Без свидетели

Три

След по-малко от деветдесет минути, в единадесет и половина сутринта, един микробус на ХЕИ зави покрай два зелени контейнера, предназначени за отпадъци за рециклиране, и влезе в алеята пред дома на улица „Каскадия“, номер 1821. Дикси бе уредил всичко — от ХЕИ използваха подобни микробуси за неофициални разследвания като това.

Болд паркира своя шевролет на улицата. Облечен беше с униформено яке с надпис „Контрол върху вредителите“, а в ръка държеше голям бележник. Съседите неминуемо вече бяха чули за болестта на Слейтър Лоури. Това усилие да се прикрие намесата на полицията — намеса, която до този момент оставаше неофициална и противоречеше на условията, поставени от изнудвача — изглеждаше напълно оправдано, независимо от забавянето, което бе предизвикало. В микробуса имаше четирима техници, които, облечени с костюми, наподобяващи космически скафандри, чакаха знак от страна на Болд.

Той се представи на една изумително красива жена и й показа полицейската си карта. Посочи надписа, избродиран с копринени конци върху якето му, и поясни:

— Просто предпазна мярка. За заблуда на любопитни съседи.

— Предпазна мярка срещу какво? — попита тя, изпълнена със съмнения.

— Разполагате ли с минутка?

Тя се извини и го покани вътре.

Каза му, че се казва Бети и затвори вратата след него. Жената очевидно бе от немско потекло и наближаваше четиридесетте. Имаше руса коса, искрящи сини очи, облечена бе с модни джинси и тениска, на която бяха изрисувани „Слънчогледите“ на Ван Гог. Имаше малки и стегнати гърди, широки рамене, изправен гръб. В очите й проблясваше решителност. Болд си отбеляза, че тя не прилича на жена, която би позволила да я разиграват. Покани го в изискана всекидневна — дървен под, кушетки с кремава дамаска, тухлена камина, тонколони.

Предложи му чай и той прие. Искаше тя да се чувства комфортно. И да бъде спокойна.

Няколко минути по-късно тя се върна с чая и поясни:

— Късно вчера ми се обади един мъж от щатското управление на ХЕИ. Зададе ми много въпроси. Кои ресторанти посещаваме често, в кои магазини пазаруваме. Мога да разбера интереса, който проявява ХЕИ. Но полицията?

— Микробусът на алеята — каза Болд — е на ХЕИ.

— Но вие не сте — веднага възрази тя. Вдигна поглед докато наливаше чая. — Днес сутринта бяхте при Слейтър. — Той кимна. — Следя кой го посещава. Не бих искала журналистите да го безпокоят.

— Аз имам двегодишен син — опита се да обясни Болд. В момента, в който ги изрече, думите му се сториха невероятно глупави.

— Защо? — настойчиво попита тя. — Защо е това посещение? Какво правите тук?

— Моят интерес е неофициален… — започна той. Не му беше лесно. Искаше да й съобщи новината възможно най-внимателно, но тя настояваше за честни отговори. Момчето й се намираше в критично състояние. Едно ченге седеше на кушетката във всекидневната й. Как би реагирала Лиз на нейно място? Жената стисна челюсти, чайникът леко потрепери в ръката й. Болд изпита облекчение. Макар да изглеждаше корава и непреклонна, тя си оставаше само човек.

— От кой отдел сте, сержант?

Ето че се започна, помисли си той. Тя премина директно към въпроса. Би могъл да го избегне — да отговори на въпроса с въпрос. Все пак знаеше всички трикове. Или поне повечето от тях. Но съзнаваше, че й дължи истината.

— Отдел „Убийства“. — Думите му прозвучаха по-скоро като признание.

Тя премита няколко пъти, остави чая на масата, извини се и излезе. След няколко мъчителни минути се върна със зачервени очи.

— Добре, какво става? — разгорещено попита тя. Беше ядосана. Очите й бяха студени като лед.

— Не знаем.

— Глупости! Той е мой син. Трябва да ми кажете, по дяволите! Трябва да ми кажете всичко. — Поколеба се за момент. — Убийство?

— Ние разследваме всички престъпления срещу личността. Може да се окаже — засега само може — че случаят е точно такъв.

Тя скръсти ръце.

— Което означава?

— Все още не можем да потвърдим нищо.

— Не можете да потвърдите какво? — яростно настоя тя.

Той й обясни основните моменти: Една компания получава заплахи. В тези заплахи се споменава и заболяването на Слейтър; може да има, но може и да не съществува никаква връзка между двете неща. В микробуса отвън чакат лабораторни техници от ХЕИ и се надяват да получат разрешението й да потърсят доказателства за подобна връзка.

— Решението е изцяло ваше, но аз съвсем откровено ще ви кажа следното: имаме нужда от вашето сътрудничество и безпристрастност. Не бихме искали и други хора да се озоват в болницата като Слейтър.

— Може ли да се обадя на съпруга си?

— Можете да се обадите на съпруга си. Можете и да ме изхвърлите от дома си. — Тя се изправи и се запъти към вратата на кухнята. Той бързо продължи: — А можете да ми позволите да започнем работа.

