Без свидетели

Двадесет и четири

Натоварена с цял куп снимки на престъпници, включително и тази на Хари Колфийлд, която бе получила от Болд, Дафи се срещна с Холи Макнамара. Беше петък сутринта и младото момиче трябваше да тръгва за лятно училище.

Холи беше облечена със сини дънки, бяла тениска и черни гуменки. Майката непрекъснато се суетеше около тях и за да й попречат да се намеси в разговора им, Дафи и момичето потърсиха уединение в стаята на Холи. Стените бяха облепени с плакати на гръндж състави. Матракът бе поставен направо върху пода, цялата стая миришеше на тамян.

— Питаш ли ме как живея с нея? — възкликна момичето.

— Майките понякога са досадни — призна Дафи.

— Така ли?

— Майка ми направо превъртя докато бях в гимназията. Все си мислеше, че ще забременея или пък ще стана наркоманка.

— Ти?

— Аз — отвърна Дафи. Постави първата група снимки пред Холи, като задържа снимката на Колфийлд за третата или четвъртата група. Искаше момичето да посвикне с процеса на разпознаване преди решаващия момент. Но повече от всичко искаше да й помогне да си стъпи на краката.

Холи Макнамара внимателно ги разгледа, взе една от тях, погледна я отблизо, върна я обратно и отрицателно поклати глава.

— Не е тук — рече тя.

— Проблемът беше в това — сподели Дафи, — че колкото повече време прекарвах у дома, толкова по-лошо ставаше, защото каквото и да направех, мама все не беше доволна. Тя искаше да бъда нейното малко, умно момиченце. Не можеше да приеме, че растях, че имах голям бюст и редовен цикъл, че проявявах любопитство и любознателност и исках да опитам вкуса на бирата. — Всичко това в ни най-малка степен не напомняше дори за годините й в гимназията, но Дафи бе проучила внимателно психиката на Холи Макнамара и смяташе, че я познава достатъчно добре, за да подмами момичето към искреност и приятелство.

— На мен ли го казваш!

— И с теб ли е така?

— Абсолютно същото.

Дафи разстла пред нея втората група снимки.

— Ами тези? — попита тя.

Холи обаче не гледаше снимките, а Дафи.

— Бедата е в това, че тя никога не спира. Не се отказва за миг поне. А аз искам само малко собствено пространство. И знаеш ли какво? Тя няма и най-малка представа що за човек съм аз.

— Е, представа може и да има — възрази Дафи, — но очевидно не е много наясно.

— Точно така.

Дафи за втори път посочи снимките и Холи ги разгледа внимателно. Дафи се надяваше, че след този разговор Холи ще прояви по-голямо старание.

— Не, не мисля, че е тук — рече момичето.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Дафи взе следващата купчинка, но не ги разстла веднага пред Холи, защото снимката на Хари Колфийлд беше измежду тях. Вместо това рече:

— Аз работя на доброволни начала в Убежището…

— Онзи приют за бегълци?

— Да. Една моя близка приятелка е говорител на заведението и аз работя там около осем часа седмично — предимно вечер. Мислила ли си някога да работиш на доброволни начала?

— Аз?

— Зная, че не е същото като да се размотаваш с приятелките си из града. Но момичетата в приюта са горе-долу на твоята възраст — е, възрастта им е по-близка до твоята, отколкото до моята — и повече от всичко се нуждаят от контакт с хора, изпитват потребност да намерят някаква опора, някакъв нов център на живота си. Доброволците вършат всичко — сервират храна, сменят спалното бельо или просто си бъбрят с момичетата. Мислех си, че тук обстановката не ти понася особено. Присъдата ти налага да си седиш у дома, но точно в дома ти се коренят голяма част от проблемите ти. Мисля, че бих могла да убедя съдията да ти позволи да прекарваш известно време като доброволка в Убежището. Какво ще кажеш? Може би в началото ще ходим там по едно и също време. Смяташ ли, че би могла да проявиш интерес?

— Бих могла да опитам.

— Това да ли означава?

Холи внимателно се вгледа в лицето на Дафи.

— Да, отговорът ми е да.

— Добре. — Дафи се усмихна доволно.

Тя подреди следващата група снимки. Първата, втората, след това снимката на Хари Колфийлд, след нея — още една.

— Какво ще кажеш за тези? — Очите на Холи се местеха от снимка на снимка, а Дафи я наблюдаваше внимателно. Когато стигна до снимката на Колфийлд, очите й се разшириха и тя прехапа долната си устна. После, без да каже нищо, премести поглед към четвъртата снимка.

— Искам да те попитам нещо. — Холи Макнамара я погледна. Дафи кимна. — Ако разпозная този тип — не казвам, че съм го направила — тогава ще бъда въвлечена в разследването, нали? И ще се превърна в доносник. — Гласът й се промени, тя заговори бързо, подтиквана от обхваналия я гняв. — Знаеш ли колко неприятности съм си имала, само защото все се намираше някой да ме изпее? Знаеш ли как се чувства човек в подобни случаи? А сега очакваш от мен да предам този тип? Не ти ли се струва, че искаш твърде много?

