Бурята

Плаващият остров „Аква-Тера“ имаше ново ръководство. Зарина издаваше заповеди от мостика и дори Отеро и Метсън усещаха напрежението.

Няколко палуби по-долу Пол Траут се разхождаше в петзвездния затвор на Марчети и оглеждаше интериора. Имаше френски прозорци, меко, скрито осветление и удобни матраци. Килията беше оборудвана дори с масажиращ стол и машина за сок.

- Машина за сок! – изрече с недоумение Пол на глас.

- Прекрасна идея! – възкликна Марчети от масажиращия стол. – Пусни ми един с гуава и ананас, ако обичаш.

Пол погледна към техния домакин. Той огъваше гърба си като котка, която се търка в диван. Ролковият механизъм на стола се движеше нагоре-надолу по гръбначния му стълб.

- Това е невероятно! – мъркаше той. – Да, точно там!

От една страна на Пол всичко това му се струваше като върха на глупостта, но от друга нямаше търпение Марчети да приключи, за да опита стола. От борбата с пожара гърбът му беше станал целият на възли.

Той напълни три чаши сок от гуава и ананас и ги отнесе до другата част на стаята. После ги постави между Марчети, който все още издаваше леко плашещи звуци на наслада и Гамей, която гледаше навъсено като помощник директор, готов да накаже всички.

Пол ѝ предложи една от чашите. Тя поклати глава с отвращение.

- Кога ще престанете да се наслаждавате на своите спа процедури? Трябва да измислим начин да се измъкнем от тук.

- Огледах прозорците – каза Пол.

- Никога няма да минеш през тях – обясни Марчети. – Проектирани са да издържат на буря от десета степен.

- Ами вратите?

- Заключват се отвън с електронен механизъм – каза той и се намести на стола. – Няма как да достигнете до контролната кутия оттук. Ако си забелязал, от тази страна няма дори и дръжка.

- Забелязах...

Марчети се отпусна още по-назад в стола и механизмът завибрира. Той започна да се тресе, а гласът му доби едно странно стакато, сякаш някой го удряше по гърдите докато говори.

- Мисля... че... трябва... да... стоим... кротко...–каза той – и... да... пестим... енергията... си...

Пол видя как в очите на Гамей се разпалват яростни огънчета. Той се дръпна навреме, преди тя да се хвърли към Марчети. Младата жена грабна щепсела на масажиращия стол и го отскубна от стената. Масажът прекъсна на мига.

Марчети я изгледа втрещен. Пол предположи, че скоро няма да може да изпробва стола.

- Препоръчвам ти да престанеш с лиготиите! – изръмжа тя. – Тези хора не си играят. Онази подла Зарина е убила човек от екипажа ти и кой знае още колко други. Ако не успеем да се измъкнем от тук, ще очистят и нас, преди да приключат с мисията си.

Марчети погледна към Пол за помощ, но след като не я получи, се обърна отново към Гамей.

- Съжалявам! – каза той. – Отрицанието е любимият ми механизъм за справяне с проблемите. Когато имаш един милиард долара, проблемите сякаш изчезват от само себе си, стига да ги игнорираш достатъчно дълго.

- Този няма да изчезне! – рече твърдо Гамей.

Марчети кимна.

- Имаш ли някакви протоколи за сигурност? – попита Пол. – Кодове за спешни случаи или уговорени проверки, които ще накарат някой да забележи липсата ти?

Марчети се почеса по главата.

- Не точно – отвърна той. Звучеше сякаш не му е приятно, че трябва да ги разочарова. – Ако съм твърде лесно откриваем, ще разруша образа на обичащ самотата милиардер, който се опитвам да изградя.

- Как ръководиш компаниите си? – попита Пол.

- Всъщност, те се ръководят сами.

- Ами ако се наложи да издадеш някоя заповед? – заинтересува се Гамей. – Или ако една от тях трябва да приключи крупна покупка, да сключи сделка или да извърши сливане, което само ти можеш да одобриш?

- Ще го оставя на Метсън.

Това беше проблем.

