Без свидетели

Дванадесет

Във вторник в седем часа сутринта Дафи изпрати до дома на Оуен Адлър факс със следното съдържание: „Осемнадесетото стъпало; осем часа“. Знаеше, че той ще разпознае сърцето символ, който съпътстваше всичките й съобщения. Едно от преимуществата на интимната връзка, помисли си тя, е, че общите преживявания и спомени не се нуждаят от обяснения. Двамата се бяха срещнали за пръв път на същите тези шлюзове.

В осем часа, потисната от стоманеносивите облаци, които тегнеха ниско над небето, и измръзнала от студ, твърде необичаен за средата на юни, Дафи паркира своята хонда от северната страна на шлюзовете. Тук, където тъмните води на езерото Юнион се вливаха в делтата на Пъджет Саунд, инженерните войски на американската армия бяха построили система от шлюзове, които трябваше да изравнят разликата в нивата на двата водни басейна, използвайки съществувалите преди това малки водопади.

Дафи забързано прекоси красивия парк, без дори да забележи тучните зелени морави, пъстрите лехи с красиви цветя, кучетата, помъкнали собствениците си на задължителната сутрешна разходка. Без да спре нито за миг, мина и покрай обновената административна сграда, във фоайето на която се продаваха пощенски картички и географски карти.

В шлюза имаше един деветметров кеч4 с името „Хедър“, който бавно се спускаше надолу, а водата под него се оттичаше към далечните шлюзове. Работниците в шлюза се грижеха за стабилността на плавателния съд, докато двама красиви младежи следяха буферите на монитора пред тях и отчитаха параметрите на спускането. Дафи забързано прекоси тясното мостче, което имаше вериги за перила, и изобщо не забеляза, че няколко от работниците в шлюза обърнаха глави след нея, а после си размениха похотливи погледи. Тя продължи край неподвижните прегради, като следваше знаците, които водеха към рибните прагове. Ниско долу, вдясно от нея сребристите сьомги се стрелкаха сред зеленикавата вода, телата им проблясваха като остриета на силната светлина, после скачаха нагоре сред водопад от бяла пяна, издигаха се на цял метър над водата, а после отново изчезваха във водните дълбини.

Тя тръгна надолу по стълбите, мина край няколко платформи от рибните прагове, обърна се и влезе в станцията за наблюдение на рибата, която напомняше на циментен бункер. Предварително записан женски глас повтаряше непрекъснато „Това е осемнадесетото стъпало“.

Оуен Адлър, облечен с тъмносин делови костюм и розова риза с френски ръкавели, стоеше съвсем сам пред панорамното стъкло и наблюдаваше огромна сьомга, която лениво махаше с опашка, а тялото й се носеше неподвижно по средата на силното течение. Монотонният женски глас продължаваше да кънти от високоговорителя, но Дафи се постара да се абстрахира от него. Приближи до Оуен, двамата се целунаха — не като любовници, а като обикновени познати. Това я притесни.

— Проследиха ли те? — попита тя.

— Не. Или поне не забелязах. А теб?

— Не.

— Е? — рече той. — Радвам се да те видя. Как мина снощи? Успя ли да свършиш работа?

— Фаулър ме спипа. — Разказа му за случилото се в стаята с архива. — Трябва да ти задам няколко въпроса — продължи Дафи. — Не ми е никак лесно да ти ги задам, но се нуждая от отговори. От честни отговори. И ако отговорите се окажат не такива каквито се надявам, искам да знаеш, че по-скоро бих изоставила разследването, бих напуснала и полицията дори, но не бих изменила на теб и на доверието, което ми гласуваш. Не зная как е за теб, но на мен ми е много трудно, Оуен. Ужасно ми е трудно да се разкъсвам по този начин между работата си и теб.

— Да се разкъсваш? Та нима не работим заедно? Може би би трябвало да си зададеш този въпрос — отвърна той. Изглеждаше искрено загрижен.

Тя кимна, погледна за миг към тромавата сьомга, дълга почти цял метър, изминала дългия път от океана до тези рибни прагове и до водите на езерото Юнион — продължително, изпълнено с трудности пътешествие.

Дафи заговори:

— Компанията ви е застрахована за сумата от осемдесет милиона долара в случай на умишлено натравяне на ваши продукти. Колко стабилно е финансовото състояние на компанията? Съществува ли някаква възможност някой от приближените ти сътрудници да е предизвикал този инцидент с едничката цел да измъкне достатъчно пари от застрахователната компания, за да обновите продукцията си и да спечелите нови пазари?

