Без свидетели

Тридесет и едно

В петък сутринта Болд получи съобщение от доктор Ричард Клемънтс, който го информираше, че оперативният агент от сиатълския офис на ФБР се бе свързал с централата в Хувър, в резултат на което от Бюрото изпращаха на Болд седемдесет и пет специални агенти заедно с апаратура за проследяване и комуникация. Съобщаваше още, че някакъв човек на име Мейснър желаел да разговаря с Болд и Шосвиц относно настаняването и разпределението на агентите.

От смъртта на Слейтър Лоури бяха изминали три седмици.

Болд слезе с асансьора на втория етаж, като по пътя надраска някои бележки за себе си. Краката го боляха прекалено много, за да върви по стълбите. Получил бе съобщение и от Бърни Лофгрийн.

Болд влезе в лабораторията и махна с ръка на Лофгрийн, който се намираше в другия край на стаята. Шефът на лабораторията внимателно свали големите очила, с които работеше, и догони сержанта, който вече бе влязъл в кабинета му. Тъмночервен белег с формата на бъбрек, получен в резултат на продължителното носене на онези очила, заобикаляше очите и носа му. Оредяващата му посивяла коса бе разрошена, а част от нея стърчеше право нагоре. Той се опита да я оправи, но тя веднага щръкна отново, заредена със статично електричество. Приличаше на какаду.

Кабинетът му бе почистен, макар че не можеше да мине за подреден. Болд седна на един стол.

— Клемънтс сигурно е оказал известен натиск върху Бюрото — отбеляза Лофгрийн и затвори вратата след себе си. — Факсът ни заработи още в седем часа сутринта. Когато федералните власти изпращат някакъв доклад, те не си играят на дребно. С цялата тази бумащина — той посочи внушителната купчина факсове върху бюрото му — никак не е за чудене, че им е нужен цял месец, за да ни изпратят заключенията си.

Лофгрийн се разположи зад бюрото си и пусна изпълнение на Скот Хамилтън, което Болд му бе записал. Сержантът започна да става нетърпелив. Беше сигурен, че го очаква поредната обстоятелствена лекция на Бърни Лофгрийн.

Лофгрийн внимателно избърса очилата си с някакво меко парцалче и отново ги закрепи върху носа си. После се наведе напред.

— Знаеш ли как наричаме камерата за летливи газове на нашия хроматограф? — Процесът на газова хроматография се състоеше в изгарянето на дадена мостра и анализиране на отделените газове, с цел да се открие наличието на всички органични и химични съставки, участващи в строежа й.

Болд поклати отрицателно глава. Всеизвестно бе, че шегите на Лофгрийн бяха плоски и безвкусни.

— Пепелницата.

Лофгрийн се засмя. Преливаше от доволство от самия себе си. Болд се почувства задължен да се усмихне поне с устни, но откри, че му е невъзможно да го направи. Съзнанието му бе затормозено от заплахите на Колфийлд и от онова телефонно обаждане, което очакваше с ужас и което още не бе постъпило.

— Пепелницата се възпламенява чрез хелиум и температурата на изгаряне в нея е почти два пъти по-висока от тази на обикновените пожари — започна да обяснява Лофгрийн. Болд бе чувал всичко това и преди. Изобщо не му пукаше от метода, който използваха — интересуваха го единствено резултатите. — Три хиляди и петстотин градуса14, че и нагоре. Изгаряме повторно елементите, открити в пепелта, които не са изгорели първия път, а газовете ни позволяват да открием всички съставки на веществото.

Забелязал, че Болд не проявява никакъв интерес, Лофгрийн изведнъж рече:

— Добре де, отново започнах да ти чета лекции. Съди ме, ако искаш. Та под работния си плот Колфийлд е държал някакви кутии. От направения анализ стигнахме до извода, че са били картонени. Още преди време ти казах, че разполагаме с доказателства в подкрепа на схващането, че в три от тези кутии може би е съхранявал книжни продукти — етикети, рекламни брошури и кой знае какво още. Картонът, от който са изработени кутиите, очевидно е продукт на един и същ производител — „Евърест Форест продъктс“. „Евърест“ има клиенти из целия щат, но аз разполагам със списък. — Той се разрови в купчината и подаде на Болд един факс. Дълъг беше няколко страници и съдържаше имената на над двеста клиенти. — Около седемдесет от тези клиенти са поискали девиза и емблемата на компанията им да бъдат изписани върху кашоните още преди доставката. Седемнадесет от тези седемдесет имат свой собствен търговски код тук в града. — Той се ухили и подхвърли заядливо: — Готов съм да се обзаложа, че до този момент си вярвал, че ти си единственият, който обича детективската работа.

