Без свидетели

Двадесет и едно

В пет часа след обяд във вторник, дванадесети юли, Бърни Лофгрийн надникна в кабинета на Дафи и размаха пред очите й един прозрачен плик, в който се намираше докладът на щатското управление на ХЕИ.

— Печелиш кукличка на Купидон8, Матюс. Този доклад е една юридическа кофа с лайна. — Изведнъж се взря по-внимателно в лицето й. — Какво си направила със себе си?

— Една кутия падна от най-горния рафт на гардероба и ме улучи по лицето.

— Трябва да е била доста тежичка — отбеляза той.

Дафи зърна някакъв мъж, който надничаше иззад рамото на Лофгрийн, и попита:

— Мога ли да ти помогна с нещо, Крис? — Въпросът й бе адресиран към Даниелсън, който се размотаваше наблизо, опитвайки се да чуе нещичко от разговора им.

Даниелсън смутено заобяснява, че четял бюлетина на дъската за съобщения, поставена точно до кабинета на Дафи, но извиненията му прозвучаха неубедително. Дафи махна с ръка на Лофгрийн да влезе вътре и го помоли да затвори вратата.

— Имам по-добра идея — предложи ентусиазираният Лофгрийн. — Защо не слезеш в кабинета ми, за да ти покажа как работя? — Той намигна, а зад дебелите стъкла на очилата уголемените от диоптрите очи блеснаха като светкавици.

Няколко минути по-късно Лофгрийн затвори зад тях вратата на кабинета си. През големия прозорец в другия край на кабинета му се виждаше лабораторията, която бе почти безлюдна по това време на деня. В кабинета му, както винаги, цареше пълна бъркотия.

— Харесва ли ти как съм се подредил? — попита той, а Дафи премести два купа с хартия, за да може да си освободи едно местенце за сядане. — Имаш ли нещо против? — Бърни пусна касета с джаз и намали звука. — Помага ми да мисля — поясни той и се ухили широко.

Когато беше щастлив, Лофгрийн излъчваше заразителен ентусиазъм. А той беше щастлив винаги когато лабораторните резултати му позволяваха да стигне до категорично заключение. Дафи знаеше това и започна да се настройва оптимистично.

— Значи докладът е бил подправен? — попита тя.

— Много мърлява работа. Банда дилетанти. Използвали бял коректор, а после писали върху него. Добре поне, че някой от тях имал достатъчно ум да ги подсети да използват една и съща пишеща машина — допълнително нанесените букви обаче са леко изкривени на една страна, както и самата ти си забелязала.

Лофгрийн продължи с обясненията:

— Коректорът бил позастарял, макар че навремето сигурно е бил почти толкова бял, колкото и листът. Изработен е на емайлова основа и поради това се е съединил добре с тъканта на хартията. Което означава, че на практика е невъзможно да бъде отстранен с помощта на стандартните разтворители, без това да разруши първоначалната повърхност и да доведе до загуба на отпечатъците, предизвикани от първичния натиск — клавиши на пишеща машина например. — Очите му се въртяха като силно надути плажни балони, полюшвани от морския бриз. — Интересът, който ние проявяваме към този документ, е по своята същност археологически: Какво лежи под коригиращия слой и защо е било толкова важно да се скрие? Също като разкопките на Троя, нали разбираш?

— Разбира се — кимна Дафи.

— Коректорът, естествено, е непрозрачен. Боя се, че опитите ни да използваме силно осветление като средство за проникване до първоначалния текст, се оказаха пълен провал. — Той й подаде едно от доказателствата за усилията, положени в лабораторията — плътен лист фотографска хартия. Преобладаващата част от документа бе абсолютно нечетлива, тъй като снимката е била направена с помощта на силен сноп светлина, насочен през листа хартия, под който е бил поставен самият негатив. Местата, на които са били нанесени поправките върху текста, бяха изпъстрени с абсолютно нечетливи черни чертички, които по никакъв начин не загатваха дори за оригиналните думи, заличени с коректора.

— И въпреки това успяхме да се преборим — продължи въодушевено Лофгрийн. — Използвахме дълговълнова светлинна техника, която често се прилага за откриване на фалшиви банкноти. Емайлът, естествено, има пореста структура и е непрозрачен само за светлина с определена честота. Онова, което направихме, много напомня по своята същност за техниката, използвана в рентгенологията — ако искаш, можеш да сравниш слоя емайлов коректор с човешката кожа, а думите, написани под него — с костите на тялото ни. В резултат на което проявихме ето това — завърши той, измъкна поредния лист от папката си и й го подаде.

