Бурята

Същият мрак, който бе покрил Египет, се беше разстлал над Арабско море и Индийския океан, но с една малка разлика. Небето над Египет беше ясно, а над океана се събираха облаци. Толкова гъсти, че два часа преди изгрев слънце Кърт Остин не можеше да види звездите.

Това го притесни повече от обикновено, тъй като се намираше в четириметрова лодка в средата на морето и я насочваше със седемдесетгодишен секстант и няколко пожълтели и проядени от молците карти от Втората световна война.

Плавателният съд имаше странични поплавъци. Представляваше нещо средно между известната „Кон-Тики“ и хавайско петместно кану. Носът му беше повдигнат, средната част широка, а кърмата правоъгълна. Задвижваше се чрез гребла или за предпочитане, едно странно триъгълно платно, познато като „рачешка щипка”, подаващо се от едната страна.

Рачешката щипка се е използвала от древността, повече от хиляда години и е много ефективна в задвижването на малки лодки, без да ги натоварва. Пред това платно, Кърт беше добавил още едно триметрово платно, което беше по-ново и представляваше набързо скроена версия на спинакер. То играеше ролята на крило и позволяваше на лодката да плава близо до вятъра.

Отзад го следваха четири подобни съда. Цяла флотилия от остров Пикет.

Планът беше да се промъкнат на борда на плаващия остров и да го завземат. С осемнайсет души плюс Лейлани и Кърт, пет „Причинителят на болка” и четирийсет пушки, донесени за затворниците, които Остин се надяваше да освободят, битката щеше да бъде почти равностойна. Но първо трябваше да ги отведе до бойното поле.

Той свали секстанта.

- Някакъв успех? – попита Лейлани.

- Не – отвърна Кърт. – Плаваме на сляпо.

Остин се отдръпна от носа и прибра уреда. После се обърна към Таутог.

- Засега да продължим по този курс.

Таутог кимна. Той и неговият племенник Вару, управляваха лодката.

Флотилията плаваше вече пет часа. Бяха изминали значително разстояние, тъй като ветровете обърнаха посоката си. Бризът откъм брега и морето се сменяха привечер. Този процес помагаше на лодките, но не беше нормално да се случва в средата на океана. Кърт предположи, че се дължи на начина, по който Джин влияе на времето.

- Притеснен си – каза Лейлани и се приближи до него.

- Възможно е да съм ви повел към сигурна гибел.

Кърт отново погледна старите карти от „Джон Бъри“. Пикет бе определил точното местоположение на острова и го беше отбелязал на картата. Преди, на неговото място имаше само син океан. Беше оградил с кръгче и другите два острова. Отстрани се четеше избелял надпис: „Архипелаг Бъри”, заедно със „САЩ”. Изглежда, че Пикет ги беше обявил за американска територия.

Лейлани надникна зад рамото му.

- Къде сме?

- Приблизително тук – отвърна Кърт и посочи едно място на картата.

- А къде е „Аква Тера“?

- Това е много добър въпрос – отвърна той.

След като откри „Причинителят на болка”, Кърт незабавно се захвана с картите. След дълго пресмятане, той предположи къде може да е „Аква Тера“ като допусна, вероятно твърде наивно, че ще остане в същия район. Взимайки предвид посоката на вятъра и разстоянието от остров Пикет, Остин изчисли, че ако тръгнат веднага, ще достигнат острова преди залез слънце.

Ако се забавят, нямаше да успеят и щеше да се наложи да чакат до следващата вечер, тъй като приближаването до „Аква Тера“ през деня се равняваше на самоубийство. А и това двайсет и четиричасово забавяне означаваше, че ще трябва да оставят Пол, Гамей и останалите в ръцете на Джин. Той щеше да разполага с още един ден да осъществи пъкления си план или да напусне острова и вече никой нямаше да може да го открие. Кърт реши, че тези възможности са неприемливи и флотилията потегли незабавно.

