Без свидетели

Тридесет и четири

В неделя вечерта Болд влезе в бойната зала на „NetLinQ“ изгубил напълно вяра, че ще успеят чрез банкоматите да подмамят Колфийлд в капан. Твърде много нощи бе стоял в този стол, приковал поглед върху електронната карта, проектирана на огромен екран. Твърде много нощи се бе прибирал у дома единствено със силно главоболие.

Специален агент Шийла Лок беше на около двадесет и шест години, имаше къса кафява коса, слабо и бледо лице с огромни очи. Облечена бе със син блейзър, който скриваше фигурата й. Безжичният комплект за свръзка покриваше дясното й ухо, а микрофонът скриваше сочната й уста. Възползвайки се от новите комуникации на ФБР Лок и един друг агент, когото Болд познаваше само като Били, поддържаха постоянна връзка с близо седемдесет и петте мъже и жени, които наблюдаваха банкоматите в Кинг Каунти. Малкият единадесетчленен отряд на Болд наблюдаваше банкоматите в търговската част на града, а специалните агенти на ФБР и служителите под прикритие от Кинг Каунти бяха разположени в по-отдалечените и глухи райони, включващи Къркланд-Белвю и Сийтаг-Рентън.

Тед Пърч си бъбреше с Лусил Жилар, която следеше компютърния терминал, осигуряващ й личен контрол върху всички банкомати на „Пак-Уест“. Освен това имаше постоянен достъп до баланса по сметката на изнудвача. Така можеха да са сигурни, че ще засекат всяка извършена операция, дори и ако тя остане нерегистрирана от софтуера, който използваха.

Повече от хиляда и седемстотин банкомата, включени в системата „NetLinQ“, вече се контролираха от софтуерния капан на времето. През последните четиридесет и осем часа системата не беше отказала нито веднъж. Официалната версия за пред обществеността бе, че удължаването времетраенето на финансовите операции се дължи на извършван в момента ремонт и поддръжка на системата.

Електронната карта бе цялата изпъстрена с разноцветни точици: червените се използваха за автомати, които не се намират под пряко наблюдение. Такива имаше стотици. Зелените, значително по-малко на брой, сочеха банкоматите, поставени под контрол. За всяка финансова операция до този момент изнудвачът бе използвал различни банкомати и те бяха обозначени с кехлибареножълти точки.

Болд си даваше сметка, че използваните технологии са забележителни в техническо отношение, но тази мисъл не му вдъхваше кой знае какъв оптимизъм. По другите два големи екрана, част от постоянно действащия команден център на разпределителната станция, непрекъснато премигваха оранжеви и зелени линии, указващи паричния трафик по банкоматите. Тези контролни линии се стрелкаха по картата като стрели, стигаха до различни центрове, които обозначаваха банковите клонове, променяха цвета си и продължаваха движението си. Шестима служители на „NetLinQ“ наблюдаваха тези екрани, макар че те по принцип не се радваха на вниманието на гостите от полицията.

— Готов ли си, Били? — попита Лок след няколко минути на относителна тишина.

Били се премести заедно със стола си пред един компютърен терминал, поставен централно спрямо всички карти. Нагласи внимателно слушалката си и я пробва два пъти. Написа нещо на клавиатурата, за да провери монитора и картите, а после заговори с тих, даже монотонен глас:

— Седемнадесети, обади се! — Заслуша се, отново написа нещо и пак заговори в микрофона: — Четиридесет и шести, обади се! — Отново повтори същата процедура. — Шестдесети, обади се! — Продължи така няколко минути и едва тогава кимна на Лок.

Диспечерите, помисли си Болд, са някаква друга форма на живот. Трябваха им стоманени нерви и плътни, монотонни гласове. Плащаха им, за да запазват спокойствие и в най-сложните, най-хаотичните и рисковани ситуации и да местят човешки същества и превозни средства като фигурки по шахматна дъска.

Последваха двадесет минути на мълчание, нарушавано единствено от потрепването на компютърните клавиатури. Болд беше задрямал, когато един силен глас го изтръгна от унеса му.

— Започна теглене на пари! Три секунди! Броя!

В самото начало едно такова съобщение предизвикваше у Болд вълнение и очакване, но сега детективът изпитваше единствено безсилие.

Ярка бяла светлина проблесна на дисплея, указвайки банкомата, от който се извършваше операцията. Намираше се в Ърлингтън. В горния десен ъгъл цифров дисплей отчиташе секундите, изминали от началото на банковата операция.

Били се свърза с двама от агентите и насочи единия северно от мястото на операцията, а другия изпрати направо към банкомата. Никой не беше особено изненадан, че въпросният банкомат не беше от наблюдаваните.

Жилар извика:

— Наш е!

Пърч също се разкрещя.

— Изминаха десет секунди. — Изстреля някакви инструкции към помощника си, който чукаше с бясно темпо по клавиатурата. — Двадесет секунди.

Пърч се обърна към Били:

— Къде, по дяволите, са вашите хора?

Диспечерът запази невъзмутимо мълчание.

Болд видя как помощникът на Пърч поклати глава и обяви:

— Край на операцията.

Болд се намеси:

— Имаме нужда от повече време…

Чул думите му, Били пришпори агентите. Последва водопад от спокойно произнесени инструкции. Били информира Болд:

— Наблюдателен пост номер девет вече е близо. Номер четиринадесет също.

Пърч, Жилар и Болд седяха неподвижно, насочили цялото си внимание към двамата диспечери. Никой не проговаряше. Колите препускаха с бясна скорост по улиците. А Колфийлд спокойно се отдалечаваше от банкомата.

Били най-после вдигна поглед.

— Екипът докладва, че не е установен зрителен контакт. Банкоматът е празен.

Пърч гневно стовари юмрук върху бюрото.

— Ще удължа прозореца във времето. — После додаде: — Молете се системата да издържи.

В стаята се възцари неловко, но делово мълчание. През следващите тридесет минути Болд твърде често поглеждаше часовника си и непрекъснато местеше поглед от Били към големия екран над главата му и обратно.

За хората от „NetLinQ“ това си беше поредният работен ден. Служителите наблюдаваха несекващия паричен поток — стотици операции на стойност хиляди долари минаваха през компютрите на „NetLinQ“.

