Без свидетели

Тридесет

— Помогна ли ви по някакъв начин? — попита Лиз, седнала срещу него по време на закуската.

Софтуерният капан на времето не се бе оказал от голяма полза предишната вечер. Болд обаче се стараеше да мисли позитивно.

— Този път успяхме да се доближим най-много до използвания банкомат. Когато операцията приключи, се намирахме само на няколко преки от него. — Не обичаше да носи работата си вкъщи и да въвлича Лиз в случаите, по които работи, но в момента считаше, че й дължи някакви обяснения. — Казаха ми, че съществува реална възможност хората на Бюрото също да се включат в разследването, което ще означава повече хора и по-добро техническо оборудване. Ако това стане, мисля, че шансовете ни да го пипнем ще станат напълно реални.

Телефонът иззвъня. Лиз не се помръдна.

Болд веднага разпозна плавния френски акцент на Лусил Жилар.

— Сержант Болд? В ръцете си държа нещо, което сигурно много бихте искал да видите. Ще можете ли да дойдете в кабинета ми?

Петнадесет минути по-късно Болд вече беше в колата. Попадна в ужасно задръстване, което му отне още тридесет минути. В банката го накараха да се подпише в някакъв дневник при дежурната администраторка и да забоде на сакото си значка с надпис ПОСЕТИТЕЛ — практика, която очевидно бе въведена след последното му посещение.

Жилар бе облечена с тъмносин костюм с позлатени копчета и блуза с изящна яка и бяла копринена бродерия по маншетите. Косата й бе изправена и прибрана назад в стегнат кок — прическа, която издължаваше лицето и подчертаваше очите й. Светлочервеното червило контрастираше с черната кожа и белите й зъби. Предложи му кафе; Болд помоли за чаша чай и три аспирина.

— Странен начин да пиете чая си — отбеляза тя. Повика един от помощниците си, помоли го да направи чай и кафе, а тя излезе, за да потърси аспирин. Няколко минути по-късно, когато поръчката им бе изпълнена, тя затвори вратата и двамата останаха сами.

Щорите бяха вдигнати и от сградата на „Пак-Уест“ се разкриваше величествена гледка, която включваше и търговския център Уестлейк заедно с хилядите купувачи, които се тълпяха из него подобно на пчелен рояк около кошер. Искрящата слънчева светлина ги обливаше като златист мед. Един уличен артист, който подхвърляше кегли във въздуха, привлече вниманието на Болд. От тази височина кеглите изглеждаха като кибритени клечки.

Лусил измъкна нещо от една папка, наведе се напред през бюрото си и обяви:

— Ето го вашия изнудвач.

Подаде на Болд черно-бяла снимка с размери двадесет на двадесет и шест сантиметра. На зърнестата фотография се забелязваше леко замъглено изображение, което на пръв поглед приличаше на астронавт, облечен с черен космически костюм. Болд сложи очилата си за четене и образът стана малко по-ясен.

Жилар поясни:

— Снимката е била направена на видеолента по време на финансовата операция от девет часа вечерта. Снощи не знаех за това, иначе щях да ви кажа още тогава. Камерата е била инсталирана през почивните дни.

На преден план се виждаха разперените като звезда пръсти на нечия ръка, а зад нея блестеше някаква огледална повърхност — Болд изведнъж осъзна, че това е каска за мотоциклет — и високите и ъгловати рамене на черно кожено яке. Никакво лице. Никакви отличителни белези. Сърцето му се сви. Опитвайки се да прояви нужната учтивост, той се взира в снимката една цяла минута, а после свали очилата си.

— Човекът е носил ръкавици — изтъкна Жилар. — Опитал се да се прикрие, в случай че в кабината има видеокамера — поясни тя. — Но и сам виждате, че е закъснял за част от секундата. Някои от камерите ни се задействат при поставянето на картата. Други — от самото движение в кабината. Предполагам, че в случая става дума за камера от втория вид.

Болд отново сложи очила и приближи снимката до лицето си. Облечената в ръкавица ръка бе задействала автофокуса на лещата, което обясняваше неясните изображения на предметите, останали на по-заден план. Много малко хора можеха да си позволят да носят ръкавици през лятото, без да привлекат вниманието на околните и да бъдат запомнени. Мотоциклетистите обаче можеха да си го позволят. Каската пък добре прикриваше лицето. Снимката потвърждаваше убеждението на Болд, че трябва да съсредоточат усилията си в района на университета. Твърде възможно бе да преследват жена с каска.

— Сигурна ли сте, че това е именно снимката, която ни е нужна?

Тя му показа цялата серия от три фотографии. На втората снимка не се виждаше абсолютно нищо, защото ръката с ръкавицата бе закрила изцяло обектива на скритата камера. В долния край на снимката обаче, редом с датата и часа на операцията, бе изписан номерът на картата за банкомата, който съвпадаше с номера на банковата сметка. Третата снимка беше почти идентична с втората — различаваха се единствено по времевата индикация, защото последната снимка бе направена няколко секунди по-късно.