- Значи – каза Пол, – да обобщим. – Докато Метсън продължава да общува с външния свят, никой няма да разбере, че липсваш.

Марчети кимна.

- Страхувам се, че е така.

Гамей изглеждаше толкова омърлушено, колкото се чувстваше Пол.

- Поне докато не скалъпят някоя достоверна история как си изчезнал по време на експедиция или нещо друго.

- Да – каза Марчети. – Започвам да осъзнавам, че има и недостатъци на това да живееш уединено.

- О! И то какви ли не! – възкликна Гамей. – Носеха се слухове, че Хауърд Хюз е починал години преди официално обявената дата. Вероятно не са достоверни, но той живеел толкова изолирано, че никой не е знаел със сигурност. Ти си в същата лодка. И ако го наречеш остров, ще те ударя!

- Лодка – съгласи се той. – Обещавам, че ако оживеем, ще бъда много по-достъпен.

„Чудесно”, помисли си Пол, „но това няма да ни помогне сега.”

- Какво мислиш, че са направили с останалите членове на екипажа?

- Двама от тях са на страната на Зарина – каза Гамей.

- Предполагам, че другите са заключени някъде като нас – добави Марчети. – Тук долу има пет килии.

- Държат ни разделени – каза Пол. – Не искат да заговорничим срещу тях.

- Ами вашите хора? – попита Марчети. – Онези във Вашингтон. Очакват ви да се обадите и да докладвате. Със сигурност ще усетят липсата ви.

Пол и Гамей се спогледаха разбиращо. След толкова години заедно умовете им работеха по един и същи начин.

- Няма да е достатъчно бързо.

- Какво имаш предвид?

Пол обясни:

- Ние им изпращаме данни на всеки двайсет и четири часа. Но на Отеро и Зарина няма да им е трудно да ги фалшифицират. Тя знае какво сме изпращали досега и какво търсим. Предполагам, че ще мине доста време, преди някой да заподозре нещо.

- Може Дърк да ни се обади – каза Гамей с надежда. – Те не могат да фалшифицират видео-връзка.

- Така е – отвърна Пол, – но могат да заплашат с какво ли не, ако се опитаме да излъчим истината. Което ние ще опитаме, разбира се, въпреки техните заплахи.

Гамей го погледна.

- Как ще кажем на Дърк или на когото и да било друг, който се обади, че сме в беда, без нашите похитители да разберат това?

- Ние сме заложници – каза Пол. – Дърк няколко пъти е бил в тази ситуация. Може да кажем името на едно от местата или на един от похитителите, които са го държали в плен. Това със сигурност ще го накара да се досети.

- Гениално, господин Траут! – възкликна Марчети. – Таен код!

- „Лейди Флембороу”–каза Гамей.

- Моля?

- „Лейди Флембороу”–повтори тя. – Това е името на един туристически кораб. Бащата на Дърк, сенаторът, беше държан като заложник на него в Антарктика. Дърк го спаси. Ако на някой от нас се отдаде възможност да говори с него, ще си изиграем ролята за пред Зарина и нейните разбойници. Ще кажем каквото ни наредят. Дърк със сигурност ще попита някой общ въпрос като например как сме, какво е времето при нас или нещо такова. Трябва само да се усмихнем безгрижно и да кажем, че всичко е превъзходно и като че ли сме на круиз с „Лейди Флембороу”.

- Това е доста общо – каза Марчети. – Ами ако не се досети?

- Ти не познаваш Дърк Пит – отговори Пол. – Ще се досети.

- Добре, чудесно – каза развълнувано Марчети. – Значи вече имаме план, който ще проработи в случай, че поискат да говорите с него. Ами ако не го направят?

Марчети погледна към Пол, който му отговори само с празен поглед. Той повдигна вежда към Гамей, но и от нея не получи отговор. Май нито един от двамата нямаше план „Б“.

Лицата им помръкнаха, а Гамей се пресегна и включи отново стола за масажи.

Марчети изглеждаше изненадан.

Тя вдигна ръце.

- Може да ти помогне да измислиш нещо.