Дафи рядко бе присъствала на някоя от подробните лекции на Лофгрийн — Ла Моя ги наричаше проповеди. Въпреки това бе подготвена за тези пространни обяснения. Шефът на лабораторията никога, ама никога не се ограничаваше само с предаването на лабораторните резултати по етапния ред. Той пускаше някой от записите си с джаз, облягаше се назад и започваше да говори. С най-големи подробности описваше всеки етап от своето трудно и изнурително пътешествие из света на уликите. И всичко това с едничката цел да накара офицера да проумее какви свръхчовешки усилия са били положени от хората в лабораторията.

Документът, който се озова в ръцете на Дафи, представляваше негатив, който наистина й напомняше за рентгенова снимка, но на местата, където преди се виждаше само по една дума, сега имаше две, написани една върху друга, преплетени в лабиринт от чертички и напълно нечетливи йероглифи.

— Не бих го нарекъл четливо — съгласи се Лофгрийн, — но по своята същност това е първата и може би най-важна стъпка към разгадаването на онова, което някой се е опитал да заличи. — Той се облегна назад на стола си, който жално проскърца, когато Лофгрийн леко се залюля в такт, напълно различен от онзи на любимата му джазова музика. — Шрифтът на използваната пишеща машина изписва по десет знака на инч. Ако това се бе случило преди няколко години, може би щяхме да открием подобна машина и да изличим горните букви с помощта на бяла лента. Компютърните графики обаче значително ускоряват този процес. Ейми Чу прекара почти целия следобед, опитвайки се да изличи горния слой от напечатани букви. — Лофгрийн й подаде друг лист — този път разпечатан на компютър. — И в крайна сметка се получи ето това. — Във всеки един от участъците, в които са били нанесени някакви корекции, бяха останали само малки части от буквите, които напомняха за китайски йероглифи, а в особено плачевните случаи приличаха на обикновени цапаници. — Не че и това е особено четливо — отново призна Лофгрийн. — Дължи се на факта, че буквите често са се припокривали почти напълно, така че когато сме изтрили долната част на буквата t, твърде възможно е да сме изличили и буквата i. Ако обаче помислиш, ще установиш, че има само два знака — една цифра и една буква — които са напълно взаимозаменяеми върху клавиатурите на стандартните пишещи машини. — Даде й само миг за размисъл и веднага отговори вместо нея. — Дори нулата и главната буква О не съвпадат напълно.

Дафи като добра ученичка побърза да отговори:

— Цифрата I и малката буква l.

— Печелиш златен медал, Матюс — доволно изчурулика той. — Което означава, че всички останали букви и цифри оставят свой собствен специфичен отпечатък — бил той ченгелче, заврънкулка, точица или чертичка. — Лофгрийн спря да се люлее. — Компютърните сканиращи технологии ни предлагат нещо, наречено ОЗД — Оптична знакова диференциация. Софтуерен продукт. Компютърът познава всичките тези индивидуални отличителни особености на знаците от всеки печатарски шрифт и с помощта на логаритми е в състояние да определи буквите върху дадена страница с много нисък процент на вероятна грешка. След сканиране всеки документ се превръща в система от графични знаци. С помощта на ОЗД тези знаци се трансформират в текст, който може да бъде обработван. В заключение ще ти кажа, че включихме ОЗД и поискахме да разберем какво всъщност се крие под луличките и ченгелчетата, изписани пред очите ни. — Лофгрийн измъкна последния лист от папката си, но не й го подаде. — Ейми трябваше да направи седемнадесет опита с ОЗД, защото дори и компютърът не разполагаше с достатъчно материал за работа и допускаше необичайно много грешки. Но все пак успяхме — ето тук са всички имена, датата и информацията, която са се опитали да скрият — гордо заяви той. — Истината, която са се опитали да заличат.

Документът наистина бе възстановен в първоначалния си вид.

Лофгрийн побърза да я увери:

— Призови ме на свидетелската скамейка и ще повторя всичко това пред съдията или пред съдебните заседатели.

„Господ да ни е на помощ“, помисли си Дафи.

Тя прокара пръст по формуляра, сравнявайки фалшифицирания документ с този, който държеше в ръката си. Цялата се изпоти от напрежение и любопитство. Ето че стигна до графата, която най-силно я интересуваше.

Редом с името се виждаше и напълно четливият подпис, който през последните няколко години е бил заличен с помощта на коректор. Много по-шокираща се оказа истинската причина за заразата, която в оригиналния документ бе отразена не като салмонела, а като стафилококова инфекция. Лофгрийн, който изобщо не се съмняваше коя част от документа е приковала вниманието на Дафи, поясни:

— Стафилококовите инфекции са заразни. Предават се от човек на човек. И нямат нищо общо със салмонелата, причинена от животински източник.

Всичко, това потвърждаваше по категоричен начин подозренията й: собствениците на „Лонгвю фармс“ са били неоснователно обвинени в хранително натравяне, за което всъщност не са били отговорни по никакъв начин.

