Без свидетели

Едно

А сега идваше ред на най-интересната част.

Това беше моментът, в който Лу Болд захвърляше всички условности, в който теорията отстъпваше пред практическия опит и в който той винаги разбираше кои от слушателите му в аудиторията го слушат и кои спят.

Той повиши глас. Болд беше едър мъж и думите му достигаха съвсем ясно и до последния ред даже и без помощта на микрофона, който обикновено забождаха на вратовръзката му.

— Всичко, което ви казах през изминалите няколко седмици по отношение на доказателствата, рутинните разследвания, задържането на престъпници и ръководството на всяко разследване, не струва и пукната пара. — Няколко глави рязко подскочиха — повече, отколкото бе очаквал. — Всичко това ще е напълно безполезно, ако не се научите да разгадавате сцената на престъплението, да опознавате жертвата, да се вслушвате и доверявате на собствените си инстинкти. Да чувствате със сърцето си, а не само да мислите с главата си. Да намерите баланса между разум и чувства. Ако всичко опираше само до главата, тогава нямаше да имаме нужда от детективи — техниците от лабораториите щяха да вършат цялата работа. И обратно — ако цялото разследване се ръководеше от чувствата ни, ако можехме просто да открием престъпника и да му кажем: „Ти си го направил!“, кой тогава би имал нужда от лабораторните специалисти? — Няколко усърдни слушатели бързо започнаха да разлистват учебниците си. Болд побърза да ги информира: — Това, което ви казвам, няма да откриете в нито един от учебниците си. И точно тук е проблемът. Всичките учебници на света не биха могли да разкрият никое престъпление. Единствено детективът може да направи това. Доказателствата и събраната информация нямат никаква стойност, ако не са предоставени на хора, които да ги анализират, класифицират и интерпретират. А това сте вие. И аз. Идва обаче момент, в който цялата информация трябва да бъде оставена настрана, настъпва време, когато чувствата и инстинктите взимат връх. Това е материя, която не може да бъде преподавана, но може да бъде научена. Разум и чувства — едното не струва нищо без другото. — Той замълча за момент, като се питаше дали тези неопитни и зелени курсисти успяваха да вникнат в думите, или виждаха единствено едно леко закръглено, четиридесет и четири годишно ченге от отдел „Убийства“, облечено с омачкани панталони в цвят каки и старо спортно сако, във вътрешния джоб на което имаше бебешки биберон.

Едновременно с това се вслушваше в собствените си думи, които още отекваха в залата, и се чудеше каква част от истината би се осмелил да им каже. Дали да им разкаже за кошмарите нощем, за разводите, язвите и политическите интриги? За работното време? За заплатата? За притъпените сетива и безразличието, с което ветераните пристъпваха към мястото на престъплението?

В залата нахлу светлина, когато една от вратите в дъното се отвори и един дълъг хлапак, облечен с широки джинси и риза за ръгби, бързо се запъти към катедрата. Когато стигна до Болд, той подаде на сержанта розово листче, на което бе записано телефонно обаждане. Болд разгъна листчето пред втренчените погледи на курсистите и го прочете.

Парк Волънтиър? Любопитството му се изостри. Защо не в кабинета му? Дафи Матюс бе всичко друго, но не и жена, която си пада по мистериите и драматичните преживявания. Работеше като съдебен психолог към полицейското управление и беше хладнокръвна, уравновесена, компетентна, търпелива. Лаконична, издръжлива, интелигентна. Но не и театрално драматична. Това не. Курсистите не сваляха любопитните си погледи от него.

— Любовно писмо — подхвърли той и си спечели няколко усмивки. Но не много. От ченгетата не се очакваше да бъдат смешни и забавни — още нещо, което тепърва трябваше да научат.

Парк Волънтиър бе кацнал високо над огромните небостъргачи в долната част на Сиатъл и над сиво-зелените води на залива Елиот, разпрострял се до изпъстреното с островчета широко устие на Пъджет Саунд. Големият воден басейн проблясваше под паркинга и моравата, ширнала се пред фасадата на музея — сграда, която вече месеци наред се реконструираше, за да подслони градската колекция от азиатски произведения на изкуството. Болд паркира овехтелия си служебен шевролет с четири врати на известно разстояние от червения прелюд, който Дафи Матюс поддържаше безупречно чист. Тя не беше в колата си.