В девет без пет Жилар развълнувано обяви:

— Нашият човек предприема втори опит. Ще забавя операцията с тридесет и пет секунди. Някакви възражения? — Тя разполагаше с право да осъществява независим контрол над софтуерния капан на времето за банкоматите от нейната банка.

Пърч изглеждаше като човек, който всеки момент ще получи апоплектичен удар. Видно бе, че се пита доколко е разумно да се осигури толкова дълъг прозорец във времето.

— Тридесет и пет секунди?

Болд го погледна ядосано.

— Майната му! Просто го направете! — даде съгласието си Пърч.

Болд се изправи, когато на екрана се появи уголемена карта на Ърлингтън, на която се виждаха всички улици. Малките точици изведнъж се превърнаха в големи кръгове с номера по средата. Всеки агент носеше със себе си предавател, който във всеки един момент съобщаваше точното му местоположение, което пък се отбелязваше върху електронната карта. Един син триъгълник, номериран с цифрата шест, се движеше бързо към жълтия банкомат на Седма югозападна улица. Друга синя точка, означена с номер четири, напредваше на север по Път сто шестдесет и седем, а трети агент, следвайки монотонните инструкции на Били, пътуваше на север по Шосе 405.

— Поискано е разрешение за теглене на пари от сметката.

Болд си представи Колфийлд, който стои и чака да получи парите си. Дали щеше да забележи забавянето? Дали бе чул пуснатата в обращение информация за текущия ремонт в цялата северозападна система, отговорен за забавянето на паричните операции?

— Разрешението е дадено — провикна се Пърч, който следеше монитора иззад рамото на Джими.

Двадесет секунди.

— Започва отброяването на парите — съобщи Жилар.

Софтуерният капан на времето включваше и начин за забавяне на процеса на получаване на банкнотите. Пърч им бе обяснил, че клиентите чуват как машината отброява парите. Той бе убеден, че от психологическа гледна точка за клиента ще е далеч по-трудно да избяга от автомата, след като веднъж е чул и разпознал звука, съпътстващ броенето.

Тридесет секунди.

Били заговори в микрофона:

— Разбрах, шести. — После се обърна към Болд и рече спокойно: — Осъществен е зрителен контакт. — Подаде слушалката на Болд.

Това бяха най-сладките думи, които Лу Болд бе чувал от доста време насам. Независимо от всичките им усилия, никой до този момент не бе виждал Колфийлд на живо.

— Описание?

Гласът на агент номер шест беше напълно непознат. Очевидно принадлежеше на някой от многобройните агенти на ФБР, които участваха в операцията. Описанието, което получи от агента, също не съвпадаше с представата му за заподозрения. Главата му изведнъж олекна, зави му се свят.

— Сто и седемдесет или сто седемдесет и два сантиметра. Каска за мотоциклет. Кожено яке.

— Повторете височината — нареди Болд. Хари Колфийлд беше над сто и осемдесет сантиметра.

— Сто седемдесет и два.

— Пол?

— Женски.

— Повторете!

— Определено женски. Не забравяйте, че я гледам в гръб.

Болд вече познаваше това описание — Лусил Жилар му бе показала снимката. Беше разочарован, че няма да могат да пипнат самия Колфийлд, но трябваше да реши какво да правят със съучастницата му.

— Какво ще наредите? — долетя до Болд гласът на агента.

Той огледа залата. Всички погледи бяха приковани върху него.

Били попита спокойно:

— Вашите инструкции, сержант?

Болд се почувства измамен. Опитваше се да премисли възможностите, с които разполагаше, докато съучастницата на Колфийлд чакаше да получи парите си, а федералният агент, който я наблюдаваше, очакваше някакви инструкции.

— Продължете да я наблюдавате — нареди Болд. Гласът му бе толкова тих, че едва се чу в залата.

Пърч скочи от мястото си и се развика:

— Но софтуерът проработи! Пипнахме я!

— Отдръпнете се по-далеч от банкомата — нареди Болд. — Поддържайте зрителен контакт. — Болд спокойно повтори разпорежданията си пред Били. Приковал поглед върху електронната карта, той отново изпита увереност, че ще успеят.

Диспечерът повтори нарежданията му в слушалката. Съдейки по безизразния му глас, човек би си помислил, че току-що си е поръчал сандвич с риба тон.

— Колко време ще е нужно, за да я обградим, Били? — попита Болд. Според първоначалния план един или два от екипите, ангажирани с наблюдението, трябваше да осъществят ареста. Патрулните коли бяха готови да се притекат на помощ, в случай че нещо се обърка. Сега обаче ситуацията бе коренно различна.

Били и Шейла Лок се консултираха с екраните пред тях. Лок беше тази, която отговори.

— След две минути можем да завардим всички основни пътища и да осигурим поне по един агент. Мога да вкарам птичката в капан, ако го искаш. — Тя погледна картата пред себе си. — Седем минути и сме там. Можем да разчитаме на подкрепата на патрулните коли, макар че навън е доста тъмно тази вечер.

— Направи го. Стесни кръга около нея и го затвори. — Не обърна никакво внимание на Пърч, който се въртеше около него. — Поддържайте непрекъснат зрителен контакт. Нищо повече.

— Ясно.

— Операцията приключи — оповести Жилар от своя ъгъл.

— Какво, по дяволите, правиш? — умолително възкликна Пърч.

— Чух те още първия път. Благодаря ти за помощта — заяви Болд. Имаше готови и други отговори — всичките до един клишета: „Върша си работата“, „Правя онова, заради което ми плащат“. Но се постара да си държи езика зад зъбите, докато се питаше как би могъл да накара едно цивилно лице да проумее равновесието между поетия риск и постигнатите резултати.

Били разположи агентите така, че да бъдат покрити всички кръстовища, автобусни спирки и маршрути. Без да сваля поглед от екрана пред себе си, той обясни на Болд:

— Ако тръгне бързо на юг, решена да напусне града оттам, може и да я изгубим. Не сме подготвени за такова преследване.

— Разбирам — отвърна Болд. — Няма да тръгне на юг — предрече той.

