Без свидетели

Двадесет

В сряда сутринта, две седмици след като Дафи го бе въвлякла в разследването, Болд тъкмо се занимаваше с информацията за първата сума, изтеглена с помощта на банкомат, когато Ла Моя влезе при него и направи съобщението си. Първото теглене на пари бе осъществено в единадесет и половина предишната вечер. Дванадесет хиляди долара бяха изтеглени чрез три последователни операции. Най-близкият полицай се намирал на единадесет преки от мястото. Тъкмо когато ченгето пристигнало до първия банкомат, било регистрирано следващото теглене — този път от банкомат, отдалечен на десет преки от първия. Гонитбата бе продължила около деветдесет минути. Изтеглената сума в края възлизаше на тридесет и шест хиляди долара и при нито една от операциите не е имало полицай в близост до съответния банкомат. Случилото се по безспорен начин доказваше, че Болд не разполага с достатъчно хора. Шосвиц бе скастрен от капитан Ранкин, а той на свой ред бе прочел на Болд едно конско под мотото „Трябва да работите по-добре“…

Болд си мислеше, че отговорът на проблемите им може би се криеше в личния идентификационен номер, изписан върху картата. Лусил Жилар, изпълнителният директор на „Пак-Уест“, бе информирала Болд, че този номер е бил специално избран от титуляря на сметката. Хората обикновено изискваха номера, които се помнят лесно — обикновено съставени от цифри, които по някакъв начин са важни за съответния човек. Ето защо Болд смяташе, че цифрите от този конкретен номер — 8165 — играеха важно значение в живота на убиеца. Това беше следа, която Болд възнамеряваше да проследи.

В момента обработваха с компютър тези четири цифри и ги съпоставяха с телефонни номера, номера на шофьорски книжки, регистрационни номера на автомобили, номера на социални осигуровки, други идентификационни номера, номера на действащи кредитни карти и банкови сметки. Болд дори поиска от Данъчното управление на щата Вашингтон списък на всички лица, родени на първи август шейсет и пета година или на осми януари същата година. Очакваха да получат от централната поща списък на всички техни клиенти, които притежават пощенски кутии с номер 8165. Болд изиска и имената на всички лица, които живееха на адреси, включващи номер 8165. Този номер по всяка вероятност означаваше нещо за убиеца и Болд искаше да проучи всяка възможност.

Ла Моя връхлетя през секретната врата, която ограничаваше достъпа до помещенията на отдел „Убийства“, огледа се набързо и се провикна към Болд:

— Намерих свидетел!

Болд го поведе към малката стаичка за разпити, която вонеше на пот и цигарен дим. Когато беше особено развълнуван, кафявите очи на Ла Моя се уголемяваха, лицето му сякаш изтъняваше, гласът му ставаше писклив.

— Добре. Ето за какво става дума. Провеждам си аз стандартен разпит. Типична домакиня от предградията. Бяла англосаксонска протестантка7. Волво. Скъпи дървени подове. Познаваш този тип. Но когато се представям на вратата, тя като че ли подскача от уплаха. Сякаш и друг път си е имала вземане-даване с ченгетата. А може би дори твърде често. В началото си помислих, че сигурно съпругът й е пияница или комарджия, или пък често го безпокоят момчетата от Нравствената полиция. Допуснах дори, че е възможно да се друса и да търгува с наркотици, а тя да умира от страх. Започнахме да говорим за „Фуудланд“ — тя е една от списъка ни с тридесет и четирите клиенти, пазарували в онзи отрязък от време — а тя се притеснява все повече и повече. Още не съм й задал въпроса, а тя вече клати отрицателно глава и поглежда към вратата. Нали си ги виждал такива? Значи иска да ме изгони. Започнах да си мисля, че може би очаква съпругът й да се прибере по-рано. А после си викам може пък самата тя да има проблеми. Откъде да зная? Жената се вкисва все повече. И тогава чувам, че задната врата се отваря, а майката буквално извива врат като бухал, опитвайки се да надникне в кухнята… само че аз я изпреварих. И кого мислиш видях? Нея!

— Нея? — повтори Болд.

— Нашата видеокралица, госпожица „Фуудланд“. Онази с широкото палто и пробитите уши.

