Бурята

Северен Йемен, близо до границата със Саудитска Арабия, Август, 1967 г.

Тарик ал-Халиф криеше лицето си зад кърпа от мек, бял памук. Главата му бе покрита с куфия, увита около устата и носа му. Тя пазеше загрубелите му от времето черти от слънцето, вятъра и пясъка, но и го криеше от света.

Виждаха се само очите на Халиф – сурови и зорки след шейсетте години живот в пустинята. Той нито мигна, нито се извърна, докато оглеждаше мъртвите тела в пясъка пред себе си.

Бяха осем – двама мъже, три жени и три деца. Лежаха голи, а дрехите и вещите им липсваха. Някои от тях бяха застреляни, а други намушкани.

Керванът от камили зад Халиф чакаше търпеливо. Един ездач бавно се приближи. Тарик разпозна едрата млада фигура на седлото. Мъжът се казваше Сабах – най-довереният му лейтенант. Автомат „АК-47“ руско производство висеше на рамото му.

- Със сигурност са били бандити – каза Сабах. – Но вече няма и следа от тях.

Халиф се загледа в едрия пясък под краката си. Очите му проследиха следите, губещи се на запад, право към единствения източник на вода в радиус от сто и шейсет километра – оазисът Аби Куза, „копринената вода“.

- Не, приятелю – отвърна той. – Бандитите не искат да бъдат открити. Те крият броя си като се придвижват по твърда земя, където не оставят следи, или вървят по най-мекия пясък, върху който стъпките бързо изчезват. А тук мога да видя истината. Насочили са се към нашия дом.

От поколения родът на Халиф владееше Аби Куза . Оазисът им осигуряваше животворна вода и неголям доход. Около изворите му растяха в изобилие финикови палми, както и трева за овцете и камилите.

Напоследък заради нарастващия брой камиони и други модерни средства за придвижване, керваните, които плащаха за даровете на оазиса, ставаха все по-редки, а отглеждащите камили бедуини като Халиф и семейството му започнаха да намаляват. Но те все още бяха тук. Тарик знаеше, че ако иска кланът да има бъдеще, оазисът трябва да бъде защитен.

- Синовете ти ще го бранят – обади се Сабах.

Оазисът се намираше на трийсетина километра на запад. Синовете на Халиф, двамата му племенници и семействата им го чакаха там. Шест палатки и десетина мъже с пушки – няма да са лесна мишена за нападение. И въпреки това Халиф не можеше да се отърси от безпокойството си.

- Трябва да побързаме – каза той и се качи на камилата си.

Сабах кимна. Намести своя „АК-47“ така, че да е готов за стрелба и пришпори камилата.

След три часа наближиха оазиса. Отдалече се виждаше само дима от няколко слаби огъня. Нямаше следа от битка, разкъсани палатки или разхождащи се свободно животни. На пясъка не се виждаха мъртви тела.

Халиф даде знак на кервана да спре и слезе. После нареди на Сабах и още двама мъже да го последват пешком.

Тишината, която го обгръщаше, беше толкова пълна, че чуваха пукотът на дървата в огньовете и собствените си стъпки в пясъка. Някъде в далечината се чу провлаченият вой на чакал. Животното беше доста далеч, но звукът се носеше на километри в пустинята.

Халиф спря и зачака. Далечният вой на чакала затихна и беше заменен от нещо по-приятно – тънък детски глас, припяващ традиционна бедуинска мелодия. Идваше от главната шатра.

Халиф се успокои. Това беше гласът на най-малкия му син, Джин.

- Докарайте кервана! – нареди Халиф. – Всичко е наред!

Сабах и мъжете отидоха да доведат камилите, а Халиф продължи напред. Той стигна до шатрата, дръпна покривалото на входа и замръзна.

Един бандит, облечен в дрипи, беше опрял остър като бръснач ятаган до врата на сина му. Друг стоеше до него и стискаше стара пушка.

- Едно погрешно движение и ще му прережа гърлото! – изръмжа разбойникът.

- Кои сте вие?

- Казвам се Масик – отвърна бандитът.

- Какво искате? – попита Халиф.

Масик сви рамене.

- Какво не искаме?

- Камилите са ценни – каза Халиф. Той предположи, че искат именно тях. – Ще ви ги дам. Само пощадете семейството ми.

- Твоето предложение не ме интересува – отвърна Масик, а на лицето му се изписа презрение, – защото мога да взема каквото си поискам, а и защото...–той стисна момчето още по-силно – с изключение на това дете, всички от семейството ти вече са мъртви.

Сърцето на Халиф се сви. Под туниката си той криеше автоматичен револвер „Уебли-Фосбери“. Оръжието беше здраво и убийствено точно. Не би засякло дори и да престои месеци, заровено в пясъка на пустинята. Той се замисли как да го извади, без да го забележат.

- Тогава ще ви дам всичко – каза той – в замяна на живота му. И ще можете да си тръгнете.

- Тук някъде има скрито злато – проскърца Масик, сякаш това беше всеобщоизвестен факт. – Кажи ни къде е!

- Нямам никакво злато – поклати глава Халиф.

- Лъжеш! – викна вторият бандит.

Масик се разсмя. Показаха се кривите му прогнили зъби и кървящи венци. Продължи да стиска момчето с едната си ръка и вдигна заплашително другата. Беше готов да пререже гърлото на детето. Но то се извъртя и захапа здраво пръстите на Масик.