Уолтър Рой Хамънд живееше в квартал, който приятелката на Дафи, Шарън, наричаше бавно загниващо населено място. Жителите на Понтасет Пойнт обаче възприемаха квартала си като напредничав и прогресивен. Пред къщите имаше морави с размера на пощенски марки. Възстановителният център, който включваше игрище за шавълборд9, три тенискорта и басейн, се намираше в близост до Хоспис — невзрачен на вид дом за възрастни, който по всяка вероятност едва успяваше да посрещне минималните изисквания на щатското законодателство.

Хамънд имаше изкуствени ченета и светлорозов слухов апарат, а увисналият му като парашут търбух свидетелстваше за цял един живот, прекаран в тъпкане с пържени картофи и хамбургери. По всичко личеше, че този тип никога не се навеждаше да вземе от земята онова, което бе изпуснал — кафявият му килим бе осеян с всевъзможни химикалки, хартийки от бонбони, та даже и две лъжици, които щяха да изчакат на пода пристигането на момичето, което почиства къщата. Телевизорът, с размери на хладилник, поставен пред един от двата прозореца в стаята, бе усилен до последно и си остана така даже и след като Дафи помоли да го изключи.

— Надявам се, че не носиш касетофон, нали? — Мъжът срещу нея имаше стоманеносини, студени като лед очи и огромни ръце с къси пръсти, изрязани до кръв нокти и набръчкана, покрита със старчески петна кожа.

— Никакви касетофони — увери го Дафи.

— Затова ли каза, че разговорът ще бъде неофициален10?

— Може и така да се разбере — съгласи се тя, а сърцето й взе да бие учестено. Защо й задаваше всичките тези въпроси?

— Мисля, че така ще е най-добре, госпожо — заяви той.

— Чудесно. Значи разговорът ни ще си остане неофициален.

— И какво точно искате от мен?

Дафи премери с поглед събеседника си.

— А вие какво си мислите, че мога да искам, господин Хамънд?

— Викай ми Рой. Всички ме наричат така. — Външният й вид му допадаше — Дафи отвратена съзря блясъка, появил се в очите му. Мислеше си, че щеше да е по-добре, ако се бе сетила да си облече сако. — Нямам и най-малка представа — отвърна той.

— Ама никаква?

— Опитваш се да ме ядосаш ли?

— Допреди четири години сте работил като инспектор в щатското управление на ХЕИ.

— Това го пише в трудовата ми книжка.

— Името „Лонгвю фармс“ говори ли ви нещо?

Увисналата му гуша се разтресе, когато той преглътна на сухо. Този път не успя да изиграе ролята си на човек, отегчен до смърт от въпросите й.

— Всяко едно предприятие, което съм инспектирал редовно през годините, ми говори нещо, госпожо. Те са част от живота ми, нали разбирате? Част от работата, която вършех, за да си изкарвам прехраната. И какво точно искате да знаете за „Лонгвю фармс“?

— Ето това. — Тя му подаде двете фотокопия — преди и след фалшификацията.

Гушата му, която й напомняше за охранена боа, отново помръдна. Очите му премигнаха няколко пъти. Все знаци, които според Дафи говореха за нарастваща тревога. Той изключи телевизора и регулира слуховия си апарат, който изпищя пронизително, докато Рой си играеше с него. Побелелият му език се плъзна по напуканите му устни, но устата му си остана мъчително суха.

— Тези два листа свързани ли са с някакъв въпрос? — попита той.

— Какво означават различията между двата документа?

Той се замисли за момент. Очите му се спираха ту върху Дафи, ту върху двата документа в ръката му.

— Не зная откъде си взела това — той посочи първоначалния доклад. — Но този тук — Рой разклати доклада за салмонелата — носи по-късна дата и поради тази причина е официалният документ, издаден от управлението. Но да си призная честно, госпожо, аз вече не работя там и ми се струва, че си дошла да разговаряш с неподходящ човек.

— Според оригиналния документ — Дафи подчерта думата оригинален — вие сте бил проверяващият инспектор. — После додаде: — В следващия документ обаче името е било променено.

— Знаеш ли — лицето му изведнъж почервеня, ноздрите му се разшириха от гняв, — наистина си спомням този случай.

— Страхотно — равнодушно заяви Дафи. Искаше той да разбере, че не му вярва особено.

— Навремето бяхме страхотен екип, госпожо. А после почнаха да вземат на работа всякакви цветнокожи — и това по нареждане на правителството на САЩ — и нещата се влошиха катастрофално.

— А също и жени — посочи Дафи.

— Мацки, да. Да, точно така. Не че аз имам нещо против мацките.

— Но не сте съгласен да работите с цветнокожи?

— Въпросът е в това, че нито един от тях не е достатъчно умен. А аз не понасям хора, които само се чудят как да изпразнят джоба на Чичо Сам. Знаете ли какво? Те са отчайващо тъпи. Ами вземете например Джейк Джеферсън. Та значи ме питате за „Лонгвю“. Точно този Джеферсън забърка кашата, а всички ние трябваше да се скъсаме от работа, за да оправим нещата.

