Без свидетели

Шест

Доктор Брайън Мен стисна енергично ръката му. Очите му трескаво блестяха от изтощение, имаше тъмнокестенява къдрава коса и не съвсем угледен външен вид — също като Болд. Той преведе детектива през лабораторията за изследване на инфекциозни болести към болницата „Кинг Каунти“ и го покани в малък ъглов кабинет, претъпкан с научна литература. В далечния ъгъл се чуваше бръмченето на компютър. Болд беше свръхчувствителен към подобен шум. В кабинета имаше и телефон с избеляла от многогодишната употреба слушалка.

— И двамата не разполагаме с много време, сержант, затова ще премина веднага към въпроса. Вие, а и всички останали, ще искате да научите къде е източникът на този холерен щам и аз съм в състояние да отговоря на този въпрос. — Мен бе работил двадесет и четири часа без прекъсване и умората и изтощението му бяха повече от очевидни. Той посочи към лабораторията. — Ние сме единствените в този град — всъщност в целия щат — които разполагаме с този щам. Холера-395.

Точно това му бе казал и Дикси — съществуваше само един източник на разпространение на бактерията убиец. Още една възможна сцена на престъплението.

— Ние смятаме, че заразяването е било извършено умишлено — натърти Болд. — Надявам се, че разбирате колко важна е в случая абсолютната дискретност и конфиденциалност.

— И какво точно се опитвате да кажете, по дяволите?

— Става дума за заразяване на хранителни продукти. В случая консерва супа. Пилешка супа.

— Протеинова основа — смотолеви Мен и кимна. После реши да поясни. — Холерата има нужда от протеинова среда, за да живее. Супата й я осигурява. — Той разтърка очи. — Какво става с този свят?

А Болд си мислеше, че този човек би могъл да е копелето, виновно за всичко това. Неговата лаборатория. Неговата холера. И защо не? Само че Дикси се бе заклел в почтеността на Мен, а за Болд това бе повече от достатъчно.

— Колко души имат достъп до холерния щам? До лабораторията? — попита той.

— Твърде много — отвърна Мен. — Кафе?

— Не, благодаря.

— Нещо друго?

— Чай, ако обичате.

— Само след минутка ще е готов. През това време ще ви дам да прочетете някои неща. — Той се изправи.

Болд извика след него:

— Без сметана. И без захар.

— Веднага се връщам.

Болд не можа да разбере голяма част от материала, който му предложи Мен, но все пак успя да схване някои неща. Разсейваше го донякъде и фактът, че „Кинг Каунти“ беше болница за лечение и изследване на детски заболявания. През последните четиридесет и осем часа почти не бе виждал сина си. А също и Лиз. Всеки път, когато се разделяше с Майлс за по-дълъг период от време, започваше да чувства силна мъка по детето — нещо, което не бе изпитвал никога преди раждането му и изобщо не бе подозирал, че е в състояние да се терзае от подобни чувства. Изпитваше чисто физически копнеж към сина си, подобно на наркоман към дрогата.

— Разбрахте ли нещо? — попита Мен и остави пред Болд пластмасова чаша с чая му.

Лиз напоследък отказваше да пие от такива чаши.

Чаят имаше ужасен вкус, но Болд го изгълта, защото се нуждаеше от ободряване.

— Защо престъпникът е избрал точно холера?

Доктор Мен се замисли. Когато най-после заговори, той го направи много внимателно и предпазливо — очевидно се чувстваше не особено комфортно в позицията да разсъждава от гледната точка на напълно непознат за него човек.

