Без свидетели

Седемнадесет

Някакъв мъж я следеше — беше убедена в това. Трябваше да се отърве от него. В противен случай щеше да се наложи да пропусне спешно свиканото заседание. Вече закъсняваше. Сутрините в понеделник бяха истински кошмар.

Заседанието бе свикано набързо от Фаулър и щеше да се проведе, на неутрална територия. Участниците трябваше да пристигнат един по един в интервали от няколко минути. Болд, Фаулър, Адлър, Таплин и Матюс — това бяха хората, които щяха да присъстват. Всички те трябваше да пристигнат с различен транспорт и да влязат през различни входове в сградата на Сиатъл сентър. Целта на тези предохранителни мерки бе да направят невъзможно за евентуален свидетел, проследил някой от тях, да разкрие и останалите участници в заседанието. Двама от хората на Фаулър щяха да държат Адлър под постоянно наблюдение. Ако успееха да идентифицират евентуален преследвач, трябваше само да уведомят полицейския патрул под ръководството на Фил Шосвиц, който имаше готовност да го задържи.

Ако станеше ясно, че никой не следи Адлър, заседанието щеше да се проведе според първоначалния план.

Но в момента се оказваше, че не Адлър, а Матюс е била поставена под наблюдение. Или поне тя смяташе така.

В началото бе просто шесто чувство, интуиция… Имаше усещането, че е разкопчала прекалено много копчета на блузата си и всеки мъж на улицата приковава поглед върху нея. Или пък че заметнатата й пола се разтваря твърде много. Само че днес Дафи не носеше заметната пола, а чифт тъмнозелени дънки, а широката бяла риза, която бе облякла върху тях, бе съвсем старателно закопчана до последното копче. Якичката на ризата бе вдигната нагоре, за да прикрие белега, останал й като подарък от един психопат, с когото се бе сблъскала преди години.

Уестлейк сентър се намираше долу под хълма. Дафи бе инструктирана да пътува с теснолинейката. Помисли си дали да не обиколи набързо Еди Бор. Една такава разходка щеше да й даде възможност да убие няколко минути — Дафи винаги пристигаше преди уреченото време — и може би дори да забележи и идентифицира човека, който я следваше по петите. Не можеше да твърди със сигурност, че я следят, без да се е опитала да се увери в това.

Дълбоко в подсъзнанието си Дафи никога не забравяше за възможността да стане мишена за отмъщението на някой престъпник, който е бил осъден с нейна помощ. Работеше като съдебен психолог на управлението и по-често от останалите си колеги заставаше на свидетелската скамейка и в деветдесет и девет процента от случаите свидетелстваше, че подсъдимият е психично здрав и поради тази причина може да носи отговорност за деянията си и да бъде съден. За подсъдимите нейните свидетелски показания бяха от голямо значение: ако, и когато подсъдимият бъде признат за виновен и осъден, той, в случай че е признат за психично здрав, щеше да излежи присъдата си при значително по-сурови условия, отколкото обвиняемите с психични проблеми, които биваха настанявани в болнични заведения при по-лек режим. За престъпниците с по-големи присъди подобна разлика в режима на заведението не бе маловажна. Ситуацията допълнително се усложняваше и от факта, че повечето от подсъдимите, срещу които беше свидетелствала, бяха неуравновесени и не особено стабилни психически.

В следващия миг на Дафи й хрумна, че следенето й може би бе в резултат от последните й разследвания — проникването й в сградата и в склада, в който се помещаваше архивът на компанията. Може би самият Консервен убиец… или поне човекът, осъществил заразяването на продуктите на „Ню Лийф“.

Дафи все не успяваше да види добре човека, който я следеше, и това я притесняваше още повече. Преследвачът й очевидно си разбираше от занаята. Ако изобщо имаше някой след нея, той винаги оставаше скрит сякаш предугаждаше всеки неин ход. Когато се обърна за пръв път, тя като че ли забеляза ответна реакция у някакъв мъж, който се намираше на около пряка след нея. Когато след малко отново погледна назад, Дафи го видя да спира небрежно. После се отдалечи от нея и бързо зави зад един ъгъл. Дафи усети присъствието му още на два пъти. И двата пъти се спря и рязко се извърна назад. Но и двата пъти не забеляза никого. Въпреки това чувството, че я следят, не я напускаше. Не искаше да поема никакви рискове, трябваше да се убеди, че не я следват по петите.

