Бурята

Гамей го изгледа неразбиращо.

- Разбира се, че ще го направиш – каза тя с усмивка. – Нали си Кърт Остин.

Въпреки подигравката на Гамей и подозрителните погледи на останалите, Кърт не обели и дума повече. Той слезе по мостчето на кея, без да сваля очи от пазача в будката.

Внезапно се обърна, впери поглед в жената до дървото и тръгна решително към нея.

Движеше се бързо и с широки крачки. Тя го загледа за секунда и заотстъпва. Кърт продължи.

Жената се насочи към улицата, по която с бясна скорост се приближаваше един товарен микробус.

„Явно идват да я измъкнат“, реши Кърт.

Но жената спря на място, очевидно объркана. Тя погледна приближаващия микробус, а после Кърт. Машината наби рязко спирачки и спря на няколко метра от нея.

Вратата се отвори и отвътре изскочиха двама мъже. Тя се опита да избяга, но те я сграбчиха.

Кърт нямаше представа какво се случва, но знаеше, че това не е на добро. Той се затича и закрещя към мъжете:

- Хей!

Жената пищеше, докато я влачеха към микробуса. Тя се съпротивляваше, но те я метнаха през отворената врата и скочиха след нея. Кърт стигна улицата, но микробусът вече потегляше с мръсна газ. Пазачът от будката тичаше зад него и надуваше свирка.

Това нямаше как да помогне.

- Имате ли кола?

- Само скутер – отвърна мъжът, извади един ключ и посочи към малка, оранжева „Веспа“.

Кърт грабна ключа и се затича към скутера. Щеше да свърши работа.

Той вкара ключа в гнездото на контакта и петдесеткубиковият двигател оживя, но не беше по-мощен от вентилатор на отдушник в баня.

- Как може да нямате кола? – извика той и подаде газ.

- Островът е широк само три километра – отвърна пазачът – На никой не му трябва.

Кърт не можеше да оспори това твърдение, а дори и да можеше, нямаше време. Той завъртя ръчката на газта и веспата ускори след отдалечаващия се микробус.

Само преди минута той се чудеше дали жената е репортер, след това реши, че може да е нещо по-опасно, а сега се опитваше да я спаси от похитители. Очертаваше се сутринта да е много интересна.

Микробусът летеше по улицата на около двеста метра пред него. Стоповете светнаха и той зави наляво към вътрешността на острова.

Кърт го последва, но за малко да блъсне един колоездач и уличен продавач на риба. Той зави и се качи на тротоара, като балансираше, за да не падне от скутера. Секунда по-късно беше отново на платното.

Микробусът значително беше увеличил преднината си и Кърт се опасяваше, че може и да не успее да го настигне със своя малък мотор.

- Прекрасно! – промърмори той. Няколко мухи се бяха ударили в лицето му. – Толкова години слушам Дърк да разказва истории за дюсенберговете и пакардите, които е наемал, а сега карам скутер с трийсет коня.

Той се сниши, за да намали съпротивлението и реши, че има късмет, че от дръжките на скутера не висят лентички и отпред няма кошница.

Отред имаше групичка хора, които пресичаха на пешеходна пътека. Палецът на Кърт намери клаксона.

„Би-бип!“

Досадният звук беше достатъчно висок, за да раздели хората. Кърт се промуши между тях като полудял и даде газ след микробуса.

Микробусът вече се движеше по път, в чието име имаше толкова много букви и гласни, че Кърт дори не си направи труда да го прочете и запомни. Единственото, което имаше значение беше, че целта му все още се виждаше.

Кърт не беше сигурен колко бързо се движеха другите скутери, но максималната скорост на тази малка „Веспа“ беше около шейсет и пет километра в час. Тъкмо когато започна да си мисли, че няма да успее, късметът му помогна.

Въпреки твърдението на пазача, че на острова не е нужна кола, изглежда, че доста хора имаха. Тесните улици бяха пълни с тях. Не по стандартите на задръстванията в час пик по Източното крайбрежие, но достатъчно да превърнат пътя в труден за преминаване.

Кърт избегна удара с една кола, промуши се между две, които се движеха една до друга и започна да наближава микробуса. Видя го далеч напред как се опитва да премине през едно натоварено кръстовище.

Кърт изпревари още една кола и чу шофьорът на микробуса да надува нервно клаксона. Микробусът зави надясно.

Остин се промуши между две спрели коли и взе завоя с лекота, като се молеше никой да не реши да отвори вратата си в този момент.

Движеха се на запад и Кърт настигаше микробуса. Той изпита внезапно задоволство от своя малък, оранжев жребец. Пред него се появи океанът. Вече бяха от другата страна на острова.

Микробусът излезе на открито и мина с бясна скорост покрай контейнерите и оборудването на търговското пристанище. После наби спирачки близо до една моторница и вратата се отвори.

Двамата мъже, които бяха отвлекли загадъчната жена, я изкараха насила навън, а после микробусът потегли.

Кърт не му обърна внимание и се насочи към полинезийката и нейните похитители. Щом ги доближи, скочи от скутера.

Останало без човек, който да го управлява, моторчето падна и се плъзна по бетона. Кърт се метна и падна върху двамата мъже и жената.

Четиримата се претърколиха. Остин усети как коляното и бедрото му остъргват настилката и почувства позната болка. Но въпреки болката се изправи и се хвърли към мъжете.

Единият от тях се затича към лодката. Другият се изправи и извади нож. Той изгледа Кърт, отстъпи няколко крачки и после хвърли оръжието.

Остин залегна, но това даде на мъжа достатъчно време да последва другаря си към лодката и да скочи вътре. Извънбордовият двигател зарева и лодката се отдалечи бързо. Кърт не забеляза отличителни знаци или надписи по нея.

Поклати глава. Бандитите не успяха да отвлекат жертвата, но се измъкнаха.

Кърт се обърна към жената. Тя се беше свила на земята, държеше окървавения си лакът и изглежда изпитваше силна болка.

Той се приближи до нея.

- Добре ли сте? – попита Кърт.

Жената надигна глава, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Гримът ѝ се беше размазал. Тя кимна, но продължи да се държи за удареното място.

- Мисля, че ръката ми е счупена – каза тя на английски.

Естествените защитни инстинкти на Кърт се задействаха, но той си припомни, че преди няколко минути жената го шпионираше и дори правеше снимки на катамарана. Той реши, че тя му дължи обяснение.

- Ще ви заведа в болница – каза той и ѝ помогна да се изправи, – но първо искам да ми кажете коя сте, защо ме следите и какво намирате толкова интересно в един изоставен катамаран?

- Вие сте Кърт Остин – каза тя с уверен глас. – Работите за НАМПД.

- Точно така – каза той. – Откъде знаете?

- Аз съм Лейлани Тенър – отвърна жената.

Името му беше познато, но тя продължи, преди той да може да се сети откъде би трябвало да я познава.

- Кимо Акона е мой доведен брат. Той беше на онази лодка.