Бурята

Кърт приближи внушителния остров „Аква Тера“ със своята флотилия от лодки, направени от пръчки. Огромното съоръжение изплува от мъглата като Скалата на Гибралтар. Кърт се почувства като мравка, нападаща слон.

- Огромен е! – възкликна Таутог.

- Той е предимно празен – напомни си Кърт.

- Ами ако са довели още хора след като напуснахме? – попита Лейлани.

Той се обърна към нея със стиснати устни, за да ѝ покаже, че в момента не му е до подобни въпроси.

- Държа да се запознаеш с Джо – каза той. – Мисля, че вие двамата сте близнаци, разделени при раждането.

Кърт знаеше, че затворът на Марчети се намира близо до задния край на острова и реши да се отправят натам. Той се премести на носа на лодката, промъкна се покрай долния край на платното и махна брезента, покриващ кутията на „Причинителят на болка”.

- Лейлани – каза тихичко Остин, – ти и Вару задействайте това нещо.

Лейлани се приближи до генератора и маховика близо до задния край на лодката. Беше малко неудобно да се работи с тях в тясното пространство, но след като двамата успееха да задвижат маховика, тежестта на въртящия се диск щеше да осигури достатъчно мощност.

Кърт чу как динамото се върти и видя стрелката, отчитаща мощността, да се премества. Намираха се на почти сто метра от острова. Той нагласи разстоянието и отворите на говорителите се промениха.

Вече бяха достатъчно близо и грамадното туловище на острова ги скриваше от двете главни кули и контролната зала с радарите. Единственото нещо, за което трябваше да се тревожат, бяха патрулите. Ако Кърт забележеше някого, щеше да се наложи да задейства машината. В случай, че не успее да ги зашемети, наблизо чакаше една пушка.

Прозорците на долната палуба вече се виждаха ясно. Той ги преброи. Последните пет бяха на затвора.

Кърт извади стария бинокъл и се загледа във вътрешността на стаите. От петте прозореца струеше слаба светлина. Вътре не се виждаше никакво движение.

Той се замисли дали да не използва стълбата и подвижните мостчета близо до кърмата, но после размисли. Ако бяха поставили неподвижен пазач, със сигурност това щеше да бъде едно от ключовите места. Кърт реши да опита друго.

Той направи жест към останалите лодки да го последват и всички се приближиха към петия прозорец. На около трийсет и пет метра, приблизително на същото разстояние, на което той се намираше, когато изпробва силата на звуковата вълна върху себе си, Кърт включи апарата на режим „готовност”, насочи говорителя с помощта на една ръчка и се прицели в прозореца.

Лейлани и Вару продължаваха да осигуряват мощност и Остин промени настройките за разстоянието на трийсет и пет метра. После превключи от режим „готовност” на „задействане”. Мигновено от оръжието се понесоха ефирни звуци.

Кърт видя как тежкото стъкло започна да трепти.

- Увеличете мощността! – нареди той.

Таутог зае мястото на Лейлани и стрелката, отчитаща силата, навлезе в червената зона. Кърт продължи да държи лъча насочен към целта.

- Какво правиш? – попита Лейлани.

- Виждала ли си старата реклама на „Меморекс”?

Тя поклати глава.

- Наблюдавай онзи прозорец.

Стъклото трептеше силно от звуковите вълни като кожа на барабан. Кърт виждаше как бледата светлина се отразява от вибриращата му повърхност. Над водата се дочу ехо от странен шум, като звън от тибетска пееща купа. Той се притесни, че ще ги чуят, но вече беше твърде късно да спрат.

- Още мощност! – прошепна отново той, но след като осъзна, че Вару е потен и изтощен, зае мястото на младежа. Лодката се премести настрани, но Лейлани държеше „Причинителят на болка” насочен към стъклото.

Струваше им се, че ще се провалят, че издържащото на ураганни ветрове стъкло няма да поддаде на вибрациите, но две от другите лодки също включиха своите системи и ги насочиха към същия прозорец.

Трите слети звукови лъча мигновено разтрошиха стъклото. То експлодира навътре, ефект, който Кърт не беше предвидил. Само се надяваше Марчети и съпрузите Траут да са били достатъчно умни да се отдалечат от вибриращия прозорец.

Гамей първа чу звука – странен резонанс, който първоначално ѝ заприлича на обикновен звън в ушите.

- Какво е това? – попита Пол.

Изглежда, че не ѝ се беше сторило.

- Нямам представа – отвърна тя.

Гамей се изправи, като напусна своя пост до вратата и огледа тъмната стая като жител на предградие, търсещ досадно щурче в тиха къща.