Дафи се отказа от разходката из Еди Бор. Вместо това реши, че ще предприеме съответните действия в сградата на Уестлейк сентър, откъдето тръгваха теснолинейките. Тази сутрин тълпите от туристи бяха по-големи от обикновено — в града се провеждаха два симпозиума, имаше още конференция на търговците на поздравителни картички и изложба на оборудване за водни спортове — и Пето авеню гъмжеше от ентусиасти, пременени с тениски, провесили фотоапарати на вратовете си и понесли чаши с кафе в ръце… истинско кошерище от средни американци, използващи пазаруването като особен вид терапия.

Уестлейк сентър беше точно мястото, което търсеха — мини търговски център, в който се помещаваха няколко внушителни заведения, а така също и изискани магазинчета, в които се продаваше всичко — от желиран фасул до химикалки за триста долара. Търговският център беше просторен, без това да се отразява върху качеството на услугите, които предлагаше. Неговите служители се грижеха за притежателите на златни кредитни карти, дръзнали да излязат и да потърсят удоволствия сред бездомниците по улиците, да се изложат на капризите на непредсказуемия климат в Сиатъл.

Дафи се запъти направо към магазинчето за фойерверки не само защото обичаше да наблюдава ексцентричните му клиенти, а и защото то заемаше централно място в търговския център. Освен това стените му бяха от стъкло, а това й позволяваше да държи под око както ескалатора, така и хората, които ползваха единствения асансьор в сградата.

Дафи отклони предложението за помощ от страна на едно осемнадесетгодишно момиче тип кукла Барби с деколте, достатъчно дълбоко, за да подмами всеки нормален мъж и да го принуди да пазарува часове наред в магазинчето. После застана пред първия рафт, който й осигуряваше възможно най-подходящото място за наблюдение.

Беше разчела времето си до последната секунда. След пет минути щеше да се изкачи още два етажа, да си купи билет и да се качи на теснолинейката.

След първите няколко минути на напрегнато наблюдение Дафи започна да изпитва съмнения. Не видя нито един човек, който поне смътно да напомня за мъжа, когото бе забелязала да завива зад ъгъла на улицата. Тя по-добре от всеки друг познаваше силата на въображението и внушението, наясно беше и с опасните последици от безпочвения страх и параноята. Не можеше да си позволи да повярва в каквото и да било, без да разполага със солидни доказателства. Позволяваше си да изпитва съмнения, но те не продължаваха дълго. Вече бе започнала да вярва, че преследвачът й е бил само плод на собственото й въображение, когато го забеляза.

Нямаше никаква представа как бе стигнал до терминала за метрото в Уестлейк, но в момента се намираше едно ниво под нея… или поне гърбът му, защото Дафи все още не бе успяла да види лицето му. Дрехите обаче й се сториха познати, както й ръстът му. А и жестовете и поведението му бяха достатъчно красноречиви — цялото му внимание бе съсредоточено върху заобикалящите го тълпи от хора, но не и върху магазините около него. Може би бе взел автобус, а после бе влязъл през тунела на метрото… Дафи бе наблюдавала само входовете откъм улицата. Но подобна възможност изглеждаше безсмислена. Как би могъл да я следи, щом е пристигнал дотук с автобус? Да не би да я следяха повече хора? Дафи се опитваше да му внуши да се обърне с лице към нея, но той продължи да се отдалечава. Тя погледна часовника си и установи, че няма никакво време — оставаха по-малко от две минути до пристигането на теснолинейката.

Нямаше какво да му мисли — присъствието на заседанието бе наложително. Дафи напусна магазина, отбягвайки поредната атака на продавачката Барби, която едва не я хвана на входа на магазина. Цялото й внимание бе приковано върху мъжа, който обикаляше на долния етаж. Дафи бавно се приближи до ескалатора. Мъжът бе облечен с яке в цвят каки, сини дънки и рибарски ботуши, но това бе обичайното облекло на половината мъже в Сиатъл по това време на годината. Не беше единственият облечен по този начин дори и в Уестлейк и Дафи отново започна да изпитва съмнения и колебания. Може би този беше друг мъж… може би нямаше нищо общо с човека, когото бе видяла по-рано на улицата.