— Ще споделя с теб нещо, което не би трябвало да ти казвам. Ще го направя, защото вярвам, че няма да го повториш пред никого. Ако споделиш с някого, би могла да ми навлечеш доста сериозни неприятности. Бих могла дори да изгубя работата си… защото нещата, които ще ти кажа, наистина са изключително поверителни. Не те познавам много добре, Холи, но те харесвам и искрено се надявам, че не се лъжа в теб. — Дафи замълча за миг, за да даде възможност на момичето да осмисли казаното. — Разбирам отношението ти към доносниците. Мисля, че знам какво си преживяла през годините. И осъзнавам, че ще ти е трудно… особено ако се наложи да издадеш крадец като теб. Не казвам, че трябва да се гордееш с кражбите, които си направила, но все пак разбирам, че ти е трудно. Само че човека, когото се опитваме да заловим, не е крадец, Холи. — Колфийлд я гледаше от снимката. Беше гладко избръснат, с тъмни очи. Не беше особен красавец, изобщо не се набиваше на очи. Най-обикновен човек. Можеше да бъде сервитьор, адвокат, дори и ченге. Тъмна коса, изсечени скули, твърд поглед. Но той беше масов убиец и в този момент сякаш се взираше в Дафи със самодоволно презрение и омраза. Мразя всички ви, сякаш казваха очите му.

Дафи продължи.

— Мъжът, когото преследваме, не е крадец. Той уби едно момченце, което можеше да е твое по-малко братче. Уби и едно четиричленно семейство — две малки момиченца и родителите им. Други хора попаднаха в болницата пак по негова вина. Освен това заплашва, че ще убие още много хора, а ние приемаме заплахите му съвсем сериозно. Подозираме, че може би не разполагаме с още много време и трябва непременно да разберем дали е човекът, когото подозираме, истинският убиец. Вече имаме заподозрян, но никой освен теб не го е виждал, не се е сблъсквал с него! Ако успееш да го идентифицираш, тогава ще знаем накъде да насочим усилията си. И може би ще успеем да го спрем навреме. — Дафи посочи отново редицата от снимки. — Виждаш ли го, Холи? Някой от тези мъже ли е?

Без да се поколебае нито за миг, Холи Макнамара протегна ръка и взе снимката на Хари Колфийлд.

— Това е човекът, когото видях във „Фуудланд“.

Уголемените от очилата зеници на Бърни Лофгрийн изглеждаха изкуствени, като онези очила, които носеха клоуните в увеселителните паркове. Кабинетът му бе претъпкан с купчини материали за четене и доклади, които запълваха столовете и се извисяваха като паянтови небостъргачи от пода. Чаша димящо кафе се мъдреше до телефона, а Бърни размахваше химикалката във въздуха като жезъл.

Болд остави касетите с джаз върху разхвърляното му бюро, премести купчина хартии и седна на стола срещу него.

— Е, проклет да съм! — възкликна Лофгрийн и приближи касетите до лицето си, за да може да прочете заглавията, които Болд бе написал върху тях. — Аха! — измърмори той и продължи да го повтаря след всяко прочетено заглавие. Изглеждаше доволен. — Ти си човек, който държи на думата си — заключи Бърни. Втренчи се по-отблизо и възкликна възторжено: — Чет Бейкър! И Ред Родни! Страхотно! — Лофгрийн обичаше тромпетите.

— Допълнителна компенсация за това, че толкова ги забавих — поясни Болд.

— Възразяваш ли? — Лофгрийн стана от мястото си, затвори вратата на кабинета, сложи касетата с тромпетите, включи касетофона и намали звука. Джазът моментално подобри настроението на Болд. Доволен бе, че знаеше парчетата почти наизуст и те не го разсейваха, не приковаваха вниманието му така, както би направило някое ново, непознато изпълнение.

— Снощи проверихме и трите банкомата. Никакви отпечатъци. Никакви улики.

Докато Болд разследваше натравянето на семейство Мишнов, още две хиляди и осемстотин долара бяха изтеглени от три различни банкомата. И този път хората на Болд, които наблюдаваха автоматите, се бяха оказали твърде далеч. Въпреки това хората на Бърни Лофгрийн бяха изследвали банкоматите за евентуални отпечатъци или някакви други подозрителни следи.

Лофгрийн продължи:

— Има нещо, което ме безпокои… Онзи тип вече четири пъти тегли пари, нали така? А според компанията, осигуряваща охраната на тези банкомати, поне петдесет процента от тези машинки са снабдени с видеокамери. Този изнудвач май ще се окаже с дяволски късмет, а?

— И мен бе безпокои този въпрос, Бърни.

— Оставам с неприятното чувство, че някой постоянно ти бърка в задния джоб… Разбираш какво имам предвид, нали?

— Разбира се, и още как! Вече работя по въпроса.

— Схванах намека. Добре, има и други неща, които трябва да бъдат обсъдени.

— Уликите от „Лонгвю фармс“ — напомни му Болд.

— Както ни беше помолил, съсредоточихме усилията си върху онази стая в сутерена. Работихме в тясно сътрудничество с шефа на пожарната Питър Крамър, а също и с Фъргъс и тяхната лаборатория, защото когато става дума за пожар, те са най-големите специалисти в това отношение. Боя се, че ни остава още много работа. Благодарение на споразумението ти с момчетата от Бюрото, успяхме да изпратим някои неща във Вашингтон. Само че след толкова силен пожар не е останало кой знае колко. Извадихме късмет, че работната маса, под която са били наблъскани всичките онези кутии, е била покрита с метално фолио. Тежестта на срутилата се сграда, а също и минималната защита, осигурена от този метален пласт, е притиснала съдържанието на кутиите и до тях просто не е достигнал достатъчно кислород, за да могат да изгорят напълно. Така успяхме да открием малки количества люспест въглерод — изключително чуплив, ронлив като многолистно тесто, чувствителен към кислорода, но все таки — непокътнат. Голяма част от него изпратихме във Вашингтон, защото искаме да направим всичко както си му е редът, а при толкова неустойчив материал няма място за грешки. При съприкосновение с въздуха той просто се превръща на прах, преди да сме успели да изследваме каквото и да било.

