Без свидетели

Единадесет

В седем и петнадесет в понеделник вечерта под прикритието на гъстите облаци, които подсилваха ранния летен здрач, Дафи проникна в административната сграда на „Адлър“ с помощта на ключа, който й бе дал Оуен. Тя затвори и заключи вратата след себе си. Даваше си сметка, че ако иска присъствието й в сградата да остане незабелязано, в следващите тридесет секунди трябва да въведе кода на алармената система, за да я изключи.

Сградата, административна главна квартира на международния бизнес на „Адлър“, заемаше голям ъглов парцел в старата част на града. „Адлър инкорпорейтид“ притежаваше и останалите сгради в района. Всички те бяха сгушени под величествените корони на вековни дървета, но административната сграда бе по-специална — притежаваше викторианско великолепие и чар. Три етажа и използваем сутерен, четири комина, осем камини, стени с цвят на горчица, бели жалузи и первази, междуетажни корнизи с богати орнаменти, полегат покрив, устремен право нагоре към небето и увенчан с гръмоотводи, които приличаха на удивителни знаци.

Дафи бе решила да наруши закона.

Смяташе, че това е единственото възможно решение. Само подозрения не бяха достатъчни за издаването на заповеди за обиск, а в момента тя разполагаше единствено с подозрения и със собственото си любопитство. Умираха деца — нямаше време за продължителни спорове със съдии и прокурори.

Към това се прибавяше и постоянно глождещото я подозрение, че Хауърд Таплин не възнамерява да й сътрудничи както трябва и да й даде цялата документация относно заразяването в Ню Лийф. Интуиция? Инстинкти на психолог? По време на съвещанието на яхтата на Адлър Дафи бе забелязала явното му нежелание да отговаря на въпросите, свързани с Ню Лийф. Повече от очевидно бе, че Таплин не иска никой да обсъжда и да се рови из архивите по този проблем. „Защо?“, не преставаше да се пита Дафи. Съвещанието им на яхтата се бе състояло в петък, късно след обяд. Първият ден от новата седмица бе изминал, но никой не отвори дума за даденото обещание, никой не предложи на полицията документацията, която бяха изискали. Дафи бе убедена, че всеки опит да изискат материалите по официалните канали — за втори път — вероятно би довел до унищожаването им. И независимо че имаше разрешението на Адлър да влезе в сградата по това време, тя си даваше сметка, че ако я хванат на местопрестъплението, ако Таплин по някакъв начин разбере колко сериозно се отнася тя към подробностите от разследването в Ню Лийф, тези, както и всички останали архиви, свързани с минали заразявания на хранителни продукти, ще започнат да изчезват. Много бързо. И твърде вероятно — завинаги.

Съществуваше и още едно, далеч по-важно съображение. Заплахите. При никакви обстоятелства Дафи не можеше да допусне да бъде разкрита — това би довело до мигновено изясняване на самоличността й, както и разкриване на участието на полицията. Възможността изнудвачът да е някой недоволен служител на компанията продължаваше да бъде една от основните им работни хипотези. Мълвата щеше да се разчуе веднага: „Снощи полицията тайно се е ровила в архивите на компанията“.

Изпратените по факса заплахи недвусмислено даваха да се разбере, че евентуалната намеса на полицията ще коства живота на още хора. Ако се провалеше тази вечер, щяха да последват още убийства.

Тя опипа стената на коридора, до който се стигаше през една летяща врата вдясно от нея, опитвайки се да намери таблото на алармената система. Адлър съвсем точно й бе описал местоположението му. В помещението обаче бе твърде тъмно, а тя счете за по-разумно да не пали осветлението, защото бе забелязала служители, които продължаваха да работят в няколко от съседните сгради, принадлежащи към корпорацията „Адлър“. Предвид заплахите, свързани с намесата на полицията, Дафи съзнаваше, че е от съдбоносна важност да остане напълно незабелязана.