В момента, в който отклони очи от него, за да се качи на ескалатора, Дафи почувства погледа му върху себе си. Тя бързо се наведе над перилата и погледна надолу — за да потвърди подозренията си — но в тези няколко кратки секунди той бе успял да изчезне. Колкото и да се опитваше, Дафи не можа да го открие сред морето от хора.

Докато мъжът беше пред очите й, тя се чувстваше сравнително спокойна, но сега, когато го изгуби, параноята я обхвана отново. Тя грубо си запробива път нагоре по движещия се ескалатор, сякаш бягаше от някого, когото не можеше да види. Овладей нервите си, опитваше се да си внуши тя, защото добре познаваше опасностите, произтичащи от подобно поведение — страхът пораждаше страх, който можеше да излезе извън контрол в ситуации като тази. Дафи обаче продължаваше да го усеща зад себе си — подобно на брат й, който я гонеше когато бяха деца, също като пияния й чичо, който я гонеше през спалнята, протягаше ръце към нея… и тя не можеше да не изпита ужаса, който съпътстваше осъзнаването на факта, че е в клопка и непременно ще я хванат. Обезумяла от страх, тя рязко слезе от ескалатора, зави зад ъгъла и се затича към следващия, последен ескалатор, който се движеше нагоре. Подсъзнателно чувстваше — макар да не си даваше сметка за това — че тичайки, привлича вниманието на преследвача и се превръща в още по-лесна за проследяване мишена.

Сърцето й биеше в гърлото, когато се нареди на опашката за билети. Съзнаваше, че не мисли ясно и рационално. Купи си билет за отиване и връщане като нетърпеливо поглеждаше през рамо, а после се смеси с хората на спирката. Влакчето се подаде иззад завоя и постепенно намали скоростта си. С всяка изминала минута страховете на Дафи се увеличаваха. Двата вагона спряха и от тях слязоха шепа пътници. Миг по-късно тя и останалите пасажери се качиха на влакчето и заеха местата си. Огледа се и с голямо облекчение отбеляза, че наоколо няма нито един човек с яке в цвят каки. Плъзгащите се врати се затвориха и тя въздъхна дълбоко. После тръгна напред към първия вагон, в който имаше по-малко пътници, отдалечавайки се инстинктивно от преследвача си.

В този момент обаче затворените врати се отвориха със съскане, за да пропуснат трима закъснели пътници. Единият беше мъж с яке в цвят каки, който се обърна с гръб към Дафи още преди да е разбрала, че се качват други хора. Когато забеляза якето, тя едва не извика от изненада, но успя да се овладее, и за да прикрие шока си, се престори, че киха. Даваше си сметка, че не може да си позволи да изпитва толкова силен страх. Чудесно знаеше, че когато едно ченге си позволи подобна параноя, ставаше много трудно, даже невъзможно да се избави от нея. Щеше да започне да вижда навсякъде около себе си лицата на престъпниците, които са били осъдени с нейна помощ. Щеше да стане подвластна на въображението си в една професия, в която това бе абсолютно забранено. Опипа чантата си и докосна малкия пистолет, който носеше вътре.

Събра всичката си смелост, изправи се, върна се обратно в другия вагон, съсредоточила цялото си внимание върху якето в цвят каки. Заобиколи кръглата пейка, хвана се с ръка за релсата над главата й и се обърна с лице към него. Втренчи се в лицето му и го принуди да отвърне на погледа й. Беше дребен човечец, на около четиридесет и пет години. До лявото си око имаше малък белег. Погледна я с момчешко любопитство и рече:

— Здрасти.

— Познавате ли ме? — попита Дафи. И тя самата не знаеше как намери сили да зададе въпроса. Изобщо не познаваше този човек.

— Струва ми се, че бих искал да ви познавам — позасмя се той.

— Защо ме следите? — отново попита тя.

Той се огледа притеснено. Наоколо имаше доста хора, които Дафи съвсем съзнателно използваше в своя полза. Искаше да го предизвика, да го сплаши. Не би могъл да й стори нищо пред толкова свидетели.

— Какво? — на свой ред попита той.

Ако се преструваше, го правеше изключително умело.

— Стойте далеч от мен — предупреди го тя — или ще се оплача и ще ви арестуват. — Направи една крачка и додаде: — Ако знаете нещо за мен, значи сте наясно, че мога да го направя.

— Слушайте… — започна той.