— Колко време ще отнеме?

— Хората от Бюрото са много прецизни. Може да минат седмици, преди да са готови с резултата. Предполагам, че няма да се забавят повече от две седмици. Помолихме ги да побързат, но предполагам, че всички ги молят за това и не очаквам кой знае какъв резултат. Те са информирани подробно за случая и това може да помогне. Допускам, че ще ги включат в приоритетните си задачи, и ако имаме късмет, след седмица до десет дни може да узнаем заключенията им.

— Не разполагаме с десет дни.

— Разбирам — рече съчувствено Лофгрийн. — Просто ти казвам как стоят нещата. Нищо повече не мога да направя.

— Значи ще чакаме?

— Налага се. Ще трябва да изчакаме специфичните подробности и детайли, които могат да преобърнат представите ни за този случай. О, чуй това! — Той се облегна назад. Двата тромпета извисиха глас до неописуеми височини, постигайки безупречна хармония и синхрон, а след това звукът затрептя и бавно утихна. — Онова, което можем да ти кажем още сега, едва ли ще те зарадва особено — подхвърли Лофгрийн и отново се наведе напред. — Кутиите под работния плот са били пълни с различни по размер тънки листи хартия. Печатна. И по всяка вероятност, цветна.

— Етикети — констатира детективът.

— Да, мисля, че става дума за етикети. Но пък кой би могъл да знае със сигурност? Възможно е в кутиите да е имало църковни програми, политически памфлети и какво ли не още. Не можахме да ги разгледаме добре, защото се разпадат при съприкосновение с въздуха. Поради това решихме да ги изпратим във Вашингтон — надяваме се, че колегите ще са в състояние да стигнат до някакво категорично заключение, върху което да изградиш хипотезите си.

Болд през цялото време си водеше записки, макар да знаеше, че Бърни Лофгрийн ще му изпрати екземпляр от предварителния доклад на лабораторията. По принцип обаче тези доклади се пишеха на строго технически език и поради това на моменти бяха трудни за разбиране.

— Що се отнася до нас, най-тревожната новина е свързана с наличието на следи от стрихнин.

Болд неволно повиши глас.

— Какво?

— Във всяко едно мазе е възможно да попаднем на отрови против гризачи — предимно антикоагуланти. Стрихнинът обаче няма какво да търси в подобно помещение… особено пък в близост до работния плот, където го намерихме. Попаднахме на следи в някои от пробите с пепел — искам да ти обърна внимание, че става дума за съвсем минимално количество, едно на милион — но следите категорично са от стрихнин, който се е намирал в близост до изследвания от нас участък.

— Холера?

— Ако е била там, бактерията е била стерилизирана от огъня. Почти сме сигурни, че останките от електрооборудването, които открихме, чудесно пасват на параметрите на инкубатора, който доктор Мен ти е описал. Освен това попаднахме на обилно количество разтопени полимери — материал, който се използва при производството на лабораторни предметни стъкла.

— Значи в мазето се е помещавала домашната му лаборатория — заключи Болд.

Лофгрийн кимна.

— Твърде е възможно. — Очните му ябълки се въртяха непрестанно като да бяха на пружини.

— Защо му е бил нужен стрихнин? — Болд зададе въпроса на себе си, но Лофгрийн побърза да отговори.

— Преподобният Джим Джоунс и лимонадата „Кул-Ейд“11 — припомни му Лофгрийн. — Масовото клане в Гана. Случаят Судафед тук при нас. Масовото натравяне с тиленол12. Предпочитаната отрова за подобни престъпления — поясни той. — Без вкус и мирис, лесно се смесва с други вещества.

— Масово отравяне? — сепна се Болд, спомнил си за заплахите, изпратени по факса.

— При холерата — напомни му Лофгрийн — пациентът има доста прилични шансове да оживее, в случай че болестта се открие навреме и се лекува както трябва. При стрихнина това не е възможно. Отровата действа изключително бързо — няколко минути и край! Ето тук се крие основната разлика.

— Няколко минути — повтори Болд и отново си припомни заплахата на Колфийлд да убие стотици хора.

Телефонът на Лофгрийн иззвъня. Той намали музиката, вдигна слушалката и след миг затвори. Обърна се към Болд.

— Обади се Матюс. Казва, че има за теб добри новини.

— Крайно време беше.

— Можем ли да си позволим риска да покажем снимката му пред медиите? — попита Болд, окрилен от положителната идентификация, извършена от Макнамара.

— Мисля, че не — отвърна Дафи. — Две неща ще се случат, ако онзи тип види собствената си снимка по новините: първо, той ще потъне вдън земя и ние ще се простим напълно с шанса да го заловим край някой от банкоматите; и второ, престъпникът ще се почувства предаден и измамен и може да премине към още по-жестоки заплахи. Нека да се консултирам с Клемънтс. Той ще ни посъветва нещо.

Болд й разказа за стрихнина. Двамата обсъдиха възможните психологически мотиви за прибягване към по-смъртоносна отрова, а Дафи отново заговори за доктор Клемънтс. Болд стана да си върви, но преди това си направи копие от снимката. Оригинала остави при една от волнонаемните служителки с молба снимката да бъде размножена и с нея да бъдат снабдени всички патрулиращи полицаи. Издадена бе заповед за повишено внимание — всеки полицай бе длъжен да задържи Колфийлд, ако случайно попадне на него.