И въпреки това бе поела риска да проникне в сградата на „Адлър Фуудс“. Искаше да разгледа архивите сама, не желаеше да се занимава с рецензираната версия на компанията под зоркия поглед на Хауърд Таплин. Фактът, че преди няколко години компанията „Адлър Фуудс“ е била замесена в скандал със заразени хранителни продукти, предлагаше на Дафи Матюс, съдебен психолог, напълно реален и убедителен мотив. И макар че голямата част от престъпленията срещу личността се извършваха без ясно дефинирана мотивация, Дафи, съдейки по езика и стила, използвани в заплашителните съобщения, смяташе, че това престъпление е по-различно.

Петнадесет хиляди… шестнадесет хиляди… отброяваше Дафи и правеше с ръка широки кръгове по стените, опитвайки се отчаяно да открие охранителното устройство, докато очите й бавно се приспособяваха към тъмнината. Ето го! Зад вратата, прикрепено към махагоновата ламперия. Тя отвори капака. Червената лампичка в долния край премигваше заплашително. Със средния си пръст Дафи напипа издадената повърхност на клавиш номер пет, въведе кода и червената светлина угасна. На нейно място светна зелена. Дафи въведе кода повторно и, следвайки съвета на Адлър, отново включи алармата. Така щеше да е сигурна, че ще работи необезпокоявана и никой няма да може да проникне в сградата, докато тя се намира в архива на долния етаж.

Беше идвала в сградата само няколко пъти, и то все през деня, когато наоколо кипеше трескава дейност. Всепоглъщащата тишина, която я заобикаляше, нарушавана единствено от приглушеното бучене на вентилаторите, й се стори заплашителна и зловеща. Сградата беше голяма, старите дървени подове проскърцваха под стъпките й, големият стенен часовник в приемната отброяваше секундите, а тиктакането му кънтеше така, сякаш някой раздробяваше ледено блокче наблизо. Дафи бе живяла сама твърде дълго и бе привикнала със самотата и уединението, но непознатата обстановка и потайният характер на мисията й я изпълваха с лоши предчувствия, със страхове, че някой може би се крие зад следващия ъгъл.

— Ей? — несигурно се провикна тя, в случай че наистина не беше сама в сградата. После прецени, че е съвсем сама в този своеобразен музей — всеки детайл от интериора и мебелите бяха реставрирани или възпроизведени със съвършенство, което напълно съответстваше на духа на епохата, в която е била построена сградата — и се върна в коридора, застана на най-горното стъпало на витата стълба, която водеше надолу към сутерена. Поколеба се само за миг и пое по стълбите, като стъпваше предпазливо в постоянно сгъстяващия се мрак. Адлър й бе описал разположението на административния пулт на секретарките, обяснил й бе къде се намира помещението с архива, но това по никакъв начин не улесни слизането й към мрака и неизвестността.

Тя искаше тези материали. Но в този момент повече от всичко на света й се щеше да не бе идвала в сградата.

Сърцето й биеше все по-силно с всяко изминато стъпало, дишането й се учести, въздухът излизаше със свистене от гърдите й. Дафи нервно опипа двата ключа и усука колосаната панделка, с която бяха завързани.

На слабата червена светлина на двата осветени надписа, указващи изходите от сградата, Дафи успя да разгледа административния секретарски пулт. Имаше пет работни места, отделени едно от друго със стъклени прегради. На всяко място бе монтиран компютър. Високо на стената бяха закачени цяла редица часовници, които показваха времето в Рим, Лондон, Ню Йорк, Денвър, Сиатъл и Токио. На същата стена висяха и две бели дъски, на които с разноцветни маркери безразборно бяха надраскани различни линии, стрелки и всевъзможни знаци. Стаята с архива, на която висеше табелка „Вход забранен“, се намираше вдясно от Дафи. Тя отвори вратата с втория ключ.

Мислено си бе представяла огромна зала, препълнена със стандартни сиви шкафове за документи. Вместо това се озова в простичко обзаведен малък кабинет, в който имаше два постоянно включени компютъра с големи монитори, разположени върху тесен работен плот, две копирни машини, цветен лазерен принтер и два цветни скенера. Върху рафтове, монтирани на лявата стена, бяха подредени около дузина кутии, всичките внимателно надписани. На дясната стена имаше още рафтове и две зелени пластмасови кошчета за боклук. Едното беше за черно-бели отпадъци, а другото — за цветни. Под компютрите бяха разположени няколко чекмеджета, пълни с пластмасови кутии с оптични дискове. Приличаха на малки компактдискове и бяха номерирани от номер едно до сто тридесет и едно.