Дафи обаче не можеше да допусне каквито и да било обяснения.

Вече бе направила възможно най-лошия избор — поддала се бе на емоциите, а не на разума си. Ако той наистина я следеше, тя трябваше да се опита да го надхитри, да направи така, че той да се окаже преследваният, да обърне играта в своя полза, да извлече цялата полезна информация от ситуацията. Вместо това тя бе почувствала потребност да докаже пред себе си, че интуицията й не я лъже, и бе пропиляла всичките си шансове за надмощие. Подходът й бе грешен от самото начало. Съзнаваше го, но въпреки всичко изпита доволство, когато се върна и седна на мястото си, защото подобна директна конфронтация изискваше изключителен кураж и самообладание, а точно в онзи момент тя отчаяно се нуждаеше от увереност в собствената си личност. Успяла бе да се пребори с този момент на слабост, но вече бе твърде късно.

Влакчето спря в края на краткото си пътуване до Сиатъл сентър. Дафи пропиля в размотаване повече време, отколкото бе предвидила, без да изпуска от поглед мъжа, който, без да й обърне каквото и да било внимание, се насочи директно към изложението на предмети на художествените занаяти, а с това я обърка окончателно.

Подтиквана от желанието си да разнищи тази загадка, Дафи се затича към залата на изложението. Майната му на съвещанието! Щеше да проследи този мъж. Щеше да повика подкрепление и да изчака пристигането на помощта, без да се отделя от него.

Но той беше изчезнал. Тя прекара десет минути в изложбената зала, огледа входовете и изходите, спря се пред някои от експонатите. Мъжът отново бе успял да се покрие. Точно както бе постъпил и в Уестлейк.

А може би в този момент я наблюдаваше отнякъде, само че сега действаше особено предпазливо, твърдо решен да не допуска повече грешки.

Таблото за обяви пред планетариума в Сиатъл сентър беше като онези, които се използваха във фоайетата на хотелите за изнасяне на всевъзможни обяви. В момента на таблото пишеше: „Следващо представление: в 12 часа на обяд“. С по-дребен шрифт отдолу бе отбелязано лятното работно време на планетариума.

Сградата бе претъпкана със семейства, дошли да разгледат разнообразните научни изложения, и оживлението, което цареше наоколо, осигуряваше прикритието, на което се бе надявал Болд, когато реши да свика заседанието тук. Той дискретно показа значката си и съобщи името си на един човек от охраната, който стоеше на пост пред вратата на планетариума. Онзи му кимна в отговор и Болд влезе в залата. Таплин и Фаулър вече го очакваха.

На Болд му предстоеше да убеди Адлър да плати парите за откупа и очакваше, че предложението му ще се сблъска с категоричния отказ на представителите на компанията.

Помещението, в което се намираха, имаше формата на кръг с диаметър около шест метра. По протежение на периметъра му бяха поставени тапицирани пейки. В средата се издигаше голям неподвижен подиум, върху който бяха подредени всевъзможни прожекционни апарати от сив метал. Помещението имаше само един вход и надеждна звукова изолация. Тези две подробности, съчетани с трескавото оживление, което кипеше в сградата на Сиатъл сентър го правеше особено подходящо за тайни срещи.

Болд бе гледал цялото шоу преди няколко месеца. Беше си уредил среща с един от информаторите си и онзи през цялото време му говореше, опитвайки се да заглуши думите на дикторката, която им обещаваше пътешествие из необятното нощно небе. Шоуто беше наистина добро — изключително преживяване за децата под дванадесет години. Майлс обаче трябваше да порасне още малко, за да успее да го разбере.

— Изглеждаш ми малко поуморен — рече Фаулър и се приближи до него. Таплин, отворил куфарчето си, бе съсредоточил цялото си внимание върху купчината документи на коленете му. — Не е лошо да прекарваш няколко часа седмично в сън, независимо от това дали имаш нужда от почивка, или не — иронично подхвърли Фаулър.

— Радваш ли се, че си далеч от всичко това? — попита го Болд.

— Далеч ли съм наистина? Имам чувството, че ти съзнателно ме държиш настрана — оплака се той.

— Не исках да прозвучи по този начин. Имах предвид работата в отдела.

— Чакай малко. — Фаулър притисна пръст към лявото си ухо. Едва тогава Болд забеляза тънкия кабел, който излизаше от яката на ризата му. — Шефът пристигна.