Клемънтс, заедно с още двама експерти от ФБР, бяха проучили внимателно движението на обекта при предишните тегления на парични суми и бяха стигнали до заключението, че изнудвачът винаги се движи по посока на града и шосе I-5. Предполагаше се, че той възприема I-5, вероятно в комбинация с други основни пътища, като възможен маршрут за бягство. Полицаите пък на свой ред предпочитаха подобно преследване да се осъществява именно по такива магистрали с ограничен достъп.

Телефонът на Лусил Жилар иззвъня тихичко и тя вдигна слушалката. Миг по-късно затвори и информира Болд:

— Разполагаме със снимка, заснета от охранителната видеокамера. — После се обърна към Лок. — Вашите техници вече са били информирани.

Лок обясни на Болд:

— Може би ще могат да ни я изпратят директно тук в залата.

Болд бе забелязал на паркинга една кола със сателитен предавател и се бе зачудил за какво им е нужна.

Нямаше време да разсъждава върху правилността на взетото решение. След като бе повече от ясно, че човекът, изтеглил сумата, не е Колфийлд, Болд можеше само да се надява, че заподозряната евентуално би го отвела до него. Хрумна му мисълта, че Колфийлд може би няма нищо общо с исканата сума за откуп, но в момента не можеше дори да си позволи да се разсейва с подобни мисли. Особено предвид всички усилия и технически средства, хвърлени по операцията за наблюдение над банкоматите.

— От хеликоптера ще ни препратят снимката — обади се Били, притиснал с пръст слушалката към ухото си. — Ще разполагаме с нея само след няколко минути — увери ги той и отново се зае с клавиатурата пред себе си.

Лок даде знак на Болд да си сложи слушалките, които висяха около врата му. Той ги нахлузи на главата си навреме, за да чуе гласа на оперативния агент, който докладваше, че заподозряната тръгва пеша на север.

— След ъгъла зави наляво — съобщи агентът.

Болд се улови, че е спрял да диша.

Агентът продължи да докладва шепнешком.

— Намирам се на около тридесет метра зад нея. Поддържам зрителен контакт.

Били посочи екрана и се обърна към Болд:

— На следващото кръстовище в наблюдението ще се включи още един агент.

— Забелязвам евентуално превозно средство — съобщи наблюдаващият агент.

— Мотоциклет? — попита Болд.

— Не. Кафяв датсун. Вашингтонска регистрация: 94511.

Били повтори номера, а после каза на Болд:

— Нашите хора ще прекарат номера през картотеката.

— Вече разполагам с информацията — обяви Лок. Минута по-късно се облегна назад и тъй като бе инструктирана да не повтаря на глас подобна информация, тя я написа върху едно листче.

Болд сгъна листчето и го пусна в джоба си. Определяйки задачата като основен приоритет, той се разпореди къщата да бъде поставена под постоянно наблюдение. Лок се зае с разстановката на агентите, които трябваше да поемат тази нова задача.

— Качва се в колата — информира ги агентът. — Аз съм без кола и ще я изгубя.

— Аз също — обади се и вторият агент, който вече бе пристигнал в района.

Болд, обхванат от ужас, че може да я изпуснат, се приближи до диспечера, който изключи микрофона, ухили се широко и каза:

— Не се притеснявай, сержант. Обръчът около нея е по-стегнат и от задник на комарче. — Той посочи екрана. — Разполагам с пет коли само на четири пресечки от нея. Можем да я изпуснем само ако полети със свръхзвукова скорост.

Били се зае с разстановката на превозните средства и разговорите, които Болд чуваше в слушалките си, станаха по-забързани и напрегнати. Колите, които следваха обекта, се сменяха на всеки шест преки, или през две мили по магистралата. Сините триъгълничета, с които се отбелязваше местоположението на агентите върху екрана, ту влизаха, ту излизаха от района, в който Били ръчно движеше по картата бяла проблясваща точка, указваща местоположението на заподозряната.

Бялата точка напусна Път I-5. Били съобщи на глас:

— Заподозряната спира.

Болд се заслуша в продължителния диалог между диспечера и агентите. Затвори очи и се опита да си представи банкомата, намиращ се върху тротоара на една не твърде оживена уличка. Представи си и дребната жена с каска в ръка да се движи на слабото улично осветление, представи си и полицаите, които не я изпускаха от поглед и продължаваха да следят всеки неин ход. В този момент жената беше нещо като обществена собственост. Ако се наложеше, Корнелия Ули щеше да бъде проучена чак до бенките и рождените петна, които носеше по тялото си. Но всяко нещо с времето си. Сега, измъчван от нервния си стомах, Болд се облегна назад и се загледа в една разпечатка, указваща местоположението и задачите на различните агенти, като едновременно с това следеше работата на екипите, които изпълняваха необичайно спокойните разпореждания на диспечера от ФБР.

„Диспечер: Двадесет и шести… Мини край заподозряната и докладвай.

Двадесет и шести: Тук двадесет и шести. Разбрано. Да мина край заподозряната.“

Последваха няколко напрегнати секунди.

„Двадесет и шести: Потвърждавам. Заподозряната стои пред банкомата.“

Болд се консултира с разпечатката в ръцете си. Номер двадесет и шест — Джеймс Флин — тази вечер бе облечен като разносвач на пици. Понесъл пиците си, той бе минал край банкомата и без да нарушава крачка, бе погледнал за миг към обекта. Никакъв признак, че я е разпознал, никакви проучващи погледи. Бързо. Професионално. Надеждно.

Лусил Жилар оповести:

— Банкоматът е задействан.

На картата на стената проблесна точка, заобиколена от море от сини триъгълничета.

Болд се обърна към диспечера:

— Можем ли да направим така, че колата й да се повреди по пътя?

Били вдигна ръка и бързо заговори в микрофона.

„Диспечер: До подвижната техническа служба. Наложителна повреда на колата на заподозряната. Ясно?

Кола на техническата служба: Повреда на колата. Разбрано. Една минута, моля.“

Болд и Били се спогледаха. Диспечерът изглеждаше абсолютно спокоен.

„Кола на техническата служба: Колата на заподозряната е паркирана на пряка, пряка и половина на север — повтарям, северно — от местоположението на банкомата. Струва ми се, че ще можем да направим нещо по въпроса, Били.“

Жилар обяви:

— Изминаха петнадесет секунди. Остават още двадесет.

