Бурята

Пол и Гамей взеха автобус от крайбрежието до Малдивския национален университет. На спирка „Билабонг“ двамата американци слязоха заедно с група студенти, сякаш и те отиваха на вечерно училище.

- Не ти ли се иска да продължиш да учиш? – попита Гамей.

- Само ако и ти се запишеш и ми позволиш да ти нося учебниците – отвърна Пол.

Тя се усмихна.

- Ще трябва да си помисля.

Двамата влязоха в сградата. Курсовете в Националния университет бяха най-разнообразни. От традиционния закон Шария, до инженерство, строителство и здравеопазване. Учебната програма по морско инженерство отдавна се славеше като изключително добра, вероятно заради желанието на Малдивите, намиращи се почти на морското равнище, да попречат на надигащото се море да ги потопи.

Пол и Гамей бяха посрещнати от техен колега, който беше запознат с работата на НАМПД. Той ги представи на доктор Алия Ибрахим – привлекателна жена, облечена в лилаво сари, която работеше в научния факултет.

- Благодаря ви, че ни приехте – усмихна ѝ се Гамей.

Жената пое ръката ѝ в дланите си.

- В океана, също както и в пустинята, пътниците в беда не бива да бъдат отпращани – каза тя. – А ако в това, което сте открили, има някаква опасност за Мале и аз ви откажа, ще бъда не само егоистка, но глупачка.

- Все още не знаем дали е опасно – обясни Гамей, – просто смятаме, че има нещо необичайно и вие можете да ни помогнете да установим какво е то.

Доктор Ибрахим се усмихна. Бледият цвят на лицето ѝ подчертаваше зелените ѝ очи.

- Тогава да не губим време.

Тя ги поведе към една лаборатория. Сканиращият микроскоп вече беше нагласен и готов за работа. Едно електронно табло показваше, че всички системи са в готовност.

- Може ли? – попита доктор Ибрахим.

Гамей ѝ подаде стъкленицата и тя взе проба, която постави върху специален поднос. После го пъхна в отвора на микроскопа.

Няколко минути по-късно върху екрана се появи първата снимка.

Изображението беше толкова странно, че накара всички присъстващи да замлъкнат. Гамей присви очи, Пол стоеше с леко отворена от изненада уста, а доктор Ибрахим нагласи очилата си, за да погледне по-отблизо.

- Какво е това? – попита Пол, взирайки се в екрана.

- Приличат на акари – допусна Гамей.

- Не съм сигурна какво е – каза доктор Ибрахим. – Ще опитам да ги увелича още малко.

Огромният електронен микроскоп се завъртя и направи повторно сканиране. На екрана се появи нова снимка, която само увеличи неудомението им.

Доктор Ибрахим се обърна към Пол и Гамей:

- Не знам какво да ви кажа – промълви тя. – Никога не съм виждала подобно нещо.

Пол и Гамей бяха в университета, Джо беше с Лейлани, а Кърт реши да огледа личните вещи на изчезналия екипаж. Той имаше чувството, че върши нещо нередно, сякаш събира кости на умрял човек, но се налагаше да го направи. Сред вещите можеше да се крие ключът към загадката.

Около час след като започна да върши тази неприятна работа, той нямаше търпение да приключи. Кърт не откри нищо, което да им помогне, но за сметка на това намери снимка, която щеше да зарадва Лейлани. На нея се виждаше екипажът, като в средата беше застанал брат ѝ, изпълнен с радост, сякаш беше побрал света в дланта си.

Кърт прибра вещите на екипажа и излезе в коридора със снимката в ръка. Една врата по-надолу беше апартаментът, който беше наел за Джо и Лейлани. Апартаментът беше разделен на две преходни стаи.

Кърт почука, но отговор не последва.

След малко дръжката се завъртя. Показа се лицето на Лейлани. Той чак сега осъзна колко беше красива.

- Къде е телохранителят ти?

Тя отвори вратата по-широко. Джо спеше дълбоко на леглото и похъркваше лекичко. Все още беше с дрехи и обувки.

- Голям професионалист, няма що – каза тя. – Нищо не може да му убегне.

Кърт едвам сдържа смеха си. Джо не беше спал от трийсет часа. Въпреки че животинският му магнетизъм работеше при всякакви условия, това не важеше за останалата част от тялото му.

Кърт влезе в стаята. Лейлани затвори вратата и тихичко прекоси помещение с босите си крака. Беше облечена в черни панталони за йога и зелена тениска.

