Без свидетели

Тридесет и три

— Къде беше до четири часа сутринта?

— Не би трябвало да ми задаваш този въпрос в шест и половина.

— Въпросът остава.

— Ако ти кажа, че бях в апартамент с изглед към океана в шикозен хотел заедно с хубава жена, какво ще ми кажеш?

— Че си измисляш.

— Добре. Отговорът остава.

— Ти си безнадежден случай.

Тя се разхождаше гола из стаята, влизаше и излизаше от банята, приготвяше се за започването на деня. Болд си спомни за реакцията на Дафи, когато научи, че някой я наблюдава непрекъснато, и си помисли, че сега, докато наблюдаваше собствената си съпруга да се разхожда толкова неглиже из дома им, започва да я разбира по-добре. Той също беше ядосан и може би още по-твърдо решен да предприеме нещо по въпроса.

— Събуди се!

Отново се бе унесъл в сън.

— Поръча ми да не те оставям да заспиваш — напомни му Лиз и додаде: — Не е честно да ми поставяш такива задачки. — Вече бе облечена, но не за работа.

— Какъв ден сме днес?

— Двете със Сузи отиваме да видим Илейн. Майкъл все още е заключен в онази стая с гумените стени.

Болд си даваше сметка, че отсъствието на прокурора ще забави хода на разследването, но се постара да не мисли за това в момента.

— Ще трябва да те обявят за светица.

— И една вечеря ще свърши работа.

— Не съм забравил.

— Напротив, забрави.

— Наистина — призна си Болд. — Но сега си спомних. Дължа ти една вечеря с шампанско.

— А на сина си дължиш поне две свободни седмици.

— Отбелязвам си го.

— Той прекарва твърде много време в детската градина. Сега ще мина да го оставя. — Тя се намръщи. — Но днес ще го прибера рано. Така че забрави, ако случайно си мислиш нещо мръснишко. — Погледна го. — Не си мислиш.

— Не съм сигурен, че изобщо мога да мисля.

— Това е от безсънието. — Тя се поколеба на вратата. Не й се тръгваше.

— Какво? — попита Болд.

Тя колебливо попита:

— Колко красива беше? И в кой хотел?

Той се усмихна самодоволно.

Телефонът иззвъня. И двамата се поколебаха.

— Трябва ли да се обаждаме? — попита го.

Болд вдигна слушалката.

Шосвиц му продиктува един адрес на „Лейкууд“.

Болд затвори.

— Скъпи? — попита Лиз.

— Случи се отново — промълви Болд.

Болд пристигна в осем без петнадесет, а по това време мястото на престъплението бе заприличало на истински цирк. Наоколо се тълпяха любопитни зяпачи, улицата бе задръстена с колите на радиото и телевизията плюс още три национални медии със сателитни връзки, пълно бе с всякакви полицаи и кой знае защо имаше и две противопожарни коли. Болд бе принуден да спре чак на „Сиера“ и да мине през нечий чужд заден двор, за да стигне до къщата. За негово огромно огорчение всички на местопрестъплението очакваха пристигането на един-единствен човек — Лу Болд. Появата му предизвика моментално раздвижване из тълпата, а този ден се оказа един от най-отвратителните в кариерата му. Репортерите навряха микрофоните си под носа му, но той закри лицето си с ръце, опитвайки се да се спаси както от камерите, така и от въпросите. Когато най-сетне успя да влезе в къщата, с изумление видя, че там се е настанил екип на таблоидно новинарско шоу, излъчвано по един от местните телевизионни канали, и заснема всички подробности от разположението на труповете. Телата бяха три. Операторите се бяха разположили във всекидневната и го очакваха. Носеха си собствено осветление, което бе толкова силно, че го заслепяваше. Всички улики на местопрестъплението бяха съсипани, но не това бе най-важното. Неконтролируемият гняв на Болд бе предизвикан от наглостта, с която тези хора си позволяваха да нарушават неприкосновения дом на едно семейство дори и в момент като този. По негова заповед всички членове на екипа бяха арестувани за проникване с взлом в чужда собственост.

Когато най-после успяха да изчистят района, на местопрестъплението пристигнаха Дикси и Бърни Лофгрийн с екипите си. Тримата влязоха в кухнята, затвориха вратата след себе си, за да се абстрахират от хаоса наоколо, и се заеха с мъртвите тела.

