Болд спря колата редом с нейната хонда, но не изключи двигателя.

— И тогава мъртвата щеше да си ти — довърши изречението той.

Тя кимна, усети грапавата буца, заседнала в гърлото й, почувства сълзите, които опариха лицето й, и се намрази заради слабостта, която проявяваше. Наведе се напред, а Болд постави голямата си ръка на гърба й и започна да я разтрива. Присъствието му я поуспокои.

— Този път бях дяволски близо до смъртта — заяви тя и се разрида. — И през цялото време мисля за себе си, а не за Мак Макензи… можеш ли да си го представиш!? И знаеш ли как умря той? Като балама. Като шибан новобранец. И това е последното нещо, което беше през живота си — балама и новобранец! Слушай какво ти говоря!

Той продължи да разтрива гърба й, а когато пръстите му докоснаха врата й, тя почувства как напрежението изведнъж я напуска. Успя да се овладее и рече:

— Извинявай!

— Когато загине някое ченге — от тези, които познавам — първото чувство, което изпитвам, е благодарност. Радост, че не съм бил аз. Винаги съм се чувствал гузен и виновен заради тези си чувства… до този момент. Никога не съм говорил за това с когото и да било, никога не съм разкривал пред друг човек тази част от себе си. Дори и пред Лиз. Втората ми мисъл вече е за загиналия… не че не скърбя за него, но първоначалната ми реакция е огромно чувство на облекчение. Мисля си, че за пореден път съм отървал кожата… нещо от този сорт.

— Аз бях там — тихичко изрече тя. — Чух, че някой се прокрадва в гората. Най-напред беше под мен и малко вляво, а после се появи отдясно. Значи съм чула стъпките на двама души, не на един. Той е бил там. Съвсем близо до мен. — Вдигна поглед към Болд. В очите й се четяха недоверие и изненада. — Напълно възможно е да е вървял по петите ми.

— А може да е бил Макензи — предположи Болд.

— Не — поклати глава Дафи. — Макензи просто беше на работа. И не е стигнал много далеч, след като се разделихме.

— Вероятно е чул нещо. Влязъл в гората. Колфийлд скочил и го ударил с все сила в лицето. Струва ми се, че по-късно му е хрумнала идеята да му отреже ръцете. Може би Макензи се е опитал да извади оръжие. Може да е опитал да се обади по радиостанцията. Мисля, че Хари просто е искал да спечели време — нямал време да ги върже и затова решил да ги отреже. Толкова е просто. Но въпросът, който не ми дава мира, е какъв дяволски нож разнася този човек със себе си.

— Опитваш се да ми кажеш, че при тези обстоятелства не съм могла да направя нищо повече. Опитваш се да ми кажеш, че нищо не е зависело от мен…

— В края на краищата не си ти човекът, който е нарушил знаците и правилата. — Болд посочи през предното стъкло. Фаровете на колата осветяваха знака, поставен в началото на стълбите: ЗАРАДИ СОБСТВЕНАТА ВИ БЕЗОПАСНОСТ, НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАЙТЕ ОТ СТЪЛБИТЕ!

Дафи паркира колата си на улицата срещу къщата, в която живееше. Имаше запазено място, за което плащаше по седемдесет и пет долара на месец. Участъкът бе добре осветен и това като че ли би най-голямото му преимущество напоследък. Загаси двигателя на колата, заключи я и бързо се насочи към къщата си. Минаваше три и половина сутринта и всички съседни къщи тънеха в мрак.

Стигна до вратата, отключи я, отвори и се запъти право към таблото на охранителната система, което, регистрирало влизането й, мигаше с червена светлина. Въведе отново кода, заключи предната врата, запали всички лампи в къщата, и без да изпуска дамската си чанта, обиколи всички стаи, провери гардеробите, надникна дори и под леглото, убеждавайки се за сетен път, че се е превърнала в стопроцентова параноичка.

Опита се да убеди сама себе си, че по това време на нощта всеки нормален човек ще си легне веднага, но разумът не й помогна особено. Хрумна й да си вземе вана, но се отказа. Не и тази вечер. Едва ли щеше да заспи през следващия един час, а всички опити да се приспи вероятно щяха да я разсънят напълно.

Разкопча джинсите и блузата си, свали сутиена без да се съблича, изми ръцете си два пъти един след друг, а след това си наля чаша „Пино Гриджо“.

Остави виното на бара, издърпа високото столче, настани се върху него и изпусна дълга и тежка въздишка. Тъкмо отпиваше втората си глътка, когато сърцето й се сви от страх. Очите й се разшириха и, следвайки инстинкта си, тя мигновено скочи от стола с разкопчани джинси, хукна към чантата си… обувките… алармената система… навън през вратата… заключѝ я! Нахлузени наполовина обувки… бяга с все сила без да поглежда назад… бяга по пристана… покрай пощенските кутии… надолу по улицата към колата си… Едно куче се измъква от сенките и Дафи започва да пищи с пълно гърло… затичва се още по-бързо… по-бързо. Влиза в паркинга… насочва се право към колата… отключва я! Вътре е! Заключва всички врати! Запалва двигателя… Рязко потегля, под гумите хвърчи чакъл… закопчава предпазния колан в движение. Минава на червено, пронизителен клаксон… отново на червено…

Ще си вземе стая в някой хотел. Отделът ще плати сметката. Няма да се прибира в дома си, докато не се съмне. Няма да казва за случилото се на никого, ако не намери някакви други улики. А може би — сега когато беше в безопасност, си позволи да изпита съмнения — може би не си спомня добре…

Но образът в съзнанието й беше категоричен: Беше оставила молива насочен към някаква фраза. Коя беше фразата? Коя?

Труден за проследяване! — спомни си Дафи.

А сега същият този молив лежеше встрани от листа хартия. И не сочеше наникъде. Само че тя не го бе оставила в това положение.

А това не беше добре.