Без свидетели

Двадесет и пет

По телевизията вървеше късно телевизионно шоу, когато Беър Беринсън отключи трите ключалки и пусна Болд в апартамента си.

— Добре дошъл — поздрави го Беринсън, пусна приятеля си да влезе и заключи вратата след него. Всеки път, когато чуеше някой да заключва входната си врата, Болд изпитваше чувството, че се е провалил напълно в работата си.

— Лиз е бременна.

— Да те поздравя ли, или да ти изкажа съболезнованията си?

— Майлс ще си има братче или сестриче — въодушевено изрече Болд.

— В такъв случай, моите поздравления.

— Благодаря.

В дома му на Беринсън, както винаги, цареше пълна бъркотия. Той водеше стопроцентов ергенски живот, който описваше като магически реализъм, защото напоследък се бе пристрастил към латиноамериканските писатели. Болд на свой ред наричаше начина му на живот хедонизъм, подсилен от щедри количества марихуана, която всъщност пораждаше и магията.

Беър бе малко по-нисък от метър и осемдесет. Беше набит, с тъмни арабски черти и изразителни кафяви очи — често подути и кървясали. Притежаваше „Големия майтап“ — бар, ресторант и клуб, който се помещаваше непосредствено под тях и в който Болд често свиреше в малките часове на нощта.

— Мислех, че ще те намеря на долния етаж.

— Оркестърът и програмата са ужасни. Наел съм много неподходящи хора.

— Заведението ми се стори препълнено.

— Никога не съм могъл да си обясня лошия вкус на публиката.

Беринсън натисна дистанционното и загаси телевизора.

— Реших да се кача тук и започнах да сменям каналите. И знаеш ли какво си мисля? Цялата информация, с която ни заливат, е първокласен боклук. Пълна помия. При наличието на тридесет канала пак няма какво да се гледа. Трудно ми беше да го повярвам, но това е самата истина. Накъдето и да погледнеш — все безвкусица и пошлост. Петстотин канала? И какво от това, по дяволите? Нула, умножена по петстотин си е пак нула.

Двамата седнаха. Беър си сви цигара. Полицаят у Болд се изкуши да го помоли да не пуши трева, но реши да не го прави поне тази вечер.

— Май отново се озовах в задънена улица — сериозно рече Болд.

Беър кимна.

Приятелството, което ги свързваше, бе такова, че Болд не изпитваше потребност да се оправдава пред Беър или пък да търси одобрението му. През годините винаги се бяха поддържали, преживели бяха заедно много добри и лоши мигове.

— Отново се започна старата песен — затънал съм до гуша в работа. Всички останали — Лиз, Майлс, ти и другите приятели, се озовахте на заден план. Толкова работа имам, че не мога дъх да си поема. Имам чувството, че съм погребан… заедно с няколко жертви.

— Искаш ли почивка?

— Имам нужда от почивка. А това са две различни неща.

— За мен? Та това тук е само един шибан клуб. — Преди около година данъчните власти бяха затворили клуба и конфискували по-голямата част от собствеността на Беър, но той се бе опълчил срещу системата и бе спечелил. Сега отново притежаваше заведението, макар че на моменти продължаваше да се оплаква от него. — За какво говорим всъщност? За свобода или за бягство от работата ти?

— За малко лично пространство. За възможността да стоя далеч от смъртта повече от три седмици годишно. Три седмици, които не помня от кога не съм ползвал. Обичам тази работа и тук се корени истинският проблем.

Беър запали цигарата.

— Последно, мразиш ли, или обичаш работата си?

— Изтощен съм. Съсипан съм от умора. А в такива моменти обикновено започвам да говоря глупости.

— Ти постоянно дрънкаш глупости. — Беър се ухили доволен от себе си и дръпна от цигарата. После я остави в пепелника и задържа дима в дробовете си безкрайно дълго. Когато най-сетне издиша, от устата му излезе изненадващо малка струйка дим.

Болд се обади:

— Мисля, че измежду хората ми има негодник.

— От твоя отряд?

Болд кимна.

