Бурята

Кърт огледа таблото, за да открие радиото. Погледът му се спря на приемо-предавателното устройство, нагласено на странна честота.

„Ком-1”, помисли си той.

- Това трябва да е честотата на Джин – каза Кърт. – Можеш ли да намериш слушалки?

Лейлани огледа пода, за да открие слушалките на мъртвите пилоти. Вдигна ги и му ги подаде.

Кърт ги включи и откри второ устройство. Нагласи го така че да може да слуша Ком-1, но да предава само по Ком-2. После потърси честотата, която беше използвал пилотът на хеликоптера, Найджъл, докато се приближаваха към „Аква Тера“.

- Би ли казал какво правиш? – попита Лейлани. – Мислех, че искаме да избягаме от тях, а не да ги приближаваме.

- Няколко мои приятели от НАМПД са на острова. Опитват се да открият какво се е случило с брат ти. Вероятно са близо до отговора, защото скоро ще ги нападнат заради това.

- Нападнат?

- Видях как хората на Джин се качват на другите два самолети – каза той. -Сигурен съм, че ще нападнат острова.

- Тогава трябва да предупредим приятелите ти.

Кърт продължи да върти копчето, докато на екранчето не се изписа „122.85”.

- Това трябва да е.

Той се заслуша за секунда, но не чу нищо и натисна копчето за предаване.

- „Аква Тера“, говори Кърт Остин. Чувате ли ме?

Нищо.

Докато говореше, той не отдели очи от спускащите се самолети пред тях. Изглежда летяха в блажено неведение.

- „Аква Тера“, обадете се!

- Опитай на друга честота.

- Не, това е правилната честота. – Той отново натисна копчето за предаване.–„Аква Тера“, чувате ли ме? Говори Кърт Остин. Атакуват ви! Пригответе се да отблъснете нападателите!

Той пусна копчето.

- Защо не отговарят? – попита Лейлани.

Кърт се сещаше за много причини, но най-злокобната беше свързана със самозванката сред приятелите му. Тя може да е повредила радиото, или да е сторила нещо много по-лошо.

Двата самолета вече се снижаваха на шестстотин метра. След минута щяха да бъдат над водата и щяха да спускат лодките си с помощта на парашутите. В товарния им отсек можеха да се поберат до седемдесет командоси, ако няма друг товар. Но тъй като на борда имаше натоварено оборудвнае, вероятно командосите бяха не повече от трийсет. Това означаваше шейсет души от хората на Джин срещу двайсетте души от екипажа на Марчети, плюс Пол и Гамей. Роботите бяха изключени и приятелите му нямаха никакъв шанс.

След като не получи отговор по радиото, Кърт реши, че вече е късно за предупреждения и е време да действа сам.

Зарина стоеше заедно с Отеро и Метсън в средата на комуникационния център на „Аква Тера“ и слушаше как Кърт Остин се опитва да предупреди приятелите си за предстоящото нападение.

Отеро беше пребледнял.

- Нали Джин каза, че Остин и Дзавала са мъртви?

- Очевидно е направил прибързано заключение – отвърна Зарина.

- Откъде идва?

- Може да е навсякъде – каза тя и погледна през прозореца.

Не видя кораби на хоризонта, но забеляза трите приближаващи самолета. Единият от тях беше нарушил формацията. Това потвърди най-лошите ѝ опасения.

- Превзел е един от самолетите! – възкликна тя. – Трябва да предупредим Джин. А и трябва с нещо да притиснем Остин. Доведете жената. Веднага!

Кърт премести ръчката на газта докрай и трийсет и три метровият самолет ускори с невероятна мощ.

В това време в ума на Остин се оформи план. Той наблюдаваше как другите самолети забавят максимално и се снишават към водата.

Те щяха да са уязвими, докато спускат командосите и Кърт можеше да ги тласне към морето, също като автомобилен състезател, който притиска противниците си в стената.

Двата самолета пред него летяха на осемстотин метра един от друг и на по-малко от деветдесет метра над водата. Внезапно Остин чу викове на арабски по Ком-1.

И двата самолета реагираха светкавично. Носовете им се издигнаха и топлинните следи, които се виждаха зад двигателите им, бързо се уголемиха.

- Проклятие! – викна Кърт. – Няма да можем да ги изненадаме.

Самолетите ускориха, но Остин ги приближаваше. Той се движеше поне със сто възела по-бързо. Кърт избра самолетът отляво, зави към него и насочи носа надолу като полудял.

Самолетът пикира като ястреб, който напада жертвата си. Другият самолет се издигаше бавно и мъчително. Приличаше на голям, тромав гълъб.

Корпусът му се приближи, изпълни прозореца и после изчезна от погледа на Кърт.

Джин седеше в стола на инженера на полета в първия самолет и даваше инструкции на пилота. Двигателите работеха на пълна мощност, но самолетът с мъка се набираше височина.