Хората на Фаулър бяха разположени из цялата сграда и той контролираше цялата операция. Това не се понрави особено на Болд, който бе свикнал сам да движи всичко.

Тапицираната врата се отвори и Адлър влезе в залата.

Хауърд Таплин остави книжата настрана и се изправи. Изглеждаше отслабнал, измършавял от напрежение и умора.

Адлър прекоси помещението и подаде ръка на Болд.

— Изглеждате точно така, както се чувствам аз. — В гласа му се долавяше симпатия.

— Не съм сигурен как да разбирам думите ви.

— Ето че се задават неприятности — обяви Фаулър. — При това с доста голямо закъснение.

Дафи влезе в залата. Като че ли беше уплашена от нещо. Фаулър заключи вратата след нея.

— Ако имаш проблеми с часовника си — злобно подметна Фаулър, — бихме могли да ти купим друг.

— Възникнаха непредвидени обстоятелства — поясни Дафи.

— Трябваше да пристигате в интервали от десет минути — напомни й Фаулър. — А ти трябваше да си тук преди Болд.

— Възникнаха някои непредвидени обстоятелства — повтори тя и погледна към Болд, който веднага почувства, че се е случило нещо чрезвичайно.

— Хайде да започваме — с раздразнение ги подкани Таплин. — Трябва да обсъдим твърде много неща. — Подаде на Болд и на Матюс по едно фотокопие от някакъв факс. — Това е първият от двата факса, които получихме.

— Два? — повтори Болд и започна да чете.

Фаулър заговори:

— Разполагам с екип от петнадесет души, които работят на две смени. Трима от тях са бивши полицаи. Момчетата ми са опитни и разполагат с първокласна техника. Затова напълно подкрепям господин Таплин и смятам, че трябва да поемем цялата операция в наши ръце. Не можем да рискуваме повече и да предизвикаме други убийства.

— Опитвате се да ме отстраните от разследването? — Болд се обърна към Таплин.

Дафи изумено погледна Адлър.

— Оуен?

Адлър изгледа сърдито Фаулър.

— Тук сме, за да обсъдим всички възможности. Все още не сме взели никакво решение.

— Не можете да елиминирате участието на полицията — сърдито обясни Болд. Никак не му се искаше да ги информира за убийството на шериф Брам. В миналото „Лонгвю фармс“ е била директно свързана с компанията на Адлър, но Болд искаше да изчака лабораторния анализ на доклада на ХЕИ, преди да им съобщи заключенията, до които бе достигнал. — Ако е нужно, ще вземем допълнителни предохранителни мерки, за да спрем изтичането на информация.

— Това не е достатъчно — възрази Таплин. — Ще се наложи да преустановите работата си по разследването — каквото и да означава това — и да ни оставите да работим сами. Господин Фаулър работи от доста време по случая и, доколкото зная, не му се е налагало да прибягва до помощта на полицията… така че изтичането на информация очевидно не е по наша вина.

Адлър недоволно се обърна към съветника си:

— Хайде да престанем с това партизанско отношение, Тап. Никак не ми се нрави поведението ти.

Болд осъзна, че няма как да скрие истината за убийството на шериф Брам. Трябваше да им я съобщи, ако искаше да разреши този спор.

— В момента разследваме убийството на служител на закона, който може би е станал жертва на вашия изнудвач. Убийството е станало в „Лонгвю фармс“ рано предишната вечер.

Адлър, Фаулър и Таплин се спогледаха, неспособни да прикрият шока си. Никой не каза нищо и Болд заговори отново.

— Искам да ви припомня, че от събраните до този момент доказателства се налага изводът, че престъпникът е служител на „Адлър Фуудс“. Но сега към разследването се прибавя и това убийство. Макар че все още не разполагаме с убедителни улики в подкрепа на моята теза, смятам, че трябва да имаме предвид възможността някой от бившите работници в „Лонгвю“, или пък човек, нает от семейство Мериуедър, да работи в момента в компанията и да е извършителят на тези престъпления. Имам предвид, че той прибягна към убийство на полицейски служител, когото изпратихме да огледа фермата… а според мен във факса става дума точно за това.

— Защо не сме били информирани за случилото се? — недоволно попита Таплин.