Болд попита нетърпеливо:

— Знаем ли дали кутиите, намерени в „Лонгвю фармс“, са били с надпис и емблема?

— Нищо не знаем със сигурност. В момента говорим за заключения, до които сме достигнали след анализ на пепелта, Лу. Вследствие на проведените тестове допускаме, че тези кутии са били без всякакви надписи. Което означава, че може да са били доставени на всеки един от останалите сто и тридесет клиенти на „Евърест“.

Надеждите на Болд се изпариха.

— Лабораторните техници на ФБР са попаднали и на други следи. И в трите кашона са открити влакна, които не се използват в производството на картон, което ни подсказва, че е твърде вероятно и в трите кутии да е имало книжни продукти. — Лофгрийн се зачете в един друг факс, изпратен от Бюрото, и рече: — В една от кутиите е открито наличието на избелващи вещества и тежки метали, които влизат в състава на някои мастила, използвани в търговията. В другите два са открити незначителни следи от органични вещества, наличието на които ни насочва, но не категорично, към мастилата на билкова основа…

— „Адлър“ използва именно такива — напомни Болд.

— Да. И на мен ми хрумна тази мисъл. — Лофгрийн не обичаше да го прекъсват.

— Извинявай — разкаяно избъбри Болд.

Уголемените от очилата очи на Лофгрийн премигнаха, а Болд остана с усещането, че човекът, седнал срещу него, му маха с клепачи. Лофгрийн продължи:

— Тъй като знаехме, че „Адлър“ използва мастила на билкова основа за отпечатване на етикетите си, ние помолихме за сравнителен анализ и ти сигурно ще останеш доволен да научиш, че мастилото, открито в два от кашоните в „Лонгвю“, е съвместимо с това, използвано за етикетите на „Адлър“. Не можем, естествено, да кажем дали става дума за етикет за пилешка супа, или за домашна яхния, но можем да твърдим с известна доза сигурност, че е твърде възможно етикетите в тези два кашона да са на компанията „Адлър Фуудс“. От особен интерес за нас е и фактът, че съдържанието на третия кашон — този, в който са открити следи от тежки метали — няма нищо общо с етикетите на „Адлър Фуудс“. Споменах ли ти, че благодарение на успешното напластяване, в лабораторията на Бюрото са успели да уточнят приблизителния размер на книжните продукти?

— Не.

— Ами мисля, че вече ти споменах, че при достъп на кислород остатъците от тези кутии веднага се разпадат. Момчетата от Бюрото разполагат с достатъчно голяма вакуумна камера, в която са успели да направят сравнително точни измервания. А те на свой ред подкрепят предположението ни, че две от кутиите са били пълни с етикети на „Адлър“. Но не и третата. Така че, в най-общи линии, можем да допуснем, че в два от кашоните е имало книжни продукти, съвместими с тези на „Адлър“, а в третия — не.

— Различна компания? — предположи Болд.

Лофгрийн кимна.

— Точно така. Ако се съди по размера и формата им, може да се заключи, че става дума за етикети от друга компания. Не мога да кажа дали и тя произвежда хранителни продукти.

— И тя — категорично отсече Болд.