Болд прекара следобеда из града. Обиколи всички полицаи, които дежуреха край банкоматите, и им занесе копията от снимката. Вече разполагаха с реално лице и Болд възприемаше това като първия действителен пробив в разследването.

Кени Фаулър живееше в луксозен апартамент, а наемът му включваше румсървис и ежедневно почистване. Той изглеждаше хем горд, хем малко смутен, когато покани Болд в дома си. От ъгловия апартамент, разположен точно над ресторант „Кампейн“, се разкриваше великолепна гледка към залива Елиът и светлините на носещите се по водата търговски кораби на Сиатъл. Влязоха в стая с бар, два дивана, два прекалено изтумбени фотьойла, масичка за кафе и малка маса за хранене. От дневната се влизаше в малка кухничка, спалня с изглед към водата и луксозна баня, за каквато Лиз отдавна мечтаеше.

Болд имаше нужда от помощ и никак не му се нравеше фактът, че трябваше да дойде при Кени Фаулър с протегната за милостиня ръка. Не смяташе, че може да има пълно доверие на Фаулър, защото — независимо че и двамата искаха да сложат край на отравянията — Фаулър се стремеше най-вече да натрупа актив, несъмнено подтикван от корпоративната йерархия, насърчаваща постоянното съревнование и конкуренция между служителите. Освен това той вероятно щеше да поиска нещо в замяна от Болд, а той не беше сигурен, че ще може, или пък ще иска да му окаже такава услуга.

Фаулър, загледан през прозореца, заговори пръв.

— Сигурно става дума за нещо важно, щом планината е дошла при Мохамед. — После започна неспокойно да кръстосва из стаята, наля си джин и тоник и се приближи до Болд.

— Имам нужда от помощта ти — обяви Болд в момента, в който Фаулър отново му обърна гръб. Думите му очевидно свариха шефа на охраната неподготвен за подобен обрат. Той остави чашата си на бара и се върна на дивана без нея.

— Слушам те.

— Един от хората ми се държи странно. Имам нужда от основна проверка, може би дори наблюдение, но не искам да въвличам отдел „Вътрешна сигурност“ в това разследване.

Фаулър кимна.

— Подобен ход би те поставил в неизгодно положение.

— Става дума за човек от моя отряд, Кени. Крис Даниелсън.

— Даниелсън? Да не би да се опитваш да ми кажеш, че той по някакъв начин е въвлечен във всичко това? Разговарял ли си с него?

— Не още. Искам първо да направим съответната проверка.

— И какво точно е направил?

— Имам нужда от помощта ти, Кени. И може би трябва да спрем дотук с обясненията.

— Всичко ли искаш?

— Всичко, до което успееш да се добереш, без той да разбере, че проявяваш интерес към личността му. — Този разговор караше Болд да се чувства долен и омърсен. Съзнаваше, че това не бе стандартната практика за разрешаване на подобни проблеми, но в момента не виждаше друг, по-ефикасен метод за пестене на време и хора.

— Смяташ, че Крис Даниелсън може би разпробива тези консерви със супа? — Фаулър чак се изчерви от обхваналото го объркване.

— Не, не смятам нищо подобно. Но не мога да си обясня как става така, че нашият изнудвач никога не припарва в близост до банкоматите, които наблюдаваме.

— Майната му! Този Даниелсън изнася секретна информация за разположението на постовете?

— Не зная какво точно прави, но искам да изкараш всичките му кирливи ризи. Ако има такива, разбира се.

Фаулър започна да си води бележки, като говореше на глас:

— Финансово положение. Пътувания. Особено големи покупки. — Вдигна поглед към Болд, а после отново насочи внимание към писанията си. — Семейство и произход, може би.

— Пълна и щателна проверка. Образование, колеж — всичко, до което успееш да се добереш.

Фаулър го изгледа странно — като елен, попаднал неочаквано в светлината на фарове.

— Какво има? — попита Болд.

— Трябва ли да разбирам, че този разговор никога не се е състоял? Че аз сам съм усетил, че Даниелсън си вре носа насам-натам и съм решил да го прецакам? Защото съм готов да направя това за теб, ако искаш. Истината е, че съм много добре с паметта, Лу.

— Няма да се стигне дотам. Нека се надяваме, че от тая трънка няма да изскочи заек.

— Но ако все пак изскочи?

— Тогава… не искам никакви лъжи.

— Сигурен ли си? — поиска да се увери Фаулър. — Защото един такъв ход би могъл да ти струва значката. Даваш си сметка за това, нали? Както вече ти казах, паметта ми не е особено добра.

— Остави това за друг път. Аз ще напиша резюме на този разговор, за да съм сигурен, че поне ти си чист. Идеята е изцяло моя. Както и отговорността.

— Както искаш.

Болд не можеше да се освободи от усещането, че извършва криминално деяние и то отчасти се дължеше на Фаулър и драматичното му изпълнение. Технически погледнато, в определени граници, естествено, следенето не бе незаконно. Щателната проверка обаче бе друго нещо и те и двамата го знаеха. Истината бе, че хора като Фаулър непрекъснато получаваха неофициално големи суми, за да извършват подобни проверки. Болд отлично знаеше, че Фаулър не за пръв път ще се занимава с подобна дейност.

— Не ми е особено приятно, че трябва да помоля тебе, Кени. И държа да съм максимално откровен.

— Аз съм тук, Лу. И съм част от всичко това. Зная как гледа отделът на хората като мен.

