Бурята

- Кълна се – каза Марчети и инстинктивно вдигна ръце, – не знам как са попаднали на лодката на брат ви!

Кърт застана между Лейлани и милиардера.

- Свали оръжието!

- Защо? – попита тя.

- Защото той е нашата връзка с истината – натърти Остин. – Ако го убиеш, никога няма да разберем какво се е случило. Колкото и тъжно да звучи, после ще се погрижа да те вкарат в затвора.

- Но той е създал онези машини – не се предаваше тя. – Сам го призна. Не се налага да стигаме по-далеч.

Кърт я погледа в очите. Надяваше се да види страх, колебание и нервност, но те излъчваха само студенина и гняв.

- Махни се от пътя ми Кърт!

- Омръзнало ти е да бъдеш сама? – каза той, повтаряйки думите ѝ от онази вечер в хотела. – Ако дръпнеш спусъка, ще изпиташ самота, каквато не си подозирала, че съществува.

- Той е убил брат ми и ако не ни каже защо, ще си отмъстя

- рече твърдо тя. – Моля те, махни се от пътя ми!

Кърт не помръдна.

- Чуйте ме! – каза нервно Марчети. – Нямам нищо общо със смъртта на брат ви. Но мисля, че мога да ви помогна да откриете виновника.

- Как? – попита Кърт.

- Като проследя тези, които имат познания по въпроса и са наясно с процеса – обясни Марчети. – Очевидно не можеш да вземеш отвертка и електрожен и да сглобиш подобни машини. Това е изключително сложно начинание. Трябва да е замесен някой, който има връзка с първоначалната конструкция.

Докато Марчети говореше, Джо мина зад гърба на Лейлани, по-тих от котка.

- Продължете, Марчети – каза Кърт.

- Има около девет или десет души, които познават голяма част от системата – запелтечи той, – но само един знае толкова, колкото и аз. Името му е Отеро. Той се намира тук, на острова.

- Лъже! – извика Лейлани. – Опитва се да прехвърли вината на някой друг.

Докато Лейлани говореше, Джо скочи върху нея. Тя изпусна пистолета и той изви ръката ѝ зад гърба в болезнена хватка.

Чу се силен трясък и Кърт помисли, че пистолетът е гръмнал.

- Добре ли са всички?

Марчети кимна, Джо направи същото, а Лейлани изглеждаше ядосана, но невредима.

- Какъв беше този шум? – попита Кърт.

Никой не знаеше, но последва повторен трясък и Кърт забеляза движение в задната част на тъмната лаборатория. След това усети парлива миризма на изгоряло. Роботите-заварчици се бяха включили. Те се раздвижиха, събаряха всичко по пътя си, а между ръцете им проблясваха сини дъги от плазма.

Кърт се обърна към Марчети:

- Нека позная – каза той,–Отеро е главният ви програмист.

Елууд кимна.

- Имам усещането, че ни е наблюдавал.

Роботите-заварчици се насочиха към групата. Два от тях имаха малки вериги, подобни на тези на танковете. Краката на третия приличаха на нокти, които стържеха по металната палуба.

Джо пусна Лейлани. Тя се обърна към Кърт и се извини:

- Много съжалявам, аз просто...

- Няма нужда – прекъсна я Кърт, без да изпуска от поглед машините.

Марчети се втурна към херметическата врата. Той завъртя и дръпна дръжката, но тя не помръдна.

- Пазете се! – извика Джо.

Един от роботите се беше насочил към Марчети и направо летеше върху своите вериги. Едната му ръка беше протегната към Елууд, а от другата излизаше искряща бяла плазма.

Марчети залегна и се опита да се скрие. Машината го проследи и започна отново да го приближава.

Кърт потърси с поглед пистолета и го мерна в другия край на помещението. Опита се да стигне до него, но в този момент се включи четвърти робот и препречи пътя му.

Остин отстъпи и застана зад дивана. Джо и Лейлани също направиха няколко крачки назад.

- Как работят? – извика Кърт.

Единият от роботите беше стигнал до масата и я разряза на две с вградения си циркуляр.

- Автономно или ръководени от разстояние – отговори Марчети. – Вместо очи имат миниатюрни камери.

Машините се клатушкаха към тях като упоени животни. Всеки път щом достигнеха нещо твърдо, електрическите им мотори се завъртаха и щипците им се разпъваха. Един стол полетя във въздуха, а диванът беше запален от горелка.

Кърт забеляза, че движенията им бяха странни, но през цялото време само по една от машините правеше нещо необичайно.

- Възможно ли е Отеро да ги командва от разстояние?

Марчети кимна и Кърт се обърна към Джо:

- Сега е добър момент да предложиш нещо.

- Бих ти казал да им дръпнем шнура – отвърна Джо, – но предполагам, че имат акумулатори.

Той грабна един стол и го запрати към най-близкия робот, който отстъпи леко от удара, но като цяло не личеше да го е усетил.

