Без свидетели

Петнадесет

— И аз трябва да си пазя хляба — заяви недъгавият мъж.

Товарният асансьор спря с трясък на етажа и той отмести встрани стоманената предпазна решетка. Без да обръща внимание на собствения си недъг, мъжът повлече левия си крак след себе си подобно на непокорно дете. Подметката му се тътреше по циментовия под на склада и издаваше звук, наподобяващ неприятното дращене с нокти по черна дъска.

Дафи се опита да прогони студените тръпки, които разтресоха тялото й.

— Господин Таплин трябва да присъства — неотстъпчиво повтори той.

— Той също ще дойде — излъга Дафи. — Освен това господин Адлър — тя наблегна на името — каза, че не възразява. Искате ли да се свържа с господин Адлър по телефона?

— Не е нужно — отвърна пазачът. Раздрънканият товарен асансьор ги изкачи три етажа по-горе. — Господин Таплин трябва да присъства — повтори той. После отключи масивната врата и я отвори пред Дафи.

Тя съзнаваше, че трябва да влезе и излезе от този склад по възможно най-бързия начин, без да бъде забелязана от когото и да било. Според нея някой бе фалшифицирал лабораторния доклад на щатското управление на ХЕИ и тя възнамеряваше да разбере кой е бил този някой… при това трябваше да го направи без останалите да разберат.

Помещението беше огромно, частично осветено от редица източни прозорци с мръсни предпазни стъкла, които й напомниха за съблекалнята на гимнастическия салон в гимназията, която бе завършила. Намираха се на последния етаж на склада. Помещението имаше сводест таван и най-високата му част се намираше на около шест, че и повече метра над главите им. Валеше дъжд и дъждовните капки шумно барабаняха по покрива, в залата миришеше силно на хартия, мастило и плесен, въздухът бе застоял като в стар таван, но имаше металически дъх като във вътрешността на хладилник.

Дафи долови тежкото бръмчене на някаква машина, която според нея бе причината за миризмата на сухия въздух в помещението, и забеляза контролните уреди, които поддържаха постоянна температура, целяща да запази материалите, които се съхраняваха там.

Думите на пазача потвърдиха предположенията й:

— Трябва да държим вратата затворена заради апарата за сушене на въздуха. — После додаде: — Господин Таплин сигурно скоро ще дойде. Искате ли да му кажа, че сте тук?

— Не — отвърна тя. — Предпочитам да го изненадаме. Аз няма да кажа нищо, ако и вие си мълчите.

— Господин Таплин не обича изненадите. — Пазачът запали осветлението и затвори вратата след себе си.

Останала сама, Дафи огледа помещението, което й се стори с размери на футболно игрище. Цялото бе изпълнено с редици от метални рафтове, половината от които бяха натъпкани с мукавени кутии. Върху всяка една бе залепен грижливо надписан етикет.

Кутиите бяха подредени в хронологичен ред. Вътре, в рамките на една и съща година, кутиите бяха подредени по азбучен ред. Тъй като „Ню Лийф Фуудс“ бе първоначалното име на компанията, Дафи предположи, че документите, които я интересуват, ще се намират измежду първите кутии с архивирани материали. На етикетите на първите няколко кутии пишеше: „НЛФ: А-Д“; „НЛФ: Е-Ж“… и така до края на първата година — 1985.

В далечния край на огромното помещение Дафи забеляза специално проектирана стълба на колелца, която отчасти приличаше на скеле, защото имаше платформа, задвижвана с батерия. Тя я избута до рафта с материали от осемдесет и пета година, застопори неподвижно колелата и се качи на стълбата. Не знаеше откъде да започне: З от заразяване; Х от ХЕИ; Л от „Лонгвю фармс“. Нужни й бяха часове, за да прегледа материалите само от осемдесет и пета година. Погледна към документите от следващите години и забеляза, че има кутии с етикет „НЛФ“ и през осемдесет и шеста. Щеше да й се наложи да прекара дълги часове в този склад. Дали да не прескочи направо към осемдесет и шеста година? Хранителното натравяне, което я интересуваше, се бе случило почти в края на периода, през който компанията се бе наричала „Ню Лийф Фуудс“. Спомняше си датата — 25 септември — но не и годината.

