Без свидетели

Четиринадесет

Вятърът духаше силно от югозапад и изпълваше въздуха с нов, непознат аромат… или може би, помисли си Дафи, това се дължеше на факта, че от доста време не бе идвала на остров Хидбей. Пристигнала бе с колата си. След работа в сряда вечерта… Чувстваше се безотговорна, загдето бе склонила толкова бързо и бе реагирала така спонтанно. Но Оуен винаги й въздействаше по този начин. Той и Корки бяха пристигнали с яхтата му, което означаваше, че абсолютно никой не би могъл да ги е проследил дотук. Къщата принадлежеше на негов приятел. Беше модерна сграда на няколко нива, изпълнена в стил Франк Лойд Райт5 — красива постройка от камък и стъкло, заобиколена от зелена морава, която се спускаше надолу към брега.

Брегът беше стръмен и назъбен, плажната ивица бе покрита с камъни, големи колкото юмрук. Огромни кедрови пънове, довлечени от бурните вълни на прилива, се търкаляха по брега и служеха за скривалища на Корки, която тичаше пред тях.

— Не спираме да повтаряме, че не бива да правим това, а ето че отново сме заедно — отбеляза Дафи.

— Става дума само за една нощ. А и освен това Корки настояваше — оправда се Оуен Адлър. — Иска да те покани на празника си, а в такива моменти един баща не може да каже не, независимо от правилата на възрастните. — После додаде: — Правила, с които лично аз не съм съгласен.

— Не става дума за правила, а за обикновена предпазливост.

— Да ти кажа честно, тя май се вълнува повече от мисълта за Монти Клоуна, отколкото от празника.

— Монти кой?

— Това е сладолед, в кутийката на който винаги има скрита някаква джунджурия. Децата просто го обожават. — Говореше като специалист по маркетинг и продажби.

— Искаш ли да поговорим за разследването?

— Не. Дойдох тук, за да избягам от него.

— Съгласна.

— Ако толкова се налага, ще поговорим утре сутринта.

— Не се налага — отвърна му.

Водата искреше, в далечината се виждаха няколко яхти, които плаваха със свалени платна. Но не морето, а моравите и гората я привличаха, защото сред тях бе израснала.

Дафи заговори:

— Начинът, по който не изпускаш Корки от погледа си, стремежът ти да знаеш всичко за нея, да откликнеш на всичките й нужди… това е част от самия теб… неотменна черта от характера ти. Държиш се по същия начин и с мен.

— Не е достатъчно.

— Напротив. Достатъчно е. Това е нещо, дълбоко вродено у теб, и аз никога не се опитвам да го измервам, преценявам… въобще не гледам по този начин на отношението ти към мен.

Той я погледна, а когато заговори, гласът му бе изпълнен с укоризнени нотки:

— Невинаги ти обръщам достатъчно внимание. Оставям те сама в критични ситуации. Замислям се за нещо и изведнъж си давам сметка, че мислите ми не включват и теб — а при личните взаимоотношения, независимо дали става дума за баща и дъщеря, или за любовници, това е равносилно на криминално престъпление. Нарича се егоизъм и аз често се оказвам обвиняем по това престъпление. Давам си сметка, че подобно отношение е в състояние да съсипе всяка връзка…

— Отново го правиш — предупреди го тя.

— Така ли?

— Опитваш се да ми оставиш вратичка, през която да се измъкна при нужда. Но аз не мисля да си ходя, Оуен. Аз съм тук. Независимо дали ти харесва, или не, аз съм тук, заедно с теб.

— Харесва ми. А ти имаш право — наистина правех точно това. — Поколеба се за миг, а после додаде: — Ето това е, което ми даваш винаги.

— И какво е то? — сви въпросително вежди Дафи. Винаги се бе питала какъв ли е отговорът на този въпрос.

— Прозрение. Самопознание. — Той посочи ято птици в далечината. — Биеш ме в собствената ми игра. Разбираш какво съм намислил преди още самият аз да съм си дал сметка за това.

— Това не е много добре — призна си тя. — Не искам да бъда психологът в отношенията ни. Искам само да съм твоя спътница.