— Това е ужасно.

Още едно кимване.

— Един тип, когото харесвам.

— И какво правиш по въпроса?

— Крия истината от него. Стоя отстрани и наблюдавам. — Болд замълча за момент, а после додаде: — Някой проникна с взлом в дома на Дафи. Може дори да я е следил преди това.

— И смяташ, че е твоят човек?

— Държи първо място в списъка на заподозрените.

— Има добър вкус, щом се е залепил за Дафи — подметна Беринсън и побърза да добави: — Само се пошегувах.

— Какво правиш, когато подозираш някой барман, че бърка в касата? — попита го Болд.

— Наблюдавам го. Залагам му капан.

— И получава ли се?

— Понякога. Разбира се. Знаеш ли, мошениците стават много непредпазливи. Започват да си въобразяват, че са непобедими. Ако става дума за нещо дребно и аз просто искам да го прекратя, отивам при човека и му го казвам направо. Ако обаче нещата са сериозни, залагам цяло минно поле, а после подлагам крак на негодника. Ето така. — Той отново пусна телевизора и започна да превключва каналите. На екрана се появи черно-бяло изображение на вътрешността на заведението — камерата бе поставена точно над бара и наблюдаваше касата, както и няколко от столовете с клиенти. — Никой не знае за това.

— Сигурен ли си?

— Странно, че ми задаваш точно този въпрос. Някои хора очевидно се досещат. Гледат право в камерата. Не могат да я видят — скрита е зад огледалото — но очевидно усещат присъствието й. Нещо като шесто чувство. Но след известно време спират да се притесняват. Стават непредпазливи. Претръпват. Също като крадливите бармани. — После додаде: — Може би ти просто си претръпнал, Лу. Може би се взираш прекалено дълго в това огледало.

— А ти може би си дрогиран.

— Никакво може би. Гипсиран съм. — Изчака минута и попита: — И какво е твоето извинение?

— Мисля в момента.

— Значи това било. Винаги съм се чудил как изглежда един човек, когато мисли.

Шосвиц нареди на Болд да си вземе два почивни дни в края на седмицата. В отдела съществуваха правила за работното време и за броя на часовете, прекарани на служба без почивка — правила, които непрекъснато се нарушаваха, но влизаха в сила винаги, щом някой началник като Шосвиц решеше, че е време да се намеси. Въпреки това Болд прекара ранната сутрин в кухнята, заровен в купчина документи.

— Навън спря някакъв мерцедес и ми се струва, че търсят теб — обяви Елизабет Болд, която стоеше до прозореца и надничаше иззад пердето. — Кой е този, който идва без предупреждение в осем и тридесет в събота сутринта? А и аз! Виж ме на какво приличам!

Болд бе станал преди час. Бавеше Майлс, седнал до кухненската маса с бебешка лъжичка в едната ръка и с химикал в другата. Спал бе само четири часа и му личеше.

Лиз бе облечена с бяла сатенена роба с остро деколте. Робата беше разкопчана до кръста и силно пристегната с колан. На краката си бе обула черни китайски пантофки, които използваше като домашни чехли и които подсилваха елегантността й. Тъмната й коса бе силно опъната назад от съненото й лице и привързана с тюркоазнозелено ластиче, на ушите й проблясваха сребърни обички.

— Аз смятам, че изглеждаш фантастично — каза й Болд, подаде й първата й чаша кафе за деня и погледна през прозореца. — О, майната му!

Болд рядко ругаеше и жена му веднага застана нащрек.

— Лу?

— Адлър е. — Бързо тръгна към входната врата, за да отвори, като се оправдаваше отбранително. — Изобщо не съм го планирал.

— Аз изчезвам — заяви жена му и бързо се оттегли.

Майлс зърна майка си и зарева за нея, като я видя да изчезва в спалнята — видение от сатен и блестяща кожа.

— Ей сега, миличък — подвикна му тя, но думите й само усилиха копнежа на детето.

Болд рязко отвори вратата и рече:

— Влизай! — Затвори я толкова бързо, че Адлър изобщо не се поспря, за да наруши ритъма си. — Какво търсиш тук?