Десет минути по-късно Дафи попадна на материали, класифицирани като „Корпоративна сигурност“ и в главата й изведнъж просветна червена лампичка: Предвид длъжностната си характеристика Кени Фаулър не може да не участва в разследването на всяко хранително натравяне и заразяване на хранителни продукти. Изведнъж проумя, че трябва да започне издирването точно оттук. Дафи издърпа кутията от рафта. Бързо прерови материалите. Сърцето й биеше силно, по гърба й се стичаше струйка пот.

Всичките документи бяха подписани от Фаулър. Тук беше първоизточникът на информацията! Разследването на Фаулър може да й покаже някои следи, да й подхвърли някои предположения. А тя търсеше точно това.

Товарният асансьор потегли отдолу и шумът му отекна като револверен изстрел в ушите й. Тя леко подскочи и почувства, че кутията се преобръща в ръцете й. Само че беше твърде късно. Преди да успее да протегне ръка и да я хване, кутията вече бе изминала половината път към пода. От рязкото движение Дафи изпусна и документите, които четеше. Кутията тупна на цимента и цялото й съдържание се разпиля наоколо. Поверителните материали, обозначени като „Корпоративна сигурност“, се приземиха някъде долу. Безброй листове с всевъзможно съдържание покриха циментовия под като одеяло.

Асансьорът се изкачваше към нея.

Тя се паникьоса, подхлъзна се и за малко да падне. Успя да се хване с ръка за най-горното стъпало и увисна на платформата. Размаха крака и успя да се изкачи отново на стълбата, като скъса ръкава на сакото си.

Асансьорът продължи шумното си изкачване. Дафи се надяваше, че може би ще спре на етажа под нея. Но не се получи. Асансьорът продължи да се изкачва, а помещението, в което се намираше, бе единственото на този етаж.

Стори й се невъзможно, че кутията е могла да побере толкова много листове хартия. Те се бяха разпилели върху огромна площ под нея. Дафи бързо се свлече по стълбата, започна да загребва с шепи, като се оглеждаше за писмата на Фаулър, и едновременно с това се стараеше да изравни краищата на отделните листи, за да може да ги прибере отново в кутията. Без да обръща никакво внимание на предишната класификация и реда, в който са били архивирани, Дафи тъпчеше отделните страници в папките и ги прибираше в кутията. Забеляза един от меморандумите на Фаулър и го отдели настрана. После видя още един. Намери и трети документ. Търсеше само писмата, които носеха гриф „Поверително“… отчаяно се нуждаеше от тях. Навеждане… загребване… тъпчене в кутията… свят й се зави от бързане. Листите бяха обърнати наопаки, странично, измърсени, изпомачкани… съсипани! Дафи пълзеше на колене по пода, цялата покрита с прахоляци, обикаляше около голямата стълба, пъхаше се дори под нея, за да огледа навсякъде за някой лист хартия, отдалечил се от другите по време на свободното падане.

Асансьорът спря с трясък. Дафи изостави за миг работата си и се ослуша. Чу отварянето на металната решетка. Звукът определено идваше от този етаж!

Тя отчаяно се захвана отново със събирането. Отказа се от всякакви опити да подрежда листите и започна да ги тъпче в кутията като в контейнер за отпадъци. Най-накрая събра всичко. С усилие постави капака на кутията и леко смачка единия й ъгъл.

Стъпки!

Не разполагаше с време да се качи на стълбата и да върне кутията на мястото й. Вместо това я тикна на едно от празните места на най-долния рафт, освободи колелцата на стълбата и тичешком я избута надолу по пътеката. Забрави да погледне зад себе си. Беше оставила заделените писма на Фаулър върху една от кутиите на рафта, срещуположен на онзи, който съдържаше архивите от осемдесет и пета година.