- Внимавайте! Той е точно над вас! – крещеше Зарина по радиото.

Вълна от турбуленция разтресе самолета. Една сянка премина пред предното стъкло и капитанът натисна кормилото напред. Пушек и топлина от двигателите на Кърт покриха пилотската кабина, но машините не се сблъскаха.

Остин дръпна ръчката в последния момент и осигури няколкото метра разстояние между двете машини. От друга страна, неволното трепване на пилота и внезапната турбуленция от петнайсеттонната разминала се на косъм машина, ги изпратиха надолу и наляво – право към вълните.

- Издигни ни! – изкрещя Джин. – Издигни ни!

Пилотът изравни крилата и дръпна кормилото към себе си.

Самолетът докосна леко водата и после отново се насочи към небето.

- Издигнаха се! – каза Лейлани докато гледаше назад през страничния прозорец. – Не знам как успяха, но се издигнаха.

Кърт се поколеба дали да не се върне и да опита пак, но вече се беше насочил към втория самолет. План А се беше провалил. Мишената му вече беше достигнала височина от триста метра и продължаваше да се издига. Дори да опита същата маневра отново, на тази височина тя нямаше да има никакъв ефект. Въпреки това трябваше да направи нещо.

Кърт използва допълнителната скорост, която беше набрал, за да изпревари набелязаната цел и се издигна по-бързо от нея. След като застана над самолета, насочи своята машина към него.

За секунда се поколеба какво да прави, но му хрумна толкова гениална идея, че ако можеше, щеше да се потупа сам по гърба.

Той огледа кабината. Сред множеството уреди, копчета и лампички, Кърт откри това, което търсеше.

- Хвани това – каза той на Лейлани.

Тя сложи ръка на дебелия метален лост, боядисан с предупредителен жълто-черен цвят.

- Приготви се да я дръпнеш!

Докато приближаваше мишената, самолетът се разтресе. Въздушната струя от другата машина накара Кърт да се почувства като воден скиор, пресичащ дирята на моторницата. Той дръпна кормилото и се издигна над турбуленцията. След около десет секунди насочи носа отново напред, за да изпревари другия самолет.

Премина над него.

- Сега!

Лейлани дръпна жълто-черния лост.

Разнесе се силен съскащ звук, а Кърт усети как носът се издига нагоре.

Откъм опашката се появи сив облак, понесе се назад и се заби във втория самолет. Въпреки че приличаше на мъгла, централната колона на изхвърлената смес остана концентрирана. Пет тона вода и микророботи се стовариха върху пилотската кабина, разбиха стъклата и смазаха пилотите като приливна вълна.

Останалата част от товара обгърна фюзелажа, дясното крило и двигателя. Турбовентилаторът избуха от сблъсъка, а лопатките на компресора и части от самолета полетяха наоколо.

Тежестта на водата блъсна дясното крило повече от лявото, самолетът се преобърна и започна да пада към водата. Няколко секунди по-късно последва сблъсък. Фюзелажът се разкъса на парчета и на всички страни полетяха хора, товар и метални отломки.

Кърт осъзна, че е изсипал доста от роботите на Джин в морето, но това беше единственото оръжие, с което разполагаше. Той зави надясно, забеляза останките и веднага затърси с поглед оцелелия самолет, преди на него и Лейлани да им се случи същото.

Внезапно от радиото се чу глас. Кърт веднага разпозна Гамей Траут.

Гамей Траутседеше пред радиостанциятав комуникационния център на „Аква Тера“. В тила ѝ беше опряно студеното дуло на пистолет.

- Говори с него! – заповяда Зарина със суров глас. – Кажи му да се предаде, иначе ще ви убия всичките. Съпругът ти ще умре пръв.

Пол лежеше по очи на пода, а Метсън беше стъпил с крак върху гърба му. Той държеше пистолет „Лугер” насочен към главата на Пол. Отеро стоеше наблизо с друг пистолет.

- Говори!

Гамей грабна микрофона и натисна копчето за предаване.

- Кърт, говори Гамей! Чуваш ли ме?

Минаха няколко секунди, преди гласът на Кърт да прозвучи в слушалките.

- Гамей, нападат ви! Скрийте се! Кажете на Марчети да включи роботите.

- Кажи му да се предаде! – заповяда Зарина.

Гамей погледна през прозореца. Видя как единият от самолетите се разбива, а другите два се издигат и завиват. Вторият сякаш преследваше първия, но тя не знаеше в кой е Кърт.

Зарина бутна главата на Гамей напред с дулото на пистолета.

- Няма да повтарям!

Гамей хвана микрофона, но се поколеба.

- Убий го! – нареди Зарина на Отеро.

- Чакайте! – извика Гамей. Тя натисна копчето на микрофона. – Кърт, говори Гамей! – каза тя. – Вече ни заловиха. Държат ни затворени. Ще ни убият, ако не приводниш самолета и не се предадеш.