— Докладът от лабораторния анализ?

— Онзи тип обърка всичко, а след това отказа да си признае. Няма нищо по-проклето от чернилка, която смята, че е права.

— Не ми допада езикът ви, господин Хамънд.

— Е, извинявай тогава — сърдито заяви той. — Живеем в свободна държава, госпожо. Може и да не си го разбрала, но останалите от нас сме я защитавали с живота си. Знаеш ли, в момента върви една интересна игра по телевизията. Бих предпочел да я гледам, ако си свършила с въпросите. — С големи усилия се надигна от мекия си трон, завлече се до бара, където си наля двойно уиски „Уайлд Търки“ с две бучки лед. Възглавниците, сред които бе седяло огромното му туловище, бяха смачкани и получилата се вдлъбнатина приличаше на дълбок кратер. През цялото това време Рой си мърмореше нещо под носа.

Дафи погледна към вратата, за да се увери, че е наблизо. После прикова очи към Рой Хамънд, който започна да отваря и затваря чекмеджетата из кухнята.

— Защо са сменили името ви в доклада?

— Защо? — повтори той.

Стоеше с гръб към нея и Дафи осъзна, че се опитва да печели време. Отпусна се отново във въртящия се, широк фотьойл и отпи огромна глътка уиски, без да премигне дори. После се заигра с чашата, като подрънкваше с бързо топящите се бучки лед.

Дафи поясни:

— Човекът, чието име е заменило вашето, някой си господин Патрик Шонеси, очевидно вече не живее в този щат. Ето защо ни е трудно да го открием и да му зададем някои въпроси.

— Много по-трудно, отколкото си мислиш, госпожо. Пат Шонеси е покойник от доста време насам. Рак на белия дроб. А като си помисля, че не е изпушил и една цигара през живота си. Говори се, че ракът бил причинен от радон. Живеел близо до голямо находище. На мен ми се струва възможно. Жена му умря от някаква женска болест две години и нещо преди Пат. Докторите й изрязали всичко, но тя пак се спомина.

Дафи си помисли, че може би смъртта на Шонеси обясняваше промяната на датата върху документа. През целия път дотук Дафи се бе питала защо е било необходимо подправеният документ да носи дата, предхождаща с единадесет дни датата на оригинала. Кому е било нужно това? Освен ако не се е налагало да се уточни отрязък от време, в който Пат Шонеси все още е бил на работа — а после е умрял и така е бил елиминиран единственият човек, който би могъл да отговори на всички важни въпроси. Дафи вече бе получила няколко ценни късчета информация, макар че същността все още й убягваше.

— Нека да видим дали съм ви разбрала правилно — рече тя и неволно поприведе рамене, опитвайки се да отклони погледа на мъжа, прикован върху бюста й. — Шонеси е поел този случай от вас единадесет дни преди да започне първоначалното разследване. Решил, че натравянията са били причинени от салмонела, а не от стафилококова инфекция — заключението, под което сте се подписал във вашия доклад.

— Нека да ти обясня нещо…

— Моля ви да го направите — прекъсна го Дафи.

— Онова заключение не беше мое, както твърдиш ти — беше на Джеферсън. Той извърши тестовете, ясно ли е? А що се отнася до Пат, не си спомням особено добре какво участие е взел той във всичко това.

— Но неговото име фигурира върху втория документ — подправения документ.

— Разбирам, госпожо, но това не означава непременно, че има някакъв смисъл в това, което ми казвате.

— Но вие сте познавал Марк Мериуедър?

— Разбира се, че го познавах.

— А господин Шонеси?

— Какво искаш да кажеш?

— Той също е познавал господин Мериуедър, нали? И е инспектирал „Лонгвю фармс“?

— Ами сигурно.

— Струва ми се, че казахте, че „Лонгвю“ е част от вашата…

— Ние често се замествахме един друг.

— Но кой все пак разследва случая със заразените продукти на „Ню Лийф“? Вие или господин Шонеси? Напомням ви, че вашият подпис се вижда съвсем ясно върху оригиналния документ.

— Разследването беше мое. — Мъжът изглеждаше видимо объркан. — Колко години минаха оттогава? Няма ли някакъв срок на давност върху тия неща?