Остин я последва в нейната стая. Завесите бяха спуснати, а осветлението приглушено.

- Медитирах – обясни тя. – Бяха започнала да губя всякакво усещане за душевно равновесие. В един момент чувствам гняв, а в следващия ми се иска да заплача. Беше прав, че съм нестабилна.

Странно, но сега тя му изглеждаше съвсем наред.

- Не знам, но доколкото виждам се държиш.

- Имам нещо, с което да се разсея – каза Лейлани. – Да открия какво се е случило с брат ми. Искам да ти благодаря, че ме прие в екипа, макар и неохотно. Нещо ново?

- Все още не – каза той. – Открихме само някои странни неща.

- Какви по-точно?

- Кимо и останалите са търсели температурни аномалии – каза Кърт. – Успели са да ги открият, но не такива, каквито са очаквали. Температурата на океаните се покачва в целия свят, но те са установили понижение и то в тропическа зона. Това е първото странно нещо.

- Друго?

- Странното е, че по-ниската температура на водата е нещо, което не вреди. Тя води до по-високо съдържание на кислород и съответно до по-изобилен морски живот. Ето защо топлите, плитки морета като Карибското например, са по-бедни на живот, в сравнение с тъмните, студени участъци от Северния Атлантик, където се събират риболовните флотилии.

Лейлани кимна. Кърт осъзна, че е споменал основни факти и заключения, които тя лесно можеше да направи сама, но знаеха толкова малко, че беше най-добре да не крие нищо.

Тя изглеждаше объркана.

- Но Кимо ми каза, че са открили по-ниски нива на разтворен кислород и по-малко крил, планктон и риба, въпреки понижените температури.

- Именно – каза Кърт. – Процесът е обърнат. Явно нещо поглъща топлината и кислорода.

- Какво например? – попита тя. – Токсични отпадъци? Някаква аеробна смес?

Откакто Кърт провери отново данните, не спираше да търси причинат за тази аномалия. Вулканична активност, червени приливи, растеж на водорасли – всички тези неща могат да доведат до появата на мъртви зони и намаляване на кислорода във водата, но нито едно от тях не обясняваше ниските температури. Възходящите течения от студена морска вода обикновено са богати на хранителни вещества и донасят повече кислород на повърхността, което предизвиква експлозия от морски живот в района.

Това беше проблем и най-вероятно Кимо и останалите са били убити, защото са го открили. Но Кърт все още не знаеше подробности.

- Нямам представа – каза Кърт. – Прегледахме всичко, което са изпратили, включително електронните писма на Кимо до теб, за да проверим дали случайно не сме пропуснали нещо. Но засега удряме на камък.

По лицето на Лейлани се изписа тревога.

- Чели сте писмата му до мен?

- Наложи се – каза Кърт. – Надявахме се, че в тях може да има важна информация.

- Открихте ли нещо?

- Не – каза той. – Но трябва да проверим всички следи.

Тя въздъхна и раменете ѝ увиснаха.

- Може би това е твърде голям залък за нас. Вероятно трябва да оставим разследването на някоя международна организация.

- Къде изчезна решителността ти от преди няколко часа?

- Бях разгневена и адреналинът ми дойде в повече. Сега се опитвам да бъда по-разумна. Може би ООН или Малдивските национални отбранителни сили ще могат да поемат разследването. Май е най-добре да си вървим у дома. След като опознах теб и твоите приятели, не мога да понеса мисълта, че някой друг може да пострада.

- Това няма да се случи – увери я Кърт. – Изключено е да оставим това на някой друг, който няма никакъв интерес да открие истината.

Лейлани кимна и в този момент звънна телефонът на Кърт. Той го извади от джоба си и натисна „отговори“.

Беше Гамей.

- Някакви новини? – попита я той.

- Нещо такова – отвърна тя.

- Какво открихте?

- Изпратих ти една снимка, направена с микроскопа. Изтегли я.

Кърт превключи на режим „съобщения“ и зареди снимката на Гамей. Беше черно-бяла, но на нея ясно се виждаше странна форма, която приличаше на нещо средно между насекомо и машина. Ръбовете ѝ бяха остри, а ъглите съвършени.

Кърт присви очи, за да я огледа по-добре. Обектът наподобяваше паяк с шест дълги крака, насочени напред и два отзад, които бяха оформени като плоски плавници и напомняха на рибешка опашка. Всяка двойка крайници завършваше с различни видове нокти, докато един израстък, разположен върху гърба на нещото, беше покрит с издатини. Приличаха на канали на микрочип.