Каменната фасада на водонапорната кула се издигаше от лявата му страна. Добре поддържани лехи с цъфнали храсти и многогодишни растения заобикаляха сградата и искряха като скъпоценни камъни на фона й. Тревата имаше неповторим смарагдовозелен цвят и Болд си помисли, че толкова зелена трева може да се види само в Сиатъл и Портланд. Може би и в Ирландия, но той никога не бе ходил там. Лятото наближаваше. Всяка живинка наоколо сякаш бе готова за промяната. Небето беше като лазурносин юрган, изпъстрен с бели облачета, които, надвиснали ниско над земята, се движеха бързо на запад. Непосветените биха могли да се заблудят, че облаците вещаят дъжд, но местните хора знаеха, че не е така. Не и тази вечер. Но може би щеше да застудее, ако небето не се изясни.

Болд забеляза непознато мъжко лице зад желязната решетка на един от високите прозорци на кулата и изчака няколко минути, докато мъжът и придружаващата го жена слязат и напуснат сградата. Веднага щом те си тръгнаха, той пое по стълбището, като се изкачваше по тесните стъпала между тухлената ротонда от дясната му страна и стоманения корпус на водния резервоар, извисил се отляво. Боядисаният резервоар и кулата бяха огромни, може би достигаха дванадесет, петнадесет метра на височина и шест-седем на ширина. С всяко качено стъпало сърцето на Болд започваше да бие все по-силно. Не беше в най-добра форма: а може би сърцебиенето се дължеше на факта, че тя бе предпочела да излезе извън системата и това не можеше да не го интересува. Възможно бе вълнението му да бе на чисто лична основа, нямаща нищо общо с професията им. Той и Дафи бяха близки навремето — твърде близки за женен мъж като него. Все още бяха приятели, но никога не споменаваха онази единствена нощ, която бяха прекарали заедно. Преди месец тя го бе изненадала със съобщението си за нова връзка. След Бил Гейтс Оуен Адлър бе властващият ерген, мечтана награда за всяко момиче от северозападните щати, изминал дълъг път от продавач на еспресо до собственик на най-бързо разрастващата се компания за производство на храни и напитки в западните щати. Имаше собствен самолет, притежаваше имение на стойност няколко милиона долара с изглед към Шилшол Марина, а сега твърде вероятно владееше сърцето и чувствата на Дафи Матюс. Ако съобщението й бе написано с други думи, ако не бе избрала едно такова уединено място за срещата им, Болд би си помислил, че сигурно става дума за любовни проблеми и съмнения.

Само след два часа парк Волънтиър щеше да се превърне в тържище за секс и наркотици. Въпреки великолепната гледка, която се разкриваше от върха й, кулата не бе любимо място за разходка на почтени хора с официални костюми. Очевидно бе, че Дафи бе подбрала мястото изключително внимателно. Тя не се поддаваше на спонтанни решения. Явно държеше срещата им да остане в тайна и той не можеше да не се пита защо.

Достигна до откритата наблюдателница на върха на кулата. Тя беше с циментов под, на равни разстояния по стените й имаше прозорчета, закрити с тежки метални решетки, за да попречат на желаещите да проверят дали могат да летят и да предпазят минувачите от изхвърлени от горе предмети.

Дафи стоеше, обгърнала тялото си с ръце, а цялото й същество излъчваше неприсъща за нея тревога. Кафявата й коса падаше върху лицето и закриваше очите й, а когато тя я отметна назад, той забеляза страх в очите, които обикновено искряха от вълнение. Обикновено изправена и уверена в себе си, сега тя стоеше привела рамене, победена от страховете си.

Облечена беше със същия син панталон и памучния пуловер, с които я бе видял в управлението по-рано през деня. Очевидно все още не се бе прибирала в къщата си във водата.

— Какво има? — попита я той, притеснен от изражението й.

Брадичката й хвърляше сянка и скриваше белега на шията й. Тя не отговори веднага.

— Става дума за потенциална черна дупка — обясни тя.

Труден, ако не и невъзможен за разрешаване случай с политически оттенък. И тогава той разбра: Тя бе заобиколила стандартната практика, за да му даде възможност да се откаже от разследването преди още да му е било предложено. Не можеше да разбере обаче откъде тя би могла да попадне на черна дупка. Психологът на управлението не водеше разследвания — нейната задача бе да пречи на ченгетата да налапат цевта на личното си оръжие и да изготвя профили на откачалките, които не даваха мира на Болд и останалите му колеги. Помагаше при разпитите. Можеше да вземе коя да е страна при дискусиите и да представи убедителни доказателства в подкрепа на схващанията си. Освен това беше най-добрият слушател, когото Болд познаваше.