— Току-що бяхме — прекъсна го Адлър, който започваше да губи търпение. В очите му проблясваха гневни пламъчета.

— А какво става с вашата част от разследването? — Болд се обърна към Фаулър. — Стигнахте ли донякъде със списъците на работниците — настоящи и бивши? Защо не съм получил нито един доклад по въпроса?

— Всички тези документи са за теб — отбранително отвърна Фаулър. Посочи адвоката и поясни: — Господин Таплин пожела да ги прегледа още веднъж. Но трябва да ти кажа, че не сме постигнали кой знае какво. Бях съсредоточил цялото си внимание върху мъжете… И тогава ти хвърляш тази бомба… че търсим жена и аз трябваше да започна всичко отначало. Нужно е време, за да извърша всички тези проверки, без да привлека нечие внимание. Сам съзнаваш това. — Фаулър замълча за миг, а след това попита: — Какво е това разследване на „Лонгвю“?

— Матюс продължава да работи върху тезата, че е възможна връзка между двата случая — отвърна Болд.

Фаулър погледна към Дафи и кимна.

— Ако имаш нужда от помощта ми… — предложи той.

— Благодаря.

Адлър заговори отново:

— Нека да им покажем и другия факс, Хауърд.

Болд не можа да не отбележи суровите нотки, прокраднали се в гласа му, и използването на истинското име на Таплин вместо приятелското Тап. Напрежението между двамата мъже бе повече от осезаемо.

— Още един факс? — възкликна Дафи. — Втори факс, изпратен през същия ден? — попита тя, опитвайки се да внесе някаква яснота.

Фаулър се размърда неловко.

— Показваме ви ги в реда, в който ги получихме.

Болд започна да чете:

— От същия апарат ли е бил изпратен? — поиска да узнае Болд.

Адлър потвърди с кимане. Изглеждаше разочарован.

Болд се обърна към Фаулър:

— Не можем ли да идентифицираме изпращача? Доколкото разбирам, вече разполагаш с някакъв номер.

— Монетен автомат в района на университета. Когато стигнахме дотам, който и да е изпратил факсовете — той или тя? — отдавна вече си бе тръгнал.

— Трябваше да бъдем информирани, Кени — упрекна го Болд. Беше бесен, загдето ги бяха изключили от операцията. — Точно за случаи като този разполагаме с патрулни коли.

— Не сте уведомили полицията? Защо? — гневно се вряза Адлър. Полагаше отчаяни усилия да запази спокойствие, но по всичко личеше, че всеки момент ще избухне.

— Всичко беше въпрос на време — започна да обяснява Фаулър. — Аз се обаждам в полицията… Болд се свързва с диспечера… Диспечерът на свой ред се свързва с патрулите… Познавам добре системата, сър. Зная как действа. — Той се намръщи. Болд остана с впечатлението, че Кени Фаулър не понася обръщението сър. — Най-бързият и ефективен начин да се справим с възникналото положение — продължи той — бе да тръгнем веднага и да се опитаме да се справим сами.

— Да, но сте се провалили. За каква ефективност изобщо става дума? Следващия път — разпореди се Адлър — полицията трябва да бъде уведомена незабавно. Съгласни ли сме всички по този въпрос?

Фаулър се изчерви от смущение — очевидно не понасяше и упреците, отправени към персоната му. Болд почувства, че съвещанието върви към провал. Тримата представители на компанията изглеждаха готови да се хванат за гърлата.

Болд погледна Дафи.

— Какви заключения можеш да направиш?

— Той използва същия език — заплахата да избие стотици хора. Думите му трябва да бъдат приети на сериозно.

Болд я познаваше доста добре и усещаше, че нещо я притеснява, но не смяташе да я разпитва предвид публиката, пред която се намираха.

— Онова, което ме притеснява — обади се Адлър, — е, че той поема огромен риск с изпращането на тези факсове… защо тогава е пуснал два? Защо не ги е комбинирал в един?

— Може би — започна да разсъждава Фаулър — през цялото време е целял да измъкне пари и му е бил нужен някакъв претекст, който да го подтикне да ни съобщи условията си. — Погледна към Дафи и я попита: — Възможно ли е натравянията да са били просто начин да докаже силата си? Първо ни показва какво може, а едва след това преминава към истинската цел — откупа?

Дафи отговори, като подбираше внимателно думите си. Погледна бързо към Болд, а после отново към Фаулър.