Във всеки друг случай Дафи би се усмихнала на този въпрос, но Хамънд я отвращаваше и тя се изкуши да го излъже. Онова, което повечето хора не можеха да проумеят — и това бе в тяхна вреда, естествено — бе фактът, че не съществува морален принцип или формално изискване, задължаващо офицерите от силите на реда да говорят истината. Освен, разбира се, в случаите, в които са положили клетва. Тази им свобода да спестяват истината ставаше особено очевидна в стаите за разпит, където полицаите обикновено измисляха някаква версия, която би подпомогнала каузата им. А тя бе само една — да вкарат престъпниците в затвора. Най-изпечените лъжци провеждаха най-успешните разпити, а Дафи Матюс си бе извоювала репутация на една от най-добрите в този занаят. Според нея единствената разлика между стандартен разпит и разговор със заподозрян бе в мястото на провеждане на разговора. Онова, което Хамънд не знаеше, бе, че Дафи е навлязла в територия извън нейната юрисдикция и не е уведомила полицията от Кинг Каунти за намерението си да проведе този разговор, което пък означаваше, че всичко, казано до този момент, е повече от неофициално. И че тя може да каже всичките лъжи, които й дойдат наум, че може да изпързаля Хамънд по какъвто си иска начин, но не може да използва получената от него информация в съда.

— Сигурна съм, че давностният срок на разследването на заразата в „Лонгвю“ вече е изтекъл. Не мисля, че имаме шанс да подведем под съдебна отговорност хората, които се споменават в тези документи. Но, за да бъда максимално честна към вас, ще ви кажа, че това не ме интересува особено. Аз искам да узная истината, господин Хамънд. Един човек може да попадне зад решетките за много дълъг период от време, ако не успеем да разберем истината за „Лонгвю“. — От години наред по коридорите на петия етаж на който работеше Дафи, се разправяше един и същи анекдот: Какво се казва в китайските съдилища преди започването на всеки процес? Това са само лъжи!

— Онова момче, Хари — рече той.

— Да, Хари — повтори Дафи, а сърцето й подскочи от вълнение.

— Голям бунтар беше този Хари. Само неприятности си имахме с него. Беше си внушил нещо и по никакъв начин не искаше да отстъпи. Но изчезна така бързо, както се и появи. Нарече ме лъжец. Застана тук, погледна ме в очите и ме нарече лъжец.

— Как казахте, че е фамилното му име? — бързо попита Дафи, надявайки се да успее да го измами.

— Не съм ти го казвал. Нямам и най-малката представа. Да си виждал някои хора и да ги познаваш отблизо, са две различни неща, госпожо. Аз редовно инспектирах седем мандри, пет птицеферми, една ферма за зайци, предприятие за производство на козе сирене и единадесет производители на хранителни продукти. В някоя години съм имал и повече обекти. Поддържах делови контакти с хората като Марк Мериуедър. Но с работниците им? С някакъв си нехранимайко, който се смяташе за покровител на птиците? Забрави за това!

И въпреки това с това си изявление Хамънд й даде да разбере, че знае за Хари повече, отколкото е готов да си признае.

— Чух, че имал колежанско образование — опита се да го подмами тя.

— Щеше да поеме работата на Ханк Ръсел след пенсионирането на Ханк. Поне така се говореше. Ако питаш мен, Марк прахоса прекалено много време и пари за това момче. Той беше просто един непрокопсаник, а Марк се отнасяше с него като със собствен син. И обърка момчето, ето какво направи! Чух, че бил в затвора за нещо.

Дафи внимателно написа думата затвор.

— Господин Ръсел е работел там на половин ден, нали?

— Ханк Ръсел? Той ръководеше фермата, госпожо. Беше шеф в продължение на пет-шест години. И дяволски добре си вършеше работата.

Дафи разрови някакви бумаги.

— Чудя се защо не разполагам с никакви данни за Ханк Ръсел.

— Какви данни? Обзалагам се, че говорите за данъчни декларации. — Той се разсмя толкова силно, че се наложи след това да изтрие брадичката си. — Да плаща на Чичо Сам? Не и Ханк Ръсел. Предполагам, че се е споразумял някак си с Мериуедър. Точно както бе направил и с Доувър, собственика на фермата за пуешко месо „Бътърбрест“, където бе работил, преди да отиде в „Лонгвю“. Искал е само покрив над главата си, малко храна и малко пари в брой, дадени като на член от семейството.

— Нещо не ми е ясно. — Дафи вдигна единия документ, а след това и другия. — За какво всъщност ставаше дума? За стафилококова инфекция или за салмонела?

Очите на Хамънд започнаха да се изцъклят от пиенето. Той отпи още една голяма глътка, докато обмисляше въпроса й. Адамовата му ябълка подскочи сякаш боата се опитваше да преглътне част от плячката си. Лявата му ръка здраво стисна страничната облегалка на стола. На Дафи й се стори, че сега вече ще проговори. Но когато отвори уста, той рече:

— Нямам какво да ти кажа, госпожо. Защо не отнесеш тези документи някъде другаде?

— Само че…

Той я прекъсна с вцепеняващ рев, от който лицето му стана аленочервено, а на бледото му чело изхвръкна дебела синя вена.