Очите на Адлър изглеждаха кървясали, кожата му имаше нездрав сивкав оттенък. Облечен бе с омачкана синьо-зелена риза, избелели сини дънки и кожени обувки с кожени връзки. Носеше златен часовник. И имаше нужда от бръснене.

— Закривам компанията — обяви той. — Реших, че е редно да ти го кажа, преди да свикам пресконференция.

На Болд му се прииска да го удуши начаса, но се постара да запази спокойствие.

Предложи му кафе и Адлър прие. Твърде изнервен, за да седне, Адлър се усмихна неискрено на Майлс и започна да кръстосва из малката кухничка, като си играеше с нещата, които намери върху кухненския плот. С неясен глас започна да обяснява:

— Всички медии говорят само за това — за смъртта на онова семейство… твърдят, че се смята, че натравянето е причинено от E.coli. Но не става дума за това, нали?

— Най-напред трябва да се опиташ да се успокоиш — строго го посъветва Болд. — И съзнавам, че никак не е лесно да го направиш.

— Мислех, че ще поискаш да изтеглим всичките си продукти от пазара.

— Ял ли си нещо?

— Да ям? Шегуваш ли се? И какво ще ми препоръчаш за закуска? Малко супа може би?

— Спал ли си?

В очите на Адлър проблесна гняв.

— В момента не става дума за мен. А за онова нещастно семейство. За усилията, моите и на Тап, да се задържим на пазара, защото откажем ли се веднъж — особено пък в резултат на подобна ситуация — после ще бъде почти невъзможно да си възвърнем изгубените позиции. Става дума за човешката алчност, сержант. И за егото — за желанието ни да запазим нещо, за което сме се борили упорито години наред. И сега всичко свърши.

— Да не би да смяташ да се самоубиеш?

Въпросът накара Адлър да се закове на място. Вдигна поглед към Болд, който поясни:

— Защото това е втората част от поставените искания.

— Не зная какво смятам да правя.

— Здравейте! — Беше Лиз. Очевидно бе успяла да навлече чифт дънки и тениска. Боса. Съвсем малко червило. Нищо повече.

Представи се на Адлър — всъщност оказа се, че се познават отпреди. Той мигновено се сети, че тя работи в банка. Банката на Лиз бе финансирала отчасти кампанията на Адлър за излаз на европейските пазари — нещо, което тя изобщо не бе споделяла със съпруга си, защото много държеше на поверителността, която дължаха на клиентите си. Само един поглед й бе достатъчен, за да прецени мъдро, че състоянието на госта им е такова, че изключва необходимостта от любезности и разговори за времето.

— Май трябва да поема задълженията си тук. — Тя посочи сина си, който, разперил ръчички, я умоляваше да го вземе.

Болд поведе Адлър към всекидневната. Лиз спря Адлър на излизане от кухнята и внимателно измъкна от ръцете му назъбения кухненски нож. Той като че ли се смути. Имаше вид на човек, който не помни как ножът се е озовал в ръцете му. Болд го настани на канапето и постави чаша с кафе пред него.

Адлър, който сякаш всеки момент щеше да се разплаче, заяви:

— Не искам повече смърт.

Болд нямаше никакво намерение да се превръща в бавачка на Оуен Адлър. Обърна се към него и заговори с обичайния си делови глас:

— Ако наистина си решил да прекратиш бизнеса си, едва ли бих могъл да те спра по някакъв начин. Но съм длъжен да те посъветвам да не го правиш. И макар че в началото на това разследване аз лично възразих срещу желанието ви да продължите да разпространявате продуктите си из търговската мрежа, сега вече не виждам начин да го преустановим.

Болд съзнаваше, че няма кой знае какъв избор. Щеше да се наложи да се довери на Адлър. И макар че би предпочел да се посъветва с Дафи преди да направи подобна стъпка, не можеше да позволи на Адлър да се паникьоса и да рискува живота на стотици хора.

— Знаем кой е убиецът.