— Напротив, добре е. Струва ми се, че имам нужда и от двете — от психолог и спътница. Ти не се боиш от мен… не можеш да си представиш колко много хора се страхуват от мен. И аз ненавиждам това. Случва се толкова често, че не може да не ми влияе… и е ужасно!

Дафи се опита да събере мислите си.

— Нервна си — отбеляза той.

— Чувствам се малко неловко — призна тя. — Проблемът е в това, че се набърквам във времето, което си отделил за себе си, за семейството си… за теб и за Корки. По-различно е… не е като да сме сами в къщата.

— Наистина е по-различно.

— Не мога да се избавя от усещането, че се натрапвам.

— Нищо подобно. И ти го знаеш.

— А може би не го зная. — После бързо додаде: — И не се опитвам да те провокирам. — Направи опит да поясни какво се опитва да му каже. — Винаги ми е било много трудно да проумея какво точно изпитваш дълбоко в душата си.

Заобиколиха един от големите пънове, после още един. Корки прескочи един от пъновете пред тях, а после се сниши и се изгуби от погледа им.

— Да се престорим, че не я виждаме. Правѝ се на изненадана.

— Добре.

Детето изведнъж изникна пред тях, извика силно и размаха ръце. Остана очарована от реакцията им, спусна се към тях и зарови лице в корема на баща си, като се заливаше от смях. Оуен я отдръпна от себе си, погъделичка я и я отпрати да тича пред тях.

Когато отново останаха сами, той се вгледа в Дафи и честно си призна:

— И аз се крия… по същия начин.

Дафи се замисли върху думите му.

— Винаги ли си го правил?

— Не. — Самият отговор като че ли му вдъхна кураж.

— И на какво се дължи тази реакция — на нещо скорошно или пък на друго, погребано далеч в миналото?

— Може би и на двете. Като дете се криех — криех се в буквалния смисъл на думата. От баща си. Той беше много избухлив. През уикендите пиеше прекалено много и тогава решаваше да си поиграе с мен. Играта беше твърде сурова. Борба. Няколко боксови удара. Нараняваше ме толкова често, че се научих да се крия. Имах едно скривалище в гората. Прекарвах доста време там. Но да си призная честно, истинското криене започна след смъртта на Кони — додаде той, споменавайки името на сестра си. — Тя беше най-добрата ми приятелка. А и последният жив член на семейството ми.

Оуен се умълча за известно време, а после заговори отново:

— Ако отърсването от двата спомена означава да запазя връзката си с теб, готов съм веднага да се подложа на психоанализа.

— Всъщност аз съм тази, която се нуждае от помощ, Оуен.

Корки отново се скри, но после изгуби търпение и хукна да гони нещо по каменистия бряг.

— Боя се да се отдам напълно на тази връзка, страхувам се да се обвържа — призна Дафи. — Представям си как ти омръзвам и ме изоставяш и това ме кара да стоя на разстояние през повечето време. Нещо подобно се случи с родителите ми. Те така и не се разведоха, което е още по-лошо. Просто се отегчиха един от друг. Бяха разочаровани, стари и унили. А аз не искам да те отегчавам.

— Разбира се, че ще ме отегчаваш. И аз ще те отегчавам. Но не е задължително отегчението да е единственото чувство помежду ни. Корки понякога ме вбесява. И какво от това? Ако сме подготвени за онова, което ни очаква, всичко ще е наред. Но ако отказваме да видим нещата в истинската им светлина и гледаме на света през розови очила, тогава ще си имаме проблеми. — Замълча за миг и попита: — Боиш се, че ще свършим като родителите ти?

— Това се случва непрекъснато около мен — щастливият брак между двама души става отегчителен и скучен. А аз не зная как, нито пък мога да бъда очарователна и привлекателна през всяка една секундичка от живота си.

— А аз мога?

— Честно? Да. Никога не се отегчавам с теб. И това ме плаши.

Продължиха да се разхождат още известно време. Корки бягаше напред, плашеше птиците, накацали по пъновете, и ги преследваше. Когато Оуен най-после заговори, гласът му бе дрезгав и несигурен.

— Струва ми се, че съвсем съзнателно съм изградил този свой имидж… за да скрия от теб ужасеното момче, което в действителност се крие под самонадеяната ми външност.