Тя му подаде един факс — първият от цяла купчинка подобни хартийки, които извади от куфарчето си.

— Това беше първата заплаха — поясни тя.

— Адлър — констатира Болд, запълвайки празнината в думите й.

Тя кимна и косата й се разлюля. Дафи Матюс притежаваше грация. Дори и когато бе изплашена.

— Това е една реклама, която те използват.

— Напълно безвредна — заключи той.

Тя му подаде следващия факс с думите:

— Да, но не за дълго.

— Би могло да не означава нищо — рече Болд, макар че гласът му не прозвуча твърде убедително.

— Точно това каза и той — сърдито възкликна тя и ги сложи в една категория.

Болд не желаеше да бъде поставян в една категория с Оуен Адлър.

— Едно обаче ще ти призная. Когато казваш черна дупка, наистина имаш предвид черна дупка. — „Заплахи по факс?“, помисли си той.

В най-горния ляв ъгъл на листа Болд забеляза датата и часа, изписани с дребен шрифт. Вдясно пишеше: „Страница 1 от 1“. Късмет с проследяването му, каза си.

Тя му подаде трети факс. Вече не го искаше.

— Добра колекция — отбеляза той.

Нервите на Болд му изневеряваха от време на време и когато това се случеше, той прибягваше до глупави забележки, които рядко предизвикваха смях у околните.

— Колко дни са минали от получаването му? — Това беше първият въпрос, появил се в главата му, макар отговорът да се криеше в датата в ъгъла на листа. Той преброи седмиците наум. Тридесетдневният срок бе изтекъл.

— Прави ли ти впечатление подборът на думите? — Тя гледаше надолу към краката си и говореше с тих, изпълнен с ужас глас. Любовникът й бе мишената на тези заплахи и въпреки обучението и опита си, тя очевидно не бе подготвена, за да се справи с това. — Заплахата би звучала много по-естествено така: „Ако Адлър Фуудс не излезе от бизнеса в срок от тридесет дни…“. Забелязваш ли разликата?

Изкушаваше се да й напомни, че това бе по нейната, а не по неговата специалност.

— Толкова ли е важно? — Не го направи, защото на лицето й сякаш бе изписано „чупливо“.

— За мен е важно. Както и стремежът във всеки факс да се покаже, че вината е изцяло у Оуен: решението е негово, изборът — също.

Когато вдигна поглед към него, Болд забеляза, че тя едва сдържа сълзите си.

— Дафи… — рече той и пристъпи към нея.

— Оуен и аз ще престанем да се виждаме — интимно — за известно време. Нали работя в полицията… — Опита се думите й да прозвучат нехайно, но не сполучи. — Сега вече трябва да приемем заплахите на сериозно.

Студена тръпка пробяга по тялото на Болд.

— Така ли?

Тя му подаде друг факс.

— Тук за пръв път споменава себе си — отбеляза Болд.

Тя му подаде последния лист.

— Предишният е бил изпратен преди четири дни. Този пристигна тази сутрин.

Под тези думи имаше копие от вестникарска статия.

— Днешният вестник — поясни тя.

Заглавието гласеше: „Инфекция затруднява лекарите — две деца хоспитализирани“.

Той бързо прочете кратката статия.

— Момиченцето се оправя. Но момчето не — информира го тя. — Може и ще стане много по-лошо от това — повтори думите от факса тя.

Той вдигна поглед.

— Това е неговото доказателство в подкрепа на думите му? Така ли смяташ?

— Той иска да го възприемаме на сериозно.

— Нещо не разбирам — безсилно се оплака той. — Защо не ми показа тези неща по-рано?

— Оуен отказваше да повярва. — Тя прибра факсовете. Ръката й трепереше. — Във втория факс го предупреждават да не се обръща към нас.

Имаше предвид ченгетата. Искаше да каже, че причината, поради която се срещаха тук, а не в кабинетите на петия етаж, се коренеше във факта, че тя все още не бе сигурна как да подходи към случая.

— Служител на Адлър — допусна Болд. — Бивш или настоящ. Това е най-вероятният заподозрян.

— Оуен накара Фаулър да се заеме с въпроса.

Имаше предвид Кени Фаулър, който в миналото работеше като полицай в „Углавни престъпления“, а сега беше шеф на охраната на Адлър. Болд харесваше Кени Фаулър и не го криеше. Той беше добър полицай — поне навремето. Тя кимна и се заигра със сребърния си пръстен с формата на делфин, който носеше на дясната си ръка.