Адлър, твърде зашеметен от изненада, за да каже каквото и да било, изкриви глава на една страна и го изгледа с блеснали от гняв очи.

— Казва се Харолд Колфийлд. Работил е за Марк Мериуедър в „Лонгвю фармс“.

— Но защо не съм бил…

Болд го прекъсна.

— Ние сме на мнение, че той обвинява теб за случая със салмонелата в „Лонгвю фармс“. Иска да те види съсипан и мъртъв… иска да те постигне съдбата на Марк Мериуедър. Дафи се занимава с тази част от разследването, но трябва да ти кажа, че аз взех решението да не информираме за това нито теб, нито останалите ръководители на компанията. Разполагаме с доказателства, че щатското управление на ХЕИ е подправило поне едно лабораторно заключение, което е изиграло решаваща роля при определяне на виновния за заразените със салмонела продукти на „Ню Лийф“. На мен ми се струва малко вероятно един държавен чиновник да предприеме подобна стъпка по своя собствена инициатива. Остават открити обаче въпросите кой, кога и поради какви причини го е подтикнал да я направи.

Адлър посрещна новината като поредния жесток удар. Отново заприлича на болен и се отпусна бавно на канапето. Беше твърде слисан, за да проговори. Болд продължи:

— Познавам те от твърде кратко време, но винаги съм смятал, че си прям и откровен човек. Затова реших, че съм длъжен да ти отвърна със същото. Дали обаче си честен и почтен… Това не мога да преценя. Но каквото и да сте сторили — ти или твоите хора — на Марк Мериуедър, то бледнее в сравнение с отнетите животи на Слейтър Лоури и семейство Мишнов. Искам обаче да знам дали ти си един от хората, които стоят зад подправения доклад на ХЕИ.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

Някои хора лъжеха добре. Болд, изпълнявайки службата си на ченге, бе разпитвал някои от най-изпечените лъжци и често бе отгатвал, че лъжат. Струваше му се обаче невъзможно даден човек да пребледнее нарочно, и то да пребледнее така, че кожата му да придобие зеленикав оттенък, а устните му да посинеят като на труп. И той повярва на Адлър.

— Няма да те лъжа, че сме готови всеки момент да арестуваме този човек, но все пак сме постигнали известен напредък и не бих могъл да предвидя последиците от едно затваряне на компанията в този момент. Вярваме, че наблюдението над банкоматите ни осигурява най-бързия и надежден начин да арестуваме Колфийлд. Даже и ако използва подставено лице, което е много вероятно, парите за откупа ще ни покажат пътя към Колфийлд. Затварянето на компанията, изтеглянето на продуктите ви от търговската мрежа по всяка вероятност ще окажат неблагоприятно въздействие върху него. Ще промени плановете му — ще отклони вниманието му от парите — и отново ще го насочи към мисълта за масови отравяния. В момента той като че ли не изпитва особено желание да осъществи заплахите си и аз нямам никакво намерение да го предизвиквам, да го принуждавам да възприеме по-драстични ходове.

— Искам да знам всичко за този инцидент в „Лонгвю фармс“. — Гласът на Адлър прозвуча твърде спокойно. Той очевидно бе в шок. — Какво точно знаете, сержант?

— Ние вярваме, че натравянето не е било причинено от салмонела, а от стафилококови бактерии. Те се предават най-често при физически контакт, което означава, че е твърде вероятно някой от работниците ти да е забравил да си сложи ръкавиците. Заразеният продукт стигнал до търговската мрежа и хората се разболели.

— Мили боже! — смаяно възкликна Адлър.

— Вярваме още, че някой е потулил истината, за да оневини „Ню Лийф“. За целта е фалшифицирал някои документи и е прехвърлил отговорността върху „Лонгвю фармс“.

— Сега разбирам защо Дафи искаше достъп до файловете ни.

— Да, така е — съгласи се Болд и додаде: — Твоето сътрудничество и дискретност са от съдбоносно значение за успеха на това разследване. Трябва да продължиш да изпълняваш задълженията си така, сякаш не знаеш нищо по въпроса, колкото и трудно да ти се струва това в момента. В същото време искам да подчертая, че готовността да ни сътрудничиш — да осигуриш на Дафи помощта, от която се нуждае — ще бъде добре дошла за нас.