— Не става дума за това.

— Разбира се, че за това става дума. Аз непрекъснато отмъквам най-добрите ви хора. Веднъж предложих работа и на теб, Лу… знаеш, че предложението още е в сила. Началната ти заплата ще бъде два пъти по-висока от сегашната…

— Зная — прекъсна го Болд. Не му се слушаше рекламната тирада на Фаулър. — Благодаря.

— Слушай — откровено заговори Кени. — Аз заобикалям доста закони. Има си причина, поради която полицията дели хората на добри и лоши, нали? Всичко е или бяло, или черно. Е, аз пък съм от сивите. И какво от това? Живея по-добре от кой да е от вас. И може би точно тук се корени негативното ви отношение към мен. Никакви доклади в три екземпляра. Никакви други глупости. Вършиш си работата, а в замяна на това получаваш големи пари. Понякога работата ни може да ни принуди да кривнем малко встрани. И какво толкова? Цивилните демократи и бездруго отдавна прецакаха системата. Прав ли съм? Шибаните хамали имат по-големи права от полицаите. Значи системата е така построена, че да толерира хора като Кени Фаулър. А ето че сега и ти имаш нужда от мен. И няма какво да те лъжа, Лу — това ме кара да се чувствам добре. Дълго ще помня днешния ден, но не поради причините, които ти си мислиш. Не… просто ми даваш възможност да реша някои от собствените си дилеми.

Болд се бе страхувал точно от това, от необходимостта да седи смирено, докато Фаулър се дуе пред него. И доколкото познаваше човека, можеше да е сигурен, че съвсем скоро ще му поиска съответната услуга в замяна.

Пианото му, времето, което отделяше на Майлс, а сега и опитът му да заобиколи една система, която, въпреки безсилието, което изпитваше понякога, винаги бе уважавал и почитал. Малки късчета от живота на Болд сякаш започваха да му се изплъзват. А от тези малки парченца се образуваше нещо голямо и мисълта за това изпълваше Болд с ужас. Той взе две хапчета „Малокс“.

— Онова, за което ме молиш, струва много пари — рече Фаулър, сякаш прочел мислите на Болд. — Но парите са на Адлър, а той очевидно иска разследването да приключи час по-скоро. Така че какво толкова, по дяволите! Можем да го направим.

— Тук вече не мога да ти помогна, Кени. Знаеш как стоят нещата.

— Не говоря за пари, Лу. Чудесно схващаш какво имам предвид.

— Надявах се, че Адлър може би не е единственият човек, който би искал разследването да приключи — опипа почвата Болд.

Фаулър отвърна с пресилена усмивка и коремът на Болд се сви.

— Разбира се. Ама, разбира се — заяви той. Заговори, като внимателно подбираше думите си. — Ние бихме искали да се включим в наблюдението над банкоматите, Лу. Адлър, Таплин, аз… на нас не ни харесва, че вие, момчета, сте единствените, които търсите парите на господин Адлър. Знаеш как стоят нещата. Ние имаме достъп до някои свръхмодерни технологии. Неща, за които вие даже не можете и да сънувате. Можем да обединим усилията на всичките полицаи, включени в наблюдението, да ограничим достъпа, да използваме устройства за определяне на местоположението… през последните няколко години Адлър ми даде пълна свобода на действие в тази област. Разполагаме с най-модерните играчки, Лу.

— Ръцете ми са вързани, Кени. Знаеш го. Не включваме частни лица в нашите операции. Просто не е възможно.

— Това са глупости, Лу. Хайде, стига! Забрави ли с кого разговаряш? С мен, с Кени! Шосвиц те слуша за всичко — та ти от години негласно ръководиш този отдел. Винаги получаваш онова, което искаш.

— Не е вярно.

— Вярно е. Всичко, за което те моля, е да ми позволиш да защитя интересите на клиента си. Разбираш ли? Да работя с пълна пара. Да ти бъда в помощ. Ако ни включиш в наблюдението, ще мога да ти дам около десетина човека. Ще осигуря достъп на твоите момчета до командния ми център. Мога да помогна по много начини. Сам ще се убедиш. Не можеш да ме убедиш, че разполагаш с достатъчно хора. По дяволите, та вие все още използвате радиостанции с открити честоти. Кажи ми, че не е истина де! Аз съм на десетки години пред вас, когато става дума за техническо осигуряване. Всичките ни комуникации са цифрови, с напълно ограничен достъп, изцяло кодирани. Можем да ви бъдем от голяма помощ! Казвам ти!

Болд внезапно схвана всичко. Почувства се глупак, задето не го бе предвидил от самото начало.

— Вие вече наблюдавате банкоматите, нали? — Въпросът беше риторичен. — Само тези на „Пак-Уест“ или и други? И сега настояваш да ви включа официално, за да избегнете възможността за евентуални бъдещи промени? Правилно ли съм те разбрал?

— Лу…

— Колко автомата, Кени? Какъв достъп до системата имате?