— Нея? — отново повтори Болд, този път силно развълнуван.

— Знам, че си мислиш, че не мога да съм сигурен, защото я видяхме много бегло на онези записи… но чуй какво ти говоря… Ти ме познаваш, нали? Аз разбирам от жени. Какво да ти кажа? Ние всички гледахме онзи запис безброй пъти. А това момиче Макнамара има абсолютно същата походка и маниери. И извърна глава по същия начин, когато ме видя да разговарям с майка й. И още нещо: Тя моментално позна, че съм ченге. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Човек ги чувства тия неща. Тя разбра, че съм от полицията, и изобщо не й беше до приказки.

— Разпита ли я?

— Не, по дяволите! Малолетна е. Майката изобщо не ми позволи и си мисля, че може би ще трябва да изискаш заповед за обиск. Да видим дали няма да намерим дрехите, които видяхме на записа.

— Никога няма да получим такава заповед — заяви Болд.

Детективът бръкна в джоба на сакото си и извади оттам лист хартия.

— Страйкър вече се погрижи. Обясни, че понеже момичето е малолетно, изобщо няма да можем да припарим до досието й без някой от прокуратурата да го изиска.

— Досието й? А тя е малолетна?

— Клептоманка е. През последните шест месеца е била арестувана седем пъти за кражби от магазини. Сериозна клептоманка ти казвам! Краде от аптеки, универсални магазини, магазини за железария… какво ли не! И все големи неща. Предмети, които е почти невъзможно да бъдат изнесени незабелязано. Така че може би тези кражби са нещо като игра за нея.

— Но ако тя е клептоманка… — започна Болд.

— … това означава, че по всяка вероятност е крадяла, а не е оставяла заразени консерви по рафтовете.

— Което пък означава, че не е нашият човек. Но може да го е видяла. В края на краищата времето съвпада. Съществува един-единствен интервал от седем секунди, през който някой е поставил онези пет консерви със супа на рафта.

— Кога можем да я разпитаме?

— Сигурни ли сме, че момичето ще си бъде вкъщи?

— Тя е включена в програмата за домашен арест на малолетни престъпници. Разрешено й е да ходи единствено на лятно училище. Оттам се прибира направо у дома и не излиза никъде. Или поне така би трябвало да бъде. Нашият запис от „Фуудланд“ доказва, че Холи отново се е държала като лошо момиче — изобщо не е трябвало да бъде в магазина по онова време.

— Щом е била арестувана за кражби толкова много пъти, едва ли можем да се надяваме, че ще научим много от един приятелски разговор във всекидневната на майка й — отбеляза Болд.

— Може би имаш право — съгласи се Ла Моя.

— Ще ми се да направим едно показно претърсване на къщата — методично и бавно, за да сме сигурни, че ще я уплашим. Да й сервираме нещо, което не е виждала до този момент. И държа тя да е там през цялото време и да наблюдава отстрани. После я докарваме тук, вкарваме я в тая кутийка и оставяме Бръснача да й прочете Евангелието. После влизам аз, заговарям я приятелски, и ако имаме късмет, току-виж проговорила. Ако ли пък откаже, ще я забодем с обвинението, че е нарушила условията по домашния арест, ще й подхвърлим една затворническа пижама и ще я оставим да прекара нощта в клетката за малолетни. А на сутринта ще я подхванем отново.

— Днес проявяваш особено благ нрав — отбеляза Ла Моя.

Само след час Болд седеше редом с някоя си Милдред Макнамара, майка на евентуалната им свидетелка.

Болд вдигна големите прозрачни торби, в които бяха напъхали дрехите на дъщеря й. Ако майката беше детектив, работещ на петия етаж на полицейското управление, несъмнено щеше да забележи, че многобройните етикети, залепени по торбите, нямаха номер на случая — това се дължеше на факта, че разследването по изнудването на Адлър все още не бе вписано в Дневника и от гледна точка на нескончаемите бюрократични изисквания все още се провеждаше неофициално.

— Тази шапка и палтото бяха намерени в гардероба на дъщеря ви.

— Защо не сме на етажа за разпит на малолетни престъпници? — попита тя.

— Защото аз работя в отдел „Убийства“. А вашата дъщеря е заподозряна по случая, по който работя.