— Не желая да те отегчавам — призна му тя.

Хванаха се за ръце и продължиха да се разхождат.

Водата придоби сивкав цвят в припадащия здрач, вятърът утихна.

— Ако искаме връзката ни да продължи, ще трябва да се потрудим сериозно, за да я запазим.

— Съгласна съм.

— Готова ли си за това? — попита Оуен.

— Може би не съм. Но искам да опитам.

— Разбираш ли какво всъщност казахме току-що? — предизвика я той.

Дафи разбираше. Стисна ръката му. Той й отвърна.

— Изпитвам ужас — призна й Оуен.

— Аз също — отвърна тя.

— Чичо Оуен? — Корки бе облечена в светложълта нощница. Винаги го наричаше по този начин, макар че Оуен бе признал на Дафи, че искрено се надява момиченцето да започне да се обръща към него с думичката „татко“.

— Да, миличка?

Корки беше наполовина перуанка. Негова племенница, която понастоящем бе законно осиновена от него дъщеря. Сестрата на Оуен и нейният съпруг се бяха блъснали в огромен камион с осемнадесет колела на магистрала I-84 само на пет мили извън Блис, Айдахо.

— Сестра ми умря в блаженство6 — често повтаряше Оуен.

Беше се оказало, че шофьорът на камиона, започнал пътуването си от Чикаго, е бил натъпкан с амфетамини. Но очевидно не са му били достатъчни, защото заспал на волана. Ремаркето, пълно с перални машини, се преобърнало през мантинелата и паднало в насрещното платно точно когато там минавали родителите на Корки. Зетят на Оуен никога не говорел за миналото си в Перу. Само веднъж, когато бил много пиян, подхвърлил, че близките му били зверски изклани заради политическите им убеждения, но никога не споменал нищо повече. Адлър, най-близкият приятел и довереник на сестра му, се борил с нокти и зъби, за да задържи Корки при себе си, след като станало ясно, че родителите й не са оставили нито завещание, нито пък друг близък роднина, който да поеме грижите за детето. Спечелил бе делото във Върховния съд на Айдахо и бе осиновил момиченцето на шестия й рожден ден.

— Лягам си — обяви детето.

— Не и преди да съм те прегърнал.

Камъните, с които бе застлана терасата, бяха все още топли от следобедното слънце и Дафи, стъпила върху тях с босите си крака, се почувства прекрасно. Водата в басейна сигурно също бе топла и тя изпита внезапно желание да съблече дрехите си и да отиде да поплува.

Корки се надигна на пръсти, нежно прегърна Оуен и го целуна. Малко нервно помоли Дафи да я придружи до стаята й и да я завие — молба, която Дафи възприе като височайша чест.

— Харесва ли ти тук? — попита я Корки, когато влязоха в стаята й.

— Харесва ми да съм с теб и татко ти.

— Аз исках да кажа… дали ти харесва къщата.

— Хубава е.

— А на мен ми харесва, защото Оуен е по-различен.

— Различен?

Дафи изчака отстрани, докато Корки изми зъбите и лицето си. Грижеше се добре за себе си — почти като възрастна. След това детето се вмъкна в леглото, зави се до брадичката и каза:

— У дома той е все изморен, нали, Дафи?

Дафи едва преглътна голямата буца, която изведнъж заседна в гърлото й.

— Да, Корки, много е уморен. Той работи твърде много.

— Разбирам, че е уморен, защото не си играе с мен.

— Но той много те обича.

— Не обичам когато е изморен.

— Нито пък аз.

Детето събра всичкия си кураж и попита:

— Ще дойдеш ли на празненството по случай рождения ми ден?

— Ако ме поканиш, ще дойда.

— Каня те.

— В такъв случай ще дойда с удоволствие. Благодаря ти.

— Обещаваш ли?

— Доколкото е възможно.

— Монти Клоуна също ще дойде — информира я Корки, опитвайки се да я подмами на празника.

— Е, в такъв случай просто не мога да устоя на поканата!

Корки остана доволна от думите й. Премигна с очички и се изчерви. Дафи погали косицата й, като се питаше дали някога ще има свои деца, дали ще събере силата и куража за това. Косата на Корки беше пухкава, кожата на лицето й — мека и млечнобяла.