— Има още един момент, който би представлявал интерес за теб. — Лофгрийн се завъртя към компютъра си. — Това заключение ми бе изпратено по прословутата нова информационна система, която ние случайно използваме от осем години насам… разпечатаният материал ще пристигне допълнително по куриер. — Той започна да рови из файла, като не спираше да говори. — Момчетата от Бюрото са успели да направят чудесна снимка на мостра от онова, което аз наричам кашона с тежките метали. Естествено, направили са го във вакуумната камера, къде другаде? Така ми се иска да се снабдим с това оборудване… — Екранът изведнъж изгасна, а после по него започнаха да се появяват различни линии, които се преплетоха в нещо, което заприлича на детски пъзел. Лофгрийн натисна няколко клавиша и изображението се уголеми. Той поясни. — Това е част от един от етикетите, които според нас са се намирали в кашона със следи от тежки метали. Малка е, само няколко квадратни сантиметра — просто една люспица — но обърни внимание на цветовете.

След поредното уголемяване цветовете вече се различаваха съвсем ясно: червено, жълто и синьо. Основни, наситени цветове.

Болд, надвесил се над рамото на Лофгрийн, поиска да види снимките, заснети след пожара в „Лонгвю фармс“.

— Цветни или черно-бели?

— Цветни.

На Лофгрийн му бяха нужни няколко минути, за да открие фотографиите. Когато се върна в кабинета си, той превъртя записа на Скот Хамилтън и пусна отново любимата си балада.

Докато ровеше из купчината със снимки, Болд сграбчи телефона и се обади на Ла Моя.

— Намери някой в „Адлър Фуудс“, който да ни каже коя компания се занимава с отпечатване на етикетите им. По принцип това е работа на Фаулър, но не искам да го въвличам в това.

— Не искаш да го въвличаш или не искаш той да научи за нашето запитване? — поиска да уточни Ла Моя.

— И двете — отвърна Болд. После го информира, че се намира в кабинета на Лофгрийн, и затвори.

Продължавайки да рови из снимките, Болд се обърна към шефа на лабораторията:

— Нуждая се от мнението ти по един въпрос.

— Това е основната ми специалност.

— Ако нося ръкавици и пъхна дамска шнола в електрически контакт, възможно ли е искрата да прогори ръкавицата и да достигне до пръста ми?

— Защо не пробваш сам? — заяде се Лофгрийн, но веднага заговори сериозно: — Ако имаш късмет, ще се отървеш само с един изгорял пръст. Но ако ръкавиците са тънки, а електрическата верига силна, тогава сърцето ти може да спре и да станеш пациент на Дикси.

Пръстът на Кени Фаулър беше изгорен. Беше се пошегувал пред Болд, но по-нататък в разговора бе споменал нещо за ударената глава на Дафи, което продължаваше да тревожи Болд.

— Ето я! — Болд подаде снимката на шефа на лабораторията.

Лофгрийн бавно изправи глава, а очите му се ококориха още повече и заприличаха на чинии. Малкото сираче Лофгрийн, помисли си Болд. С тих и приглушен глас, така несвойствен за самонадеяния Лофгрийн, той отбеляза:

— Същите цветове.

После остави снимката на масата. На нея се виждаше циментеният под на кланицата — смесица от трите бои, образуващи права линия, получила се след отстраняването на платнището, което вероятно е било постлано, за да предпази пода от боята.

Болд се обади:

— Жълто, синьо и червено. — Той приближи цветната снимка до екрана на компютъра. Цветовете съвпадаха напълно.

Телефонът иззвъня. Болд го грабна пръв и излая името си в слушалката. Ла Моя съобщи:

— Компанията е „Гремблинг принтърс“ и се намира тук, в града.

Дебелият пръст на Болд, с мръсен и дълъг нокът, се плъзна надолу по списъка с клиенти на „Евърест Форест продъктс“ и бързо спря, когато стигна до края на буквата „Г“.

— Тук е — промълви той, а след това нареди на Ла Моя: — Приготви кола! — Затвори телефона и целуна Лофгрийн по челото. — Ти си гений.

— Лу? — извика след него Лофгрийн, докато енергично триеше челото си.

Болд обясни с дрезгав глас.

— Заплахата на Колфийлд… да убие стотици… Напълно реална е. Стрихнин, етикети на друга компания за производство на хранителни продукти, прясно боядисан камион — вероятно камион за доставки — погрижил се е за всичко.

— И коя е добрата новина тогава? — не разбра Лофгрийн.

Болд вдигна снимката.