Думите му я накараха да спре. Внезапно му се стори съсипана от умора.

— Не искате да му се обаждам.

— Искам да държа всичко под контрол. Ако той е разстроен, ако се наложи да напусне офиса си, вероятно ще сподели нещо с околните. Разбирате ли? А това е извън моя контрол. И ме безпокои.

— Как се казва? — попита тя. — Синът ви. — Върна се обратно на канапето. Изглеждаше отчуждена. Далечна.

— Майлс — отвърна той. — Аз обичам джаз. Съпругата ми и аз обичаме джаз.

— Да — промълви тя. — Те са прекрасни, нали? Децата. — Вдигна поглед и очите им се срещнаха. Нейните бяха пълни със сълзи. — Хубаво име. Майлс.

Претърсването беше истински кошмар. От микробуса излязоха четиримата техници — две жени и двама мъже — облечени в зелени костюми. Носеха още големи плексигласови очила, дълги до лактите оранжеви гумени ръкавици със сребристо покритие по дланите и пръстите, което ги предпазваше от остри предмети. Обути бяха с високи гумени ботуши. Книжни филтри покриваха устата им. Приличаха на истински чудовища.

Лу Болд и Бети Лоури наблюдаваха, докато тези странни създания методично претърсиха кухнята — от фризера до лопатката за смет. Съдържанието на всеки кухненски шкаф, килера и двата хладилника бе извадено, прегледано внимателно, сортирано, заведено под някакъв номер, или върнато обратно на мястото му. Конфискуваните продукти се поставяха в дебели, прозрачни торби, които се запечатваха, надписваха и прибираха в яркочервен чувал, върху който с големи черни букви пишеше „Заразени отпадъци“. Ръководителят на екипа водеше строга отчетност. На някой по-късен етап щатът Вашингтон щеше да подмени или върне обратно тези продукти. Никой обаче не казваше какво трябва да прави Бети Лоури в промеждутъка. Тясна бутилка с хрян. Шоколадов сироп. Две кисели млека с отдавна изтекъл срок на годност.

Всяка тоалетна чиния в къщата бе обтрита с номерирани книжни салфетки. Всяка бе поставена в отделна торбичка.

Бети Лоури наблюдаваше оскверняването на дома си, обгърнала здраво тялото си с ръце. Техниците работеха мълчаливо и ефикасно. Болд чудесно разбираше чувствата й и се чудеше на чия страна е всъщност. Техниците разговаряха помежду си на стегнат, високо специализиран жаргон, което още повече ги изолираше от тях двамата.

Последният кухненски предмет, опакован и надписан, бе една електрическа отварачка за консерви. Когато излязоха навън, за да преровят боклука, зад тях остана една кухня, лишена от уюта и характерното си излъчване. Чайникът вече не бе върху печката. Целият сифон, заедно с част от крана, бе свален от мивката, което изправяше семейството пред необходимостта незабавно да повика водопроводчик — подробност, която никой не обсъждаше. Солничките за сол и пипер също бяха прибрани. Кафемелачката бе опакована и надписана, сякаш се надяваха, че Слейтър Лоури е пил домашно сварено кафе в деня, в който се е разболял. Къщата внезапно му заприлича на образцов дом, рекламиран от агентите за продажба на недвижима собственост. Разстроената, но храбра Бети Лоури яростно изгледа Болд, обвинявайки го за случилото се. В отговор той я погледна с разбиране и загриженост, но не се извини.

Двамата стояха далеч един от друг и с неудобство се вслушваха в шумоленето на техниците, които тършуваха из боклука подобно на изгладнели плъхове. В един момент тя промърмори:

— Преди няколко дни минаха да съберат боклука. Няма да намерят нищо.

Болд кимна, но не спря претърсването. Техниците бяха инструктирани да обръщат особено внимание на продуктите на „Адлър Фуудс“. До този момент обаче не бяха открили нито един.

Четиридесет и пет минути след пристигането си микробусът си тръгна, оставяйки след себе си опустошителни следи в дома и живота на Бети Лоури. Техниците, подобно на крадци, отнесоха със себе си огромните червени торби с изхвърлени боклуци, а за нея оставиха многобройните, надраскани набързо жълти разписки, единственото познато нещо, върху които бе собственият й подпис.

Стаята на Слейтър претърсиха най-накрая. Болд и Бети Лоури стояха до прозореца и наблюдаваха отдалечаващия се микробус. Стените на стаята бяха облепени с плакати на спортисти, баскетболната топка бе поовехтяла, до компютъра „Макинтош“ стоеше речник „Уебстър“. В гардероба намериха кутия от обувки, пълна с оловни войничета, и още една, натъпкана с картички и картинки за размяна. Три чифта гуменки и чифт обувки за футбол. Незавършен модел на космическата совалка.

Тя го взе и го вдигна пред очите си.

— Само след няколко дни той сам ще го довърши — опита се да я окуражи Болд.

— А вие свършихте ли? — сърдито се сопна тя.