Адлър бавно кимна, приковал немигащ поглед в някаква точка над рамото на Болд.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че тези убийства… всичките тези страдания са в резултат на нечий злощастен опит отпреди шест години да спаси компанията от неприятности?

Болд кимна. Неведнъж бе ставал свидетел на подобни неща.

— Най-жестоките престъпления често се извършват, за да прикрият по-дребни и незначителни провинения.

В неделя сутринта Болд закара Лиз и Майлс на езерото, и то само защото Лиз го помоли, а той нямаше нито сили, нито желание да спори с нея. Скоро семейството им щеше да се увеличи с още един член, но същото това семейство за момента изглеждаше разпокъсано и уязвимо. В подобни ситуации къщичката им край езерото винаги помагаше — без телефон, без радио. Играеха на анаграми понякога, свършваха някоя и друга работа из къщата, четяха. В по-студените вечери палеха огън. А ако съберяха достатъчно смелост, за да се потопят в студената вода на езерото, даже можеха и да поплуват.

Тази нощ обаче Болд не успя да заспи и по някое време излезе навън в тъмнината, облечен с кариран халат с протрити от годините лакти. Постоя, загледан в гладката повърхност на езерото, осветена от лунните лъчи, а после се приближи до колата, в която бе оставил куфарчето с книжата и документите по случая. Лиз се събуди около четири часа сутринта, но не каза нищо, когато го завари да се рови из бумагите си, седнал пред слабия огън в камината. Болд обаче разбра, че е съсипал почивката й. На сутринта наистина излезе да поплува и измръзна до кости, но когато излезе на брега, Лиз вече го очакваше с приготвена хавлия.

Лиз мълча по време на обратния път за дома; Майлс не млъкна през цялото време. Трябваше да тръгнат преди шест, за да могат да се приберат навреме за работа, и попаднаха в най-оживеното и натоварено движение. След четиридесет минути изнурително пълзене в дългата колона от коли Болд, който седеше максимално изправен, за да се предпази от ярките лъчи на сутрешното слънце, протегна ръка, за да пусне радиото за сутрешните новини. Лиз се пресегна и го възпря.

— Опитвам се да не се намесвам в разследванията, които водиш — тихичко рече тя, без да го поглежда. — Дори и в случаи като този, които изцеждат всичките ти сили и бавно те убиват. Не се меся, защото не мога да направя нищо, за да ти помогна, но вярвам, че поне единият от двамата трябва да е стъпил здраво на земята, за да помогне на другия да намери опора и сигурност.

Болд не можа да измисли нищо в отговор. Задмина ги един огромен камион с осемнадесет колела. Болд забеляза, че камионът превозва птици, натъпкани в открити клетки. Няколко перца излетяха от каросерията, завъртяха се от въздушната струя и се понесоха след камиона като булчински воал.

— Понякога си мисля, че може би ще мога да ти помогна — продължи Лиз, — но се боя да го направя, защото това по някакъв начин би нарушило измеренията на нашите взаимоотношения, а тази възможност ме плаши. Когато имам неприятности в банката, ти си моето убежище и разтуха и много ми се иска да вярвам, че това важи и за теб… и се боя, че дори и най-незначителната намеса от моя страна в работите ти ще ни тласне по течението. Ще ни свърже по-тясно, но в същото време ще ни отдалечи от реалността. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Разбира се — отвърна Болд, макар да съзнаваше, че думите не прозвучаха убедително.

— Аз работя в банка, любими. И зная всичко за банкомати, текущи сметки, депозити и заеми. Сега стана ли ти по-ясно?

Той не отговори.

— Ти сподели с мен проблемите си в това разследване — поне част от тях, свързани с банкоматите — но така и не потърси съвет от мен. Това е единствената област, в която съм специалист, а ти дори не ме помоли за помощ.