— Разполагаме с тези цветове.

Ла Моя караше понтиак със затъмнени стъкла. Колата бе конфискувана от полицейското управление при един удар срещу изградена мрежа за производство на порнофилми. Имаше изработени по поръчка алуминиеви джанти на гумите, а интериорът беше от червен велур. Задната седалка се плъзгаше напред и се превръщаше във внушително легло. Говореше се, че в същата тази кола били снимани някои от филмите, макар че те бяха гледани само от специално упълномощените лица и няколко адвокати. Ла Моя редовно караше тази кола, която бе наречена от колегите му Сводникомобил. Той обаче я наричаше Сладурчето. Често казваше: „Хайде да вземем Сладурчето“, или пък „Днес смятам да измия Сладурчето и да я излъскам с паста“. Отнасяше се към колата по-добре, отколкото към някои от приятелите си.

Седнал зад волана, Ла Моя се обърна към Болд:

— Фаулър вече е прекарал снимката през компютрите на Адлър, нали?

— На теория, да.

— И какво означава това?

— Няма нищо общо между онова, което Фаулър ти казва, че е направил, между онова, което наистина е свършил, и между резултата от свършената от него работа. Той си има компания, която да защитава. И хора, за които да работи.

— Искаш да кажеш, че Кени Фаулър ни мами?

— На Кени ще му се наложи да даде някои обяснения. Напоследък си пъха носа там където не му е мястото. Предполагам, че го прави само защото иска да изтъкне заслугите и възможностите си и да ни изпревари поне с една крачка в разследването. Но ако не греша в предположенията си, ще се окаже, че около него вони. Че се занимава с долни и непочтени неща, които не могат да му бъдат простени, независимо от мотивацията му.

Ла Моя рязко спря и Болд политна напред и се подпря на украсеното с ресни табло.

— Майсторско шофиране — отбеляза той.

— Спирачките трябва да се регулират.

Компанията бе обзаведена с евтини мебели и украсена с трофеи от турнири по боулинг. Болд затвори вратата след себе си. Тя застърга по пода и се наложи да я бутне още веднъж. По пластмасовите столове се виждаше дебел слой мазнина, останал от опаковките на сандвичи на хамбургери. Двамата с Ла Моя останаха прави.

— Познавате ли този човек? — попита Болд и подаде на Реймънд Фион снимката на Колфийлд.

— Никога не съм го виждал — директно отвърна мъжът. Фион даваше ясно да се разбере, че не обича ченгетата.

— Погледнете отново — подкани го Болд.

— Зрението ми е идеално.

— Вероятно е заемал някоя от най-ниско платените работи. Възможно е да не сте го виждали често.

— Чуйте. Вярно е, сержант… — Той се замисли за името. — Блот?

Болд го поправи.

— Разбира се — та аз прекарвам цял ден забил поглед в проклетия екран на компютъра. А и кой не го прави напоследък? Това е като оловото в римските тръби. Всичките тези толкова умни машини ще ни накарат да затъпеем напълно. Но аз дяволски добре познавам хората, които работят за мен, а този човек не е един от тях.

— Сам ли извършвате доставките?

— При сегашните застраховки? Не, по дяволите!

— Значи той може да е от хората, които превозват продуктите ви.

— Може — съгласи се Фион. — Но какво ме интересува това, по дяволите?

— Интересува те — намеси се Ла Моя.

Фион му хвърли гневен поглед.

Болд продължи с въпросите.

— Кой доставя продукцията за „Адлър“?

— „Адлър“ е наш много добър клиент. Вижте, двамата с Фаулър вече го играхме това упражнение. Ясно ли е? И какво очаквате да ви кажа? Да не би да искате да ви излъжа? Кажете де!

— Кой доставя продукцията за „Адлър“?

— „Пейсър“ се грижи за всички наши доставки — отвърна Фион.

Ла Моя си записа името.

Решил се на изстрел в тъмното, Болд отново пъхна снимката в ръцете на Фион и заяви:

— Този човек е кандидатствал за работа при вас. — Замълча за момент. Фион се изчерви и сведе поглед. Не смееше да ги погледне в очите. — Имал е затворническо досие. Тъкмо е бил излязъл от затвора и вие сте отказали да го назначите.