Малките лодки плаваха по-добре, отколкото Кърт очакваше, а вятърът беше попътен. Вече изпреварваха графика, но пък бяха на път да се изгубят.

- Когато за последно видях „Аква Тера“, стоеше неподвижно ето тук – каза той. – Ако не е потеглил, в момента би трябвало да сме до него.

- Виждам светлина – каза Вару. – Напред и вляво!

Всички впериха поглед в тази посока. Вероятно на около три километра от тях се виждаше сияещо видение. Наподобяваше кораб призрак, плаващ в мъглата, но всъщност беше островът на Марчети. Той беше тъмен, с изключение на няколко светлинки тук-таме.

Лейлани се усмиха.

- Какво казваше?

Кърт също се ухили.

- Да се насочим на североизток – каза той на Таутог и посочи. – Натам!

Таутог и Вару завъртяха кормилото и платната, а лодката пое курс на североизток. Останалите лодки от флотилията заплаваха след тях.

- Защо не плаваме срещу него? – попита Лейлани.

Кърт продължи да следи курса и започна да брои.

- Осемстотин метра на североизток и после ще можем да обърнем и да се насочим почти право по вятъра към острова. Това ще ни даде повече скорост и маневреност.

- Ами ако ни забележат?

- Островът е дълъг шестстотин метра, на места е висок колкото двайсететажна сграда, а ние за малко да го пропуснем. Намираме се в тъмни лодки, с черни платна и ги приближаваме в средата на мъглява нощ. Дори и тези на наблюдателните постове няма да могат да ни видят, докато не застанем точно до тях. А според Ишмиъл, Джин разполага с не повече от трийсет души на борда. Поне половината от тях би трябвало да спят. Шансът някой да ни забележи е нищожен.

Кърт беше три-четвърти прав. Двайсет от трийсетте мъже на Джин спяха. Няколко други пазеха затвора, а останалите работеха в повреденото машинно отделение с предателите от екипажа на Марчети. На пост стояха само двама. Те патрулираха по острова, но нямаше начин да успеят да следят километър и половина брегова линия и десетки акра палуба.

Беше загубена кауза. Мъжете правеха своите обиколки с целия ентусиазъм на нископлатени охранители.

Един пазач, който извади големия късмет да избегне дългите, скучни разходки, беше поставен в контролната зала на „Аква Тера“ да следи радара.

Досега на екрана не се беше появило нищо. Това продължи толкова дълго, че когато две точици се показаха за секунда, той не ги забеляза. Пазачът вече дори не гледаше радара. Просто се опитваше да се пребори с желанието да заспи.

Обектите изчезнаха бързо и след няколко минути се появиха за втори път. Зад тях се образуваха диагонални линии, посочващи, че е задействан режима за изчисляване на разстояние. В този момент пазачът се обърка. Докато успее да проследи линиите до обектите, те изчезнаха. На тяхно място се появи надпис, „връзката е изгубена”.

Мъжът се изправи на стола.

Обзе го внезапно подозрение.

„Видя ли нещо? Ако е така, къде е то сега? Как е изчезнало?”

През ума му мина мисълта за американски изтребители „Стелт”. Той погледна през прозореца към тъмнината отвън, не видя нищо и отново впери поглед в екрана.

Обектите не се появиха отново и подозрението му се засили.

Мъжът грабна един голям бинокъл и излезе на площадката за наблюдение. Беше му трудно да види нещо в мъглата и мрака, отчасти защото прекарваше по-голямата част от времето си в следене на небето за самолети и хеликоптери, но и също така, защото, макар и намалени, светлините от острова излъчваха слабо сияние в нощта. Заради него беше невъзможно да се види нищо отвъд обсега на лампите. Ако беше погледнал право към петте бамбукови лодки, нямаше да види нищо друго освен белия воал на мъглата.

Ядосан, той се върна при радара, наведе се над него и започна да го следи внимателно като котка пред дупка на мишка.