— Казах ти да ги занесеш някъде другаде! Махай се оттук. Махай се оттук веднага, преди да съм те накарал да си платиш за нахалството!

Дафи мигновено скочи от стола и се зае да прибира книжата в куфарчето си.

— Не желая да говоря повече — заяви Рой. Обърна се с гръб към нея, грабна полупразната си вече чаша от масичката до него и се запъти към бутилката, която го очакваше.

Само за няколко секунди Дафи изхвърча от стаята, запали колата и пое надолу по пътя. Изтощена и все още напрегната от сблъсъка, тя проведе три телефонни разговора докато шофираше — първия с централата в града, втория — със собственика на фермата за пуйки „Бътърбрест“ и третия с една малка ферма, сбутана нагоре по пътя към Самамиш. След като заяви на собственика на фермата, че работи за Централното учреждение за изравняване на клирингови сметки, той я информира, че Ханк Ръсел е в караваната си и по всяка вероятност гледа мача.

Дафи затвори телефона, сложи го на седалката до себе си и вдиша дълбоко. Превключи скоростите, взе един завой с опасно висока скорост и си прошепна тихичко последната реплика от онзи анекдот: Това са само лъжи! На устните й, които най-после бяха възвърнали цвета си, заигра крива усмивка.

— Къде е сакото ти?

— Моля?

Ханк Ръсел беше нисък и набит. Приличаше на петдесет и пет годишен състезател по родео — дънки, прашни каубойски ботуши, светлосиня работна риза с метални копчета и външни джобове. Сребърната тока на колана му бе с размерите на чиния за салата, а когато се обърна, за да намали телевизора, Дафи забеляза, че на задната част на кафявия му кожен колан с големи релефни букви бе изписано просто ХАНК. Гласът му стържеше като автомобилни гуми по алея, насипана с чакъл.

— Онези типове, дето се занимават с клиринговите сметки, имат специални блейзъри като на кондукторите в метрото. Но ти не си от тях, нали?

— Не, сър. — Дафи моментално хареса усмивката му.

— Ти ме излъга, млада госпожо.

— Да, сър. Излъгах ви.

— Твърде си хубава, за да си от данъчното, а и вече почти се мръкна. Кажи ми, че не си от данъчното. Иначе Господ да ми е на помощ!

— Не съм от данъчното.

На лицето му се изписа искрено облекчение.

— Някой далечен роднина, за когото не съм знаел, е умрял? Приличаш ми повече на адвокат.

— Не съм и адвокат — информира го Дафи. — Полицай съм, господин Ръсел. Мисля, че Хари се е забъркал в неприятности.

— Хари Колфийлд? Отново? Исусе! — Той широко отвори летящата врата. — Влизай! Влизай! — Отново натисна дистанционното и този път напълно изключи телевизора. Дафи си помисли за каубоите и бързите им пистолети — сега използваха само дистанционни устройства. — Искаш ли малко лимонов пай? — В зелените му очи проблеснаха весели пламъчета. — Сам съм го правил. Това е най-хубавият пай, който си опитвала през живота си.

Дафи и Болд се разхождаха из малкия двор зад къщата на Болд. Сержантът от време на време се навеждаше, за да вдигне някоя от ярките пластмасови играчки, разхвърляни навсякъде.

— Фамилното му име е Колфийлд — говореше Дафи. — Хари Колфийлд. Появил се във фермата на седемнадесетгодишна възраст. Не пожелал да разкаже миналото си. На никого. Работел много, бил изключително схватлив. Всички се отнасяли към него като към член от семейството. Собственикът, Мериуедър, му поставил условие да завърши гимназия, ако иска да остане в „Лонгвю“. След това го изпратил в колеж. И го издържал от собствения си джоб.

— Тук ли? — попита Болд и се спря за миг.

Тя кимна.

— Поне това твърди управителят. Според него учил природо-математически дисциплини.

— Като микробиология например?

— Възможно е — съгласи се Дафи. — Смятал е, че знанията ще са му нужни във фермата — заболявания на птиците, лечение.

— Той е.

— Всяко лято и през ваканциите работел във фермите. Работата очевидно му допадала. Дал имена на някои от кокошките. Наистина си обичал занаята.

— А после започнали неприятностите.

— Ръсел смята, че някой е бил подкупен. Седмицата преди ХЕИ да ги затвори, някой проникнал във фермата, но не откраднал нищо. Решили, че съседските деца са си направили майтап, и подценили въпроса. Така и не докладвали за инцидента.

— Някой е заразил птиците им — предположи Болд.

Тя кимна.

