Без свидетели

Тринадесет

В осем и тридесет сутринта Дафи пристигна в сградата на Управлението за обществена безопасност. Беше силно възбудена от откритието, което бе направила. Сграбчи Болд за ръката и без да му каже и дума, го вкара в кабинета си и затвори с ритник вратата след себе си. Застанала непосредствено до него, Дафи се вгледа в очите му и рече:

— Преди пет години компанията „Ню Лийф“ е била обвинена от щатското управление на ХЕИ, че продава заразена пилешка супа. След извършените лабораторни тестове вината за заразата била прехвърлена върху частна компания за производство на пилешко месо от Саскуоу, наречена „Лонгвю фармс“. — Дафи му подаде фотокопията от две вестникарски статии, с които бе успяла да се сдобие след срещата си с Адлър. — Собствениците на „Лонгвю фармс“ банкрутирали и прекратили дейността си вследствие на многобройните съдебни искове, повдигнати срещу тях. — Болд премести поглед върху втората статия, а Дафи продължи да говори: — Собственикът на фермата Марк Мериуедър катастрофирал с пикапа си и полетял в урвата Снокуолми. Според официалната версия става дума за случайна катастрофа… но ако всъщност е било самоубийство?

Болд вдигна поглед.

— Да не би да очакват от нас да повярваме, че става дума за най-обикновени съвпадения? Пилешка супа? Самоубийство?

— Особено пък след като прибавим и това. — Тя му подаде принтерната разпечатка на доклада с лабораторните заключения на ХЕИ. Обясни му за какво става дума и сподели подозренията си, че докладът може да е бил подправен.

— С това копие няма да можем да го докажем.

— Зная. Работя по въпроса. — Отново се вгледа в очите му и додаде: — Това ти харесва, нали?

— Много. — Умът на Болд заработи на високи обороти. — Ако предприятието е банкрутирало, може да се окаже доста трудно да се доберем до имената на хората, които навремето са работили там.

— Вдовицата на Мериуедър е под първи номер в списъка ми от заподозрени. Изгубила е съпруга си, лишила се е от добри доходи и препитание. Иска да си отмъсти и наема човек, който да заплашва Оуен.

— Знаем ли нещо за нея?

— Не. Вкарах името й в компютъра, но не открих нищо. Няма шофьорска книжка, нито автомобил, регистриран на нейното име. Мислех си да помоля Ла Моя да използва връзките си в данъчното и да провери дали няма да попаднем на следа.

Някой почука и веднага след това през открехнатата врата се появи главата на един от волнонаемните служители.

— Сержант, Гейнис настоява да разговаря с вас. Твърди, че е спешно.

Обаждането бе от болницата „Нълридж“. В момента, в който Болд вдигна слушалката, детектив Боби Гейнис промълви с уплашен глас:

— Сержант, имаме още двама.

Болницата „Нълридж“ беше малко болнично заведение, което едва ли щеше да преживее реформата в здравеопазването. Сградата не бе модернизирана от години, макар да изглеждаше чиста и добре поддържана.

Гейнис обясни, че благодарение на архива на „Фуудланд“ бе успяла да открие една от жените, която бе платила с кредитна карта и бе закупила пилешка супа на „Адлър“ в един и същи ден с Лоури. Съпругът и детето на жената били приети в болницата с оплаквания, която тя самата квалифицира като стомашен вирус, но симптомите — силна диария, главоболие и умствено объркване — силно напомняха за оплакванията на Слейтър Лоури.

Болд прекара следващите двадесет минути, опитвайки се да убеди лекуващия лекар да направи тестове за холера — нелека задача предвид старанието му да не споменава директно за случаите със заразени хранителни продукти. Лекарят, който отказваше да приеме, че някакъв си лаик може да му диктува как да си гледа работата, се държа враждебно и нелюбезно до момента, в който Болд го свърза с доктор Брайън Мен. След проведения разговор отношението на лекуващия лекар се промени драстично.

Възрастният Ковалски се влияеше добре от вливането на течности, но състоянието на дъщеря му — тийнейджърка с отслабнали съпротивителни сили след двегодишна неравна битка с болестта булимия — беше сериозно.

Макар да съзнаваше, че няма какво толкова да спечели, ако посети двамата пациенти, Болд все пак се отби при бащата. Мъжът беше изпаднал в летаргия, не беше комуникативен, но все пак беше жив — нещо, което не можеше да се каже за Слейтър Лоури.