Съпругът бе успял да се добере до телефона, макар че очевидно така и не бе набрал номера. Според Дикси тези няколко допълнителни секунди живот се обясняваха с телесното му тегло и с проявената от него голяма доза смелост. Съпругата — типична домакиня на средна възраст от предградията — вероятно се бе хвърлила към осемгодишната си дъщеря, събаряйки стола й при падането си. Майка и дъщеря лежаха плътно прегърнати под кухненската маса. На лицето на майката бе застинало изражение на неописуем ужас.

Източникът на отровата — Дикси откри причините за смъртта няколко минути след като започна предварителния оглед — вероятно беше една диня. Смъртта вероятно бе настъпила преди осем до шестнадесет часа — допълнителните тестове щяха още да стеснят този интервал. На масата бяха сервирани три чинии и във всяка имаше по един резен диня — семките бяха внимателно отстранени, а всеки резен бе нарязан на прегледни кубчета. Никой от тримата не бе успял да погълне повече от шест кубчета.

Дикси заяви:

— Двамата с теб сме видели доста мъртъвци, Лу, но никога досега не бях виждал нещо подобно.

Това беше самата истина. Тялото на бащата бе запечатало последните му съзнателни усилия — той лежеше на пода с протегната напред ръка, която продължаваше да стиска телефонната слушалка. Чиниите бяха спретнато подредени до мивката. Бяха вечеряли свински пържоли, царевица и зелена салата.

Лофгрийн се обади:

— Хората от новинарския екип опропастиха всяка възможност да попаднем на някакви отпечатъци, но въпреки всичко ще опитаме.

Общите черти между убийствата, извършени в трите къщи от известно време насам, не убягнаха на репортерите и те започнаха да задават въпроси за евентуален сериен убиец. Все още гадаеха, но бяха доста близо до истината.

Болд имаше нужда да остане сам. Прекоси кухнята и влезе в малка дневна. Срещу канапето имаше телевизор, библиотеката бе претъпкана с книги с меки корици. Фамилното име на мъртвите бе Кроули, а кварталът, в който живееха, къщата и обзавеждането ги поставяха в графата на хора с шестцифрени доходи. Още една къща, в която Лиз би искала да живее. А Болд не можеше да се отърси от мисълта за майката и дъщерята, които лежаха прегърнати под масата в напразен опит да се защитят от страховете и болката преди смъртта… И изпитваше огромно облекчение, че това не са Лиз и Майлс.

Стръмно стълбище от кленово дърво отвеждаше на втория етаж. Болд се изкачи на горната площадка и тогава чу звука. Тръгна предпазливо нататък, защото нямаше представа какво да очаква. С всяка измината стъпка плачът ставаше по-силен и по-жалостив. Още преди да отвори вратата. Болд разбра, че в къщата има куче. Завари едно коли да вие жално в стаята на родителите. Лежеше в долния край на леглото и притиснало глава към пода, гледаше Болд с тъжните си очи, в които прозираше самота и недоумение. Болд изведнъж си даде сметка, че това куче е единственият свидетел на случилото се. Бе изгубило цялото си семейство само за една вечер.

Болд коленичи и го погали, опитвайки се да се пребори с яростта, надигнала се в душата му.

Доктор Ричард Клемънтс бе окупирал кабинета на Шосвиц. Присъстваха Дафи Матюс, Болд и лейтенантът. Клемънтс се обърна към Болд.

— Вие насочвате вниманието и усилията си към онези фермери, собственици на търговски камиони, така ли?

— Да.

— Подобен подход е неправилен.

— Изтеглихме всички дини от пазара…

— Дини! Глупости! Той вече не държи да бъде оригинален. Трагедията наближава развръзката си. Той се опитва да ви заблуди, сержант! А вие не бива да допускате това. Запознах се с доказателствата, които сте събрал до този момент — боята, цветовете, уликите. Придържайте се към тях. Динята е само уловка, предназначена да ви отклони от пътя. Нека не забравяме, че той е лисицата, а вие сте хрътката. Не бива да забравяме, че лисицата може да отърве кожата само ако се опита да надхитри преследвачите си, защото просто няма никакъв шанс да ги надбяга.