Бандитът извика и изненадано дръпна ръката си, сякаш се беше опарил.

През това време Халиф хвана револвера и стреля два пъти направо през туниката си. Разбойникът, който допреди секунда се готвеше да убие сина му, падна назад, а на гърдите му цъфнаха две алени петна.

Вторият разбойник стреля и одраска крака на Халиф. Бедуинът светкавично отвърна на стрелбата и го улучи право в лицето. Мъжът падна без звук. Но Халиф знаеше, че битката тепърва започва.

Навън, в тишината на нощта, започнаха да отекват изстрели. Халиф разпозна звука от винтовки, като тази, която беше в ръката на убития разбойник. Отговаряше им силният пукот на автомата на Сабах.

Халиф сграбчи сина си и тикна пистолета в ръката на момчето. После вдигна старата пушка на един от мъртвите бандити, както и извития ятаган и се насочи към другия край на шатрата.

По-големите му синове лежаха на пода един до друг, сякаш си почиваха. Дрехите им бяха напоени с тъмна кръв и покрити с дупки.

Силна болка, мъка и гняв прорязаха сърцето на Халиф.

Отвън престрелката продължаваше. Бедуинът заби ножа в една от стените на шатрата и отвори малка дупка. През нея успя да види битката.

Сабах и трима от хората му стреляха, скрити зад няколко мъртви камили. Група разбойници, облечени като бандитите, които току-що бе убил, се бяха пръснали из оазиса и се криеха зад финиковите палми, нагазили до колене във водата.

Не приличаха на хора, които бих могли да превземат лагера със сила.

Халиф се обърна към Джин:

- Как попаднаха тук тези мъже?

- Помолиха да отседнат – отвърна момчето, – и да напоят камилите си.

Това, че се бяха възползвали от традиционната бедуинска щедрост и добрината на синовете му, за да ги убият, още повече разгневи Халиф. Той отиде до другата част на шатрата. Този път заби ножа в плата и го дръпна рязко надолу.

- Стой тук! – нареди той на Джин.

Халиф се шмугна през отвора и изчезна в мрака. Направи широка дъга, промъкна се зад враговете и нагази във водата.

Заети със Сабах и хората му, бандитите не забелязаха, че Халиф е зад тях. Той вдигна винтовката и откри огън.

Трима паднаха, а след това и четвърти. Друг се опита да избяга и беше застигнат от куршум на Сабах, но последният, шести разбойник, успя да се обърне и да отвърне на стрелбата.

Един куршум уцели Халиф в рамото. Бедуинът усети остра болка и се строполи във водата.

Бандитът се затича към него, като си мислеше, че е мъртъв.

Халиф вдигна старата пушка и дръпна спусъка. Гилзата заседна в задната част на цевта. Той хвана затвора и се опита да го освободи, но ранената му ръка не беше достатъчно силна, за да отблокира механизма.

Бандитът вдигна оръжието си и го насочи към гърдите на Халиф. Внезапно отекна изстрел от револвер „Уебли“.

Мъжът се опря с гръб на една финикова палма, а на лицето се изписа недоумение. Той се плъзна надолу и оръжието му падна във водата.

Джин стоеше зад мъртвия мъж и държеше пистолета с треперещи ръце. Очите му бяха пълни със сълзи.

Халиф се огледа, но не видя повече бандити. Стрелбата беше утихнала. Той чу как Сабах вика нещо на мъжете. Битката беше приключила.

- Ела тук, Джин! – нареди Халиф.

Синът му се приближи. Момчето още трепереше. Халиф го придърпа с едната си ръка и го прегърна.

- Погледни ме!

Момчето не отговори.

- Погледни ме, Джин!

То най-накрая се обърна. Халиф стисна рамото му още по-силно.

- Твърде си млад, за да го проумееш, сине, но днес ти направи нещо голямо. Спаси баща си и семейството си.

- Но майка ми и братята ми са мъртви – простена Джин.

- Не – каза Халиф, – те са в рая, а ние ще продължим да живеем, докато един ден не се срещнем с тях.

Джин не реагира. Той само гледаше втренчено в нищото и хлипаше.

Тих звук накара Халиф да се обърне. Единият от бандитите беше жив и се опитваше да избяга с пълзене.

Халиф вдигна ятагана, готов да довърши мъжа, но се спря.

- Убий го, Джин!

Треперещото момче погледна баща си неразбиращо, но срещна твърдия му поглед.

- Братята ти са мъртви, Джин! Бъдещето на клана зависи от теб. Трябва да се научиш да бъдеш силен.

Джин не спираше да трепери, но Халиф беше непреклонен. Добротата и щедростта им почти ги бяха унищожили. Единственият му оцелял син не трябваше да допуска подобна слабост.

- Никога не трябва да изпитваш съжаление – каза Халиф. – Този мъж е враг. Ако нямаме достатъчно сила да убиваме враговете си, те ще ни отнемат водата. А без нея ни чакат скитничество и смърт.

Халиф знаеше, че може да принуди Джин да го направи. Просто трябваше да му заповяда и момчето щеше да се подчини. Но искаше синът му да реши сам.

- Страх ли те е?

Джин поклати глава. Той се обърна и вдигна бавно пистолета.

Бандитът го погледна, но вместо да се поколебае, ръката на момчето стана по-уверена. Джин погледна бандита в лицето и дръпна спусъка. Звукът от изстрела отекна по водата и се понесе из пустинята. Щом затихна от очите на момчето вече не се стичаха сълзи.