Мъжът заговори, забил поглед в бюрото си.

— Той беше много напрегнат. Превъзбуден. Не ми хареса. — Осмели се да погледне Болд. — Това престъпление ли е?

— Но не си споменал пред Фаулър за това.

— Не ме е питал.

Ла Моя се обади отново.

— Искал си да се отървеш от него и затова си му дал името на друга компания.

— Не. Нищо подобно. Просто го отпратих. Нищо повече.

— Какви са цветовете на камионите на „Пейсър“? Червено, жълто и синьо? — попита Болд.

— Не — отвърна мъжът. — Зелено и черно струва ми се.

Болд опита отново.

— Тогава сигурно става дума за някой от клиентите ви. Компания за производство на хранителни продукти, която използва червено, жълто и синьо за етикетите си.

— Спомняте ли си какво сте учил в първи клас, сержант Болд? Основните цветове участват във всички останали — назидателно рече той.

— Не, става дума за тези цветове. Само основни цветове. Червено. Жълто. Синьо. Някой от вашите клиенти използва тези цветове.

— Компаниите за производство за хранителни продукти са наши основни клиенти, нашата ниша на пазара. И знаете ли колко много такива компании има в този щат? Имате ли представа с колко клиенти поддържаме връзка? — Въпросът очевидно бе риторичен, защото Фион побърза да отговори: — Може би шестдесет или седемдесет. А знаете ли колко често тези клиенти променят дизайна, цветовете и външното оформление на продуктите си? Очаквате от мен да идентифицирам един от нашите клиенти само по тези три цвята? Вие изобщо знаете ли нещо за този бизнес?

— Тежки метали — заяви Болд.

— Синът ми слуша този боклук15 — отвърна Фион.

Ла Моя пристъпи към него.

— Не става дума за музиката, задник такъв. За мастило.

Фион изглеждаше готов за бой.

— Тежки метали? Те не участват във вашите основни цветове — срещат се във фолиото, в златистите и сребристите опаковки.

— Добре — отбеляза Болд. — А дали случайно нямате клиент, който използва червено, синьо, жълто и фолио? Сега стана ли ти по-ясно?

— Ако възнамерявате да се отнасяте към мен като към някой невеж задник, можете да го духате, сержант — предупреди ги Фион. — Вратата е точно зад вас? Схванахте ли?

Обърна се към компютъра си и започна да пише нещо.

Ла Моя погледна към Болд, който кимна. Детективът пристъпи крачка напред и рязко завъртя Фион заедно със стола му. Наведе се напред и заговори заплашително:

— Ние сме от отдел „Убийства“, задник. Някакъв тип избива невинни хора, а твоите етикети са замесени по някакъв начин. Така че можеш да се окажеш затънал до шия. Имаме нужда от някои шибани отговори. Веднага! Схвана ли?

Лицето на Фион стана аленочервено. Погледна първо Болд, а после и Ла Моя.

— Ще ви свържа с дизайнерския отдел.

Когато отново седнаха в крещящата кола, Ла Моя попита:

— Сега накъде?

— Нека да допуснем, че ти си Колфийлд. Пуснат си под гаранция и си твърдо решен да накараш „Адлър“ да си плати за стореното. Къде най-напред ще си потърсиш работа?

— В „Адлър Фуудс“.

— Но там отказват да те назначат — допускаме, че е заради досието ти. После? — попита Болд. Започваше да осъзнава, че е допуснал грешка, като скри името на Колфийлд от Фаулър и Таплин и вече съжаляваше за това.

— Отивам при източника: „Гремблинг принтърс“.

— Но те също те отпращат. Никой не те иска.

— Откривам кой превозва етикетите. Опитвам се да започна работа при тях или просто открадвам няколко кашона, докато шофьорът е зает с някоя доставка.

— Точно така. После скриваш кашоните под работната си маса — съгласи се Болд. — И се захващаш за работа.

— „Пейсър тръкинг“? — попита Ла Моя.

— Ще се обадя да поискам адреса.