Нечий ключ се превъртя в ключалката. Никакви гласове… Не беше приказливият пазач… беше или Таплин или някой друг от служителите на Адлър.

Мисли!

Дафи избута стълбата до края на пътеката, зави зад ъгъла и я спря пред следващата редица рафтове. Застопори колелцата, с мълниеносна бързина се изкачи по стълбата, измъкна една кутия, остави я на платформата и побърза да я отвори, опитвайки се да укроти учестеното си дишане. Кутията бе пълна с материали от осемдесет и осма година. Съдържаше някакви строителни планове и чертежи. Трябваше да измисли някаква убедителна версия, с която да обясни интереса си към тези материали.

Вратата се отвори и Дафи насочи вниманието си натам.

Болд влезе в помещението и бързо затвори вратата след себе си.

— Трябва да побързаме — припряно рече той. — Оуен Адлър ни спаси задниците. Преди малко ми се обади, обхванат от паника. Ти очевидно си задействала някаква алармена система. Таплин и Фаулър пътуват насам.

Едва тогава Дафи забеляза охранителното устройство и примигващата лампичка зад вратата. Бързо се приближи до него, натисна цифрите на кода, който бе използвала при влизането си в сградата, и лампата угасна.

— По дяволите! — измърмори тя.

— Да се махаме оттук! — настоя Болд.

Дафи познаваше решителното изражение, появило се на лицето му. Затича се обратно към рафта с архивите от осемдесет и пета година и подвикна:

— Вярваш ми, нали?

Болд я последва.

— Относно „Лонгвю“ и евентуалната връзка с всичко това? Да. Но предпочитам никой друг, освен Адлър, разбира се, да не подозира за откритието ни. Мисля, че трябва да се постараем да запазим догадките си в тайна. Така че, да се махаме по-бързо.

В бързината и обхваналото я вълнение Дафи бе забравила за писмата, които бе заделила настрана. Започна да търси кутията, която бе натъпкала на един от рафтовете, и отново не ги забеляза.

Болд раздрънка ключовете и привлече вниманието й.

— Трябва да ги върна на Франки.

— Франки?

— Вече си говорим на малко име. Много си пада по ченгетата. Обеща да запази посещението ни в тайна, но само ако успея да му върна ключовете навреме.

Тряс! Асансьорът започна да се спуска.

Болд рязко извъртя глава по посока на звука.

— Да вървим!

— Лабораторният доклад! — извика Дафи и се затича по пътеката. — Помогни ми!

— Нямаме време! — възрази той.

— Помогни ми! — Тя натисна стълбата с цялата си тежест и яростно изгледа Болд.

Двамата заедно избутаха стълбата зад ъгъла, тичешком я изтикаха по пътеката, преследвани през цялото време от бръмченето на движещия се асансьор.

— Мисля, че трябва да се откажем — нервно заяви Болд. — Технически погледнато, би трябвало да разполагаме със заповед за обиск.

— Имаме разрешението на Оуен — напомни му тя, изкачи се по стълбата и застана пред няколко кутии с етикети, на които пишеше: „НФЛ — Юридически документи“.

— Въпреки разрешението му извършваме нарушение в момента — рече Болд.

Кутиите бяха подредени по азбучен ред и Дафи трябваше да избира между З — Заразяване, С — Съдебни дела, Х — ХЕИ. Избра буквите от А до Я, бързо отвори капака на кутията и се залови със съдържанието й.

Бръмченето на асансьора се чуваше все по-слабо. Вече почти бе стигнал до първия етаж.

— Остави това! — подкани я Болд.

— В никакъв случай. — Дафи продължи да рови из кутията и най-накрая я видя — папка с надпис „ХЕИ“. Измъкна цялата папка, върна кутията на мястото й и бързо се спусна по стълбата, като пропусна повечето стъпала.

Асансьорът спря. Чу се стърженето на отварящата се метална решетка и само след миг асансьорът пое нагоре.

— Дай ми ключовете — нареди Дафи. — Избутай стълбата зад ъгъла и се махай оттук. Ще се срещнем в подножието на стълбището.