— Зависи от резултата, който се е надявал да постигне. Бих предположил, че е обмислил три различни възможности — отрова, вирусна зараза и бактериална зараза. Отровните токсини — стрихнин или някакво вещество, подобно на онова, което бе открито при заразяване продуктите на Съдафед — може да бъде открито веднага в кръвта на жертвите. Ако целта му е просто да убие няколко души, тогава тази отрова би била идеална за целта. Всички останали отрови — когато става дума за заразяване на хранителни продукти — не са удачни, защото те придават характерен мирис и вкус на храните, които мигновено предупреждават консуматора, че нещо не е на ред. Освен това най-разпространените токсини ще бъдат идентифицирани много лесно и във всяка една лаборатория. Ако бях на мястото на престъпника, аз също бих избрал холера, стига да разполагах с нея. Интересното в случая е, че повечето лаборатории вече не извършват тестове за холера. Боя се, че този проблем приема политически измерения. Тук се намесват въпросите за качеството на здравеопазването и размерите на здравните осигуровки и, повярвайте ми, по-добре е да не навлизаме в това. По-важното е, че точно в тази област най-остро се усещат последствията от намаления здравен бюджет. Лабораториите трябва по някакъв начин да орежат разходите си и те посягат точно към холерата. В действителност в страната няма случаи на холера. От бюрократична гледна точка отпадането на тези тестове е напълно оправдано. Само че не казвайте това на двете болни деца.

— Значи в лабораториите ще пропуснат холерата като евентуален причинител на болестта. Това ли се опитвате да ми кажете?

— Ще им е нужно повече време, за да определят вида й. Както и стана в действителност. Ако престъпникът е искал да разболее сериозно няколко души, ако е искал да заблуди властите, използвайки труден за откриване причинител, то той би се насочил точно към такъв холерен щам.

— Политика на сплашване? — Болд извади бележник и химикал.

— Възможно е. — Мен опита кафето си. Намръщи се, но го изпи. — За това ли става дума?

Болд не отговори.

— Искал е да злепостави компанията? — Мен вдигна поглед. Болд отново не отговори. — Коя компания? Или не можете да ми кажете?

— „Адлър Фуудс“ — отвърна Болд. Написа серийния номер на продукта върху един лист от бележника си, откъсна го и го подаде на Мен. — В момента прибират от рафтовете в магазините всички консерви с този сериен номер. Номерът ще бъде съобщен довечера в новините. Ще се отпечата и във всички вестници през следващите няколко дни. На този етап обществеността няма да бъде информирана за истинските причини.

— Защо?

— Изнудвачът изрично предупреждава, че полицията не трябва да бъде замесвана. Освен това винаги съществува рискът от намесата на смахнати подражатели. Това е най-големият риск при случаите със заразени хранителни продукти. Искаме да скрием от пресата истината за заразения продукт и за връзката с двете болни деца. Ако не го направим, ще изложим много повече хора на риск. Сигурни сме в това. Във Великобритания имаше такъв случай. Когато новината за заразения продукт се появи по страниците на вестниците, в полицията се получиха хиляда и четиристотин доклада за подобно заразяване.

Мен премигна.

— Хиляда и четиристотин?

Двамата мъже потънаха в неловко мълчание.

— Аз няма да кажа нито дума — промълви Мен.

Болд погледна през прозореца към морето от къщи, ширнало се пред очите му. Колко консерви със заразена супа могат да пропуснат? Колко такива кутии стояха в килери и кухненски шкафове, готови да избухнат като бомби със закъснител?

— Ще имам нужда от имената на всички хора, които имат достъп до лабораторията — информира го Болд.

— Един от моите хора? — отбранително възкликна Мен. — Но щамът е надписан и означен ясно и четливо.

— Само че случаен човек не може да влезе просто ей така и да го вземе — предположи Болд.

— И защо не?

— Шегувате се, надявам се.

— Ни най-малко. Това е университетска лаборатория. Стотици хора минават през нея всеки ден и много от тях изобщо не се познават помежду си. Студенти. Аспиранти. Научни работници. Посещават ни хора от цял свят. С всякакви професии и обществено положение. С всеки възможен цвят на кожата. Това тук е учебна болница. Мъже, жени, млади, стари, чернокожи, бели, азиатци, испанци, африканци, хора от Близкия изток… всякакви. През всяка една седмица от годината. Понякога в лабораторията работят едновременно половин дузина техници. Друг път само един или дори нито един.

— И човек може просто да влезе и да вземе щама? — с изумление попита Болд.

— Стига да знае какво търси.

— Не мога да повярвам.

— Опитайте.

— Какво?