Шумът постепенно се засили. Ако наблизо имаше куче, сега щеше да вие до припадък.

- Може да ни отвличат извънземни – предположи Марчети.

Гамей не обърна внимание на думите му. Шумът я отведе до големия прозорец, през който се виждаше океана. Тя опря лицето си до стъклото. В тъмнина видя няколко примитивни лодки, слабо осветени от няколкото работещи лампи на „Аква Тера“ и позна една фигура в първия съд.

- Това е Кърт! – възкликна тя.

Пол и Марчети се приближиха тичешком.

- Какво за Бога прави той? – попита Пол и се загледа в това, което се случваше отвън. – И кои са тези хора с него?

- Нямам ни най-малка представа – отвърна Гамей.

Докато наблюдаваха, две от останалите лодки се изравниха с тази на Кърт и странният резонанс се покачи с една-две октави. От ляво се дочу звук от трошащо се стъкло.

- Мисля, че се опитва да ни спаси – каза Марчети.

- Да – съгласи се, Гамей, горда и едновременно с това тъжна. – Но за съжаление е избрал грешната стая.

Отвън в коридора, мъжете, нагърбени със задачата да охраняват затворниците, чуха вибрациите, но предположиха, че някой отново е включил масажиращия стол на пълна мощност. Разтрошеното стъкло беше друго нещо.

Те веднага скочиха на крака.

- Провери затворниците – заповяда командира им.

Двама от мъжете грабнаха оръжията си и се затичаха по коридора, а той вдигна телефона и набра номера на контролната зала. Никой не вдигна дори и след четвъртото позвъняване.

- Хайде, обадете се! – промърмори той.

Звукът от чупене на стъкло привлече вниманието му. Идваше от стаята срещу него, а не надолу по коридора.

Командирът помисли върху възможността затворниците да са избягали или дори някой да се е опитал да влезе през прозореца. Реши, че е по-добре да провери, преди да докладва. Той затвори телефона и излезе внимателно иззад бюрото. После извади пистолета си и се приближи до килията.

Мъжът угаси светлините в коридора и отвори вратата, като държеше оръжието насочено напред.

Не видя нищо друго освен тъмнина. Изведнъж през стаята премина бриз и погледът му се спря върху осветената мъгла отвъд разтрошения прозорец.

Той огледа цялото помещение, но не видя нищо странно и никакви нарушители. И все пак нещо беше счупило прозореца.

Командирът продължи напред, а счупените стъкла скърцаха под краката му. Нещо плаваше близо до корпуса. Той се приближи към прозореца и видя странна лодка с платно. До нея имаше още една. Те не приличаха на тези, които биха използвали американските специални части. Мъжът направи още една крачка напред, чу странен жужащ звук и почувства как цялото му тяло се стяга, сякаш е ударен от силно електричество.

По ръцете и торса му премина непоносима болка. Вратът му се скова и той си прехапа езика. После падна на колене, рухна върху разтрошените стъкла и изпусна пистолета. Болката веднага изчезна, но ефектът продължи.

Една фигура застана до него в рамката на избития прозорец. Охранителят се пресегна към пистолета, който беше изпуснал и почувства как тежък ботуш смазва пръстите на ръката му. Той я дръпна и изпъшка, но в този момент прикладът на една пушка го удари в слепоочието и го прати в несвяст.

Гамей, Пол и Марчети наблюдаваха как Кърт и двама други мятат куки с въжета и започват да се катерят. Те не виждаха счупения прозорец, но Марчети беше убеден, че е през една-две врати от килията им.

- Това не означава, че не могат да стигнат до тук – каза той. – Трябва само да се отърват от онези разбойници отвън и ще сме свободни.

Шум пред вратата привлече вниманието на Гамей.

- Дали са те?

- Твърде е рано – отвърна Пол.

- Значи са пазачите.

Гамей застана до вратата и след секунда чу как един от охранителите пъха картата си в четеца. Бравата избръмча и се отключи. Гамей се хвърли на пода и се плъзна до стената с контакта, миг преди вратата да се отвори.

Планът на Пол да използва масажният стол като оръжие, зависеше изцяло от избора на точния момент. Гамей грабна шнура и пъхна щепсела в контакта. Надяваше се да не е твърде късно.

Дъжд от искри изригна от стената и от металната врата. Пазачът, който все още я държеше с ръка беше разтресен от електричеството и полетя назад. Кабелите, които извадиха от стола и закачиха за вратата, вече пушеха. Някъде беше гръмнал бушон.

Пол скочи върху пазача и взе пистолета му. Бърз и силен удар с коляно в слабините на мъжа прекрати напълно съпротивата му. Пол и Марчети издърпаха пазача вътре, а Гамей измъкна щепсела и хвана вратата, за да не се затвори. После огледа набързо коридора.