— Мили боже… — Тя се разрида. Болд побутна към нея кутия с книжни кърпички. — А защо не присъства адвокат?

— Аз, като водещ разследването, имам доста силни позиции, госпожо Макнамара. В повечето случаи става онова, което кажа. Което означава, че ако реша, Холи може да си излезе оттук, без да повдигаме срещу нея никакви обвинения.

— Не разбирам.

— Необходимо ми е да разговарям с дъщеря ви като с възрастен човек. И държа тя да е сама. Срещала ли сте някога адвокат, който да опрости дадена ситуация? Помислете малко: адвокатите може и да помагат, но винаги усложняват нещата. А по проблемите на младежката престъпност неизяснените моменти са твърде много понастоящем. Имам предвид от юридическа гледна точка. Мога отсега да ви гарантирам, че ако повикаме адвокат, и двамата ще си изгубим цял месец в разпити, а вероятността да бъда принуден да повдигна обвинения срещу дъщеря ви само за да мога да получа възможност да разговарям с нея, е твърде голяма. Аз не желая това; Холи не желае още едно обвинение, прибавено към дългия списък от прегрешенията й… а ми е много трудно да повярвам, че и вие го желаете.

— Разбира се, че не! Но как…

— Холи е нарушила условията, при които е била освободена под домашен арест при последната й присъда. Ние разполагаме с доказателства за това. А доколкото съм информиран, това е била последната възможност, дадена й от съдията. — Жената кимна. — Така че единственото, което трябва да направя, е да повдигна обвинения срещу нея. В резултат на което все някога ще успея да проведа с нея разговора, на който държа. Но истината е — аз съм докрай откровен с вас — че не мога да чакам толкова. Затова ви моля за писмено разрешение, подписано от вас, с което позволявате на мен и колегите ми да зададем на дъщеря ви няколко въпроса. Не искаме толкова много — сигурен съм в това. Онова, което мога да направя като родител, е да ви дам думата си, че ще направя всичко възможно да не се повдигат обвинения срещу нея. Ако това, разбира се, е възможно. Естествено, не мога да ви дам никакви гаранции — неохотно додаде той. И честността си имаше своята цена.

Не беше нужно да й казва, че претърсването на вещите на дъщеря й — много старателно и методично при това — не бе изкарало на показ никакво доказателство за евентуална връзка с банка „Пак-Уест“, нито пък бе помогнало да открият карта за банкомат. При обиска обаче се натъкнаха на скрито съкровище от крадени стоки — от компактдискове до бижута. За момента Болд задържаше информацията за себе си, но бе готов да я поднесе като съкрушителен удар, когато дойде моментът за такъв ход. Пълната липса на улики като че ли подкрепяше теорията на Ла Моя, че Холи Макнамара е била в близост до рафтовете в момента на поставянето на консервираните супи, но самата тя не носи отговорност за това деяние.

— Може ли да се обадя на съпруга си?

Болд отвърна, че е в правото си да направи каквото пожелае, но й повтори онова, което бе казал на Бети Лоури преди две седмици — не пропусна да отбележи, че съпругът й може да вдигне прекалено много шум, а това би проиграло шанса на Холи да се порадва на снизходителността на закона.

— Не зная… — Жената изхлипа и отново избухна в сълзи.

Болд осъзна, че изпитва нещо като омраза към самия себе си. Изчака я търпеливо, а когато долови едва забележимото й кимване, пъхна формуляра пред нея и я помоли да натиска по-силно.

— Екземплярите са три — поясни той. — Както всичко останало при нас. — Изрече последните думи с надежда да получи усмивка в отговор, макар да бе готов да признае — напълно основателно както се оказа — че това е малко вероятно.

— Не ви харесвам, сержант. И ако сте ме излъгал, ако по някакъв начин сте ме вкарал в капан — тя побутна формулярите към него, — значи не сте по-добър от хората, които преследвате.

Холи Макнамара мълчаливо седеше до Дафи от другата страна на прогорената от цигари маса в стаята за разпити. Болд и Ла Моя седяха срещу тях. И четиримата се опитваха да се настанят що-годе удобно на металните столове с прави облегалки. Големите найлонови торби, в които бяха напъхани шапката и тъмното палто с допълнително пришитите големи джобове, бяха поставени на видно място, подобно на печена пуйка в Деня на благодарността.