Фаулър отказваше да погледне Болд в очите. Изправи се, прекоси стаята и взе питието си. Обърнал се с лице към огледалото зад бара, той рече:

— Един списък ще ни е достатъчен, Лу. Само един списък на банкоматите, които покриват твоите хора. Безсмислено е двама души да наблюдават на едно и също място. Нали? Нека да разгърнем целия отбор. Зная, че няма да допуснеш участието на частни лица в наблюдението. И го приемам. Но аз и хората ми — моите ресурси — ние можем да помогнем. Можем да покрием районите, за които не ти стигат хора. Нали? Разбираш това, нали? Нима предложението ми е престъпление? Или сътрудничество? Координиране на усилията? Аз искам да помогна, но никой, и ти в това число, не ми позволява. Какъв смисъл има в това, по дяволите? Да не би предложението ми да е глупаво? Кажи ми? Кажи ми де! — Той донесе питието до фотьойла си и се отпусна бавно, като внимаваше да не разлее пълната догоре чаша. — Момчетата ми са добри, Лу. Познаваш някои от тях не по-зле от мен самия. До неотдавна те бяха от твоите хора: Хал Фредерикс, Джони Чи, Мак Макензи — все опитни момчета. Ако се съгласиш да работим заедно с теб, ще можеш да покриеш по-голям брой банкомати. Нали това искаш? — Най-после срещна погледа на Болд. — Какво ще кажеш да се разберем така? Ти ми даваш списък на банкоматите, които се наблюдават от твоите хора. Само един списък, Лу. Нищо друго. Но така ще сме сигурни, че няма да се блъскаме в един и същи район. — Той отпи от джина. Болд се замисли върху сделката. — Дай ми този списък, а аз ще ти изровя най-съкровените и тъмни тайни на Даниелсън. — Кени изчака няколко секунди. — Какво ще кажеш?

Болд се опита да си поеме въздух. Апартаментът, въпреки просторните помещения и умопомрачителната гледка, изведнъж му се стори потискащо малък и задушен. Почувства пристъп на клаустрофобия. Опита се да прецени възможностите си — ако искаше да разрови около Даниелсън, Фаулър би могъл да го направи вместо него само за една нощ. А и толкова ли лошо щеше да бъде, ако се споразумееха, за да избегнат двойното наблюдение върху банкоматите? Погледна Фаулър и се опита да изясни позицията си:

— Искам проучването на Даниелсън да стане възможно най-бързо. Не желая нито той, нито който и да било друг да научи за участието ви в наблюдението. Никакви провали. Никакви пропуски. Не можем да допуснем разследването да бъде застрашено по някакъв начин.

— Разбирам, Лу. Разбирам.

— Фредерикс, Чи, Макензи… Даниелсън ги познава и тримата.

Фаулър като че ли се обиди.

— Мога да организирам едно наблюдение, приятел. Би ли дошъл при мен, ако не можех? Какво си мислиш, че правехме по цял ден в „Углавни престъпления“? Да не би да смяташ, че по цял ден сме предъвквали пици и сме обсъждали спортните прояви? — Тези камъни бяха в градината на отдел „Измами“, но Болд се направи, че не е схванал намека.

— Матюс смяташе да се обърне към теб за помощ. Направи ли го? — смени темата сержантът.

— Омотах цялата й къща с жици. Добра работа. Никой няма да я безпокои повече. — После заядливо додаде: — Ние се грижим за хората си. Само да възникне някъде проблем, и го решаваме на часа. Нали това ни е работата. Много по-просто е, отколкото да носиш значка, повярвай ми.

Клетъчният телефон на Болд иззвъня и в първия момент му беше трудно да схване, че звъненето долита от собствения му джоб.

— Мисля, че е за теб — подсети го Фаулър.

Болд не се чувстваше много сигурен, когато трябваше да използва този телефон, и му се стори, че Фаулър по всяка вероятност е усетил непохватността му. Техническата му некомпетентност сякаш засили аргументите на Фаулър в полза на неговото техническо превъзходство, а този факт никак не се понрави на сержанта.

Заговори с кратки, насечени изречения. В този момент иззвъня и телефонът на Фаулър, но той не се помръдна. Напрегнато наблюдаваше Болд и остави телефонният секретар да поеме обаждането. Болд затвори телефона и рече:

— Значи искаш да участваш в разследването? — Вече бе станал от стола си. — Отново е засечена операция на един от банкоматите в града.

Нямаше никакъв шанс да хванат изнудвача при това първо теглене на пари, но ако той и тази вечер решеше да се придържа към вече установената рутинна практика, неминуемо щеше да последва и втора операция при друг банкомат. А Болд искаше да е там, когато това стане.

Пусна червената лампа на колата и отпраши по Първо авеню. Веднага се свърза по телефона с Лусил Жилар от „Пак-Уест“. Фаулър здраво затегна предпазния си колан. Настигнаха още една полицейска кола, насочила се към Куин Бей и Балар. Първата сума е била изтеглена от района на университета — Лусил Жилар се опитваше да предвиди вероятните възможности за следващите операции и бе убедена, че следващата най-близка цел са четирите автомата на Северна петдесет и пета улица.

— С колко души разполагаш? — попита Фаулър.

Синята светлина на монтираната върху таблото полицейска станция хвърляше призрачни отблясъци върху лицето му и то изглеждаше жестоко и зло.

— Три подвижни поста. Плюс още петима, които стоят на строго определени места.

— Осем души? — Фаулър зяпна от изненада. — Осем шибани полицаи, с които да покриеш всичките банкомати в града? Ти да не се будалкаш с мен, по дяволите? — Замълча за момент и започна с признанията: — Аз разполагам с четири неподвижни поста. Разположени се през две преки от местата, на които има по три и повече банкомати. Още четирима патрулират из града, но в строго определени райони. При тази разстановка мисля, че покривам около тридесет и пет от петдесетте най-използвани автомати в града. Обзалагам се обаче, че и ти наблюдаваш някои от тях.