Стаята беше без прозорци. Дафи запали осветлението, остави вратата полуоткрехната и седна пред десния терминал. Двата компютърни терминала й се сториха абсолютно еднакви. Върху двете клавиатури, както и върху мониторите с печатни букви пишеше ЕЦАС — Електронна цифрова архивираща система. Адлър я бе предупредил, че по-голямата част от поверителната информация е защитена от външен достъп и я бе снабдил със специален пропуск с размерите на кредитна карта, върху който имаше магнитна лента, която, разчетена от компютъра, й осигуряваше най-високо ниво на достъп. Дафи натисна съответния клавиш и пъхна картата в специален процеп, разположен вдясно от клавиатурата.

Вече бе в системата.

Тя премина бързо през поредица от менюта и стигна до азбучен индекс, според който информацията бе организирана в четири отделни база данни: (К)атегория, (П)редмет, (Д)ата и (А)втор. Системата й се стори позната — беше сходна с тази, която използваха в обществената библиотека в града. Дафи навлезе по-дълбоко в системата. Системата ЕЦАС позволяваше да се извикат на екрана копия от пресниманите документи. Индексът, независимо дали ставаше дума за някоя от четирите основни категории или за по-специфичен файл, съответстваше на някой от номерираните оптични дискове. Буквата а, поставена в скоби, означаваше, че съществува и архивирано копие върху твърд носител извън тази зала.

В раздел „Застраховки“ откри седемнадесет подзаглавия. Дафи бавно ги прегледа. Измежду няколкото файла, които привлякоха погледа й, бяха: „Пакет от предохранителни мерки за сигурност“ и „Катастрофи“, който се подразделяше допълнително.

Думата „Криминални“ привлече погледа й. Тя избра този файл и компютърът я подкани да сложи във флопито съответния диск. Дафи изпълни командата и се сблъска с поредното меню. Във файла бяха изредени няколко случая, включително и един със заглавие „Застраховане“; „Щети и размер на застрахователните полици“. До индекса имаше и буква а в скоби — знак за наличието и на архивирано копие. Дафи избра този файл и на монитора се появи самата застрахователна полица. От маркировката в долния ъгъл ставаше ясно, че това са страниците от първа до седемнадесета.

Тя избра един символ, който приличаше на лупа, и документът мигновено се уголеми и стана по-лесен за четене. Първите няколко страници бяха запълнени с многословна дефиниция на термина „криминална престъпност“ както в рамките на, така и извън компанията „Адлър Фуудс“. Там се уточняваха нарушенията и престъпленията, които се включваха в тази рамка. Дафи не разбираше от право, а документът, който четеше, бе написан на тромав юридически език, но случаите на изнудване за пари и власт, удостоверени и доказани по съдебен път (каквото и да означаваше думата „удостоверени“) бяха детайлно разгледани. Споменат бе дори и максималният размер на евентуалния откуп при подобни престъпления, който възлизаше на пет милиона долара.

Цифрата бавно попи в съзнанието й: пет милиона долара.

Трети параграф, страница четвърта: „Заразяване на хранителни продукти“. Дафи преглътна на сухо и се огледа, за да се увери, че все още е сама в сградата. Цялата настръхна, коремът й се сви от притеснения и страх.

Дълга дефиниция, последвана от още цял куп сложни юридически термини. Общият смисъл като че ли можеше да се сведе до следното: всички разходи за реклама, изследователски разработки, доставки, производство и допълнително пропагандиране сред потребителите на всеки продукт, производството на който е било спряно вследствие на някакво криминално деяние, било то вътрешно за компанията, или външно — виж по-горе — се покриват напълно от застрахователната компания, в случай че не надвишават сумата осемдесет милиона долара.