Болд се обърна към нея.

— Удължете времевия капан. Осигурете ни няколко допълнителни секунди.

После попита Били:

— Могат ли да го направят за тридесет секунди?

— Удължаваме капана на четиридесет и пет секунди — потвърди Жилар. — Не бива да прехвърляме тази граница, сержант.

„Кола на техническата служба: Ще успеем за тридесет секунди. Заповеди?“

Били погледна Болд, който натисна бутона за предаване и ясно и отчетливо нареди:

— Започвайте!

„Диспечер: Четиридесет и четвърти! Осведомявай ни за всяка промяна в местоположението на заподозряната.

Четиридесет и четвърти: Разбрано, диспечер.

Агент от техническата служба: Тръгвам.“

Болд си представи човека, който се движи бързо по смълчаната уличка, насочил се към една от многото паркирани коли. В джоба си сигурно носеше гаечен ключ за масления филтър.

„Агент от техническата служба: Диспечер? Имам проблем. Попаднах на двойка, излязла на разходка. Отминавам.“

Жилар продължи да отброява времето:

— Остават още десет секунди.

„Диспечер: Времето накъся.

Агент от техническата служба: Разбрано. Ще предприема втори опит.“

Жилар обяви:

— Пет секунди.

„Диспечер: Остават пет секунди до края на операцията.

Агент от техническата служба: Разбрано, диспечер. Пет секунди. Втори опит… Хоризонтът е чист. Влизам под колата.“

Шийла Лок се обади:

— Техниците са ни осигурили видеопредаване на живо. Всеки момент ще се появи на екрана.

Всички обърнаха погледи към екрана, който, разделен на две, показваше две черно-бели изображения. Вляво се виждаше направена с телеобектив размазана снимка на жена, застанала пред банкомата. Вдясно видяха призрачния силует на агента, който се пъхна под датсуна и изчезна. Болд стисна с все сила облегалката на стола и пръстите му побеляха от усилието.

Изобщо не можеше да си обясни как хората от ФБР бяха успели да осъществят тази видеовръзка. Но предпочете да не пита. Техническите служби във всеки един отдел се гордееха със способността си да вършат чудеса.

— Край на операцията — съобщи Жилар.

Видеокамерата проследи жената, която излезе от кабинката на банкомата, зави зад ъгъла и се насочи към колата си. Отдалечила се достатъчно от банкомата, тя свали каската си и разтръска глава, за да оправи косата си.

„Диспечер: Агент от техническата служба, заподозряната тръгна към теб. Чуваш ли ме?“

Не последва никакъв отговор от агента, но на екрана пред тях се виждаха краката му, които стърчаха изпод колата на заподозряната.

Били спокойно докладва на Болд:

— Не отговаря. Вероятно има смущения в предавателя.

Заподозряната вече се намираше на по-малко от половин пряка от колата си.

— Измъкни го оттам! — нареди Болд.

„Диспечер: Техническа служба? Заповед за прекъсване. Повтарям: Да се прекъсне работата по колата.

Техническа служба: Разбрано, диспечер.“

Една жена, облечена небрежно със сини дънки и бяла тениска, излезе бързо от колата на техническата служба и се запъти по улицата към колата. Не направи никакъв опит да погледне към заподозряната, която беше само на няколко метра от нея и вървеше по тротоара.

В момента, в който жената от техническата служба се изравни с колата на заподозряната, тя хвърли чантата си на тротоара, като съзнателно разпиля съдържанието й наоколо.

Болд наблюдаваше действието на големия екран. В залата се чуваше само слабото бръмчене на компютрите, нарежданията на Били, произнесени почти шепнешком, и потропването на клавиатурите. Жената пъхна глава под колата и каза нещо в момента, в който заподозряната се намираше само през две коли от нея. Агентът от техническата служба бързо се изтърколи изпод колата, застана на колене и незабавно започна да събира разпилените по улицата дамски принадлежности.

Корнелия Ули се приближи до вратата на шофьора и ги видя и двамата. Жената от техническата служба се разсмя и поклати глава, сякаш се смущаваше, загдето бе изпуснала и разпиляла чантата си. Двамата с агента измърмориха нещо. Докато събираха последните дреболии, Ули отключи багажника на датсуна и прибра каската. Тя самата изглежда не се притесняваше особено от факта, че носи мотоциклетна каска, а кара кола. Същото важеше и за двамата агенти, които клечаха насред улицата и събираха разпиляното съдържание на някаква дамска чанта. Когато приключиха с работата си, двамата агенти си тръгнаха без всякакви прибързани движения и паника. Поеха по тротоара в посока обратна на колата на техническата служба и камерата, която ги снимаше.

Датсунът се отдели от бордюра и потегли.

— Следвайте я! — нареди Болд. Беше убеден, че следващите няколко минути ще са от съдбоносно значение.

Имаше два подхода към тази жена, която Болд смяташе за съучастник на Колфийлд, и той вече бе направил своя избор. Първият, и по-консервативен подход, бе да я следват отдалеч, без да я изпускат от поглед нито за миг. Да получат необходимите заповеди за обиск, да сложат подслушвателни устройства на телефона й, да инсталират дори видеокамери в дома й, да записват всяко нейно движение, всяка изречена дума и да се надяват, че ще се свърже с Колфийлд. Вторият — и това бе подходът, който Болд предпочиташе да следва — беше значително по-агресивен: трябваше да я притиснат и уплашат с надеждата, че, обхваната от паника, тя ще се обърне към Колфийлд за помощ и или ще разкрие местоположението му, или пък ще го примами да дойде при нея.

Болд се чувстваше безсилен и безпомощен в тази зала, далеч от другите, които сега бяха на улицата. Имаше усещането, че оставайки тук да координира и ръководи операцията, той сякаш бе преминал невидимата граница и се бе превърнал в бюрократ, седнал зад бюрото си — представа, която не му допадаше ни най-малко. Слушаше разговорите между агентите и си представяше колите, които непрекъснато сменяха местата си, за да останат незабелязани от шофьора на датсуна. Извика от радост заедно с останалите, когато след колата започна да се процежда тънка струйка масло и напомни на Лок да се свърже с регионалната телефонна компания, защото щеше да им е нужен указател с разположението на всички монетни телефони.