Всъщност, създанието изглеждаше напълно механично.

- Какво е това?

- Микроскопичен робот – отвърна Гамей.

- Какво?

- Това нещо, което гледаш, е с големината на акар – обясни тя. – Но не е органично, а механично. Микромашина е. И ако пробата, която взех, е показателна, още много от тези машини са обгорени от пожара.

Кърт погледна снимката и се замисли върху това, което чу. После наклони телефона, за да може Лейлани да види снимката.

- Няколко птички, опечени в пай – промърмори той.

- По-скоро няколко милиона – уточни Гамей.

Кърт се замисли за техния предишен разговор и теорията, че екипажът е запалил пожара, за да се отърве от нещо много по-опасно.

- Значи тези неща са попаднали на борда и те са се опитали да ги изгорят – каза той, размишлявайки на глас. – Но как са се появили?

- Не знам – отвърна Гамей.

- А за какво служат? – попита Кърт. – Какво правят?

- И това не знам – повтори тя.

- Щом са машини, значи някой ги е създал.

- Очевидно е така – отвърна Гамей. – И предполагаме кой може да е този човек.

Телефонът на Кърт изписука и на екрана се появи ново изображение. Този път беше статия от списание. На снимката в ъгъла се виждаше бизнесмен, който слиза от оранжев „Ролс-Ройс“. Косата му с цвят на махагон беше вързана на дълга опашка, а лицето му беше покрито с гъста брада. Тъмносиният му костюм вероятно беше „Армани“.

- Кой е този? – попита Кърт.

- Елууд Марчети – отговори Гамей. – Милиардер и гений в областта на електрониката. Преди години изобрети отпечатването на интегрални схеми върху микрочипове. А днес вече всички използват изобретението му. Той е и активен поддръжник на нанотехнологиите. Веднъж заяви, че в бъдеще наноботите ще правят всичко, от премахването на холестерола в артериите, до добиването на злато от морска вода.

- И тези неща са наноботи? – попита Кърт.

- Всъщност са по-големи – отвърна Гамей. – Ако приемем, че един нанобот е детско камионче, тези неща са самосвали.

Те си остават микроскопични, но са хиляда пъти по-големи.

Лейлани изучаваше снимката.

- Значи проблемът е този тип Марчети! – каза тя твърдо.

Кърт се въздържа от коментар.

- Как можем да свържем тези микророботи с него?

Този път отговори Пол.

- Открихме един негов международен патент, който много се доближава до тях.

Кърт почувства, че в него се надига гняв.

- За какво ги използва? – попита той. – За някакви експерименти?

- Още не знаем.

- А тогава как са попаднали в морето? – продължи той. – И по-важното, как са се качили на катамарана?

- Или са избягали от лабораторията като онези пчели-убийци преди четирийсет години – предположи Пол, – или Марчети ги използва за нещо, без да съобщи на света за това.

Кърт стисна силно зъби.

- Мисля, че трябва да го посетим.

- Страхувам се, че живее на частен остров – отвърна Пол.

- Това няма да ме спре да почукам на вратата му. Къде мога да го открия?

- Това е добър въпрос – намеси се Гамей.

В гласа ѝ прозвуча странна нотка и Кърт не беше сигурен, че я е разбрал добре.

- Да не намекваш, че никой не знае къде живее?

- Не – отговори тя. – Просто никой не знае къде точно се намира в момента този остров.

Кърт имаше чувството, че той и съпрузите Траут говорят за две различни неща.

- Нищо не разбирам.

- Марчети строи изкуствен остров – обясни Пол. – Нарича го „Аква Тера“. Миналата година завърши ядрото и оттогава не спира да работи по него. Но тъй като е подвижно и той предпочита да стои в международни води, никой не може да е сигурен къде се намира в момента.

Кърт си спомни, че е чувал за това.

- Мислех, че това е просто рекламен трик.

Лейлани се включи в разговора.

- Не е – каза тя, – истина е. Четох за това. Преди шест месеца е бил закотвен близо до Мале. Кимо каза, че иска да го разгледа, ако му се отдаде възможност.

- Добре – каза Кърт. – Вие открийте нещо повече за тези микророботи. Аз ще се чуя с Дърк. Веднага щом открием Марчети, ще отида да го посетя. Сигурен съм, че няма да е толкова трудно да открием един плаващ остров.