Дафи ахна на глас и отново прочете сумата: осемдесет милиона долара. При всяко криминално действие срещу „Адлър Фуудс“ компанията щеше да получи солидна компенсация, за да започне отново производство и върне съответния продукт на пазара. Дафи веднага си представи как застрахователната компания изцяло поема разходите за нов дизайн, опаковка и търговска реклама на продукт или на цяла серия продукти. Преди това, естествено, полицията трябваше да повярва, че е било извършено престъпление, да проведе съответното разследване и да представи официалните си заключения в съда. Благодарение на настояването й да се обърнат за помощ към Лу Болд на нужното разследване вече бе даден ход, а компанията бе предприела изземането на консервираната пилешка супа от търговската мрежа — решение, което според твърденията на Таплин щеше да им струва четвърт милион долара. Но според този документ компанията нямаше да претърпи никакви загуби. Защо тогава Таплин бе излъгал относно размера на евентуалните щети?

В душата й се промъкнаха съмнения, почувства хлад и пустота в гърдите си. Устата й пресъхна, дланите й овлажняха. Дафи разхлаби шалчето си. Не й стана по-леко.

Отново се върна към индексите. Натисна буквата „Н“ и намери файл, посветен на „Ню Лийф Фуудс“ — първоначалното име на компанията, използвано преди реорганизацията, извършена преди няколко години. Намери съответния диск, постави го във флопито, натисна бутона ENTER и се изправи пред поредния индекс. Прегледа набързо огромен брой категории, изумена както от многообразието и всеобхватността на информацията, така и от лесния достъп до нея.

Дафи прегледа набързо юридическите документи за създаването на „Ню Лийф“ и като използва командата SEARCH, изрови всички документи, съдържащи думата „заразяване“. Бяха й нужни още десет минути, за да пресее материалите и да се ограничи до няколко делови писма и меморандуми, които представляваха част от кореспонденцията между „Ню Лийф“ и щатското управление на ХЕИ във Вашингтон. Върху всички тези документи стоеше индексът, указващ наличието на твърд носител.

Първото от писмата бе относно документирано телефонно обаждане от страна на щатското управление на ХЕИ, с което предупреждаваха управата на „Ню Лийф“ за възможно заразяване на произвежданите от тях супи. Това писмо, както и цялата останала кореспонденция, бе подписано от Хауърд Таплин, който, ако се съдеше по тона, бе проявил готовност да сътрудничи, но недвусмислено бе заявил, че компанията не носи никаква вина за заразяването. Последвало изтегляне на съответните супи от търговската мрежа.

Писмата бяха подредени по хронологичен ред. Някъде по средата Дафи попадна на копие от лабораторен доклад на ХЕИ, от който ставаше ясно, че е бил извършен технически анализ на пилешката супа „Фрий Рейндж“ на „Ню Лийф“. Дафи нито за миг не бе забравила подробностите за смъртта на Слейтър Лоури. Психологът у нея изведнъж осъзна не само възможната мотивация за изнудването, но откри и убедителни съответствия и прилики между двете престъпления.

Тя нетърпеливо се зарови в последвалата кореспонденция, опитвайки се да открие други доказателства в подкрепа на тезата й. Пред очите й минаваха меморандум след меморандум. Бяха твърде много, за да ги изчете обстойно, но все пак успя да им хвърли по един поглед. После прибегна към командата FIND. Най-напред зададе думата „пилешко“, но след като пред очите й се изнизаха поне дузина документи, Дафи въведе думата „домашни птици“. Под това заглавие бяха въведени само шест материала. Дафи ги прегледа един по един и ги прочете внимателно. Още на третия документ попадна на името „Лонгвю фармс“.

Фермата се намираше край някакъв селски път в Саскуоу, Вашингтон. Дафи си записа адреса и телефонния номер и продължи да чете останалите документи. По случая със заразените консервирани супи са били заведени ред дела и обжалвания. В крайна сметка щатското управление на ХЕИ бе обвинило „Лонгвю фармс“, снемайки по този начин всякаква отговорност от „Ню Лийф“.

Погледът на Дафи бе привлечен от една дума — салмонела — написана малко накриво. Тя уголеми изображението.

На по-късен етап Дафи щеше да си даде сметка, че ако този доклад не е бил въведен в компютъра, ако изображението не се бе появило на голям екран, който позволяваше уголемяване на образа, тя по всяка вероятност щеше да пропусне тази леко изкривена дума, както и останалите поправки, които очевидно са били нанесени. Една от тези поправки беше датата — петнадесети септември — която също бе написана под малко неестествен ъгъл и съвсем лекичко се разминаваше с останалите думи на същия ред. През последвалите петнадесет минути Дафи внимателно проучи този документ, разгледа всяка важна дума и откри пет различни поправки. А може да бяха и шест. Най-накрая се облегна назад, вгледа се в екрана и изпусна дълбока въздишка, която до този момент несъзнателно бе сдържала. Възможността това заключение на лабораторията да е било подправено, изглеждаше напълно възможна.