За нейно огромно облекчение лицето му сякаш се вкамени от изумление и потвърди подозренията й, че до този момент Оуен изобщо не бе и помислял за подобна възможност. Измина доста време, преди той да успее да проговори.

— Наистина ли сумата е толкова голяма? Осемдесет милиона?

— Това ли е отговорът ти?

— Финансова стабилност? Дафи, та ние сме интернационална корпорация. Имаме активи и пасиви, които се управляват и манипулират така, че да се представят във вид, който би задоволил институциите, които ни отпускат кредити. Не е рентабилно да се отчита твърде голяма печалба, затова използваме печалбата като гаранция за по-големи кредити, които ни позволяват да разширяваме бизнеса, а това води и до по-голямо задлъжняване. Целият процес е една огромна въртележка. И моята работа е да не й позволявам да спре, защото движението поражда растежа и е единствената база за непрекъснатото увеличаване на активите на компанията. Така че във всеки един момент компанията има сериозни дългове, ако това е, което те интересува. Но продукцията ни е рентабилна и продаваема и аз поне не виждам никакво основание за каквито и да било промени. А и ми се струва абсурдно, че някой би стигнал до такива драстични решения с едничката цел да обнови предлагания от нас асортимент.

— Можеш ли да си позволиш финансово да обновиш продукцията си в този момент?

— Точно сега? Това ли всъщност питаш? В момента излизаме на европейските пазари. А това означава, че резервите ни са почти несъществуващи.

— Някой от служителите да е правил подобно предложение?

— В компанията? Та подобни предложения са ежедневие при нас! Чуй, ние си имаме наша пазарна ниша: храни с ниско съдържание на мазнини, включващи единствено органични съставки — питателни супи, замразени храни, десерти. Известно време съществувахме там като във вакуум, ние бяхме единствените собственици на тази ниша. В момента обаче не е така. Подложени сме на натиск и нападки от страна на всяка по-голяма компания в бранша. И винаги се намира някой сред нас, който да смята, че залагаме на погрешна тактика, че оставаме извън голямата игра, в която ще можем да се включим отново само с няколко дребни промени и реорганизации. Аз се отнасям благосклонно към хората, които мислят с главите си и имат собствено мнение. Има служители, които настояват за по-унифицирани етикети на нашите продукти; има и такива, които отчитат успеха на разнообразните артикули, които предлагаме, и държат на многообразието. Трети искат да изградим нов имидж на продуктите. Каквато и промяна да ти хрумне, гарантирам ти, че вече сме я обсъждали. — Оуен я погледна изпитателно. — Ти допускаш, че някой от подчинените ми, сблъскал се с моята неотстъпчивост, би стигнал до такива крайности, за да види реализирани предложенията си? Не мога да повярвам в подобна възможност нито за миг. В никакъв случай. Вярно е, че изгубихме част от пазарите си. Не го отричам. Стремежът ни да излезем на европейските пазари несъмнено поопразни джобовете ни… но да прибегнем до нещо такова? Забрави за това!

Още една голяма сьомга се появи вляво от прозореца, продължи да плува напред и избута към деветнадесетото стъпало другата, която бе поспряла, за да си почине. Двамата се загледаха в рибата, а дикторският глас продължаваше да се носи монотонно над главите им.

— Разкажи ми за „Лонгвю фармс“ — рече Дафи, вперила поглед в плексигласовия панорамен прозорец, като не преставаше от време на време да се оглежда за евентуални други посетители. Туристите не се появяваха по праговете до към обяд, а когато валеше, дори не си правеха труда да дойдат дотук.

— Връщаш ме много назад във времето — отвърна Оуен. — От архива ли изкопа това име?

Тя не отговори. Загледана в рибата, изтощена и белязана от несгодите на дългото й пътешествие, Дафи си помисли, че морето е много по-враждебно и негостоприемно, отколкото го виждаше в представите си. Хрилете на гигантската риба потрепваха ритмично с всяко отваряне на голямата й уста.

— Собствениците на „Лонгвю“ бяха наши доставчици още по времето, когато компанията се казваше „Ню Лийф“. Семейно предприятие. Ферма за птици. Бяха почтени хора и с тях се работеше лесно. Освен това отглеждаха добри птици.

— Заразени птици.

Той кимна.