— Зная, че не ви предлагам кой знае какво — извини се тя.

— Това е повече, отколкото можете да си представите — отвърна Болд, опитвайки се да се възползва максимално от твърде оскъдната информация.

— Значи ще ви помогне?

— Много.

Тя го погледна колебливо и неуверено попита:

— Може ли да споделя нещо, което ме притеснява?

— Естествено.

— Става дума за камерите — за тяхното местоположение. Както вече ви казах, тази камера е била монтирана едва преди няколко дни. Поради тази причина тя все още не е включена в нито един от списъците ни тук, в банката. Разбирате ли? В нито един списък. А преди това? Вашият човек нито веднъж не изтегли пари от банкомат, оборудван с охранителна камера. Нито веднъж! Разбирате ли? Такова съвпадение е просто невъзможно. Съжалявам, че ще го кажа отново, но съвпадението е невъзможно. Това означава, че изнудвачът притежава копие от последните списъци на наблюдаваните банкомати. В тези списъци са упоменати и автоматите, които се следят от вашите хора.

Проумял най-сетне смисъла на казаното от нея, Болд усети, че коремът му се сви от тревога. Нима Хари Колфийлд имаше достъп до тази информация? Определено не. Но Крис Даниелсън? Хауърд Таплин? Кени Фаулър? Всички те бяха запознати с всички подробности.

— Знаем ли имената на хората, които разполагат с този списък?

— Да. Помислих и за това. Тук, в „Пак-Уест“, вероятно сме около десетина човека. Подготвих ви списък с имената им. Все висши ръководни кадри. Няма човек с по-нисък пост от изпълнителен вицепрезидент. Освен това мисля, че трябва да се проверят компаниите, монтирали камерите. Служителите от „Пак-Уест“, работили в конкретния клон по време на инсталацията, сигурно също имат някаква информация, но тя ще е ограничена в рамките на съответния банков клон. Тед Пърч от „NetLinQ“ сигурно ще може да ви предложи далеч по-подробен списък, обхващащ всички банкомати в целия северозападен район.

Всеки би могъл да има достъп до тази информация, осъзна Болд. В самата банка, а също и извън нея.

— Това има някакво значение — отбеляза Жилар. — Не мислите ли? Имам чувството, че тези съвпадения не са случайни.

— Има значение — съгласи се Болд. И отново се изпълни с подозрения срещу хората, с които работеше. Обади се на Фаулър и настоя да се срещнат и да поговорят.

По обяд Болд се срещна с Кени Фаулър в пазарния център „Пайкс Плейс“, сред гъмжилото от туристи, които търсеха да си купят тениски с надпис „Спасете китовете“, аспержи и прясна сьомга. Двамата мъже се разхождаха бавно по павираните алеи, върху които бяха гравирани имената на дарителите, които бяха помогнали за реставрирането на открития пазар. Туристите бяха пременени в къси шорти и гумени сандали в крещящи цветове, голите им крака и ръце проблясваха във въздуха, около тях ухаеше на плажно масло, лицата им излъчваха задоволство и оптимизъм. Мяркаха се провиснали шкембета и широкоплещести бабаити, по вратовете им висяха фотоапарати „Кодак“, децата под шест годинки вървяха близо до родителите си. Някои от туристите излъчваха достолепие, други парвенющина, всички ближеха сладолед, а около тях се носеше всепроникващата миризма на риба.

— Изгарянето ти изглежда ужасно — отбеляза Болд, забелязал мехура по показалеца на Фаулър. Кени го разтриваше през цялото време сякаш се опитваше да го спука.

— Това се получава като се опитвам да пека риба на тъмно — отвърна Фаулър, очевидно развеселен от собствената си шега.

Повървяха още малко, преди Кени да заговори отново.

— Моите хора не откриха нищо за Даниелсън. Няма големи покупки в брой, нито пък някакви финансови проблеми. Редовно си плаща данъците. Сметките — също. Може би е малко необщителен и избягва обществените контакти. Докладът е в колата.

— А резултатите от наблюдението?

— Той се труди в „Боди Шоп“ всеки ден — и в дъжд и в пек. Не ти говоря за магазина за перилни препарати, а за гимнастическия салон. — Болд знаеше къде се намира. Полицаите често го използваха, защото от управата им позволяваха отстъпки в цената. — На два пъти е успял да се измъкне от момчетата ми — а това не е никак лесно — но и двата пъти е станало по тяхна вина, а не заради специални трикове от страна на Даниелсън. И двата пъти се случило по обяд.

— Някакъв личен живот?

— Най-скандалната информация, до която се добрахме за твоето момче, е фактът, че си пада по секстелефоните. Набира 900 и очаква от момичетата отсреща да говорят доста вулгарно. Обича да ги кара да описват всичко с най-големи подробности. Ако трябва да съм искрен, струва ми се, че е свръхсексуален.

— Семейна среда?