Болд включи касетофона, назова имената на присъстващите, уточни часа и датата.

Страйкър се присъедини към тях няколко минути по-късно, като нервно подрънкваше с протезата си. Болд побърза да добави името му към списъка на присъстващите.

Холи Макнамара гледаше Болд с хладно презрение и наглост и той се надяваше Майлс никога да не усвои подобно държание. Момичето беше твърде кораво за възрастта си, твърде вглъбено в себе си и изпълнено с подозрения, а и доста самоуверено, предвид нелекото положение, в което се намираше. Имаше тъмни вежди, високи скули, дълга тъмна коса. Опитваше се да прикрие акнето си с някакви помади, а на долните си зъби носеше скоби. Едно дете, попаднало твърде рано в играта за възрастни. Имаше сребърни обички и остана доста изненадана, когато Болд започна разговора с молба да ги свали от ушите си.

Това не помогна кой знае колко на Болд да я свърже с жената от видеозаписа, но с този си ход успя да я смути и обърка, което бе от особена важност при подобни разпити.

Болд започна:

— На двадесет и първи юни, по време на постановения от съдията домашен арест, ти си била заснета от охранителните камери на супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей. Била си облечена с дрехи, подобни на тези — той посочи торбите, — а от поведението ти е видно, че съвсем съзнателно си избягвала същите тези камери.

— И какво от това? — попита Холи Макнамара.

Дафи, която по време на разпита щеше да играе ролята на доброто ченге, я посъветва:

— Не си длъжна да отговаряш на въпроси, на които не желаеш, но значително ще улесниш всички, ако отговаряш веднага на по-лесните от тях.

— Може би си пазарувала заедно с майка си — предположи Ла Моя, давайки й по този начин възможност да се измъкне от неизреченото обвинение в криминално деяние. — Стояла си пред рафта със супи. Спомняш ли си?

— Не.

— Опитай се да си спомниш, Холи — посъветва я отново Дафи.

— Супи? — повтори момичето. — Не мисля.

Болд кимна на Ла Моя, който пусна записа на „Шоп-Алърт“, изготвен от фирмата специално за полицията. Изгледаха го заедно — Холи гледаше екрана, а полицаите наблюдаваха Холи. Когато стигнаха до момента, в който Холи се блъска в количка, бутана от някакъв мъж или жена — беше невъзможно да се каже категорично — Ла Моя спря записа.

— Холи? — върна я към мига Болд.

Изпълнена с подозрения към всички тях, Холи погледна към Дафи, която й кимна едва-едва.

Болд поясни:

— Не искаме да ни сервираш сега някоя скалъпена история. Искаме и се нуждаем единствено от истината.

Протезата на Страйкър изтрака няколко пъти, когато той заговори:

— Ако ни сътрудничиш, няма да повдигаме срещу теб никакви обвинения, свързани с евентуални твои криминални деяния, които ще станат ясни по време на разговора ни. Това е нещо като имунитет. Знаеш какво е това — не мисля, че трябва да ти разяснявам термина имунитет. Всичко, което ни кажеш сега, ще остане неофициално, само между нас. Но сержант Болд е прав — ние имаме нужда от истината. Освен това искам да си наясно, че сме готови да заиграем и по-грубо, ако това е, което искаш.

Болд се обади:

— Ти току-що видя нещо, което те накара да си спомниш.

— Ами, ето как беше… — Думите се заизливаха като водопад от устата й. — Май бях взела няколко „Бетър-Веги“ — напитката, нали я знаете… Май смятах да купя няколко…

Болд я погледна пронизващо, изразявайки най-искрените си съмнения.

— Е, може би нямаше да ги купя — призна тя. — Всъщност вече бях задигнала три кутийки. Освен това бях свила малко плодова салата и още нещо — вече не си спомням какво точно. И ето че си седя аз там, доста понатоварена, и си мисля да чопна малко „V-8“, което се намира на същия рафт, на който са и супите… но там се действа доста трудно заради онази камера… и тогава се появява онзи тип… — Тя изведнъж млъкна.