- Празен е – каза тя. – Да вървим!

Пол и Марчети вързаха с чаршаф стенещия пазач и го оставиха на пода. След това тримата излязоха тихичко от килията и поеха надясно.

Кърт стигна поста на охраната, която пазеше затвора на Марчети. Постът приличаше повече на рецепция на спа-център, отколкото на вход на затвор. На снежнобялото бюро имаше компютър и телефон с много копчета.

Таутог и Вару влязоха след него. Кърт посочи няколко скрити ниши, от които можеха да пазят коридора.

- Следете за неприятности – каза им той и се обърна да тръгне по виещия се коридор, но забеляза три фигури. За негова изненада и облекчение, това бяха Гамей, Пол и Марчети.

- Колко се радваме да те видим! – усмихна му се Гамей. – Мислехме, че си мъртъв.

Кърт ги дръпна зад бюрото.

- Аз също се тревожех, че може да са ви убили. Защо не сте в килията си?

- Избягахме – отвърна тя. – Току-що.

- След всички усилия, които положих, за да ви спася – усмихна се Кърт.

- Джо с теб ли е?

- Не – каза той. – Преди два дни го качих на един камион в Йемен.

- Закъде?

- Добър въпрос – отвърна Кърт.

Това, че Пол, Гамей и Марчети са били заключени допреди малко, вместо да бъдат спасени от някоя американска специална част, му подсказа, че Джо още не се е измъкнал. Той знаеше, че приятелят му ще се погрижи за себе си и въпреки че щеше да се почувства по-добре, ако знаеше, че Джо е добре, в момента нямаше какво да направи.

- Каква е ситуацията ни? – попита той, концентрирайки се върху настоящето.

- Обезвредихме един от пазачите – отвърна Пол. – В момента е заключен в килията ни.

- Ние се справихме с този тук – каза Кърт.

- Кои са твоите приятели?

- Аз съм Лейлани Тенър. Истинската.

Гамей се усмихна.

- А останалата част от кавалерията?

- Приятно ми е да се запознаем – каза Таутог. – Аз съм осемнайсетият Рузвелт от...

- По-късно ще дообясниш – прекъсна го Кърт. – Някой идва!

Приближаваха стъпки. Беше вторият пазач, за когото Кърт реши, че е бил изпратен да провери останалите затворници. Мъжът се показа иззад ъгъла, озова се лице в лице с няколко дула на пушки и замръзна.

Кърт взе картата и пистолета му.

- Сега какво? – попита Пол. – Тръгваме ли си?

- Не – отвърна Кърт. – Щом се е появил моментът на победата, трябва да се възползваме.

Всички го загледаха с недоумение.

- Сун Дзъ – обясни Лейлани, сякаш бе вряла и кипяла в тематиката.

- Какво означава това на обикновен английски? – попита Гамей.

- Означава, че след като вече сме на борда, трябва да се опитаме да намерим Джин, Зарина и Отеро. След като ги хванем, всичко това ще свърши. – После се обърна към Марчети:–Твоите хора тук долу ли са?

- Повечето...

- Ти и Пол отидете и ги измъкнете. После заключете този в килията.

Пол кимна и се зае със задачата.

Кърт се обърна към Таутог:

- Предлагам да вържем лодките и да качим на борда останалата част от хората ти. Ще се нуждаем от помощта им.

Няколко минути по-късно затворниците и пазачите си бяха разменили местата, а малката флотилия беше вързана за една тръба под килията със строшения прозорец. Кърт вече ръководеше отряд от трийсет и седем мъже и жени. Хората на Марчети познаваха острова, а тези на Таутог умееха да боравят с пушки и с „Причинителят на болка”.

Кърт нареди да качат две от машините на борда и намери ръчни колички, на които да ги натоварят. Едната машина остана с групата, която тръгна към каютите на екипажа, а другата беше с Кърт, Лейлани и семейство Траут. Четиримата, заедно с Таутог и Вару, отнесоха тежката машина до асансьора като техници, пренасящи усилватели на концерт.

По-голямата част от отряда тръгна към каютите, а Кърт бе решен на всяка цена до открие Джин ал-Халиф.

- На кой етаж е президентският апартамент? – попита той.

- Имаш предвид моя апартамент ли? – отвърна Марчети.

- Ако твоят е най-луксозният на острова, тогава да, точно него имам предвид.

- На последния етаж, разбира се – отвърна Елууд и натисна копчето.

Вратите на асансьора се затвориха, а Кърт потупа високоговорителя и се усмихна злорадо.

- Време е да събудим съседите – засмя се загадъчно той.