Защо?

И от кого?

И какво означаваше това?

В момента я занимаваха две неща. Искаше да получи копие от този документ, за да го покаже на Болд и останалите… а може би и на Оуен Адлър. Искаше достъп до архивирания оригинал, за да проучи състоянието му и, ако е възможно, да го подложи на лабораторен анализ в полицейската лаборатория на втория етаж. Натравянето със салмонела от периода на „Ню Лийф“ придобиваше все по-голямо значение и тежест в съзнанието й, все по-очевидна изглеждаше връзката между него и настоящото изнудване, на което бе подложена компанията „Адлър Фуудс“. Обзе я силно вълнение. Права или не, тя трябваше да изясни този въпрос.

Документът все още бе на екрана. Дафи подаде команда PRINT, но на екрана се изписа съобщение, което я подканяше да провери принтера. Изобщо не се бе сетила да го включи. Побърза да го направи, но не последва нищо. Машината не реагираше.

Дафи проследи кабела на принтера до контакта на стената и забеляза някакво устройство, което й бе напълно непознато. Приличаше на изход за променлив ток, който се командваше чрез ключ — представляваше метална кутийка с една-единствена ключалка, чрез която щепселът на принтера се заключваше вътре в устройството и принтерът не можеше да бъде включен в мрежата без съответният ключ да бъде поставен в ключалката. Дафи опита с ключа, който й бе дал Адлър, но той не ставаше. Дали бе забравил да й даде нужния ключ, или бе пропуснал да го направи напълно съзнателно, лишавайки я по този начин от възможността да получи копие от някой документ без негово знание?

Дафи рязко се извърна и погледна към отворената врата. Стори й се, че чу някакъв шум. На стената на секретарския пулт някаква червена лампичка примигна два пъти. Дафи присви очи и се вгледа в устройството: представляваше командно табло за алармената система, идентично с онова, което бе използвала на горния етаж. Това обаче бе монтирано в близост до един от задните входове на долния етаж.

Познаваше алармените системи достатъчно добре, за да знае, че примигването на червената лампичка означава, че някъде в сградата е бил отворен прозорец или врата.

Някой бе влязъл в сградата. Някой, който има собствен ключ.

Миг по-късно примигващата светлина стана зелена. Човекът, който и да бе той, бе набрал съответния код, за да задейства системата отново.

Дафи отново насочи вниманието си към компютърния екран. Независимо кой бе влязъл в сградата, тя не желаеше той да я открие и да види на екрана лабораторното заключение относно заразените продукти на „Ню Лийф“. Командата за отпечатване все още стоеше на екрана. Дафи се опита да затвори файла, но на екрана се появи второ съобщение, което я информираше, че принтерът не се подчинява на командата за отпечатване. Дафи подаде команда CANCEL, но така изчисти само второто съобщение. Надписът, информиращ я за грешка при подадената команда за отпечатване, както и самият документ останаха на екрана.

С колко време разполагаше, преди да я открият? Сякаш в отговор на въпроса й под вратата проблесна тънка ивица светлина. Човекът, влязъл в сградата, очевидно бе запалил осветлението на горния етаж. И се бе насочил към сутерена.

Другият терминал бе включен в програмата за запазване на изображенията на екрана, целяща съхраняването на всякаква информация при евентуална повреда в единия от мониторите. Терминалът бе настроен така, че да поеме функциите на другия монитор след определен период на бездействие на клавиатурата. Дафи нямаше как да знае след какъв интервал от време ще се задейства тази програма, но веднага си даде сметка, че това е единствената й възможност да подведе човека, който в момента слизаше по стълбите към нея. Евентуалното задействане на програмата би й позволило да скрие файла на екрана, който не можеше да бъде затворен заради грешката при командата за разпечатване. Би могла да направи още един опит да затвори файла, но това означаваше да работи с клавиатурата, което би забавило допълнително включването на съхраняващата програма. Освен това Дафи напълно съзнаваше, че дори и да се задейства програмата, натискането на един-единствен клавиш ще я елиминира и лабораторното заключение отново ще се появи на екрана, изобличавайки я напълно. Но най-лошото бе, че в момента беше напълно безсилна — трябваше да стои и, внимавайки да не натисне някой клавиш, да чака програмата, която може и да не задейства навреме.