— Хайде, опитайте. — Мен бутна стола си назад и се изправи. Огледа Болд с погледа на амбулантен търговец. — Не изглеждате зле. Точно от това имаме нужда — приличате на запуснат професор. Чуйте какво ви казвам — влезте вътре и опитайте. — Лекарят очевидно възприемаше този експеримент като начин да отстрани подозренията от неговите хора.

Свали лабораторната си престилка, която висеше на една кука на вратата, предложи я на Болд и той я облече. Беше му малко тясна.

Мен го погледна и каза:

— Ако се държите като човек, който знае какво прави, можете да сте сигурен, че ще успеете. Важното е да изглеждате уверен в себе си. Щамът се съхранява в малкия хладилник вдясно. Ако бях на мястото на вашия човек, щях да вляза по обяд — тогава лабораторията е почти празна. Сега е малко късничко, но пък така е по-добре за експеримента ви. Отивате право до хладилника. Търсите малка паничка. — Той се огледа и до компютъра откри такава паничка, пълна с кламери. — Същата като тази, но пълна с жълтеникав желатин с цветни петна. Трябва ви тази с надпис холера V, щам INABA и съответния номер. Ако някой ви попита нещо, отговорете, че работите на третия етаж. Кажете им, че търсите вибрио холера. И ако сте достатъчно учтив, те лично ще ви я дадат.

— Ще трябва сам да се убедя в това — изсумтя Болд.

— Излизате от тази лаборатория, тръгвате надолу по коридора. Влизате в първата врата вдясно.

Болд излезе в коридора и отново се почувства като крадец. С всяка измината стъпка ставаше все по-нервен. В стаята завари трима души, които, кацнали на високи столчета, работеха нещо пред един плот. Носеха предпазни очила и ръкавици и изглеждаха напълно погълнати от работата си. Помещението бе осеяно със стотици стъклени колби, пластмасови панички, епруветки и друго лабораторно оборудване. Истинска бъркотия. Той се насочи право към малкия хладилник, наведе се и отвори вратата. Никой не каза нито дума. Улови се, че очаква някой да го заговори, но нищо такова не се случи. Рафтовете на хладилника бяха претъпкани с панички. Той взе една, огледа я и я изпусна на пода.

Жената, която седеше най-близо до него, вдигна очи и го погледна. Привлекателна азиатка на около двадесет и пет години. Усмихна му се и отново насочи вниманието си към работата, която вършеше. Болд прибра падналата паничка и огледа още веднъж съдържанието на хладилника. Почти до задната стена откри паничката, маркирана холера V-395. Взе я, затвори вратата на хладилника и си тръгна.

Просто ей така.

Докато се върне при доктор Мен, успя да нормализира дишането си.

— Е?

— Оказахте се прав. Ако не го бях направил лично, никога нямаше да повярвам, че е възможно. — Подаде на Мен лабораторната паничка.

Мен я завъртя в ръката си и я огледа.

— Какво следва от тук нататък? — попита Болд, свали тясната престилка и отново се зае да си води записки.

— Не много. Вашият човек вероятно има някакви познания по микробиология — начален колежански курс. Малко агар — лабораторна паничка с протеинова основа; малко бульон — във всеки учебник може да се намери рецепта; инкубатор — но той би могъл да приспособи нещо за целта. Боя се, че не са нужни кой знае какви условия и умения. Всичко е много лесно. На пръв поглед изглежда неразбираемо, терминологията също е доста сложна, но отглеждането на някаква култура всъщност е относително елементарно занимание. Учи се както в гимназията, така и в курсовете по химия и колежите.

— Има ли още нещо, което би трябвало да зная? — попита Болд. — Например продължителност на живот на бактерията?

— Не е много кратка. Холерата всъщност е доста удачен избор. Наличието на салмонела би станало ясно веднага след отварянето на консервата заради неприятния бактериален мирис. Но холерата? Бактерията не отделя никаква миризма. И ако не става дума за човек от университета, за някой, запознат детайлно с холера-395, а това са не повече от шепа хора — тогава този тип вероятно не подозира дори какво мощно оръжие е избрал. 395 е силно резистентен щам. Предполагам, че не е знаел с какво се сдобива. И ако тази подробност не се появи в пресата, той би могъл дори да не осъзнае, че може да убива хора.