Болд се въздържа от коментар. Фаулър разполагаше със стройна организация, задоволително финансиране и очевидно имаше достатъчно хора, които да използва в случаи като този. За човек в положението на Болд подобно прозрение бе най-малкото тревожно.

Втората сума бе изтеглена от район номер тридесет и три. Тази информация получиха от диспечера, чиито непрестанни коментари и инструкции, произнесени с абсурдно спокоен глас, долитаха изпод таблото. Цифрите се използваха в случай, че на някой тарикат от журналистическото войнство му хрумнеше да подслушва полицейските честоти.

Фаулър разтвори схемата върху коленете си. Разгледа я за миг и каза:

— Северна четиридесет и пета улица.

Болд зави надясно, а Фаулър се обади отново:

— Добра система. Добра и секретна. Харесва ми. Изцяло ли се придържате към нея, или използвате и други такива?

— Смятаме да я променим малко — информира го Болд.

— Това е всичко, от което имам нужда, Лу. Дай ми тази схема и поне ще сме сигурни, че хората ни няма да си вървят по петите.

— Млъкни малко! — прекъсна го Болд, разпознал гласа на Ейдриън Уолкот, който съобщи, че се намира на пресечката на Северна четиридесет и пета улица и Латона.

Болд здраво стъпи на газта и се понесе напред. На Стоунуей зави наляво, премина два пъти на червено, без да сваля ръка от клаксона, на Петдесет и пета улица рязко зави на жълта светлина, следвайки указанията на Фаулър, който сочеше надясно.

Уолкот се обади отново. В гласа му се долавяше тревога и яд.

— Заседнах в уличното движение.

Фаулър се обърна към Болд.

— Петък вечер. Четиридесет и пета улица — добро място да изчезнеш бързо, ако ти се наложи. Добро място да се измъкнеш под носа на ченгетата.

Болд можеше да се надява най-много на петнадесет-двадесет секунди — толкова отнемаше една стандартна финансова операция на банкомат. Прецени, че това време почти изтича. Съмненията му се потвърдиха от диспечера, който обяви:

— Операцията е приключена. Повтарям: Операцията е приключена.

— Продължавам пеша — оповести изнервеният Уолкот. — Сега минавам край „Меридиан“.

Още две преки, помисли си Болд.

— Там ли си? — Лусил Жилар се обади по клетъчния телефон.

— Тук съм.

— Изтегли хиляда и двеста. Можем да очакваме, че ще опита отново.

Изпод таблото долетя задъханият глас на Ейдриън Уолкот.

— Намирам се на пост тридесет и три. Никой не използва банкоматите в момента.

Болд отби встрани, закова колата на място, грабна ключовете и побягна на запад по натоварената улица. Отвсякъде засвириха клаксони. Фаулър пое надясно, увеличавайки разстоянието между тях.

Болд продължи да бяга. Край него минаваха млади студенти, които, забелязали напрегнатото му изражение, смутено отместваха погледи встрани. Не срещна обаче нито един сто и осемдесет сантиметров мъж с дълъг шлифер. Стигна до Уолкот, който, целият плувнал в пот, само поклати глава и изпсува.

Фаулър нетърпеливо погледна Болд.

— Няма да се отказваме.

Опитвайки се да избегнат насрещното движение, двамата мъже се затичаха към очакващата ги кола.

Болд сграбчи микрофона на полицейското радио. Беше решил да рискува.

— Покрийте крайбрежието на юг. Искам да съм сигурен, че всички полицейски патрули се оглеждат за човек, отговарящ на описанието, което им дадохме.

Диспечерът потвърди указанията.

— Ами северната част? — попита Фаулър. — Искаш ли да изпратя моите хора…

— Само южната — настоя Болд. — Най-много банкомати има в градската част.

— Но така поемаш дяволски голям риск — възрази Фаулър.

Болд грубо му тикна в ръцете клетъчния телефон.

— Инструктирай твоите хора да покрият района южно от моста — Бродуей и на изток по I-5. Аз ще разположа моите патрули на запад от магистралата. — Указанията му в този момент съвпадаха напълно с онова, което Фаулър бе предложил. Шефът на охраната изглеждаше малко изненадан, но побърза да се обади, преди Болд да е променил решението си.

Радиото отново оживя. Постовете бяха инструктирани за новия развой на събитията. Болд насочи колата към университета. Когато задмина отбивката за магистралата, Фаулър, който тъкмо бе приключил с телефонния разговор, попита:

— Къде, по дяволите, отиваме?

— Обратно на първото квадратче.

— И защо?

— Точно заради този въпрос. — Болд рязко завъртя волана, за да заобиколи две хлапета с планински бегачи, пресекли кръстовището на червено.

Зави зад ъгъла и паркира пред хотел „Мийни тауър“ на Единадесето авеню. Това местоположение му осигуряваше пряк достъп до района на университета, както и възможност да блокира най-вероятния път за бягство на изнудвача, който вероятно щеше да поеме по магистрала I-5, изходите за която се намираха само на две преки оттук.

Фаулър започна да чопли някакво петно върху панталона си. Болд започна да обяснява. Говореше тихичко, за да може да чува гласа на диспечера.

— Ако съм на негово място, ще избера възможно най-оживеното място и ще се опитам всячески да заблудя преследвачите си. В петък вечер няма по-оживен район от този. Е, може би и някои от пазарните центрове, но там навсякъде гъмжи от охранителни камери. Значи, тегля пари на булеварда, после отивам на Четиридесет и пета — съвсем близко е. И много лесно. После се връщам отново при университета, защото районът ми предлага всичко, което търся, а и защото при първия ми опит не са възникнали никакви проблеми.