— Заплахите трябва да бъдат приемани на сериозно — повтори тя. — Първото изречение във втория факс отново се отнася за пилешката супа, а това напълно съответства на стила му в предишните факсове. Мисля, че той не се шегува. Съветът ми е, ако за това ме питате, да платите искания откуп.

Таплин се намеси веднага.

— Дума да не става! Нямаме намерение да отстъпваме пред терористи. — Обърна се към Адлър и продължи сърдито: — Все пак трябва да спрем донякъде.

Болд побърза да го прекъсне. Попита Фаулър:

— Ами банковата сметка?

— Не сме ви изолирали отново, ако за това намекваш. Аз, разбира се, бих могъл да науча някои подробности за сметката чрез мои хора в тези среди, но не разполагам с достъпа, на който се радва вашата институция… така че ще оставя тази работа на теб.

Болд не повярва на нито една дума. Адлър и компанията му разполагаха с достатъчно връзки в банковите институции, за да изпреварят полицията. Предположи, че Фаулър вече е започнал съответното разследване, но не желаеше да си го признае, за да си спести евентуалните юридически проблеми. Болд осъзна невероятната възможност, която се отваряше пред разследването благодарение на постъпилото искане за откуп, даде си сметка, че непременно трябва да убеди Адлър да се бръкне по-надълбоко и да се включи в играта. Хрумна му, че обтегнатите отношения между Таплин и Адлър може да се окажат в негова полза. Освен това беше убеден, че Адлър, повече от всеки друг, ще се вслуша в съвета на Дафи. Той я погледна в очите и попита:

— Какво още ще добавиш по въпроса?

Дафи отвърна за миг на погледа му и отговори:

— Смятам, че искането за откуп е първата сериозна грешка на изнудвача. Позволил е на алчността си да вземе превес. Освен това не съм съгласна с господин Фаулър — не вярвам, че през цялото време единствената му цел е била да измъкне пари. Смея да твърдя, че това искане се е породило по-късно. Може би когато си е дал сметка, че не се съобразяваме с изискванията му, той е осъзнал, че е изправен пред две възможности — да избие стотици хора или да започне да ви изнудва. Смятам, че е предпочел втората. От което можем да си извадим заключението, че не е готов да осъществи заплахата си за масови убийства. Или не разполага с възможността да го направи, или просто не желае. Според мен той изпитва колебания в момента. И ние трябва веднага да се възползваме от това. Ако е достатъчно алчен, бихме могли да обърнем сребролюбието му срещу него самия.

Таплин продължи да настоява на своето.

— Ние няма да платим. Компанията отказва да се превръща в заложник на терористи. Освен това напълно е възможно да сме успели да му попречим със смяната на лепилото, за което несъмнено трябва да благодарим на вас, сержант. При натравянията в Портланд стана ясно, че са станали с продукти, произведени преди промяната на лепилото за етикетите. До този момент нямаме информация за заразени консерви след въвеждането на новото лепило. Това искане на пари е просто израз на обхваналото го отчаяние. Той просто си изгърмя патроните.

Дафи веднага възрази:

— Не можем да сме сигурни в това. Защо да не предположим, че той разполага със значителни запаси от пилешки супи — примерно стотина консерви? Което пък би означавало, че смяната на лепилото не ни върши никаква работа. Другата важна подробност е тази банкова сметка — открита банкова сметка. Значи той не иска от нас да натъпчем една пазарска торба с пари в брой и да я оставим на някоя автобусна спирка. Наличието на банкова сметка подсказва за предварително обмислен план — за професионализъм, към който сме длъжни да се отнасяме сериозно. Поставяните от изнудвача искания непрекъснато ескалират. Наистина ли сте готови да предизвикате този човек? Аз категорично възразявам срещу подобно решение в този момент. Платете откупа. Надхитрете го. От ФБР биха ви посъветвали същото.

Таплин се изправи сковано. Когато заговори, гласът му прозвуча предизвикателно и студено:

— А какво ще стане, ако платим, а впоследствие се окаже, че искането е било само върха на айсберга?

— Това често се случва — кимна Дафи. — Не е нужно аз да ви обяснявам, че подобни изнудвания, свързани със заразяване на хранителни продукти, могат да продължат с години. Сигурна съм, че сте си написал домашното по този въпрос. Случаят с бебешките храни на „Х. Дж. Хайнц“ в Англия продължи повече от две години. Бяха изплатени тридесет хиляди британски лири, преди изнудвачът да бъде заловен.