Без да губи време за повече обяснения, Дафи излезе на бегом от залата, прекоси коридора, бутна вратата към стълбището и се затича надолу, като прескачаше по две стъпала наведнъж, твърдо решена да попречи на Таплин да разбере, че се е ровила из архива на компанията.

Сградата беше на три етажа и Дафи можеше да предаде ключовете само на един от тях — втория. Асансьорът имаше по две врати, а тя, след като вече го бе ползвала веднъж, знаеше, че пътниците обикновено застават с гръб към предпазната решетка, която водеше към архива на „Адлър“.

Дафи открехна вратата на втория етаж и надникна към коридора. Асансьорът всеки момент щеше да се появи. Най-напред Дафи видя три мъжки глави: на пазача Франки, на Таплин и на Фаулър. След това се появиха раменете им. Асансьорът продължи изкачването си. Придържайки се близо до стената, Дафи бързо тръгна към тях.

Асансьорът се движеше твърде бързо и тя осъзна, че разполага с време само за един опит. Бързо скъси разстоянието. Петдесет метра… тридесет… двадесет…

Вече ги виждаше до кръста. След това се появиха краката им. Асансьорът се изравни с втория етаж и продължи нагоре.

Дафи стигна до неподвижната врата на асансьора, изработена от стомана, нагъната като хармоника. За разлика от нея решетката на асансьора се състоеше от вертикални дървени летви. Дафи трябваше да проникне през двете решетки едновременно, за да предаде ключовете в движещия се асансьор. Беше намислила да ги подхвърли в асансьора и да се скрие веднага. В този случай Франки би могъл да излъже, че просто ги е изпуснал на пода.

Подът на асансьора мина край глезените й.

Дафи държеше ключовете, но не можеше да реши кога да ги хвърли. Понечи да ги метне, но се спря. Повдигна ръка.

Франки се обърна и се взря право в очите й. Сигурно бе почувствал присъствието й. Той мигновено насочи вниманието си към ръката й — към ключовете — и без да мисли повече, тя пъхна ръка през стоманената решетка, опитвайки се да му ги подаде.

Случилото се от този момент нататък мина пред очите на Дафи като на забавен кадър.

— Дяволски дъжд — рече Франки и се обърна към голото теме на Таплин, после отстъпи крачка назад, протегнал ръка зад гърба си за ключовете. Разперените му пръсти сякаш казваха „Дай ми ги!“. Асансьорът обаче продължи изкачването си и маневрата се оказа невъзможна. В същия миг Дафи изведнъж си даде сметка, че е пъхнала ръката си твърде напред — долният край на асансьора можеше да отсече ръката й до китката като гилотина.

Голото теме на Таплин се извъртя, когато той обърна глава, за да отговори на Франки.

Дафи моментално приклекна, за да се скрие. Подът на асансьора се приближаваше подобно на касапски сатър към ръката й, която остана протегната право нагоре. Оставаха още само няколко сантиметра!

Дафи подхвърли ключовете, силно дръпна ръка и скъса верижката на часовника си.

Ключовете издрънчаха върху пода на асансьора.

Дафи легна по корем на земята.

Нещо леко тупна върху гърба й. Часовникът й. Франки го бе изритал от асансьора, когато се бе навел, за да вдигне ключовете.

— Толкова съм несръчен, да ме вземат дяволите! — долетя до нея гласът на Франки, който се изкачваше нагоре заедно с асансьора. — Едва не ги изгубих.

— Не ни трябват — отвърна Таплин. — Аз си нося моя ключ.

Толкова усилия за нищо! Дафи излезе на стълбището и бързо се спусна надолу. Папката беше у Болд и тя изгаряше от нетърпение да разгледа съдържанието й.

Когато влезе в колата си, Дафи нетърпеливо прегледа документите, като търсеше с поглед лабораторния доклад, който й бе станал до болка познат. Намери го по средата на папката — доклада със заключенията на щатското управление на ХЕИ, който изглеждаше напълно автентичен и по нейна преценка не бе копие.