— Заложил им е капан. Те така и не разбрали, че се задават проблеми. Инфекцията тъкмо започнала да се разпространява и ето че се появил инспектор Хамънд и веднага затворил фермата. Всичко се случило твърде бързо. Необичайно бързо според Ханк Ръсел. Затова той смята, че всичко е било предварително нагласено. Било им заповядано да унищожат птиците, а момчето по това време било там — тъкмо се било върнало от колежа. Мериуедър не бил на себе си. Жена му се пропила. Хората, натровени от заразените продукти, заплашвали със съдебни процеси. Мериуедър щял да загуби всичко и той и момчето чудесно съзнавали това. Ръсел ми каза, че по онова време Мериуедър изобщо не спял, престанал да разсъждава нормално. Отказал да отрови птиците и ги изклал — всичките до една. В един и същи ден. Повече от хиляда птици. На ръка. Той и момчето. Хари. Ръсел казва, че никога не е преживявал по-зловещ ден. Дворът на фермата бил залят с кръв. В средата му се издигала цяла планина от обезглавени птици. И още една — от глави. А Марк Мериуедър и Хари Колфийлд плакали през цялото време… плакали цели шестнадесет часа — толкова време им е било нужно, за да изколят всичките птици и да ликвидират фермата. — Психологът в нея се намеси: — Не е трябвало да въвличат момчето във всичко това.

Болд се спря, вторачи поглед в луната, понечи да каже нещо с предрезгавял глас, но се отказа. Когато все пак събра сили да заговори, й рече:

— Не съм сигурен, че мога да продължа да бъда родител. — Наведе се и взе още една играчка — приличаше на мост — и я прибра при другите.

Може би всичките тези елементи се сглобяваха, за да построят крепост или къща, помисли си Дафи.

— Съдебните дела не закъснели и в една леденостудена есенна нощ Мериуедър се хвърлил с колата в една пропаст заради парите от застраховката. Жена му била прибрана в психиатрична клиника. Както ми я описва Ръсел, мисля, че се е пропила безнадеждно. Никой не предявил претенции върху собствеността на фермата. Семейство Мериуедър било единственият собственик, а жената все още била жива. И собствеността бавно се рушала и съсипвала.

— А нашият приятел Хари?

— Отказал да говори след смъртта на Мериуедър. Отказал и да яде и едва не умрял от глад. Ръсел ми каза, че го прибрали в болницата за известно време, а когато излязъл оттам, отишъл при Ръсел с готов план как да докажат, че са били измамени.

Болд седна на миниатюрната люлка и изпружи крака. Светлосинята седалка на люлката, огряна от лунната светлина, изглеждаше като обвита с жълта панделка. Дафи седна на съседната люлка, но се притесни, че и двамата са твърде тежки, побърза да се изправи и непохватно се хвана за синджира.

— Но Ръсел не е искал да участва в това — отгатна Болд.

— Ханк Ръсел, макар и по природа честен и почтен човек, живее извън закона. Той просто не е част от системата. Не кара кола. На плаща данъци. Но знае всичко за животните и, ако се съди по думите му, е отглеждал какви ли не животинки.

— И ти му вярваш.

— Да. Вярвам му.

— Значи Хари започва личен кръстоносен поход срещу Оуен Адлър.

— Не — поправи го Дафи. — Хари бива обсебен от тази идея едва преди няколко години.

— Не разбирам. — Болд я погледна.

— Историята на Ръсел спира дотук. Навремето чул, че момчето се забъркало в някакви неприятности, но така и не разбрал за какво става дума.

— Затвор?

— Хамънд спомена нещо за затвор. Не се обадих до управлението, за да направя съответната справка, защото не знаех кой може да подслуша радиото.

— Правилно. — Болд рязко скочи от люлката. — Значи ще трябва да проверим изправителните домове.

— Това хлапе е много объркано, Лу.

— Това хлапе убива хора, Дафи. И ти искаш от мен да го съжалявам?

Тя не отговори.

— Може би и сам виждам това — обади се Болд. — Може би дори ще проумея мотивите му някой ден. Но никога няма да го оправдая. Никога няма да му простя заради Слейтър Лоури.

— Той не е убиецът.

— Не започвай да ме убеждаваш в това.

— Не е той, Лу.

— Той е, Дафи. Той извършва всичко това. Не се заблуждавай. Ти го откри, Дафи. Ти го идентифицира. Ти го направи! Би трябвало да се гордееш със себе си.

— Само че изобщо не изпитвам гордост — отвърна тя и тръгна след него към колата си.

Болд също предпочете да не използва радиостанцията. Не искаше да поеме риска името на Хари Колфийлд да бъде чуто от някой любопитен репортер, включил се на полицейските честоти. Вместо това двамата с Дафи се върнаха поотделно на петия етаж и незабавно се заеха с издирването. Чрез терминала на Болд се опитаха да установят всички предишни обвинения и съдебни постановления срещу човека, който ги интересуваше. Попаднаха на един-единствен човек на име Х. Колфийлд.