— Запознат съм със случая — призна Таплин. — Точно това се опитваме да избегнем. — Като си играеше с тристадоларовата си химикалка, адвокатът продължи: — Винаги настъпва един момент, в който трябва да кажем край.

— Само че той още не е настъпил — предупреди ги Болд и насочи вниманието си към Адлър. — Напротив, тъкмо сега трябва да се опитаме да играем по свирката му. — Срещна погледа на Таплин, а след това и на Адлър. — Вие и двамата сте мъже, които добре разбират колко важно е да се използва всяка възможност. Нямаше да постигнете такъв успех, ако не знаехте кога да играете и кога да пасувате. Това тук не е просто поредната заплаха. — Болд посочи факса. — Това е покана. Той ни осигурява реална възможност да стигнем до него. Точно от това имахме нужда — от начин да го примамим и надхитрим. Забравете за лепилото, за супите и бактериите. В момента той иска пари, а те, по дефиниция, могат да бъдат проследени. Вие ги вкарвате в сметката, а той трябва да ги извади оттам. А когато го направи, ние ще сме там и ще го чакаме. Толкова е просто.

— Той би могъл…

— Да ги изтегли с едно телефонно обаждане? — Болд побърза да прекъсне Таплин, преди той да е успял да формулира убедителен аргумент в тяхна полза. — Той вероятно си мисли, че ще може да го направи. Но ние ще го проследим. Живеем във века на компютрите — изнудвачът не би могъл да направи каквото и да било с тези пари, без ние да разберем за това. Вижте, с този свой ход той стана доста уязвим. Това е първата ни истинска възможност да го пипнем. Не ни лишавайте от нея. — Обърна се към Адлър и забързано продължи: — Ако не му платите, най-вероятно ще последват други убийства — той самият ни го обещава. Ако платите, ще го заловим и ще го осъдим.

Таплин продължи да роптае.

— Ако се поддадем на такова изнудване и пресата научи за това… ще изглеждаме слаби в очите на обществеността. И никога няма да се отървем от изнудвачи като този. Никога! Това ще е краят на компанията.

Адлър потъна в размишления. Болд предпочете да замълчи. Адлър се вгледа в очите му, сякаш търсеше там верния отговор.

Сержантът каза:

— Ако имам някакво право на мнение, бих предпочел да вървя по следите на известна парична сума, а не да разследвам смъртни случаи като този със Слейтър Лоури.

Адлър погледна часовника си, обърна се към Таплин и рече:

— Ти знаеш кой посещава места като това… планетариумите? Деца. Деца като моята Корки, като твоите Питър и Емили. Деца като Слейтър Емерсън Лоури. Какво ще стане, ако разгневим този тип? Какво ще правим, ако се окаже, че сме виновни за смъртта на няколко стотици деца като Слейтър Лоури? Как ще живеем с такава вина и отговорност?

Таплин го изгледа студено.

— Нямам отговор на тези въпроси, Оуен.

— Аз обаче имам — заяви Адлър. — Кени?

— Болд е прав — отвърна Фаулър. После се обърна към Таплин. — Много добре разбирам и вашата гледна точка. Плащайки откупа, ще станем уязвими, ще ни връхлетят всякакви кошмари — но те поне ще бъдат само финансови. Смятам, че Болд има право — този тип ни дава възможност да променим сегашната ситуация. Пари вместо човешки жертви. И мисля, че сме длъжни незабавно да се възползваме от тази възможност.

— Аз също — съгласи се Адлър.

Таплин примирено събра разхвърляните пред него бумаги, натъпка ги в куфарчето си и го затвори. Нито веднъж не погледна Болд.

— Ще се погрижа сумата да бъде преведена веднага.

— Мисля, че трябва да започнем с по-малка сума — рече Фаулър, адресирайки думите си към Дафи. — С половината може би. Така ще го принудим да продължи да поддържа връзка с нас.

— Подкрепям това предложение — съгласи се тя.

— Ще разговарям с ръководството на банката — намеси се Болд. Благодари на Адлър и додаде: — Взехте правилното решение.

Адлър се залюля на пети и отвърна:

— Времето ще покаже.