— Не мислех…

— Така е, не мислеше — прекъсна го тя, защото държеше да изясни позицията си докрай. — И аз не зная дали защото просто не искаше да ме въвличаш, не желаеше да нарушиш крехкия баланс във взаимоотношенията ни, или защото просто не ти е минало през ума, че можеш да се консултираш с мен.

Болд не обичаше сериозните дискусии по време на пътуване и жена му го знаеше. Започваше да се пита защо бе изчакала точно този момент, за да повдигне въпроса. Бяха прекарали двадесет и четири часа в усамотение на брега на езерото, а тя бе избрала точно пътуването, през което не можеха да се погледнат дори в очите, за да заговори сериозно.

— Разговорът не ти харесва — констатира Лиз.

— Това не е най-подходящият момент за него.

— Разговор в кола.

— Точно така.

— Но за мен понякога е по-лесно да говорим по пътя. Не можеш ли да го проумееш? И ми е по-лесно именно поради причините, които те карат да мразиш да разговаряш в колата. Така мога да избягна пронизителния ти и твърд поглед, макар да го усещам върху себе си.

— Никога не съм се опитвал да те изолирам от каквото и да било — опита се да се извини Болд.

— Зная. Всъщност, ти наистина го правиш, но аз зная, че не е нарочно.

— И имам нужда от всичката помощ, която мога да получа.

— Това исках да чуя — отвърна Лиз и протегна ръка към радиото.

Този път Болд я възпря.

— Ще ми кажеш ли какво мислиш?

— Трябва първо да проведа няколко телефонни разговора, да проуча някои неща. Не исках да започна да се занимавам с това, преди да съм се уверила, че намесата ми няма да създаде проблеми между нас. И бездруго си ги имаме достатъчно.

Болд за миг отклони поглед от пътя и я погледна в очите. После отново насочи поглед към пресечената линия пред себе си и пътните знаци, но не можа да се отърси от мисълта за онова, което съзря в очите й, поглед, който казваше всичко… И тя като него се ужасяваше от онова, което им носеше бъдещето, и кой знае защо това прозрение го накара да изпита необяснимо спокойствие.

Плъзна ръка по седалката и намери нейната. Окъпаният от слънчевите лъчи град заблестя пред тях и те продължиха пътя си хванати ръка за ръка. Зад тях Майлс продължаваше да хленчи и да се върти на столчето си. И Болд си помисли, че би искал това пътуване да продължи вечно.

От пръв поглед си личеше, че Дафи Матюс изобщо не бе почивала през уикенда.

— Прекарах по-голямата част от събота и цялата неделя и неделя вечер с доктор Клемънтс. Работихме над психологическия портрет на нашия престъпник. Клемънтс е разтревожен от двата факса, които пристигнаха в един и същи ден. Безпокои го и фактът, че изнудвачът не показва и най-малко чувство на вина за онова, което върши.

— Значи ти се оказа права — припомни й Болд, опитвайки се да повдигне духа й.

Само че Дафи се притесняваше не толкова от мнението на доктор Ричард Клемънтс, колкото от съдържанието на факса, който подаде на Болд.

— Току-що пристигна — информира го тя.

Болд прочете посланието няколко пъти, макар че това едва ли бе нужно. Дафи изтъкна, че в този факс вината отново е прехвърлена изцяло върху Адлър. Беше силно възбудена, а думите й очевидно криеха подтекст, който Болд като че ли не схвана напълно.

— Очевидно Колфийлд неслучайно е купил онези шоколадчета във „Фуудланд“ — рече той. Беше предчувствал подобно развитие от самото начало, но все се бе надявал, че може би греши.

— Те подмениха всичките си шоколадови продукти — напомни му Дафи, но смръщените вежди и нервно преплетените пръсти на ръцете й издаваха собствените й страхове. — Оуен ми каза за разговора ви.

— Ти си се виждала с него? — недоволно извиси глас Болд.

— Не, не на живо. Но поддържаме връзка по телефона — и двамата звъним от улични автомати. Въобще… страхотна организация — саркастично заяви тя. — Не се тревожи, сержант — раздразнено продължи Дафи. — Взимаме всички необходими предохранителни мерки. — После додаде: — И държа да ти кажа, че гледам на частните си телефонни разговори като на лично моя работа.