Ла Моя и Боби Гейнис наблюдаваха южния вход на „Пейсър тръкинг“, докато задният вход се охраняваше от Фреди Гучиано, който тъкмо се бе върнал от отпуск, и Дон Чан, когото Шосвиц бе изтеглил временно от „Углавни престъпления“.

Болд и Дафи чакаха Джери Пейсър в едно сепаре в заведението на Дени. Дафи си поръча английска кифличка със сирене. Болд си избра хотдог, пържени картофки и домашно сирене. Пейсър пристигна, заръча си кафе със сметана и захар и ги накара да се преместят на маса за пушачи. Очите му бяха изпъкнали като на хрътка, имаше увиснала двойна брадичка, а косата му, боядисана в два различни цвята, загатваше за наличие на тупе. Беше от хората, които биха изпитали отегчение и досада дори и в разгара на разрушително земетресение.

Подаде на Болд работното досие на Харолд Колфийлд. Болд погледна адреса — спомни си, че това е един пансион в близост до общинския колеж. Намираше се само на няколко преки от „Бродуей фуудланд“ и се включваше в района, в който според доктор Ричард Клемънтс трябваше да търсят убиеца.

Пейсър хвърли един бърз поглед на полицейската снимка.

— Тук е по-млад, но е същият човек. — Гласът му стържеше като циментобъркачка, пусната на бавни обороти. — Това ли е всичко? Трябва да се погрижа за едни камиони.

Болд изпита силен прилив на вълнение и дълбоко облекчение. В гърлото му заседна буца. Прииска му се да се разсмее на глас.

Дафи се обади.

— Не изглеждате изненадан?

— В този бизнес ли, госпожо? Ама вие да не си мислите, че работя с колежани? Вероятно познавам повече ченгета от вас. — После попита отново: — Свършихме ли?

— Той днес на смяна ли е? — обнадеждено попита Болд.

— Това е без значение. Хлапето вече не работи при мен. Изчезна без предупреждение. Просто ей така. Непрекъснато се случва, но въпреки това продължавам да се вбесявам. И сам мога да се досетя, че е затънал в неприятности, щом не дойде дори да си получи парите. Чекът му все още стои на бюрото ми. Така че не бях особено изненадан, когато ми се обадихте. Наистина не мога да ви помогна повече. Това ли е всичко? Може ли да се връщам на работа? Моля ви! — саркастично додаде той.

— Останете — твърдо рече Болд и размаха хотдога си. По масата покапа горчица.

Пейсър въздъхна дълбоко и го изгледа с негодувание. Болд си даде сметка, че този мъж наистина прекарва доста време с ченгета едва когато той започна да отговаря на въпроси, които не са били зададени.

— Това хлапе беше свястно. Ясно ли е? Защо тогава ченгетата се интересуват от него?

— Той общуваше ли с останалите шофьори? — попита Дафи.

— Не. Беше единак. И какво от това? И аз не си падам много по пиянските оргии.

— Каква котка имате? — изведнъж го попита Болд. Обичаше да задава изненадващи въпроси, които разсейваха събеседника му. Ръкавите на ризата на Пейсър бяха покрити с котешки косми.

Лицето му се изкриви в странна гримаса, но само част от косата му помръдна. Определено носи тупе, помисли си Болд.

— Обикновена улична котка. Защо питате?

— Как се казва? — продължи да разпитва Болд, докато се хранеше. Умираше от глад.

Мъжът сви рамене.

— Трикс. Трикси. И какво общо има моята котка с всичко това, по дяволите? — Адресира въпроса си към Дафи, която само сви рамене в отговор.

— Нещо да е изчезвало някога от камиона на Колфийлд? — попита Болд.

— Пратките се объркват през цялото време.

— Говорим за камиона на Колфийлд.

— Откъде да зная, по дяволите!

— Има ли начин да проверим?

— Имаме дневници, водим нужната документация, ако това ви интересува.

— Значи може да бъде проверено — заключи Болд.

— Не и от моите хора — нападателно заяви Джери Пейсър. — Не и за моя сметка.

— Но ще ни предоставите нужните документи — предложи Дафи. — Без да ангажирате цяла тайфа адвокати.