Болд се ужасяваше от подобни вмешателства в личния живот на хората. Отвращаваше го необходимостта да разкрива съкровените тайни на жертвата, интимната и ревниво пазена част от личния живот, която често излиза на повърхността при нечия смърт: наркотици, порнография, белезници, скрити бутилки с алкохол, домашни видеофилмчета, неудобни телефонни номера. Неговите детективи от петия етаж винаги гледаха да извлекат някаква полза от подобни неща, защото изпитваха постоянна нужда от разтуха в работата си. Но Болд чувстваше неудобство. Съзнаваше, че жертвата, волно или неволно, им е преотстъпила всичките си права, но от това не му ставаше по-лесно. Никак не му се искаше някой уморен като куче детектив да попадне на ръкописа му и да го размаха пред очите на всички, ако смъртта го настигнеше ненадейно. Знаеше предварително и шегичките, които хората му от петия етаж щяха да си разменят по адрес на Йохан Себастиян Болд. Щяха да си шушукат презрително по негов адрес. Той потрепери само при мисълта за това.

Когато тя отвори входната врата, нетърпелива да се отърве от присъствието му, Болд забеляза един камион за събиране на отпадъци за рециклиране, който бе запушил колата му. В първия момент си помисли, че това ще е поредното забавяне, поредното неудобство в забързания му живот. Живот на ченге. Но в последната възможна секунда изведнъж си даде сметка какво всъщност означава този камион.

Извика на работника, който тъкмо се канеше да изсипе пластмасовия варел. Болд бързо излезе на улицата и зарови глава в първия от трите големи контейнера. Внимателно разрови смачканите алуминиеви кутийки.

— Добре — рече той и предаде контейнера на работника.

Обърканата и смутена Бети Лоури се приближи до него.

— Тук? — попита тя и се зае да рови заедно с него, макар да не знаеше какво всъщност търсят.

Болд разрови изхвърлените стъклени буркани с химикалката си. Те се раздрънчаха като приглушени звънци. Работникът, който се суетеше зад тях, започна да недоволства.

— Не мога да вися тук цял ден.

— Остави го — нареди Болд и махна с ръка да го отпрати. После додаде: — Госпожата си изгуби венчалната халка.

— Ама че късмет! — през рамо извика мъжът.

Два от бурканите на дъното имаха етикети с емблемата на „Адлър Фуудс“, на които пишеше „Готови спагети“. Болд, обхванат от силно вълнение, съзнателно забави темпото и продължи да търси с изключителна прецизност и внимание. Точно в подобни случаи ченгетата допускаха грешки — изглеждаше странно, но в действителност ентусиазмът беше сериозен враг. В третия варел се намираха консервните кутии, изхвърлени от семейство Лоури. Болд се зарови в контейнера. Кучешка храна. Задушени миди. Риба тон. Зелени чушки. Той закачи с химикала си една кутия, която беше почти по средата на варела, и я вдигна нагоре. Помръдна китката на ръката си и консервата се завъртя. Етикетът се появи пред очите му като многоцветно знаме. Същата емблема: „Адлър Фуудс“. „Пилешката супа на мама“.

— А! — Болд си позволи един миг на триумф. — Супа — отбеляза той.

— През уикенда беше хладно, нали си спомняте? — нервно обясни тя, а в думите й се прокраднаха извинителни нотки. — Слейтър обожава всички супи от тази серия — додаде тя, сякаш рецитираше реклама.

Кутията спря да се върти. Болд внезапно се изпоти. Попита с дрезгав глас:

— Откъде купихте супата? От един и същ магазин ли пазарувате обикновено?

— От „Фуудланд“ — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг. Точно тази увереност и бързината, с която реагира, убедиха Болд, че казва истината.

— „Фуудланд“ — повтори той. Ставаше дума за местна верига магазини. — Кой точно?

— На Бродуей.

— Сигурна ли сте? — Ченгето у него не можа да се въздържи. Думите просто се изплъзнаха от устата му.

— Разбира се.

— Кога?

— Кога? — повтори тя.

— Супата! — напомни й той.

— О, боже, не зная. Тази седмица? Миналата? Пазарувам в този магазин пет дни седмично. Това лошо ли е? — попита тя, забелязала изражението на лицето му.

— Пазите ли разписките? С чек ли плащате?

Тя отпусна рамене.

— Не и на двата въпроса.

Болд кимна.

— Няма нищо. Няма нищо.

Доказателство! Това беше единствената мисъл, която се въртеше в главата му. Доказателство! Горивото, което задвижваше двигателя на всяко разследване.

В багажника на колата му имаше торби за веществени доказателства. Прибра бурканите и консервните кутии в отделни торби. Трофеи. Каза на Бети, че екипът ще се върне, за да прегледа по-внимателно варелите, и за последен път й изтъкна необходимостта от абсолютна дискретност.

Тя кимна и му подаде ръка. Беше леденостудена.

На път за града Болд се обади в лабораторията. Но преди да отиде там, му предстоеше друга, далеч по-важна задача — трябваше да убеди лейтенанта.