Три минути по-късно датсунът отби и двигателят угасна пред едно заведение за бързо хранене. Едната от колите на ФБР я отмина и спря на паркинга на съседното капанче за хамбургери. Други две коли спряха на няколко метра от тях и се установиха от двете страни на пътя.

— Били, какъв е адресът? — забързано попита Болд.

Диспечерът направи справка с оперативните агенти и веднага докладва на Болд.

Болд, подобно на диригент, даде знак на Лок и тя съобщи адреса на служителя от телефонната компания, който вече чакаше на другия край на линията. След няколко секунди тя започна трескаво да записва нещо. После откъсна листа, на който бе писала, подаде го на Болд, който го прегледа набързо, и го предаде на Били с молба да изкара местоположението на телефоните на картата. Само минута по-късно на картата цъфнаха шест розови звезди с по една буква „Т“ по средата.

През следващите няколко минути постъпваха съобщения от наблюдаващите агенти, които докладваха, че заподозряната нееднократно се опитва да запали колата си. През това време Шийла Лок определи реалното местоположение на монетните телефони според адресите им: два се намираха точно зад заподозряната в заведения на Макдоналдс и Бъргър кинг; от другата страна на улицата в малък търговски център имаше още един; на половин миля по-надолу по улицата, близо до междущатската магистрала, се намираха две конкуриращи се бензиностанции и във всяка една от тях имаше телефон; последният бе разположен в кабинка непосредствено до автобусната спирка на около тридесет метра по-нататък.

Болд инструктира агентите от техническата служба, които също бяха заели позиции, да осигурят видеонаблюдение над датсуна и телефона, който се намираше в непосредствена близост до автобусната спирка. Три минути по-късно на централния екран на „NetLinQ“ се появи зърнесто черно-бяло изображение на самотния датсун, спрян неумело върху тревистата отбивка.

— Заподозряната се раздвижи — съобщи мъжки глас в слушалките.

Болд и Били се спогледаха. По-раншните съмнения, които Били изпитваше по отношение решението на Болд да не арестува заподозряната, а да я проследи, вече бяха забравени и заменени с увереност в успеха, граничеща с възхищение.

На екрана се видя как жената, очевидно ядосана от повредата, излиза от колата. Погледна нагоре и надолу по улицата, опитвайки се да открие телефон. Болд мълчаливо я заклеваше да се спре на двете заведения за бързо хранене; никак не му се искаше жената да забележи автобусната спирка. Но тя като че ли го чу, реши да му направи напук и се упъти в другата посока.

Опитвайки се да предвиди всяка възможност, Болд посъветва Лок:

— Свържи се с местната компания за автобусни превози и поискай разписанието им. Искаме промяна в маршрута на всеки автобус, който трябва да пристигне на спирката през следващите десет минути. Кажи им, че искаме да подготвят един празен автобус, който да ни чака на десет преки от въпросната спирка. И извикай хеликоптера. Може да ми дотрябва. — Тя записа всичките му разпореждания. — Освен това трябва да проверим колко таксиметрови компании покриват този район. Всички наши хора трябва да се преобразят в таксиметрови шофьори. И никакви патрулни коли — подчерта той. — Не искам патрулна кола на десет преки от района.

През следващите няколко минути Лок и Били се заеха да изпълнят разпорежданията на Болд. Наблюдаващите агенти бяха разположени около двете таксиметрови компании и компанията за автобусни превози. Автобусът, който се движеше по разписание, бе отклонен от маршрута си. Шофьорът обясни на пътниците, че това се налага поради задръстване, предизвикано от катастрофа по пътя.

Камерата на техническата служба неотлъчно следеше Корнелия Ули, която категорично не бе от бързите пешеходци. Изглеждаше нервна или може би просто притеснена заради колата си. Постоянно се обръщаше назад и оглеждаше паркингите, опитвайки се да открие телефон.

Болд чу бръмченето на хеликоптера, който се приближаваше.

— Ще отиде на автобусната спирка — предрече Болд.

— Хеликоптерът кацна — съобщи Лок.

Болд се обърна към нея:

— Обади се в телефонната компания и ги информирай кой телефон ще бъде използван. Предупреди ги, че искаме информация в реално време за всеки един номер, който заподозряната евентуално ще набере.

— Имаш я.

Следващите си заповеди Болд адресира към Били.

— Искам седем пътници и шофьор за нашия автобус. Нека бъдат смесена група. Искам нашите хора да бъдат разположени по спирките по маршрута. Всеки да следи зорко за Колфийлд. Ще трябва да пуснем цивилни граждани в автобуса, в случай че Колфийлд прати някого да проучи обстановката, и затова настоявам да ме чуете добре: Никакви каубойски каскади и подвизи. Ще приемем, че тя е въоръжена, но цивилните граждани са наша първостепенна отговорност. Ако заподозряната натисне бутона за спирка по желание в близост с дома й на „Еъпорт уей“, това ще бъде знак за нас да я арестуваме. Не искам да влиза в дома си преди нас. Ясно ли е? — После додаде: — А сега ме свържи с някой от агентите на автобусната спирка. Веднага. Искам да зная какво се говори, ако това изобщо е възможно.

Били моментално се зае за работа, но движенията му си останаха все така сдържани, а в гласа му не се прокрадна и намек за вълнение.

Шийла Лок се обърна и информира сержанта, че в телефонната компания всичко е готово.

Заподозряната прекоси и последния паркинг и, забелязала телефона, ускори крачка. В далечината се виждаше млада жена, която приближаваше към автобусната спирка.

Болд попита:

— От нашите ли е?

Били кимна.

Болд си помисли: Тези хора са невероятни.

После попита Лок:

— Имаме ли отворена линия с телефонната компания?

Тя само кимна утвърдително.

Болд седеше на самия край на стола, раздвоил вниманието си между огромния екран пред него и главата на Шийла Лок.

През тези няколко секунди в залата се възцари пълно мълчание — чуваше се само тихото бръмчене на компютрите. Всички напрегнато очакваха този телефонен разговор.