— Имаш предвид заразяването със салмонела — заключи той. — Значи все пак успя да откриеш тези материали. Тях търсеше, нали? — укоризнено попита Оуен. — Да си призная честно, случилото се ме изненада навремето. Марк Мериуедър отглеждаше качествени птици и ръководеше предприятието си добре. Това беше и основната причина, поради която го използвах като доставчик.

— И тогава проблемът е възникнал с пилешките супи, Оуен. И това е съвпадение, което не може да бъде пренебрегвано. Едно предприятие е било изтласкано от бизнеса и доведено до банкрут след поредица от съдебни дела, свързани пряко с предишната ти компания. Оуен, искам от теб абсолютно откровен и категоричен отговор… — Дафи изчака няколко мига и зададе въпроса си: — Знаеш ли, че докладът с лабораторните анализи на щатското управление на ХЕИ, според който салмонелата е била пренесена от птиците, доставени от „Лонгвю фармс“, може да е бил подправен?

— Повтори отново?

— Подправен. Фалшифициран. Подменен.

Недоумението, изписало се на лицето на Адлър, бе най-убедителното доказателство в негова полза. Тежестта в гърдите на Дафи започна да намалява, студена капка пот се плъзна по ребрата й и остави ледена диря по пътя си. Убедена бе, че той не знае абсолютно нищо по въпроса. Устните му помръднаха, но никакъв звук не излезе от гърлото му.

— Не разполагам с доказателства — заяви тя. — Все още. — Пристъпи по-близо до него. — Но ако някой от щатското управление на ХЕИ е подправил документа, за да обвини „Лонгвю фармс“, то тогава разполагаме със сериозен мотив, чрез който да обясним деянията или дори да идентифицираме нашия изнудвач. — После додаде: — Достатъчно е собствениците на „Лонгвю фармс“ да са останали с убеждението, че са били несправедливо осъдени, за да предприемат подобен акт на отмъщение.

— Но това беше преди четири, а може би дори пет години.

— Част от удоволствието от отмъщението се крие във внимателното планиране и грижливата подготовка. Може да ти се стори странно, но самото реализиране на замисъла често се оказва разочарование. Точно поради тази причина извършителите използват всяка възможност, за да удължат времето за подготовка. Престъпленията, мотивирани от желанието за мъст, са абсолютно непредсказуеми в това отношение.

Влязоха момче и момиче, които се държаха за ръце. Дафи съсредоточено се загледа в таблото, на което бяха показани видовете риба, които можеха да се видят през панорамните прозорци за наблюдение. Момичето се обърна към нея:

— Много е красиво, нали? — Дафи се усмихна и изчака цели пет минути, докато двойката напусна помещението.

Когато отново останаха сами, тя се приближи до Адлър.

— Имам нужда от достъп до архива на „Ню Лийф“… твърдите носители на материалите, които изрових от компютъра в сградата. Искам да получа оригиналния доклад на лабораторията.

— Защо не ги изискаш от щатското управление на ХЕИ?

— Възможно е някой от служителите в управлението да е подправил доклада и аз предпочитам да узная това със сигурност, преди да ги уплаша с въпросите си.

Голямата сьомга се размърда, притеснена от по-дребните риби, които изведнъж нахлуха в резервоара. Само след няколко минути всички те се успокоиха и застанаха неподвижно. Устите им непрекъснато се отваряха и затваряха, сякаш рибите си говореха… или може би се присмиваха на Дафи Матюс и Оуен Адлър.

— Можеш ли да ме вкараш в архива?

— А? — Адлър бе потънал в мислите си.

— Без да вдигаме много шум.

— Разбира се, че мога.

— И без Хауърд Таплин да знае — поясни тя.

— Но ти не смяташ…

— Не задавай въпроси — прекъсна го. — Подозрителността е неотменна част от работата ми. Не че винаги ми харесва.

— Предполагам, че съдебните ни искове наистина са съсипали Мериуедър. И вероятно са го разорили. Ами съпругата му? — попита Оуен. — Къде е нейното място във всичко това?

Дафи се поколеба за секунда. Не й се искаше да му отговаря, но после реши, че откровеността е като двупосочна улица и че му дължи честен и искрен отговор.

— Тя е на първо място в списъка ми от заподозрени — поясни.

Сьомгата рязко се извърна и захапа злобно една от по-малките си братовчедки. Водата пред тях се разпени от трескавите движения на малките рибки, а когато отново се успокои, огромната сьомга пак си беше сама в резервоара, а пейката пред стъклото за наблюдения бе празна.