Последва тишина. Гамей погледна през прозореца. Единият от самолетите спря да завива. Тя предположи, че това е самолетът на Кърт. Другият се приближаваше.

Гамей отново натисна копчето.

- Внимавай! – извика тя. – Те са точно зад...

Гамей не успя да довърши изречението. Зарина я блъсна и я събори от стола. Гамей бързо скочи на крака, готова да се бие, но получи ритник в корема, който ѝ изкара въздуха и отново я повали на земята.

В небето отвън двата самолета едва се разминаха, разделиха се, а после отново се доближиха. От единия се извиваше тънка следа черен пушек.

Кърт реагира на предупреждението на Гамей почти мигновено. Той зави наляво и за малко да се блъсне в самолета на Джин. После дръпна кормилото надясно и дочу звук от куршуми, които се забиваха във фюзелажа на машината.

Самолетътна Джин също зави наляво. През отворената врата на товарния отсек хората му стреляха с петдесетмилиметрови картечници.

Кърт насочи машината право към тях. Двата самолета почти се сблъскаха за трети път. Остин отново се опита да избяга, но на таблото светнаха множество предупредителни лампички. Той насочи носа надолу, за да набере скорост, натисна газта до край и прибра задкрилките.

Самолетът ускори и Кърт зави на югозапад. Лампичките продължиха да мигат.

Остин зави наляво, а после надясно. Той помнеше правилото, което един стар военен летец му беше споделил: „Този, който лети направо, умира”.

Кърт повтори няколко пъти тези маневри и самолетът на Джин изчезна от погледа му.

Самолетът продължи да лети напред с пълна скорост. После Кърт го отклони леко на запад. Дотук добре, но самолетът на Джин все още не се виждаше.

- Виждаш ли го? – обърна се той към Лейлани.

Тя се огледа, а Кърт зави надясно с надеждата да ѝ осигури по-добра видимост.

- Не – отвърна тя. – Чакай... да. Зад нас е! Изглежда, че изостава. Спуска се.

На Остин му се стори странно.

- Сигурна ли си?

- Да, избягахме му. Мисля, че каца.

Кърт не можеше да повярва, че са извадили такъв късмет. Запита се защо Джин ги остави да се измъкнат.

По радиото прозвуча гласът на Зарина.

- Кърт Остин, веднага кацни и се предай, иначе ще убия приятелите ти!

Линията остана отворена и до ушите му достигна звукът от нечие стенание, а веднага след това и вик на болка.

- Ако ги нараниш, си мъртва, Зарина! – викна гневно Кърт.

Единственият му избор в момента беше да бяга. Ако се предаде, нямаше да ѝ попречи да убие приятелите му. Дори щеше да я улесни, защото нямаше да има свидетели, които да докладват. Но ако успее да се измъкне, щеше да наклони везните в полза на приятелите и на себе си. Тогава Зарина и Джин щяха да се тревожат да не ги открият и да ги изправят пред съда.

- Ако им сториш нещо, светът ще ти стане тесен! Ще те открия и ще те унищожа!

Над главата му просветнаха още няколко предупредителни лампички. В слушалките се дочу статичен шум.

- Нямам търпение да видя как ще го направиш! – отвърна Зарина.

Прозвуча изстрел, връзката прекъсна и екранчето на апарата угасна. Кърт натисна копчето няколко пъти, но без резултат.

- Радиото отказа – съобщи той.

- Какво ще правим? – попита Лейлани.

- Ще се насочим на югозапад и ще следваме първоначалния план.

Надяваше се бягството им да не се е превърнало в причина за смъртта на семейство Траут, но нямаше друг избор. Трябваше да стигнат до Сейшелските острови или поне до някой кораб. Можеха да му сигнализират и да кацнат наблизо, но при всички случаи беше важно да се отдалечат от „Аква Тера“.

Огънят на яростта в очите на Джин можеше да разтопи стомана. Разстоянието между неговия самолет и този на Остин продължаваше да се увеличава. Кърт бягаше, а с него беше жената, която Джин желаеше повече от всички жени на света, но по-важното беше, че тези двамата знаеха тайната на неговото местонахождение. Тайна, която той държеше да запази.

- Защо са по-бързи от нас? – попита гневно Джин.

- Изсипаха товара си – обясни пилотът. – По-леки са с цели шест тона и поне с трийсет възела по-бързи. Ако искате да ги настигнем, трябва и ние да изхвърлим нашия товар.

Иначе ще изоставаме с километър и половина на всеки две минути.

Джин се замисли. Вече претърпя сериозна загуба. Единият самолет бе свален, а другият – в ръцете на врага. А и не можеше да се каже колко от микророботите са оцелели при двата сблъсъка.

- Дори и да изсипем всичко – продължи пилотът, – ще можем да достигнем тяхната скорост, но няма да успеем да ги хванем.

На Джин му хрумна по-добра идея. Той разкопча своя колан.

- Кацай! – нареди той. – Незабавно!