Дафи свали ръце от клавиатурата и започна тихичко да се моли програмата да се включи навреме и да прикрие следите й. Едновременно с това постоянно поглеждаше към вратата и секретарския пулт. Хрумна й, че би могла да заключи стаята, в която се намираше, за да спечели малко допълнително време, но веднага отхвърли тази идея, защото подобна постъпка се нуждаеше от специални обяснения и мигновено би засилила подозренията на човека, който се приближаваше.

Лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана. Екранът на другия терминал, който бе по-близо до вратата, продължаваше да е празен. Дафи знаеше, че интервалът за включване на съхраняващите програми може да е една минута, пет минути, десет, че дори и двадесет минути. А тя нямаше как да знае колко дълъг е този интервал при тези два компютъра. Ако човекът, прекъснал заниманията й, бе просто някой от охраната, Дафи щеше да е в безопасност. Много се съмняваше, че той би обърнал някакво внимание на документа върху екрана. Проблемът й ставаше далеч по-сериозен, ако човекът се окажеше служител в компанията. Защото бе повече от вероятно един служител да разпознае документа, който едно напълно непознато лице бе изровило от поверителните файлове на компанията.

Заключението продължаваше да примигва на екрана. Независимо от горещите молби на Дафи документът си стоеше на екрана.

— Майната ти! — изсъска тя. Идеше й да изрита монитора с все сила.

Но психологът в нея взе връх. Като се надяваше да спечели малко допълнително време, тя скочи от стола, рязко отвори вратата и извика от изненада, когато се блъсна в някакъв мъж. Бързо се отдръпна назад, вдигна поглед и видя лицето на Кени Фаулър.

— Уф! — възкликна той и пооправи сакото си, раздърпано от сблъсъка между двамата. — Ти? — учудено рече той и крадешком огледа залата с компютрите. — Получихме съобщение, че някой е влязъл…

— Оуен ми даде ключа си. Държеше влизането ми в сградата да остане незабелязано.

— Дал ти е ключа си? — повтори Фаулър. — За архива? Мислех, че Хауърд…

— Не исках да безпокоя господин Таплин.

Той кимна, но не изглеждаше убеден. Отново изпружи врат и огледа залата.

— Името ти не беше включено в дневника на посетителите за вечерта — обясни Фаулър. — Нито един човек нямаше разрешение за достъп в сградата тази вечер. С всичките тези неприятности… просто ограничихме достъпа. Твоето влизане се сторило много подозрително на момчетата от охраната.

Дафи го изгледа подозрително. Имаше чувството, че Кени измисля всички тези обяснения в момента. И тя не знаеше на какво да вярва.

— Намирах се съвсем наблизо — побърза да поясни той, досетил се за подозренията й. — И поех обаждането. — Подръпна ръкавите на ризата си.

Дафи реши, че е нервен.

— И веднага се насочи насам — отбеляза тя, припомнила си, че при влизането си не бе палила никакви лампи, с което да даде някакъв ориентир за местонахождението си.

— Алармената ни система е от най-добрите — рече той.

Дафи реши, че това вероятно означава, че той предварително е знаел, че някой е проникнал в залата с архива. Какво всъщност охраняваше той — сградата или достъпа до архива на компанията?

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той, опитвайки се да я заобиколи, за да може да огледа стаята по-добре.

— Справям се. — Кени Фаулър щеше да докладва всичко на Хауърд Таплин. Беше сигурна в това. Те двамата като че ли работеха в пълен синхрон. — Открихте ли нещо съмнително за някой от служителите? — на свой ред попита Дафи. Знаеше, че според споразумението с Адлър, Болд бе оставил разследването вътре в компанията на Фаулър. По този начин се избягваше необходимостта от присъствието на полицейски служители в „Адлър Фуудс“ и многобройните й фирми доставчици и се намаляваше рискът изнудвачът да се досети за действителния размер на предприетите действия.