— Умно хлапе. От добро средно заможно семейство. Баща му е авиоинженер. Майка му работи като мениджър от средния ешелон в Нордстром. Брат му случайно присъствал по време на нападението над някаква бензиностанция и загинал по време на стрелбата и с тази трагедия официално се обяснява желанието на Даниелсън да стане ченге.

— Официално?

— Ти го познаваш по-добре от мен. Този тип е обсебен от желанието да се самодокаже. Разбираш ли? Прави всичко не заради мъртвия си брат, а заради самия Крис Даниелсън. Иска някой ден да получи собствен кабинет, секретарка и златна значка.

— Пари?

— Не би взел подкуп, ако това имаш предвид. Ти как смяташ? Аз вярвам, че е прекалено амбициозен, за да си го позволи. Не би рискувал бленувания кабинет и секретарката заради няколко кирливи долара.

— Този човек е мръсник, Кени. Не зная как и защо, но е мръсник.

— Не и според фактите, които изровихме за него. Добре че не поиска разследване от момчетата от отдела за вътрешна сигурност, защото щеше да се злепоставиш. — Двамата спряха пред една сергия за плодове. Ярки на цвят, с безупречни форми и чистота, плодовете бяха сортирани и подредени на спретнати купчинки. Фаулър си купи една ябълка с банкнота от пет долара и се наложи да изчакат известно време за рестото. Когато отново тръгнаха сред гъмжилото от шумни туристи, Фаулър побърза да напомни: — Господин Банкомат отново ни надхитри снощи. Трябва да си направим съответните изводи.

Фаулър беше изключително користолюбив и Болд предпочете да не му споменава за срещата си с Жилар. Между двамата се възцари неловко мълчание.

— Пропусна погребението на Мак — укори го Фаулър.

— Така ли? — Болд изобщо не се бе сетил за това.

— Лиза искаше да приключи час по-скоро. Има късмет, че нямат деца.

Болд изчака миг-два и попита:

— Какво правеше Мак в парка през онази нощ — патрулираше или следеше Матюс?

Фаулър се стъписа и наруши ритъма на стъпките си, макар да се престори, че просто се е спънал в нещо.

— Като те слушам какви въпроси задаваш, човек би си помислил, че ти се блъскаш в разни стълбове в тъмнината, а не Матюс.

— Това ли е отговорът ти?

— Така както аз виждам работата си в този случай… мое основно задължение и отговорност е да се грижа за безопасността на Номер 1, който в случая е Адлър. Ние го наблюдаваме почти денонощно, Лу. На него това не би му харесало и затова не му казваме. През онази нощ Мак трябваше да патрулира из парка. Лош късмет.

— Значи е бил в парка. Като патрул — отново попита Болд.

— Точно така.

— А Даниелсън е чист? — скептично рече Болд.

— По гласа ти разбирам, че не ми вярваш. И защо ме накара да свърша тази работа заради теб, след като отказваш да ми повярваш? Отношението ти ме вбесява, Лу. И какво? И без твоите кирливи ризи си имам достатъчно работа. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Лу? Ти искаш всичко около теб да бъде ясно и подредено. Тип-топ. Само че в живота не става по този начин, мой човек. — Фаулър едва се владееше. На челото му се изду дебела вена. — От хаоса да се роди ред и порядък и други подобни дивотии. Това си ти.

Двамата заобиколиха някакъв уличен музикант. Болд пусна една монета от двадесет и пет цента в калъфа на китарата. Забелязал това, Фаулър пусна един долар и си взе обратно петдесет цента като ресто.

— Искаш Даниелсън да излезе мръсник, защото по този начин ще пасне на предварителното ти мнение по случая. Ако съдя по последния ни разговор, искаш да изкараш и Таплин подлец. Като те гледам какви погледи й хвърляш, все ми се чини, че си готов да навреш лице в путката на Матюс. — Болд се вцепени от изненада. — И как, по дяволите, съм разбрал? Но тези неща не стават така, Лу. Нищо не е тип-топ. Даниелсън не е мръсник. А Матюс я язди Адлър, не ти. В тия неща не съществува никакъв шибан ред, Лу. Всичко е произволно… случайно — и винаги е било така. Не съществува начин да подредиш събитията според собствените си представи за ред. И това е проблемът ти, Болд.

— Имаш много мръсна уста, Кени.

— А ти имаш мръсно съзнание — не му остана длъжен Фаулър. — Но Даниелсън въпреки всичко е чист.

— Не, не е, мой човек. Ти просто не обичаш да грешиш. Но и сам знаеш, че хората ти са прецакали разследването. — Болд се обърна и се отдалечи. Фаулър почти бе докоснал открит нерв в душата му. Преброи до десет. И още веднъж. Имаше нужда от едно питие. И от храна. Искаше му се да се върне обратно и да стовари един юмрук в лицето на Фаулър. А може би искаше Фаулър да го удари. Търсеше ред там, където той просто не съществува.

Вървя из пазара цели три часа, преди най-накрая да се върне при колата си.

На следващия ден краката му бяха покрити с мехури.