— Нямате проблем.

— Завеждате ли фактури на името на шофьора? — продължи да разпитва Болд.

— Никога. Фактурите са на името на клиента. Нашите шофьори постоянно сменят маршрутите, защото според някакво проучване това намалявало риска от злополуки. И трябва да призная, че подобна практика дава резултати, но за администрацията тя е истинско изпитание. — Той погледна часовника си. — Трябва да разберете, че цялата ни работа отива по дяволите, ако отсъствам по това време на деня. Не можем ли да поускорим нещата?

Болд се престори, че не го е чул.

— Компанията „Гремблинг принтърс“ е един от клиентите ви.

— Щом казвате.

— Работата, която вършите за „Гремблинг“, къде се завежда? При „Гремблинг“, при доставчика или и на двете места?

— На двете места. Те се занимават с техните документи, ние — с нашите.

— Искаме тези документи — повтори Болд.

Пейсър посочи Дафи и рече:

— Вече се разбрахме по този въпрос. Хайде! Пуснете ме да си ходя.

Дафи се притече на помощ.

— Една от компаниите, които обслужвате, използва мото или специално име — не си спомням в момента — изписано с червено, жълто и синьо. Трите основни цвята. Може би има и малко златисто и сребристо.

— Откъде да зная, по дяволите!

— Помислете! — настоя Болд. В гласа му се долавяше нетърпение.

Тонът му поуплаши Пейсър. Той взе солницата и я запремята между пръстите си като шайба за хокей.

— Не зная. Струва ми се, че може да е компания за плодове и зеленчуци. „Дел Монте“? Някои от фермерите. Камионите им са боядисани така, че да привличат погледа. Може да се занимават и с цветя. Ние нямаме отношение.

Болд и Дафи се спогледаха. Болд се надигна от мястото си и в движение извади портфейла си.

— Какво? — колебливо попита Пейсър.

Дафи му даде една визитна картичка и му каза:

— Трябва да получим документацията, свързана с „Гремблинг“ незабавно. Веднага. Още в този момент.

— Зная какво значи думичката незабавно. Шофьорите ми не могат да четат, но аз мога.

— Ще я получим ли?

— Имате я.

Пейсър се изправи. Изглеждаше смутен и несигурен. Прокара ръка по тупето си, за да се увери, че все още си е на мястото. Кимна с глава и бързо излезе от ресторанта. Болд напъха остатъка от хотдога в устата си и даде знак на сервитьорката.

— Селскостопанска продукция — обяви Дафи. — Фермери със собствени камиони. Той може да е навсякъде и да продава спанак от някой открит пикап.

През летните месеци фермерите окупираха второкласните пътища из щата Вашингтон, отбивките за почивка по междущатските магистрали и паркингите в търговската част на града.

— Купува зеленчуци, подправя ги със стрихнин и ги продава от каросерията на камиона си. Движи се непрекъснато и убива хора по пътя си.

— Или ги доставя на зарзаватчийските магазини.

— Или пък зарежда ресторанти.

Пейджърът на Болд иззвъня. Той неохотно се пресегна и го изключи. Никак не му се искаше да погледне малкия дисплей и да прочете информацията, изписана на него. Стомахът му се сви от притеснение — в действителност това позвъняване бе по-страшно от телефонното обаждане, което чакаше.

Болд прочете кода на дисплея. Кръвта се отцеди от лицето му, ръцете му се вледениха.

— Лу?

Болд грабна дамската чанта на Дафи, разтършува се из нея и измъкна клетъчния й телефон. Обади се в управлението и ясно произнесе името си в момента, в който диспечерът отговори.

— Обажда се Болд. — Имаше чувството, че слуша гласа на някой друг. — Кой е? — Изчака да чуе отговора, а след това затвори телефона и го подаде на Дафи. Ръката му силно трепереше.

Тя грабна пейджъра от ръцете му и се взря в дисплея.

— Убит е полицай? — с разтреперан глас попита тя. За всяко ченге това бе възможно най-ужасното съобщение. — Кой?

— Страйкър току-що застрелял Даниелсън в някаква хотелска стая на Четвърта улица.