Кърт беше стигнал до мястото, на което се намираше Марчети. Джо и Лейлани стояха малко по-далеч. Но изглеждаше, че машините, или Отеро, се опитваха да ги събират заедно.

Кърт се опита да пробие надясно, но единият от роботите го спря със своята горелка. Той тръгна в другата посока, разчитайки на бързината си.

Машината се завъртя и изстреля още една ослепително ярка струя плазма, но Кърт вече беше близо до робота. Той почувства топлинната вълна, но не пострада. Вкопчи се първото нещо, което успя да достигне с ръцете си по корпуса на робота и започна да го дърпа, докато не го счупи. После откри нещо, което приличаше на камера и го строши.

Горелката отново се включи над рамото му.

- Тези неща имат ли копче за изключване? – извика той.

- Не – отвърна Марчети. – Не съм си представял, че ще се наложи да ги спирам ръчно.

- Предполагам, че сега вече си представяте.

Кърт се пресегна към три хидравлични маркуча, които беше забелязал, но получи удар в гърдите и полетя назад. Някакъв чук, с който роботът забиваше нитове, се беше протегнал и го беше ударил в ребрата.

Кърт падна по гръб и в същия миг видя как втората машина лети към него с включен циркуляр. Той се претърколи и се озова до големия овален прозорец, зад който се виждаше тюркоазеното море.

И Марчети беше там, Джо и Лейлани се намираха в същата част на стаята.

- Хрумна ми нещо – каза Кърт.

Той се втурна към машината, с която се беше борил допреди миг, като се пазеше от ръцете ѝ. Горелката проблесна отново и почти го ослепи. Хидравличният чук също се показа, но Кърт изви тялото си, за да го избегне.

Роботът се заклатушка напред и блъсна Остин в прозореца, подобно на капитан на футболен отбор, който запраща осмокласник зубър в училищно шкафче. Горелката отново проблесна и остави следа по плексигласовия прозорец. Последва още едно замахване с горелката и нова черта.

Кърт се опита да се отскубне от машината, но тя го блъсна отново в прозореца. Стори му се, че ребрата му се пукат от натиска.

- Надявам се... че тези неща... не са водонепромокаеми – успя да каже той.

Остин отново се пресегна към хидравличните маркучи. В този момент чукът отново се показа, но Кърт се дръпна ловко и той се заби в огромния кръгъл прозорец.

Зловещият звук на пукащ плексиглас накара всички да се обърнат към прозореца. Той беше проектиран да издържа на външно налягане, но не и на удар отвътре.

Водата нахлу като разбиваща се в брега мощна вълна и помете всичко и всички наведнъж – хора, мебели и машини – и ги запрати към задната стена.

Кърт почувства удар на метал и се помъчи да се освободи от заварчика. Най-накрая успя, но водата го блъсна в стената и го задържа, също както някоя голяма вълна притиска сърфист към дъното. Остин се отбута с единия си крак от пода и се показа на повърхността.

Пяна и отломки се носеха в бурната вода. Кърт усети как нахлуващата стихия изпълва стаята и го издига към тавана, където хванатият в капан въздух забави навлизането на водата, но най-вероятно излизаше от някъде, защото празното пространство видимо намаляваше.

Кърт се огледа наоколо. Джо беше наблизо. С едната си ръка държеше Марчети, а с другата се беше хванал за стената.

Лейлани се показа и сграбчи една тръба, която минаваше близо до тавана, но вече лесно можеше да бъде достигната.

- Виждате ли роботите?

- Не съм ги учил да плуват – отвърна Марчети.

- Това е първото нещо, което сте направили както трябва – каза Кърт. – На каква дълбочина се намираме?

- На шест метра.

- Ще трябва да изплуваме.

- Няма да успея – каза Марчети и започна да кашля, заради водата, която беше погълнал.

- Лейлани?

- Разбира се – каза младата жена.

- Добре. Свалете си обувките – нареди Остин, обърна се към Марчети и добави:–И съблечете този смешен халат. Той не само, че ще ви удави, но ме дразни още от мига, в който го видях.

Всички развързаха обувките си и ги свалиха. Марчети съблече мокрия халат и после групата заплува към дупката, където преди малко се намираше прозореца.

Преди да се гмурнат, за да изплуват на повърхността, Кърт погледна Марчети в очите и го попита:

- Къде да открия Отеро?

- В контролната зала, в главната сграда, близо до площадката за кацане на хеликоптери.

- Можете ли да изключите достъпа му до програмата, за да не бъда заварен, закован с пирони или прецакан по някакъв друг начин от вашите роботи?

Марчети се удари по главата сякаш го беше осенила гениална идея.

- Това е първото нещо, което ще направя.

- Добре – каза Кърт. Той погледна към Джо. В погледа му се четеше решимост. Приятелят му предусещаше предстоящата битка.

- Надявам се, че си отпочина – каза той, – защото сега е наш ред.