— Работим по въпроса — отвърна той и пристъпи още крачка напред. — Значи той вече ти дава и ключовете си? — В гласа му се прокрадваха нотки на ревност.

Изгледаха се един друг. И двамата бяха изпълнени с подозрения. И двамата бяха войнствено настроени, готови да се защитават докрай. Ако лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана, той щеше да го види, защото вече бе повече от ясно, че Фаулър ще влезе в залата с или без нейното разрешение. Може би защото бе убеден, че това е част от работата му. Може би защото проявяваше любопитство. Може би защото изпълняваше нарежданията на Хауърд Таплин. Още преди идването си в сградата е знаел, че някой е проникнал в архива. Напълно резонно бе шефът на охраната да държи на неприкосновеността на архива на компанията. А Фаулър беше изключително прецизен по отношение на работата си. Може би това обясняваше всичко.

Не й се искаше да повярва, че Хауърд Таплин би изфабрикувал цяло престъпление, за да получи пари от застрахователната компания, които биха му позволили да обнови продукцията на „Адлър“. Защо му е да стига до такива крайности? Освен ако икономическата мощ и стабилност на компанията не беше само един мит. Имаше ли компанията финансови затруднения? Нима Оуен бе скрил тази подробност от нея? Каквато и да бе истината, Дафи съзнаваше, че не може да стигне до нея без по-нататъшно задълбочено разследване. Документът, който бе видяла на екрана, навяваше мисли за съзнателно извършено престъпление и при предишното заразяване. Дафи искаше да получи отговори. И за момента държеше тези отговори да си останат за нейно лично ползване.

Фаулър я заобиколи и мина през вратата. Тя погледна и видя, че и двата монитора бяха празни. За момента се намираше в безопасност.

Фаулър седна пред първия монитор — онзи, който тя не бе използвала — докосна клавиатурата и на екрана се появи главното меню.

— Не си постигнала много сама — отбеляза той. — Може би все пак ще мога да ти помогна.

— Не мисля — отвърна тя. Цялото й внимание бе насочено към клавиатурата вдясно от него. Ако Фаулър случайно докоснеше някой клавиш, ако, без да иска, блъснеше мишката, на екрана отново щеше да се появи подправеното лабораторно заключение за инцидента в „Ню Лийф“.

— И какво точно търсиш? — попита той. Ръцете му летяха по клавиатурата, няколко менюта се смениха на екрана пред него. — Охраната също разполага с такъв терминал — поясни той, забелязал изумения поглед, с който го наблюдаваше.

— Искам да работя необезпокоявана от никого — отвърна тя и думите й го ядосаха. — Благодаря ти, Кени, но предпочитам да работя сама.

— Какво? Какво означава всичко това? Какво искаш да кажеш с това необезпокоявана? Та ние работим в един и същи екип, забрави ли? Или аз вече не съм един от вас, защото напуснах полицията заради по-доброто заплащане, което ми предложиха? И какво? Това да не е престъпление?

— Аз искам само да работя, без да ми пречат.

— Зная какво си мислите за мен.

— Но това е абсурдно.

— Така ли? — възкликна той. — Смятате, че съм свършен като ченге. Че съм предпочел мангизите пред отговорността. Е, майната ви!

— Кени, аз не мисля нищо подобно. И не подлагам решението ти на каквато и да било преценка.

— Но другите го правят. Знаеш, че имам право.

— Единственото, което искам в този момент, е да прегледам някои файлове.

— Ще ти помогна. Това е единственото, което казвам: Ще ти помогна. Познавам системата добре.

Въпреки стремежа на Фаулър да стопи ледовете, Дафи се притесняваше от близостта на другата клавиатура и се улавяше, че не може да се съсредоточи напълно. Най-накрая се предаде с надеждата, че така ще се отърве от него, и поиска да прегледа досиетата на всички служители от мъжки пол с колежанско образование, които са имали достъп до поточната лента за производство на пилешката супа. Искането й се стори напълно законно, макар че секунда по-късна й хрумна, че така навлиза в периметъра на Фаулър — в самия център на собственото му разследване. Но той изобщо не възрази. Бързо и абсолютно компетентно и точно зададе командата и само след минута извика на екрана съответните файлове.