Дъщерята беше в безсъзнание. При пристигането на Болд лекуващият екип тъкмо вземаше решение за промяна в схемата на лечение. Лекарят настигна Болд в коридора, извини се за грубостта, която бе проявил в началото, благодари му и добави:

— Сега поне знаем с какъв враг се борим. — В думите му се криеше ирония, която детективът не можеше да не забележи.

В единадесет и половина вечерта пикапът на щатското управление на ХЕИ спря пред дома на семейство Ковалски. Болд отново вкара лабораторните техници в чуждия дом и остана да наблюдава отстрани изтощителното претърсване, на което бе станал свидетел в къщата на семейство Лоури.

В дванадесет и четиридесет и пет през нощта, повикан обратно в управлението, Болд се срещна с Дафи, която кипеше от трескава възбуда докато обясняваше:

— Имуществените данъци върху „Лонгвю фармс“ не се плащат от много години, но, доколкото можах да преценя, фермата не е била продавана.

— И в момента е необитаема?

— Няма да е лошо да го проверим, но тя се намира в район извън нашата юрисдикция.

— Ами вдовицата?

— Работя по въпроса. Ла Моя изкопчи информацията за собствеността, но не можа да се добере до никакви сведения за съпругата на Мериуедър или пък да открие някаква документация за бизнеса им. Много ми се иска да надникна в списъка с работниците им.

— Това май е за предпочитане пред двучасовото пътуване до една необитаема ферма. Ти ще продължиш да издирваш информация за вдовицата на Мериуедър, а аз ще накарам някой местен полицай да хвърли един поглед на фермата.

Болд се свърза по телефона с шериф Търнър Брам, под чиято юрисдикция се намираше „Лонгвю фармс“. По гласа му личеше, че е пушач, а може би дори и алкохолик.

— Никак не ми е приятно, че ме будите в три часа сутринта.

— Въпросът не търпи отлагане — информира го Болд.

— Винаги е така. Но тази вечер не съм дежурен, сержант.

— Зная, шерифе. Обаче не мога да натоваря друг човек с една толкова сериозна задача. Това трябва да се свърши. Както трябва. Веднага. Става дума за разследване на убийство, за престъпник, който е на свобода и заплашва, че ще продължи да убива.

— Имам си заместници за нощните смени. Иначе за какво са ми, по дяволите!

— Аз не съм от полицейския участък на Кинг Каунти — напомни му Болд.

Всеки знаеше за кървавата вражда между участъка в Кинг Каунти и някои от местните полицейски подразделения в по-малките райони, попадащи под юрисдикцията на Кинг Каунти. Разправията водеше началото си от едно решение, взето по финансови съображения, според което услугите на полицейския участък в Кинг Каунти се заплащаха.

— Пет пари не давам откъде си — отвърна шериф Брам. — Щом искаш да ти свършим някаква работа по това време на нощта, значи ще я свършат заместниците ми. Точка по въпроса — изръмжа той и затвори телефона.

Болд го набра отново.

— Започвам да се пищисвам — заяви Брам още с вдигането на телефона, без дори да изчака да види кой му се обажда.

— Измъкни си задника от леглото и тръгни за „Лонгвю фармс“ веднага. В противен случай ще отговаряш пред Клапман — предупреди го Болд, споменавайки името на щатския главен прокурор.

— Целият се разтреперих от страх — отвърна онзи и отново затвори.

Когато Болд позвъни за трети път, никой не вдигна. Брам очевидно бе изключил телефона.

Тъй като не притежаваше никакви пълномощия за действие в този район, Болд позвъни в участъка и учтиво помоли за помощта и съдействието на неопитните заместници на Брам. Обясни им, че иска някой лично да отиде до „Лонгвю фармс“ и да огледа имота, както и да запише имената на всички, свързани по някакъв начин — сега или в миналото — със собствеността и с извършващия се там бизнес. Опита се да внуши на заместник-шерифа, че задачата е от изключителна важност и не търпи отлагане, че иска тя да бъде свършена веднага, а не на следващия или по-следващия ден.

— Разбира се — апатично отвърна заместник-шерифът.

Болд затвори телефона. Изобщо не бе убеден, че онзи ще свърши нещо.

Имаше дни, в които именно полицейските служители се превръщаха в най-лошите му врагове.