Жената, която се приближаваше пеша към спирката, закъсня. Заподозряната набра някакъв номер, изчака известно време и затвори. Ъгълът, под който я снимаше камерата, и разстоянието бяха такива, че никой не можеше да прецени дали изобщо бе казала нещо.

— Какво стана, по дяволите? — изпусна се Болд.

И Били, и Болд насочиха цялото си внимание към Шийла Лок, която поблагодари на някого, помоли го да остане на линията и се обърна към Болд.

— Набрала е служебен номер. В момента го установяват. — На Болд му се искаше да можеше да се включи в линията и да чуе всички разговори, ако изобщо се проведат такива. Той чудесно си даваше сметка, че от техническа гледна точка едно такова включване не представлява никакъв проблем, но също така съзнаваше, че за подобна процедура му трябва разрешение от прокурора, а когато става дума за обществен телефон, това би отнело минимум няколко часа. Системата, създадена да защитава правата на индивида, сега не позволяваше на Болд да си гледа свободно работата.

Лок докосна с пръст слушалката си, заслуша се, а после се обърна към Болд.

— Позвънила е на пейджър. Може и да е набрала собствен идентификационен номер, но от телефонната компания не засичат номерата, избрани след като линията е била осъществена.

Болд бе сломен от това съобщение. В слушалката му се чу едва доловимият шепот на жена:

— Телефонът звъни. Човекът, на когото е оставила съобщение на пейджъра, й звъни в отговор.

Болд чуваше звъненето на телефона. Агентката на ФБР, която бяха изпратили на спирката, се намираше само на няколко метра от телефонната кабина.

— Сержант? — Беше Били, който насочи вниманието на Болд към екрана.

Корнелия Ули вдигна телефона.

Болд се обърна към Лок:

— Свържи се с…

— Компания за пейджърни услуги — прекъсна го Лок. — Вече го направих.

— Усили звука в слушалките си, сержант — обади се Били. — Ще се опитаме да направим една магия.

Болд регулира звука. В слушалките си чу дрезгаво, равномерно дишане, а после изведнъж долови гласа на жена, която ядосано обясняваше нещо за скапаната кола. Само след миг Били обясни:

— Силният шум, който се чува като фон, е дишането на нашата агентка. Заподозряната спомена автобусната спирка. Замълча, а после два пъти повтори добре. Остави телефонната слушалка да виси и се запъти към автобусната спирка.

В слушалките се чу неимоверно силно пращене, което принуди Болд да ги смъкне от главата си. Те се търкулнаха в скута му.

Били се ухили и отново обясни:

— Нашата агентка току-що изключи микрофона си. — После додаде: — Но трябва да сме й благодарни, защото, ако беше проговорила, сега щяхме да сме оглушали.

— Отивам там — обяви Болд. — Можете ли да се свържете с хеликоптера?

Били веднага му отговори с неестествено спокойния си глас.

— Сержант, техническата служба може всичко.

Полетът с хеликоптера беше кратък, но и малко страшничък в тъмното. Летяха ниско, а сградите, наподобяващи детски играчки, се сменяха долу под тях с главоломна скорост. Кацнаха на едно училищно игрище за футбол, което се намираше на седем преки от очакващия ги автобус. Така можеха да са сигурни, че заподозряната и хората около нея няма да чуят бръмченето на хеликоптера. Болд бе посрещнат от един агент на име Нейтън Джоунс, за когото знаеше, че е от полицията в Кинг Каунти.

— Всичко е готово — информира го агентът, настани Болд в една кола и препусна по улиците, без да обръща никакво внимание на пътните знаци.

Болд видя автобуса, който му се стори заплашителен и зловещ на вид. Беше паркиран край шосето, вътрешността му бе ярко осветена Болд се качи и видя, че седем души бяха седнали на различни седалки из целия автобус. Той се представи, огледа ги набързо, помоли двама да си сменят местата, а други двама да седнат заедно. Ако се вгледаше внимателно, Корнелия Ули би могла да забележи, че повечето от тях си приличат по възраст и външен вид. Само един от пътниците като че ли бе над петдесет години — още един детектив от полицията в Кинг Каунти, когото Болд познаваше бегло, макар че в момента не можеше да си спомни името му.

— Ще й осигурим достатъчно време и пространство — информира ги той. — Ако реши да слезе по-рано, тогава вие — Болд посочи една от трите жени, — ще слезете на същата спирка. Не се приближавайте прекалено близо до нея, но непрекъснато докладвайте за движението й. И запомнете — Болд ги огледа един по един, — навсякъде около нас има разположени наши хора, готови да ни помогнат във всеки един момент. Според информацията, с която разполагам, тя може би ще смени автобуса, за да вземе друг към града. Мисля, че съвсем спокойно четирима от нас — аз и вие тримата — можем да направим същата смяна. Ще направим всичко възможно да подменим и другия автобус. Нашите хора ще се качват в него по различните спирки. Вие двамата ще слезете съответно на третата и на петата спирка. Ако пътуваме чак дотам. Ако обаче тя продължи с този автобус и реши да слиза на „Еъпорт уей“, ставаме и я арестуваме. Правим го бързо и без излишен шум и показност, за да не й позволим да слезе от автобуса. Някакви въпроси?

Нямаше въпроси.

— Тръгвай — нареди Болд и се хвана за една седалка, когато вратата на автобуса се затвори и той потегли по пътя.

Завиха зад ъгъла. Двама от агентите четяха вестник, а един — книга с меки корици. Други двама зяпаха разсеяно през прозореца. Болд се опита да се успокои. Облегна се на прозореца и се отпусна, преструвайки се на смазан от умора човек, който си подремва в автобуса — нещо, което по всяко друго време би могъл да стори без особени усилия.

Беше свалил слушалката от ухото си и я скрил под яката на ризата си. Автобусът и всичките му пътници, с изключение на шофьора, вече бяха изолирани от диспечера Били, от Шийла Лок, от Фил Шосвиц, който се намираше в отдела, и от всички коли, които стояха по местата си, готови да се втурнат на помощ при необходимост. Задминаха повредения датсун, а няколко от пътниците извиха глави да го огледат. Автобусът намали и спря на спирката.

Вратата се отвори със съскане.

Болд разпозна агентката, която бе видял на екрана. Тя се качи първа. Трябваха й няколко секунди, преди да успее да отброи точната сума. В този момент Корнелия Ули подаде глава и извика след агентката:

— Извинете!