Болд почувства, че косъмчетата на тила му настръхнаха. Идеше му да изкрещи: „Продължавай! Какъв тип?“.

Сякаш доловила нетърпението му, Холи го погледна в очите и продължи:

— Той се появи изневиделица. Блъснах се в количката му… нали разбирате… А той ме възнагради с такъв поглед… сякаш гледаше през мен… като че ли знаеше всичко, а аз изведнъж се бях изпречила на пътя му. Имаше вид на крадец… или пък на човек от охраната. Помислих си, че съм разкрита, но той искаше единствено да се махна от пътя му. И аз побързах да го направя. Но се обърнах назад… нали разбирате… И какво видях? Той измъкна няколко консерви от палтото си, сложи ги в количката, извървя няколкото метра до рафта и ги постави върху него! Аз изстинах… Викам си, наблизо сигурно има човек от охраната. Онзи тип се освободи от крадената стока. А щом той го прави, значи и аз трябва да сторя същото. — Холи примигна и ги огледа по ред. Очевидно се боеше, че бе отишла твърде далеч с признанията си.

— Всичко е наред, Холи — успокои я Болд. — Справяш се чудесно.

— Наистина чудесно — механично повтори Страйкър.

Дафи се намеси:

— Спомняш ли си някакви подробности за този човек? Започни от най-общото и премини към по-специфичните подробности!

Бяха изминали няколко седмици оттогава… колко можеха да очакват от това момиче?

— Питаш ме дали си спомням как изглеждаше? — изнервено попита момичето. — Изобщо не помня.

— Нещо за дрехите му? — подсети я Ла Моя. — Ти рече, че измъкнал плячката от палтото си? — Ла Моя, свикнал с жаргона на улицата, веднага влезе в тона й и заговори с нейния език.

— Шлифер. Все пак е лято — припомни им тя. — Никой не влиза да краде в магазините, ако навън не вали. Ако нямаш дъждобран, къде, по дяволите, ще скриеш чопнатите стоки?

Ла Моя рече:

— Значи шлифер?

Тя кимна. Болд си го записа. Първият пробив.

— И какъв точно? Хипарски? Официален? В цвят каки? Черен?

— Май беше зелен. Дълъг. Като на онези типове от уестърните. Нали ги знаете?

Децата по правило бяха едни от най-добрите свидетели. Момичетата си спомняха и най-малките подробности за дадена дреха — била тя мъжка или женска. Момчетата пък можеха да кажат всичко за лицето и тялото на някое момиче.

— Зелен дълъг шлифер — повтори Ла Моя.

— Да, дълъг шлифер. Но не видях лицето му.

— А шапка? — отново попита Ла Моя. Човекът, за когото ставаше дума, се появяваше за части от секундата на техния видеозапис, но образът беше много замъглен и неясен.

— Да. Мисля, че беше с бейзболна шапка. Като моята.

— Ами обувките му? — не спираше Ла Моя.

— Ботуши — веднага отвърна тя. — Не носеше обувки.

Болд веднага й повярва.

— Ботуши — повтори той и си записа информацията.

— Каубойски ботуши — поясни Холи. — И сини дънки! — гордо обяви тя. Като че самата тя бе изненадана от себе си.

— Като моите? — попита Ла Моя и й показа идеално изгладените си дънки.

— Не. Неговите бяха износени — отвърна момичето. — Бяха разръфани по крачолите… нали разбирате? И кафяви каубойски ботуши. Като че ли бяха кални. Но съм повече от сигурна, че бяха кафяви. Може да бяха ботуши за работа. Или туристически… не си спомням.

„Кал“, помисли си Болд, припомнил си гъстата и лепкава кал в „Лонгвю фармс“. Улови погледа на Дафи, която го наблюдаваше възбудено. Очевидно вярваше на свидетелката, убедена бе, че са попаднали на следа.

Ла Моя продължи да пита:

— Някакви украшения? Татуировки? Белези? Накуцване? Нещо отличително?

— Ботушите — гордо повтори Холи. — Просто са ми се набили в съзнанието.

— Той каза ли ти нещо? Заговори ли те?

— Ами не! Но погледът му беше много сърдит. Сякаш беше готов да ме убие, задето съм се блъснала в количката му.