— Не зная… — Фаулър очевидно изпитваше съмнения.

— Бродуей — там, където са разположени твоите хора — е другият вероятен избор. И там е много оживено в края на седмицата. Районът създава трудности за полицията и само няколко…

Беше прекъснат от необяснимо спокойния и монотонен глас на диспечера.

— Пост четиридесет и едно. До всички полицаи: Пост четиридесет и едно се задейства. Повтарям: задейства!

Фаулър се консултира със схемата и развълнувано възкликна:

— Банкоматът е на „Пак-Уест“. И точно зад шибания ъгъл.

Болд пъхна слушалката на радиостанцията в ухото си, изхвърча от колата и се затича.

— Десет секунди — обяви гласът на диспечера.

Всяка финансова операция чрез банкомат — от вкарването на личния идентификационен номер до връщането на картата, отнемаше средно по осемнадесет секунди.

— Няма полицаи в непосредствена близост — оповести гласът на диспечера в ухото на Болд.

Болд не бе обозначил собственото си местоположение и диспечерът нямаше откъде да знае за присъствието му в района.

Десет хиляди… единадесет хиляди… не спираше да брои Болд.

Натали Смит, която работеше в отдел „Сексуални престъпления“, се обади по радиото. Пресичала моста Монтлейк, когато чула съобщението. Веднага поела обратно и сега беше само на минута път от мястото на операцията. Цяла вечност.

Четиринадесет хиляди… петнадесет хиляди…

— Операцията приключена — съобщи диспечерът.

Болд зави надясно, после незабавно сви наляво през паркинга и зави зад ъгъла. Синьо-зеленият знак на банкоматите на „Пак-Уест“ се виждаше на тротоара на около двадесетина метра от него.

Болд заговори:

— Висок около метър и осемдесет. Може би е облечен с шлифер.

Даде знак на Фаулър да поеме отсрещната страна на улицата. Бързо се насочи към светещия знак и банкомата на „Пак-Уест“. Тротоарът гъмжеше от народ. Болд се опита да открие лицето на Колфийлд в тълпата. Свят му се зави от скоростта, с която лицата на хлапаците по тротоара минаваха пред очите му.

Стигна до светещия знак. През стъкленото стъкло видя три банкомата, поставени един до друг. Единият се използваше от млада червенокоса и ниска жена, а не от високия Хари Колфийлд. Болд подръпна вратата. Беше заключена. Един малък надпис даваше указания как да се отвори вратата с помощта на кредитна карта. Болд пъхна картата си в процепа и вратата се отвори.

Жената бързо го погледна, но лицето й не изразяваше нито страх, нито тревога, така характерни за хората с гузна съвест.

— Някой да си е тръгнал току-що? — Болд прекъсна операцията и й показа значката си.

Тя премигна.

— Онова момиче?

— Момиче? — попита Болд, припомнил си информацията за лицето, открило банковата сметка.

— Странна птица — на главата си имаше каска за мотоциклет. — Жената кимна по посока на вратата. — Тъкмо си тръгна. Току-що.

Болд отново се озова на тротоара сред гъмжилото от студенти. Огледа се наляво… надясно…

Видя блестящата повърхност на каската от другата страна на улицата. Момичето вървеше точно срещу Фаулър.

Болд не искаше да крещи, за да не изплаши жената. Даде знак на Фаулър, вдигна ръце над главата си, опитвайки се да изобрази каска, и посочи надолу по улицата.

Фаулър я видя.

Болд прекоси улицата точно когато Натали Смит рязко закова полицейската кола на улицата. Гумите изсвириха. Някой наду клаксон. Жената с каската се обърна.

— Сержант? — провикна се Смит от колата си.

Жената с каската хукна по една уличка, Фаулър се затича да я догони.

Болд се понесе сред мелето от шумни студенти към съседната уличка. В носа го блъсна силна миризма на урина, в последната секунда прескочи нечии крака, обърна се и видя някакъв мъж, заспал редом с бутилката си.

Каската проблесна на пресечката с друга уличка и продължи вляво от Болд.

Само след миг Фаулър профуча след нея.

Болд се затича по-бързо и достигна на ъгъла навреме, за да види Фаулър, който зави по уличка, успоредна на неговата.

Болд зави зад следващия ъгъл, а когато стигна до края на уличката, се озова до друга широка улица, претъпкана със студенти.

Кени Фаулър, останал без дъх, стоеше превит надве на ъгъла.

Задъхано прошепна:

— Изпуснах я.

В продължение на половин час Болд продължи да оглежда улицата. Издаде заповед до всички патрули да търсят мотоциклетистка с черна каска. Обезсърчен и разочарован, Лу Болд се насочи към мястото, на което бе оставил Фаулър, но него вече го нямаше. Върна се в колата. На седалката на мястото на схемата за наблюдение намери визитна картичка. Схемата с постовете вече принадлежеше на Кени Фаулър.

Чрез това споразумение Болд щеше да удвои броя на хората, ангажирани с наблюдение на банкоматите, но въпреки това, не смяташе, че постъпва правилно. Изпитваше известни съмнения по отношение на Фаулър, които си обясняваше с факта, че Фаулър бе напуснал полицията, за да си търси късмета другаде. А може би просто изпитваше неприязън към безцеремонната му грубост и нетолерантност.

Обърна картичката. Фаулър бе написал на гърба: „Благодаря, партньор“.

Болд я сложи в джоба си и се насочи право към „Големия майтап“.