Шосвиц шумно въздъхна. Очевидно започваше да губи търпение. От нервното напрежение раменете и очите му леко потрепваха и той напомняше на марионетка с оплетени конци. Болд се боеше, че лейтенантът може да каже нещо, с което да засегне доктора. И понеже самият той високо ценеше помощта и познанията на Клемънтс, побърза да заговори, за да предотврати всяка възможност за конфронтация между тях двамата.

— Но той би могъл да убие стотици хора с натровена селскостопанска продукция.

— Той не иска да убива стотици. Какво точно каза по телефона? — Клемънтс се обърна към Дафи.

— Че Оуен е убил хората, които е обичал.

— Той иска да убие Адлър. Според моята диагноза шизофренията му бързо прогресира и е достигнала до етап, в който първоначалните импулси, подтикнали го да замисли този грандиозен план, са победени от желанието за мъст, което представлява далеч по-силен мотив. Колфийлд е убеден, че Оуен Адлър му дължи няколко много дълги години от живота му. Колко от вас са прочели това? — Той размаха някакви листи във въздуха, но никой не можа да види какво пише на тях. Клемънтс побърза да обясни. — Това е опит на Колфийлд да докаже невинността си няколко години след процеса. Много внимателно обмислено, въздействащо и убедително творение. Аз поне му вярвам. Той твърди, че е станал жертва на предварително подготвен заговор и че наркотиците не били негови. Подкрепя това си твърдение с направените кръвни тестове, при нито един от които не се откриват следи от кокаин в кръвта му. След това използва в своя защита заключението на полицейската лаборатория, според което в дома и в колата му не са били намерени никакви следи от наркотика. Колфийлд пише тази изумителна молба за преразглеждане на присъдата му по време на третата му година в затвора, но поради щатските закони за минималните присъди, не успял да се пребори за нов процес, нито пък бил освободен условно. Смятам, че под влиянието на тази очевидна несправедливост нещо в душата му се е пречупило. Неговата по-рационална половина го е съветвала да уважава системата; наранената му половина обаче се вдигнала на бунт, отказвайки каквото и да било сътрудничество със същите онези сили, довели живота му до пълен провал. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че в момента тази втора половина изцяло контролира живота му. Въпреки това обаче този човек притежава изобретателен, рационален и високоинтелигентен ум, който прекрасно си дава сметка за немалките възможности и способности на противниците си. Историята вече се разгласи по новините. Той съзнава, че времето му изтича. Разбира срещу какво е изправен и, независимо от подсъзнателните му импулси, този човек не изпитва особено желание да се превърне в мъченик, като се остави да го хванем.

— Значи съзнателно ни заблуждава — обобщи Дафи.

— Точно така. Отровил е една-единствена диня. Хрътките хукват по следата с динята — грешната следа в случая — а лисицата през това време се връща обратно и напада кокошарника.

Шосвиц възрази.

— Но ние не можем да сме сигурни, че става дума само за една диня.

— Разбира се, че можем — категорично заяви Клемънтс. — До този момент не е постъпила информация за друго подобно отравяне. Нали? Нито един подобен инцидент. Едва ли можем да твърдим, че намерението му е било да избие стотици, използвайки дини за целта. — Той се изсмя. — Не съзнавате ли колко показно е извършено последното убийство?

Лейтенантът настръхна, осъзнал, че Клемънтс очевидно се забавлява неимоверно с този случай. Всяко ченге от отдел „Убийства“ приемаше като свои болките и страданията на жертвите и техните близки… независимо от практиката, независимо от многобройните убийства, независимо от хладнокръвието, с което поемаха всеки нов случай. Трагедията на семейство Кроули бе разстроила дълбоко всички, които работеха на петия етаж, но Клемънтс очевидно беше изключение. Само един посетител в отдела.

— Опитвам се да ви кажа, че Колфийлд иска Адлър. Не се оставяйте да ви заблуди. Умен е и ще се възползва от всяка възможност, за да ви надхитри. Предупредих ви и преди: Вие просто не можете да проникнете в съзнанието на този човек. Но аз мога, господа. — Погледна Матюс и се усмихна. — Аз мога.