— Видя ли го отново? След известно време? — намеси се Дафи.

Холи Макнамара отрицателно поклати глава.

— Помисли си — насърчи я Ла Моя.

— Май го зърнах на опашката. — Тя се обърна към детектива. — Пред касата… Купуваше нещо. — После убедено заяви: — Всеки път трябва да се купи по нещо.

— Спомняш ли си какво си купи той? — попита я Болд.

— Даже съм сигурна! — саркастично рече момичето. — Та аз дори не съм сигурна дали го видях на опашката — призна тя. — Много бързах. Исках само да се изпаря оттам.

Болд се наведе към Дафи и прошепна:

— Започни да й показваш снимките на служителите от „Адлър“, „Фуудланд“ и „Шоп-Алърт“. После се заловете с картотекираните престъпници. — С помощта на компютрите бяха намерили снимки на служителите на „Фуудланд“. Останалите две компании разполагаха с техни собствени поради съображения за сигурност.

„Видеозаписът“, помисли си Болд. Една от камерите на „Шоп-Алърт“ не беше ли насочена към касовите апарати?

Как се казваше онзи тип от охранителната фирма? Дон? Дейв? Рон?

Газ от „Шоп-Алърт“, охранителната компания със седалище в Редмънд, която бе поела охраната на „Фуудланд“, посрещна Болд като стар приятел. Бързо го придружи до задната стая, където попаднаха в царството на електронната апаратура.

— В мига, в който получих обаждането ви, започнах да преглеждам архивите, опитвайки се да открия човека, от когото се интересувате. Занимавам се с това вече почти час. Той е добър, лейтенант. Много добър. — Служителят натисна някакъв клавиш и на екрана се появи мъгляво, черно-бяло изображение на висок мъж с бейзболна шапка на „Маринърс“ и дълъг шлифер. — Това е единственият запис, с който разполагаме. А ако го погледнете по-внимателно — Газ започна да увеличава образа, — ще видите, че се крие зад жената пред него, използва я като щит срещу обективите на нашите камери. Виждате ли? Движи се в синхрон с пълната жена пред него и камерите почти не могат да го уловят. Разбира си от работата. Както ви казах и преди — този тип е много изпечен крадец.

На две пътеки зад крадеца Болд забеляза Холи Макнамара, която също се опитваше да се скрие от камерите.

— Ами лицето му?

— Не е заснето нито веднъж. Опитах се да уголемя изображението. Разгледах и записите от другите времеви интервали, но той почти не се появява на записите. Очевидно познава системата много добре. Твърде добре.

— Служител? — изпусна се Болд, докато се опитваше да обхване всички възможни хипотези.

— Или изпечен крадец — допусна Газ. — Или пък някой, който доста се е потрудил да изучи системата… написал си е домашното дяволски добре.

Болд си записа точното време, изобразено в долния ъгъл на екрана.

— Каса номер шест — отбеляза той.

— Касите с номера шест, седем и осем са предназначени за експресни услуги — подчерта Газ. — А крадците по правило ги предпочитат.

Болд се надяваше, че реалното време на присъствието на онзи мъж в магазина може да му помогне да засече чрез лентата на касовия апарат точната покупка, направена от него.

Когато се върна в сградата на Управлението за обществена безопасност, той възложи задачата на Боби Гейнис. Два часа по-късно тя влезе в кабинета му и съобщи, че с помощта на Лий Хюндай е успяла да открие въпросната разписка. Подаде му уголеменото фотокопие. Повърхността му изглеждаше зърнеста, буквите бяха ъгловати и леко размазани, но все пак достатъчно четливи. Разписката изброяваше четири артикула, платени на каса номер шест във „Фуудланд“.

От четирите покупки, класифицирани като сладкиши и сладолед, трите носеха четирибуквения код на производител, когото Болд познаваше до болка: АДФД — „Адлър Фуудс“.

— Шоколадчетата на Адлър — тихичко прошепна той.

— Може би е възнамерявал просто да ги изяде, сержант — с надежда предположи Гейнис. — Не можем да твърдим със сигурност какво смята да прави с тях.

— Напротив, можем — мрачно възрази Болд. — Боя се, че можем.