Болд за миг сякаш остана без дъх.

— Да убива?

— 395 е специално разработен щам. Той не реагира на повечето разпространени антибиотици. Това е причината, поради която онези деца са се разболели толкова сериозно. Всичко е описано в материалите, които ви дадох. — Той посочи купчината литература пред Болд. — Тяхната младост може да ги спаси — тук поне имаме късмет.

— Значи тази бактерия е смъртоносна и се съхранява просто ей така в някакъв хладилник?

— Зная. Зная. Но това важи за повечето неща, с които работим тук — в края на краищата това е лаборатория за изследване на инфекциозни заболявания. А целта на нашия труд е да лекуваме хората.

— Аз ли съм единственият, който съзира иронията в думите ви?

— Момчето на семейство Лоури е изпаднало в критично състояние преди няколко часа — информира го Мен.

Болд сякаш отново остана без дъх. Съвсем ясно си представи момчето — хлътналите му очи, необичайния цвят на кожата. Пригади му се. Остави чашата с чая на масата.

— Съжалявам — промърмори Мен.

— Имам двегодишен син — поясни Болд.

— А аз има син и дъщеря. Момчето е на пет, а момиченцето на три годинки — каза Мен и му посочи една цветна снимка до компютъра.

— Боя се, че шансовете ни не са особено големи. Въпреки цялата изследователска работа, която сме провели върху 395. Иска ми се да ви кажа, че децата ще се оправят, но не мога, защото не съм убеден, че ще стане точно така.

Болд го погледна с надежда:

— Момиченцето е по-добре.

— Понякога имаме късмет — рече колебливо Мен. Поколеба се и додаде: — Има още нещо, което би трябвало да знаете. Хората от вашите лаборатории би трябвало да са наясно с този въпрос, но в случай че не са, ето за какво става дума: вибрио холерата деградира доста бързо. При стайна температура бактерията ще загине дори и в хранителна среда. В случай на достатъчно количество болестотворни организми те биха могли да причиняват болестта през първите пет до седем дни. След това ще загинат, което означава, че ще останат незабелязани от специалистите в лабораторията ви. Казвам ви го само за информация.

— Опитвате се да ми кажете, че това са бомби със закъснител, които обаче си имат своя срок на годност? И дори няма да можем да докажем, че супите са били заразени?

— Не и след като изтекат първите пет до седем дни. След това причинителят загива и вашите тестове ще дадат отрицателни резултати. — Докторът замълча за момент, а после добави: — Добрата новина е, че след една седмица по рафтовете супите вече не биха могли да разболеят когото и да било.

Болд бе потресен от тази информация. Представянето на доказателства за заразяването в съдебната зала може да се окаже доста непосилна, ако не и невъзможна задача. Поблагодари на доктора за времето, което му бе отделил, и двамата си стиснаха ръцете.

Когато мина край лабораторията, Болд промуши глава през вратата и погледна хладилника — отключен и леснодостъпен за убиеца.

Това го накара да се върне обратно при Мен, който затвори телефона като го видя.

— Ще заключите онзи хладилник, нали?

— Току-що наредих да го направят. — Мен посочи телефона.

Болд отново тръгна по коридора.

Една жена извика след него:

— Намерихте ли каквото търсехте? — Беше младата азиатка. Очите й изглеждаха уголемени зад предпазните очила, в ръката си държеше метална щипка, която искреше сред пламъка на горелката.

— Да — извика той, опитвайки се да надвика протяжния вой на центрофугата.

— Добре — доволно кимна.

— Не съвсем — промърмори Болд.

Обърна се и пое по лабиринта от болнични коридори, които толкова много си приличаха, че някой бе нарисувал по пода цветни стрелки, които да служат за ориентиране. Само дето Болд не знаеше кой цвят накъде води. Също като в случая, който разследваше. Най-накрая се добра до главното фоайе, затича се и излезе на паркинга, изненадан от неочаквания дъжд, който се изливаше от небето. Нямаше чадър, не носеше дори и вестник, с който да прикрие главата си. Понякога ужасно мразеше този град.