— Отнасям се с пълно уважение към това твое изискване.

— Искрено се надявам да е така. — По всичко личеше, че е обидена. Умората и изтощението забулваха лицето й със сивкав воал. — Оуен е ужасно вбесен от мисълта за евентуалното фалшифициране на онези документи. Предложи ми да ни осигури всички книжа, от които се нуждаем, но аз му казах, че от тук нататък вероятно ще започнем да разпитваме хората с призовки, ако искаме разкритията ни да имат доказателствена сила в съда. Виждам, че се тревожиш, но държа да ти кажа нещо: Оуен Адлър може да се справи и с най-тежката ситуация без нито мускулче да мръдне на лицето му. Няма защо да се безпокоим за него, Лу. Той никога не би разгласил поверителната информация, която си му доверил.

— Съзнавам, че това положение сигурно е много тежко за теб — с разбиране подхвърли Болд.

— За всички нас е тежко. Но, да! За мен е особено тежко. Благодаря ти за разбирането, Лу.

Все още беше сърдита, макар че ядът й като че ли започваше да се топи. Не беше сигурен на кого се гневи — на него или на положението, в което се бяха озовали.

Болд остави факса на бюрото си.

— Надявам се, че вече сме научили урока си добре и няма да е трудно да изискаме незабавно повторно подменяне на всички шоколадови изделия. Независимо от заплахите. Да се замразят всички продажби на дребно. През нощта да се подменят стоките по рафтовете. И да се надяваме, че Хари Колфийлд няма да научи за тази операция.

Дафи се съгласи, че незабавно трябва да изпратят факс на Адлър, в който да го информират за решението си.

— Знаеш ли какво ме притеснява най-много? — намръщи се Болд. — Новите етикети за консервите супа ще са готови само след няколко дни. А той взе, че смени продукта. И още нещо не ми дава мира — този човек е или невероятен късметлия, или пък просто знае със сигурност кои банкомати наблюдаваме.

Върху бюрото му лежаха докладите на дежурните полицаи, които бяха регистрирали тегленията на определени суми както в събота, така и в неделя вечерта. В резултат бе изтеглена обща сума, възлизаща на четири хиляди и двеста долара. Във всеки един случай най-близкият полицай се е намирал на десет преки от банкомата, избран за съответната финансова операция. Болд не й каза, че Фаулър вече разполага с копие от схемата за наблюдение, в резултат на което бяха удвоили броя на екипите, включени в наблюдението. Не искаше тя да знае за това, защото да я информира, означаваше да я въвлече в комбинацията, а не желаеше и тя да пострада, ако двамата с Фаулър се провалят с гръм и трясък.

— Той вече е изтеглил над десет хиляди долара — заключи Болд.

— Не е лошо за по-малко от една седмица.

— Сумата е малко по-голяма от месечната ми заплата — отбеляза Болд и върху лицето й се появи лека гримаса, която едва ли можеше да се нарече усмивка. — Значи ще чакаме да бие някой, така ли? — попита Болд. Припомни си, че Адлър бе предложил да изтегли всичките си продукти от търговската мрежа, но той лично го бе разубедил. Спомни си и лабораторното заключение за наличието на стрихнин в пепелта от „Лонгвю“, спомни си Бърни Лофгрийн, който бе направил аналогия с трагедията около преподобния Джим Джоунс, припомни си отново причините, подтикнали го да убеди Адлър да не се паникьосва и да запази присъствие на духа. Само че в този момент не друг, а Лу Болд бе обхванат от паника.

— Обади се на Клемънтс — нареди той и й подаде телефона. — Попитай го какво мисли за възможността да съберем шоколадчетата незабавно, вместо да чакаме до вечерта. И виж какво ще предложи да направим, за да предупредим обществеността за евентуалната опасност.