Сърцето на Болд заблъска с все сила в гърдите му. Искаше шофьорът незабавно да затвори вратата и да вкара Ули в капана, който й бяха подготвили.

Агентката се обърна.

— Имате ли дребни? — Тя размаха новичка двадесетдоларова банкнота и Болд осъзна, че това е една от банкнотите, които бе изтеглила от банкомата. Агентката като че ли се парализира.

Болд мълчаливо заклеваше шофьора да затвори вратата.

Младият мъж, който седеше точно пред Болд, скочи и каза:

— Аз имам. — После извади портфейл от джоба си. Взе от нея двадесетдоларовата банкнота и я развали на няколко по-дребни банкноти, които извади от портфейла си.

Ули пъхна една от тях в автомата и зачака за билетче. Обърна се към шофьора — полицай от Кинг Каунти — и го попита за маршрута. За щастие някой бе помислил предварително и бе избрал местен човек за ролята на шофьора, който без всякакви затруднения отговори на въпросите й и я информира с подробности за смяната, която Болд бе предсказал, преди да тръгнат.

Всички заеха местата си.

Вратата се затвори.

С всяка измината миля напрежението на Болд нарастваше. Коремът му се свиваше от нерви. Вдигна поглед и я погледна само веднъж. Никакво взиране. Облечена беше с прилепнали дънки и черно кожено яке. Имаше кафяви очи и пълни, леко нацупени устни. Не използваше грим. Почеса се по главата и в този момент Болд осъзна, че е виждал тази жена и преди — не само на видеокадрите, осигурени от техническата служба на ФБР, и мисълта за това не му даде мира през цялото пътуване.

Шофьорът обяви следващата спирка и спря доста непохватно. Болд се извърна настрана и уж се загледа през прозореца, но в действителност използваше отражението, за да разгледа профила на заподозряната. Смяташе да я последва, ако тя изведнъж решеше да слезе от задната врата. На спирката нямаше никакви пътници, а без сигнал отвън предната врата никога не се отваряше. Автобусът отново набра скорост и продължи.

На третата спирка слезе един от агентите. На негово място се качи друг: симпатична жена от ФБР с лъчезарно лице и интелигентни очи. Тя седна точно срещу Ули, която заемаше една от предните седалки. Агентката се огледа за някаква хартия, останала от предишните пътници в автобуса, а после извади пиличка от чантата си и се зае с маникюра си.

Всички агенти бяха инструктирани да докосват лявото си ухо при качване, за да се идентифицират, а това бе причината, поради която Болд бе седнал от дясната страна на автобуса и се радваше, че Ули седеше от другата страна с гръб към него. По този начин Болд предварително разпознаваше хората си, които се качваха в автобуса. На четвъртата спирка се качи цивилен гражданин — набит, беззъб човек. Показа картата си и попита шофьора:

— Къде е Дани тази вечер?

— Ще трябва да се задоволиш с мен — отвърна шофьорът.

— Не съм те виждал никога преди — заяви мъжът.

Болд се вгледа в отражението върху стъклото, опитвайки се да прецени реакцията на Ули. Тя като че ли не обърна никакво внимание на забележката. Шофьорът се държеше хладнокръвно, макар че не се справяше толкова добре с автобуса. Потегли твърде рязко, а не твърде стабилният новопристигнал пътник политна напред по пътеката между седалките и едва успя да запази равновесие. Миришеше силно на цигари и алкохол.

— Браво бе! — проникна се той и седна непосредствено зад Болд.

Сержантът се почувства некомфортно.

Мъжът се наведе над рамото му и рече:

— Този зад волана е истински дръвник, приятел. И със завързани очи мога да карам по-добре от него.

Болд не направи никакъв опит да му отговори. Този човек имаше вид на досаден бъбривец, а това беше последното нещо, което му трябваше в момент като този. Един от агентите, преценил ситуацията, се надигна от мястото си, приближи се до мъжа и попита:

— Може ли?

Без да дочака отговор, седна до него и веднага го заговори, лишавайки го по този начин от възможността да досажда на Болд.

Автобусът продължаваше да се движи по маршрута си. Проскърцваше и подскачаше по пътя, спираше на светофарите и автобусните спирки. На следващата спирка не чакаха никакви хора. На по-следващата слезе още един агент. На другата се качиха двама нови пътници — и двамата федерални агенти.

Шофьорът обяви поредната спирка. Обърна се към Ули и й каза:

— Тук трябва да слезете, за да се прехвърлите на друг автобус.

Болд се поколеба. Не искаше да слезе от автобуса, преди да се е уверил, че и Ули ще слезе.

Автобусът се приближи до спирката и намали. Ули се изправи. Болд също стана от мястото си и се запъти към предната врата. Другите трима агенти го последваха. Всичките получиха от шофьора билетчета и за следващия автобус. На спирката имаше други двама човека. Болд предположи, че са агенти, но нито един от двамата не успя да подаде уговорения сигнал и той просто не можеше да е сигурен в самоличността им. Автобусът потегли.

Нощта беше спокойна, въздухът — топъл. Две бели чайки прелетяха над главите им, едната издаде силен писък, а после и двете изчезнаха в мрака. Двама от агентите обсъждаха мача на „Маринърс“. Жената, която държеше в ръка книга с меки корици, застана под уличната лампа и се зачете. Болд се обърна към един от непознатите:

— Оттук ли трябва да хвана автобус за града?

Мъжът замислено докосна ухото си.

— Оттук можете да стигнете до интернационалния квартал и до административната част на града — отвърна той. — Ако желаете да отидете до университета, ще трябва да направите още една смяна.

Болд му благодари.

Корнелия Ули попита жената, която стоеше непосредствено до нея за часа. Изглеждаше неспокойна, а начинът, по който стискаше дамската си чанта, накара Болд да предположи, че вътре са парите, които изтегли по-рано вечерта.