Дафи се върна на терасата и без да каже и дума, започна да се съблича.

— Нещата май започват да си идват по местата — отбеляза Оуен.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Май е така.

Радваше я мисълта, че тялото й оказва такова въздействие върху него. Дафи внимателно подреди блузата, гащите и сутиена си върху облегалката на един стол. Застанала съвсем гола пред него, изведнъж й стана хладно и цялата настръхна.

Затича се през моравата към басейна, поколеба се за миг на ръба, а после се гмурна във водата. Усещането беше неповторимо. За момент целият заобикалящ я свят сякаш изчезна — не съществуваха отравянията, нямаше работа, към която да се върне отново на сутринта.

Оуен доплува до нея откъм гърба й, хвана я през кръста, а тя се завъртя, обви крака около него и го прегърна с все сила.

— Чувствам се така, сякаш се опитваме да се скрием от родителите си — промълви тя.

Оуен много държеше на дискретността и настояваше Корки да не става свидетел на физическия аспект на тяхната връзка. Дафи беше приятелка, а не любовница, и макар да разбираше мотивите му, тя не можеше да не си задава въпроси относно неговата искреност и мястото й в живота на Оуен.

Той я погледна в очите и попита:

— Да го направим ли?

В гърлото й заседна буца, горещи сълзи опариха очите й. Въпросът нямаше нищо общо с обхваналата го възбуда, която в момента бе почти неконтролируема. Въпросът предполагаше пълно обвързване и себеотдаване. Означаваше обещания — изпълними и неизпълними. Радост и мъка. Един цял живот, преживян заедно. Думите като че ли се изтръгнаха спонтанно от устата му и Дафи се притесни, че в този миг той може би вече съжалява за тях. Оуен рядко говореше и действаше импулсивно. Дафи му остави достатъчно време да оттегли въпроса, но той не направи подобен опит. Ръцете му все така силно обгръщаха тялото й.

Той вършеше всичко по свой собствен начин. Няколко пъти вече се бе доближавал на косъм от необходимостта да й направи предложение за брак, опипвал бе почвата. А тя бе демонстрирала нужда от независимост и страх от обвързване, убедена, че той очаква от нея точно това. И тъй като винаги след подобни разговори си бе давала сметка, че думите й са израз на собствените й заблуждения и самоизмами, тази вечер се престраши да прояви смелост и решителност. Дафи сдържа дъха си за миг. Щастието им зависеше от нейния отговор. За момент сякаш целият свят около тях замря напълно неподвижно, макар да се чуваше нестройният хор на летните насекоми.

Никой не отклони поглед от очите на другия, никой не премигна дори.

Дафи кимна и тихичко рече:

— Да, нека го направим.

— Добре — отвърна той.

Тя изведнъж се почувства неловко. Оуен изглеждаше толкова уплашен, колкото и тя.

Бяха го направили. Дафи си даде сметка, че вече е сгодена.

Не започна да крещи от радост и да го прегръща. Не го целуна дори. Адлър Оуен не сключваше сделките си по този начин, а Дафи държеше точно тази сделка да бъде доведена докрай. Хвана се с лявата ръка за ръба на басейна и без да сваля краката си, сплетени около кръста му, се освободи от прегръдката му, отдръпна се назад, като едва не загуби равновесие, и бързо му подаде дясната си ръка. Той я видя и се ухили. Главите им започнаха да потъват под водата, двамата избухнаха в смях и когато само очите им, като на алигатори, останаха да блестят на повърхността, двамата стиснаха десните си ръце и сключиха споразумение да прекарат живота си заедно.

Дафи пусна лявата си ръка и двамата потънаха заедно, стиснали ръцете си. Краката й все още бяха обвити около кръста му, водата около тях се изпълни с мехурчета от смеха им. Дафи си помисли, че щастието е като този басейн с топла вода, която ги обгръщаше, даде си сметка, че един миг на напълно споделено щастие прави всички останали преживявания маловажни и незначителни.

След миг двамата разкъсаха прегръдката и рязко изплуваха на повърхността, опитвайки се да си поемат дъх, а Дафи с благодарност си помисли, че благодарение на тъмнината и водата, Оуен не би могъл да забележи сълзите й.