Когато Болд пристигна на работа на следващия ден, Шосвиц набързо го информира за споразумението, което бяха постигнали с щатското управление на ХЕИ. В случай че заболяването на двамата Ковалски привлече вниманието на медиите, официалната версия щеше да твърди, че става дума за заразяване с бактерия E.coli. Всъщност първоначалните симптоми и на двете заболявания бяха почти идентични, което означаваше, че лекарите няма да бъдат принудени да лъжат най-безсрамно. А и градът вече бе преживял една сериозна епидемия, предизвикана от същата бактерия предишното лято, което несъмнено щеше да намали тревогата, която едно такова съобщение би предизвикало сред гражданите.

Първото телефонно обаждане на Болд бе до шериф Търнър Брам, от когото все още не бяха получили никакъв доклад.

От другия край на линията долетя същият груб и дрезгав глас. Болд се представи отново и поиска информация относно „Лонгвю фармс“.

Брам го прекъсна нетърпеливо:

— Слушай, нощес Томи минал оттам, но не забелязал нищо. Днес обаче го разтресе и аз изведнъж се озовах без помощници, сержант. Разследвам крупна кражба на коли, а освен това получих информация, че в района действа обигран взломаджия. Чуваш ли ме? Крадец в този шибан пущинак! И ако вие си мислите, че ще хукна да върша и вашата работа, много се лъжете. А задето ме събуди миналата нощ…

— Минал оттам? — прекъсна го Болд. — Само минал?

— И това ви е много. И не очаквай нищо повече от мен. Чуваш ли?

— Крупна кражба на автомобили? — недоумяващо попита Болд. — Аз ти говоря за убийство първа степен. За престъпник, намиращ се на свобода. Опитвам се да възпра един убиец, шерифе! — процеди през стиснатите се зъби Болд, като се опитваше да запази част от самообладанието си. — Убиец, който може да е свързан по някакъв начин с един имот, намиращ се в район под вашата юрисдикция. Искам някой от вас да отиде и да почука на оная врата, да зададе няколко въпроса. И ако вие не желаете да го направите, ще действам през главата ти, ще взема разрешение и ще изпратя един от хората си на място, за да свърши работата. Това ясно ли ти е? Не исках да ти създавам проблеми, но ще го направя, без да ми мигне окото, ако продължиш да ми се правиш на тарикат.

— Тарикат…

— Последно предупреждение — високо заяви Болд и привлече изпълнения с любопитство поглед на Шосвиц. Болд беше от хората, които трудно можеха да бъдат извадени от равновесие. — Или ще отидеш да почукаш на оная врата и да зададеш няколко въпроса, или ще пратя един от моите хора да го направи.

— Няма да го посрещна с добре дошъл — побърза да поясни шерифът.

— Търсиш си белята — отново го предупреди Болд. Заплашителният му глас прозвуча авторитетно и грубо.

От другия край настъпи тишина. Продължи толкова дълго, че Болд най-накрая рече:

— Шерифе? — Беше решил, че онзи отново е затворил телефона.

— Дай ми телефонния си номер — изръмжа шерифът. — Веднага ще ти се обадя.

— Десет минути, шерифе. След това започвам да действам, без да се съобразявам с теб.

— Дай ми шибания си телефонен номер! — изрева онзи в слушалката.

Когато шерифът позвъни десет минути по-късно, настроението му бе толкова драстично променено, че Болд започна да се пита дали междувременно не е гаврътнал едно-две питиета.

— Можеше да ми кажеш кой си всъщност — упрекна го шерифът. После му обясни, че е провел няколко телефонни разговора.

— Казах ти — напомни му Болд.

— Не. Имах предвид да ми кажеш кой си — опита се да поясни шерифът. — Майната му. Няма значение. Щом се нуждаеш от помощ, ще я получиш. Не знаех, че става дума за теб. Това е всичко. Изпитвам дълбоко уважение към теб, Болд. Това се опитвам да ти кажа. Не знаех, че си ти. Разбираш ли?

— Май не — призна Болд, който си мислеше, че човекът може би го мисли за някой друг, но не искаше да го предизвиква отново. Особено след промяната, настъпила в тона и отношението му. — Но щом си готов да помогнеш, всичко е наред.

— Веднага тръгвам за фермата. Докато птичките са все още в гнездата, а? Най-напред мисля да поразпитам съседите. Може би дори и пощальона?

Този щеше да се окаже добро ченге. Изненада!

— Звучи ми добре — отвърна Болд.

— Ще ти се обадя отново по обяд. Това устройва ли те?

— Идеално — заяви Болд. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.