Датсунът на Ули сигурно вече бе посетен от полицейска патрулна кола. Тъй като съществуваше минимална възможност Колфийлд да отиде да прибере колата, докато Ули пътува към къщи, беше решено цялата операция да бъде проведена според закона и установения ред. Патрулиращият полицай щеше да напише призовка и да повика влекач. Влекачът щеше да пристигне след не повече от десет минути. Влекачът заедно с колата щеше да мине по магистралата и по някои внимателно подбрани улици далеч от маршрута на автобуса. Колата щеше да бъде закарана в полицейския гараж, където Бърни Лофгрийн и хората му щяха да я подложат на пълната си програма от трикове.

По улицата се зададе автобус и спря на спирката. Шофьорът бъркаше с пръст в лявото си ухо. Болд се качи и показа билетчето си. Шофьорът го погледна в очите и макар лицето му да си остана напълно безизразно, в погледа му се четеше решителност и готовност за действие.

Боби Гейнис седеше на петата седалка отзад напред.

В автобуса пътуваха още шест души — всичките полицаи от участъка в Сиатъл. Зърнал познатите лица, Болд изпита мигновено облекчение. Без значение колко високо ценеше останалите служби, които им помагаха, нищо не можеше да се сравни с усещането, че се намира сред собственото си семейство.

Ули седна на първата седалка и се загледа напред през прозореца. Автобусът подскачаше по разбитите пътища, заобикаляше дупките и тромаво се полюляваше на завоите, лашкайки пътниците прекалено силно.

Когато автобусът намали, за да спре на третата спирка, Болд погледна през прозореца и почувства, че се изпотява. На спирката чакаха двама мъже. Единият беше Дигър Шуп — пенсиониран детектив от отдел „Углавни престъпления“. Той щеше да разпознае лицата на поне половината пътници в автобуса. Болд не познаваше другия човек, но той не направи никакъв опит да докосне лявото си ухо. В ръцете си държеше две големи пазарски торби.

Вратите се отвориха и Дигър Шуп се качи в автобуса. Шофьорът хвърли на Болд един бърз, напрегнат поглед, а после извърна лице така, че Шуп да не го познае. Обстановката в автобуса се наелектризира. Новите пътници платиха билетчетата си, Шуп вдигна глава, видя Болд и заговори:

— Виж ти! Проклет да съм… — Но в този момент шофьорът натисна газта, после рязко скочи на спирачката, отново даде газ, а двамата прави пътници паднаха на пода.

Дени Левин се престори, че помага на Дигър Шуп да се изправи. Наведе се надолу, почти допря устни до ухото му, и Болд го видя да произнася няколко думи. Шуп кимна едва забележимо, изправи се и като истински професионалист спокойно се отправи към задния край на автобуса и седна на едно от свободните места.

Шофьорът на автобуса започна да се извинява надълго и нашироко — особено на мъжа, който бе разпилял покупките си. Помогнаха му да събере провизиите и мъжът седна на мястото до Боби Гейнис. Автобусът отново потегли.

След още две спирки Болд забеляза Ла Моя да чака под навеса и отново изпита истинско облекчение, че вижда един от хората си. При задната врата настъпи раздвижване, защото двама от агентите избраха именно тази спирка, за да слязат.

Ла Моя плати билетчето си, насочи се право към заподозряната и седна до нея. Стомахът на Болд се сви. Само на Ла Моя можеше да му хрумне подобно нещо.

— Времето най-после се пооправи — дружелюбно я заговори той.

Тя го погледна и се усмихна неуверено.

— Но летата, разбира се, са си най-приятни.

Никакъв отговор.

— Карате ли сърф? — продължи да я разпитва той.

Тя поклати отрицателно глава, но се усмихна по-широко, очевидно поласкана от вниманието му.

— Страхотен спорт — осведоми я Ла Моя. — Най-добре е да се практикува в езерата, защото те не са толкова студени. Някога била ли си на някое от езерата?

Тя гледаше право напред. Не му отговори.

— Караш ли мотор? — не се отказваше той. — Това яке… заради модата ли е, или наистина караш мотор?

— „Харли“.

— „Харли“! Не мога да повярвам! Ти караш „Харли“?

Болд се извърна към прозореца и се усмихна на себе си. Минаха край още една спирка. Шофьорът намали, но не спря.

Корнелия Ули надникна през прозореца, после се пресегна и даде знак на шофьора с отвратително пронизителния звън на електронния бутон за спирка по избор.

Болд осезателно почувства нарасналото напрежение в автобуса, но иначе лицата на пътниците си останаха спокойни и невъзмутими.

Оставаха още стотина метра.

— Това твоята спирка ли е? — попита Ла Моя и й даде да разбере, че е готов да се отмести, за да й направи път.

— Да, благодаря.

Ла Моя се изправи.

Шофьорът срещна погледа на Болд в огледалото за обратно виждане. Той му кимна едва забележимо в отговор, стисна здраво облегалката на седалката пред него и посегна за оръжието си.

Автобусът намали преди спирката, после рязко сви наляво и запрати Корнелия Ули в прозореца. Ла Моя, демонстрирайки рефлекс на пантера, буквално завря значката си под носа й, завъртя я с все сила към себе си и изкрещя:

— Сиатълски полицейски участък! Вие сте арестувана! Не мърдайте! Не го правете! — додаде той и заби коляно в кръста й, за да я укроти.

Автобусът спря на един празен парцел.

Корнелия Ули се развика за помощ и погледна през рамо, но за нейна голяма изненада се оказа пред дулата на половин дузина пистолети, насочени в главата й. Някои от агентите не се виждаха от седалките, други стояха в цял ръст на пътеката. Белезниците щракнаха около китките й.

— Шибано копеле! — извика тя и се опита да се изкопчи от хватката на Ла Моя.

— Чантата! — изкрещя Болд.

Един от агентите коленичи и погледна под седалката.

— Чантата — повтори Болд и този път в гласа му се прокраднаха нотки на безпокойство. В нея бяха доказателствата: парите, кредитната карта. Забеляза, че Ла Моя, който все още държеше заподозряната, се оглеждаше наоколо за така важната чанта. Други двама агенти се заловиха да огледат пода на автобуса. Единият от тях бавно се изправи, срещна погледа на Болд и бавно я вдигна във въздуха. Чантата.

Всички избухнаха в радостни възгласи.

Болд се провикна с пълно гърло:

— Закарай това чудо в града!

А Ла Моя добави:

— И внимавай с проклетите спирачки!