Без свидетели

Тридесет и девет

Хауърд Таплин заставаше на свидетелската скамейка за трети път през последните три дни. Свидетелстваше от името на щата, а обвиненията се трупаха едно след друго и процесът се отразяваше не само от местните телевизионни канали, но и от „Корт ТВ“ и Си Ен Ен. Последвалите процеси се оказаха почти толкова изтощителни за адвокатите, колкото беше и разследването на Болд. За него това бе най-ужасната част от годината — между Деня на благодарността и Коледа — когато небето беше сиво и мрачно, въздухът студен, а всички улици бяха огласени от стари високоговорители с некачествен звук, които денонощно бълваха коледни песнички.

Кени Фаулър се сгромоляса с гръм и трясък — получи три тридесетгодишни присъди, които трябваше да излежи една след друга. За огромно изумление на Болд Корнелия Ули бе оправдана, и то след като обвинението недвусмислено доказа, че е действала като съучастник на Фаулър, открила е фалшивата банкова сметка и е изтеглила чрез банкоматите повече от дванадесет хиляди долара. Телевизионните репортери охарактеризираха решението на съдебните заседатели като израз на съчувствие, което можеше да бъде обяснено с факта, че преди седем години Ули е била арестувана от Фаулър и принудена от него да стане негов сексуален партньор и съучастник. Съдебните заседатели очевидно са повярвали в тезата, застъпена от защитата, че момичето е било силно наплашено и манипулирано от Фаулър. Според Болд Ла Моя най-вярно бе изразил целия този парадокс само с няколко думи:

— Ами това е законът. И сам можеш да си направиш съответните изводи.

Болд все още дължеше на съпругата си една вечеря с шампанско и макар тя да си мислеше противното, той изобщо не бе забравил за обещанието си. В действителност спестяваше пари, за да може да я заведе в Рим, макар това да означаваше още няколко месеца работа в малките часове в „Големия майтап“. Двегодишният Майлс ангажираше цялото им свободно време и това беше единствената компенсация за безкрайните процеси.

Той се измъкна от съдебната зала в момента, в който получи бележката от един от пазачите. Знаеше какво да очаква, макар че написаното не беше съвсем ясно. Репортерите го проследиха с погледи. Напоследък пресата го следваше навсякъде. Беше му писнало от журналисти. Искаше си обратно предишния живот. Репортерите обаче не можаха да го проследят чак до вратата на общинския затвор, защото охраната ги спря.

Спусна се долу в недрата на сградата и се отправи на дълъг път из една система, която демонстрираше разрухата си на всяка крачка. Остави пистолета си на първия пост и потръпна, когато металните решетки се затвориха зад гърба му. Подметките му скърцаха по чистия циментов под, а той внимателно избягваше да стъпва по централния дренажен улей.

Пазачите, които го придружаваха, не спираха да се извиняват, но Болд почти не ги чуваше. Беше спорил с тях; предупреждавал ги бе. Предал им бе думите на доктор Ричард Клемънтс, който го бе предупредил на летището:

— Дръж го под око! Той е един много решителен човек.

Затворът не беше място за Колфийлд. Беше лежал вътре и преди, а петте години, които бе прекарал в затвора по скалъпено срещу него обвинение, го бяха спасили от смъртното наказание и му бяха издействали доживотна присъда. Тогава Болд бе настоял пред властите да сложат затворника под постоянно наблюдение, но му бе отказано. Като аргументи бяха изтъкнати големите разходи, които щяха да бъдат направени за една такава охрана.

Спряха пред една килия. Болд се надяваше, че пазачът вече е приключил с извиненията, но той заяви:

— Предполагам, че когато един човек си е луд, нищо не може да се направи.

Хари Колфийлд бе повръщал — също като жертвите си. Лежеше в леглото си със затворени очи и изкривена на една страна глава. Може би се бе споминал в мир.

— Значи смятате, че се е оплаквал от плъховете само за да ни накара да сложим отрова? И що за идиот трябва да си, за да направиш такова нещо? Вие какво смятате, по дяволите?

— Че той получи онова, което желаеше. — Сутрешният вестник, захвърлен на пода, не означаваше нищо за пазача. Но Болд видя, че е отворен на бизнес страниците. Знаеше коя е статията, привлякла вниманието на Колфийлд: „Адлър Фуудс“ се връща на пазара. Обезкървен от безкрайните съдебни процеси, Адлър бе свил производството си, но според Дафи възнамерявал скоро да започне отначало. Адлър не беше човек, който би се примирил с неуспеха.

— Лудо копеле! — промърмори пазачът.

Болд се обърна и тръгна обратно към изхода, вървейки край килиите, в които човешки същества живееха отделени от света с решетки. Те стояха, вкопчили ръце в решетките, гледаха го и му завиждаха, че е свободен да напусне това място.

Когато стигна до първия пост, пазачът му подаде оръжието. Болд се спря за миг, вперил поглед в пистолета. Ръката на пазача се умори — оръжието бе твърде тежко за него.

Болд го пое от ръката му и с един замах го пъхна в кобура.

Потръпна отново, когато металната решетка се затвори с трясък зад него.