— Харолд Емерсън Колфийлд — започна да чете Болд. — На двадесет и осем години. Търговец на наркотици. Арестуван и обвинен преди четири години за притежанието на два килограма кокаин. Освободен условно четири месеца по-късно. Домашен адрес — виж това! — Саскуоу, Вашингтон. — Погледна я развълнувано и заяви убедено: — Това е нашият човек!

Хвана Дафи за ръката, привлече я към себе си и бързо я целуна по устните. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго, Дафи се бе зачервила от вълнение и в един кратък миг Болд изпита смущение и страх. Побърза да я пусне, преди чувството да се е задълбочило.

Тя се усмихна, а после се разсмя на глас, но смехът й прозвуча малко нервно.

— Е, най-после! — От устните й се отрони дълбока въздишка.

— Хайде! — подкани я Болд и я задърпа за ръката. — Ела да извадим досието.

Двамата заедно прекосиха етажа с чевръсти, забързани крачки, които на моменти преминаваха в подтичване, и в този ранен час на деня неизбежно привлякоха вниманието на няколкото човека от отряда на Паскуини, които вече бяха по бюрата си.

— Къде е пожарът? — подвикна им един от тях.

А друг побърза да отговори:

— В гащите им!

Всички останали избухнаха в неудържим смях. Болд съзнаваше, че отстрани поведението им вероятно изглеждаше най-малкото странно — създаваха впечатление за хора, които искат час по-скоро да се доберат до някоя празна стая — но този път изобщо не му пукаше. Чувстваше се като пиян от факта, че бяха открили Колфийлд.

По това време на денонощието работеше само един асансьор и тъй като той доста се забави, Дафи предложи да слязат по стълбите. Затичаха се надолу един до друг. В един момент Дафи го погледна и каза:

— Искам да запозная Клемънтс с всичко, което сме открили до този момент. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Той тук ли е?

— Ще пристигне днес след обяд. Утре трябва да участва в някакво заседание. Някакви възражения?

— Никакви.

— Той ще ни помогне с изработването на психологическия портрет.

— Не възразявам — повтори Болд.

Слязоха в сутерена и тръгнаха по коридора. После изведнъж се затичаха и двамата. Всички полицаи с ранг детектив и нагоре притежаваха ключове от трите стаи с архива. Болд извади неговия и отключи най-напред вратата, а след това и вътрешната решетка. Това помещение в сутерена бе кръстено Костницата, защото в него се помещаваха всички разрешени случаи за периода от три до седем години назад. Два пъти годишно най-старите досиета се преместваха в постоянното гробище за полицейски архиви в един склад край Марджинал Уей.

Хилядите досиета бяха подредени върху метални рафтове, които носеха различни цветни кодове — също както при лекарите и зъболекарите. Осветлението беше лошо, документите — изпомачкани от разлистване, цялата организация на подреждането им — плачевна. Въпреки това не им бе трудно да намерят „КОЛ“… следвайки цветните стикери, подредени по азбучен ред.

Досиетата бяха наблъскани в толкова тясно пространство, че Болд с мъка успяваше да ги отдели едно от друго. Дафи му помогна, опитвайки се да му осигури достатъчно пространство, за да може да вижда номера на разследването и името.

Той ги прегледа веднъж, а после — още веднъж. Погледна надолу към нея — тя стоеше на пръсти, за да може да стигне рафта — и каза:

— Не го виждам.

— Ела ти да държиш — инструктира го тя и двамата си размениха местата.

Дафи ги прерови четири пъти и тревожно заяви:

— Трябва да е тук някъде.

— Но не е.

— Може би името е било написано погрешно.

Болд разлисти окъсания дневник до вратата, в който се вписваха изнесените от архива материали. Вписваше се името на човека, който ги е взел. Системата беше твърде архаична, а половината от написаното вътре беше абсолютно нечетливо.

— Не е тук — осведоми я Болд.

По настояване на Дафи двамата прекараха още десет минути, преглеждайки досиетата, започващи с буквите „КО“, но отново не намериха нищо за Хари Колфийлд. Дафи остана без дъх. Опита се да издуха къдриците, паднали на челото й, но те бяха залепнали от пот и се наложи да ги отмести с ръка.

Двамата мълчаливо се загледаха в огромните рафтове, претъпкани с изпоцапани и оръфани папки. И двамата кипяха от гняв. Болд имаше чувството, че стаята е с размерите на футболно игрище. А досието на Колфийлд можеше да е пъхнато къде ли не.

— Някой го е взел — най-накрая рече Болд и по този начин изрече на глас и нейните съмнения.

Тя го погледна, а от обхваналото я безсилие очите й се напълниха със сълзи.

— Искаш ли да се обзаложиш, че случилото се в „Лонгвю фармс“ е стигнало не само до щатското управление на ХЕИ, но и до далеч по-важни и отговорни институции?

— Не съм хазартен тип и не обичам да се обзалагам — отвърна Лу Болд.