— Не го прецених правилно. — Думите й прозвучаха толкова тихо, че Болд трябваше да се наведе, за да я чуе. А Дафи обикновено не мрънкаше.

— Добре ли си?

— Разбира се — излъга тя.

Черна дупка. Която поглъща енергия. Не пропуска никаква светлина — абсолютен мрак. Болд си даде сметка, че вече е поел случая, и му се прииска да я обвини, загдето го познаваше толкова добре.

— Кажи ми какво мислиш — подкани я той. Беше изнервен и ядосан.

— Прав си да смяташ, че вероятно става дума за служител. Това е най-вероятното предположение. Но в подобни случаи обикновено става дума за изнудване, а не за категорични искания за самоубийство. Хауърд Таплин, адвокатът на Оуен, иска проблемът да се разреши вътре във фирмата, за да е сигурен, че няма да изтече информация за медиите, че полицията няма да се намеси и нищо няма да наруши поставените условия. — Думите й звучаха като заучени реплики и това го безпокоеше. Не й беше присъщо да изразява чуждите мнения като свои собствени и Болд започна да се пита що за човек е Хауърд Таплин, че да оказва толкова силно влияние върху нея. — Ето защо трябва да съм особено внимателна в отношенията си с теб. Таплин иска Фаулър сам да разреши проблема. Оуен обаче му се противопостави тази сутрин. Той предложи тази среща — за да започнем някакъв диалог. Но решението му не беше от лесните.

— Не можем да сме сигурни, че случилото се с онези деца е негово дело — каза й Болд. — Може просто да се е спрял на едно удобно за целите му заглавие.

— Може. — Дафи очевидно не мислеше така, а Болд се доверяваше на инстинктите й. Разум и чувства — припомни си той собствената си лекция.

— Какво прави Фаулър по въпроса? — попита Болд.

— Той не знае за тази среща. Още не е информиран. И той, като Таплин, беше против намесването на полицията. Опитва се да открие някой недоволен служител… но вече цял месец се занимава с това без особен успех. Разполага с няколко заподозрени, но нищо повече. А и изпитва силна лоялност към компанията. Освен това Хауърд Таплин му плаща заплатата, а не Оуен… ако разбираш какво се опитвам да ти кажа.

Раздразнението на Болд най-после си пролича.

— Ако описаното в тази статия е негово дело, бих казал, че доста сме позакъснели.

— Аз съм виновна. Оуен поиска професионалното ми мнение. А аз класифицирах заплахите като маловажни. Смятах, че подателят, който и да е той, просто се опитва да вдига шум. Очевидно е човек, който добре си служи с езика. Факсовете са изпращани чрез портативен компютър от телефонни кабини. Фаулър проследи последните два факса, които са били изпратени от телефонна кабина на Пил Хил. А това е съвсем приличен квартал. Всичко това иде да ни покаже, че по всяка вероятност си имаме работа с образован, заможен бял мъж, на възраст от двадесет и пет до четиридесет години. Исканията му ми се сториха толкова нереалистични, че реших, че този човек просто търси отдушник на натрупалия се в душата му гняв. Нищо повече. Оуен се съгласи с мен. Възложи разследването на Кени и се опита да забрави за заплахите. Аз прецаках този случай, Лу. — Тя отново обгърна тялото си с ръце и гърдите й отскочиха нагоре. И отново повтори: — Може и ще стане много по-лошо от това.

Гласът й отекна в приличното на пещера помещение, думите й се завъртяха в главата му подобно на кончета от детска въртележка.

Черна дупка. Която вече беше негова.

— Ако искаш да се заема със случая, ще го направя — неохотно предложи той.

— Неофициално.

— Знаеш, че не мога да направя това, Дафи.

— Моля те!

— Аз не съм ченге под наем. Нито пък ти. Ние работим на петия етаж. Чудесно знаеш как работи системата.

— Моля те!

— Не мога да се занимавам с това твърде дълго — уточни той.

— Благодаря.

— Ако някое от тези деца умре, Дафи… — Не довърши и думите му увиснаха във въздуха като накъсаните паяжини, които се полюляваха от бетонния таван.

— Зная. — Тя отбягна погледа му.

— Ще споделяш всичко с мен. Никакво шикалкавене.

— Съгласна.

— Е… може би не чак всичко — коригира се той.

Този път тя се засмя искрено и Болд остана доволен, макар че усмивката мигновено изчезна от лицето й. Затича се надолу по стълбите, а стъпките му отекваха като плясък на криле на прилеп.

В статията се споменаваше една от болниците в града. За Лу Болд всяко разследване започваше с жертвата.