— Може ли да получа разпечатка на тези материали? — попита Дафи, надявайки се по този начин да го накара да включи принтера.

Фаулър почука заключващото устройство и веднага отвърна:

— Не, с тази кутийка не можеш. — Пъхна ръка под плота и опипа наоколо, търсейки ключа. Дафи не се бе сетила да го направи. Подразни се от собствената си недосетливост, изпита безсилен яд при мисълта, че в края на краищата може да се наложи да поиска помощ от Фаулър. — Доколкото познавам Сузи… — промърмори той, надигна се от стола и се отправи към секретарския пулт. Дафи го чу, но не го видя да отваря някакво чекмедже в съседната стая. После долетя гласът му: — Проблемът на шефа на охраната е, че в никакъв случай не може да надхитри подчинените си.

В момента, в който застана на вратата, пейджърът му иззвъня. Ключът за принтера висеше на малка верижка само на няколко метра от нея. Прииска й се да се протегне и да я изтръгне от ръцете му.

— Трябва да се обадя — рече той, забелязал погледа й. Погледна ключа, после измери Дафи с поглед.

В следващия момент й подхвърли ключето.

Ключът полетя точно към клавиатурата на съседния компютър. Ако Дафи не успееше да го хване, той щеше да уцели някой клавиш и да изкара на екрана скрития за момента доклад за лабораторните заключения. Тя мигновено протегна ръка, опитвайки се да го хване, и като по чудо успя да сграбчи ключето само на няколко сантиметра от клавиатурата. Лакътят й обаче се блъсна в мишката, която лежеше точно до клавиатурата, и екранът оживя, а подправеният документ се появи пред очите й.

Гласът на Фаулър я стресна. Беше разкрита. В следващия миг обаче Дафи осъзна, че той не говори с нея, а се обажда по телефона от другата стая.

Застанала между Фаулър и компютъра, тя пъхна ключа в заключващото устройство на принтера и го завъртя. Кехлибареножълтата лампичка на принтера светна, той тихичко забръмча, а мониторът примигна.

Появи се ново съобщение. Дафи не го прочете цялото. Видя единствено думите: „Отменяне командата за разпечатване. Да или не?“.

Тя хвана мишката и отбеляза „Да“. От екрана изчезна надписът за грешно зададената команда. Дафи мигновено излезе от файла.

Фаулър каза „Добре“ и затвори телефона.

Сърцето на Дафи биеше в гърлото й, Фаулър се приближаваше зад гърба й. Тя бързо подаде няколко команди: Файл… затварям… меню… главно… Цялото й внимание бе съсредоточено върху екрана и онова, което трябваше да направи.

Докладът за лабораторните заключения изчезна от екрана и на негово място се появи главното меню.

Кени Фаулър влезе през вратата.

— Не е никак трудно, след като човек веднъж схване принципа на действие — рече Дафи. Лицето й пламтеше. Пръстите й трепереха. Щеше ли Фаулър да забележи обхваналото я нервно напрежение? — Благодаря ти — додаде тя с надеждата, че ще се отърве от него.

— Ще се справиш ли? — попита я. — Трябва да отида да проверя нещо.

— Добре.

— Прибери ключа в централното чекмедже на второто бюро — каза Фаулър и добави: — Ще трябва да си поговоря по този въпрос със секретарките.

— Не се тревожи, ще го прибера — отвърна тя. Гласът й прозвуча неестествено прегракнало и той я изгледа странно. Погледна към двата монитора и Дафи реши, че вероятно се пита защо тя не седи пред първия терминал. Фаулър обаче не каза нищо.

Преди да тръгне, Кени я инструктира:

— На излизане използвай същия код за алармената система. — Обърна се и тръгна нагоре по стълбите.

Няколко минути по-късно, след като заключи вратата на стаята, Дафи отново подаде команда за разпечатване и първите страници от доклада на щатското управление на ХЕИ се плъзнаха в пластмасовата тавичка на принтера.

Без да губи нито миг, Дафи ги сгъна и ги напъха в дамската си чанта.