Дафи изпитваше неподправен ужас и й личеше. Набра номера по памет и веднага я свързаха. Двамата разговаряха почти пет минути. По средата на разговора Дафи погледна Болд и отрицателно поклати глава — Клемънтс ги съветваше да не нарушават условията, поставени от престъпника. Затвори телефона и рече:

— Той е убеден, ме Колфийлд ще изпълни заплахите си. Но все пак ти решаваш.

Почувства потребност да каже нещо жлъчно и саркастично, но се въздържа. Направи всичко, което бе по силите му, за да обуздае страховете си.

През следващите няколко часа часовникът сякаш забави своя ход, Болд все не можеше да повярва, че той отмерва същите часове и минутки, които управляват живота му. Едните сякаш нямаха нищо общо с другите. Молеше се телефонът му да не иззвъни, но в същото време в главата му отекваше непрестанният звън на телефоните около него. Никога преди не бе обръщал внимание на това. На този етаж като че ли нямаше нито секунда спокойствие и тишина. Непрекъснато някой говореше, звъняха телефони, затваряха се врати, хора крещяха, упрекваха се един друг, псуваха. Идеше му да се разкрещи и да ги накара да млъкнат. При всяко иззвъняване на телефон си мислеше, че е настъпил краят на нечий живот. И в много от случаите имаше право, макар смъртта на тези хора да нямаше нищо общо с Хари Колфийлд. Работата в отдел „Убийства“ продължаваше и без Лу Болд. Тийнейджъри, любовници, удавници… всички те трябваше да бъдат разследвани. Отрядът на Паскуини бе затънал до шия в работа по цял куп нови случаи.

Но единствената черна дупка в целия отдел принадлежеше само на Лу Болд. А факсът, който лежеше на бюрото му, беше като предупреждение за онова, което го очаква зад следващия завой — само че Лу Болд нямаше никакво желание да стигне дотам. В мислите си се връщаше назад във времето, макар да си даваше ясна сметка, че това е толкова безсмислено, колкото и да се опитваш с плуване да избягаш от водопад.

В шест часа и няколко минути Оуен Адлър предприе второто тайно изземане от търговската мрежа на всички шоколадови блокчета и десертчета — скъпа и бавна операция, която можеше да се окаже безнадеждно закъсняла. Болд съзнаваше, че до този момент Колфийлд бе изпращал заплашителните си факсове едва след като се бе убеждавал, че натровеният продукт е попаднал в ръцете на някой невинен купувач. Болд си го представи как стои наблизо и наблюдава, как периодично оглежда рафтовете, за да провери дали някой е грабнал наградата.

Ла Моя донесе на Болд малко китайска храна, преди да излезе за нощното си дежурство около банкоматите. Предложи я и на двамата — на Дафи и Болд, но никой не се докосна до нея. Болд не бе ял през целия ден — ден, проточил се безкрайно дълъг и изнурителен.

Когато телефонът все пък започна да звъни, Болд заговори с кратки и накъсани изречения, подготвен за най-лошото — още случаи на болни от холера, още хора, които се борят за живота си. Говореше грубо, затваряше бързо и му бе трудно, ако не и невъзможно, да свърши някаква работа.

Безброй пъти се върна към разговора си с Адлър, припомни си усилията, които бе положил, за да го убеди да не изтегля продуктите си от търговската мрежа. Въпреки че доктор Ричард Клемънтс бе подкрепил решението му, в този миг Болд бе убеден, че е допуснал непростима грешка.

Подготвил се бе психически за всякакви нещастия — но не и за това, което се случи. Той механично отбеляза часа на обаждането — деветнадесет часът и двадесет и две минути. Пак по навик провери оръжието си, увери се, че е взел значката си и ключовете от колата.

Диспечерът, дежурен на телефон 911, го бе информирал, че две момчета са мъртви и че все още се намират в къщичката си, построена в короната на високо дърво. Този път не беше холера. Никакви спешни отделения и реанимации. И без заключението на патологоанатома, без лабораторни изследвания и консултации със специалист, Болд знаеше какво е било оръдието на престъплението и кое е причинило смъртта.

Шоколадово десертче. И стрихнин.