Бурята

Кърт Остин се събуди в една сглобяема военна барака няколко часа след като беше превърнат в затворник на остров Пикет. Той беше изтощен и реши, че има нужда да възстанови силите си. Затова легна на пода веднага щом го заключиха. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко. Щом се събуди, установи неприятния факт, че всичко това не е било просто сън.

Мъжете с военните униформи го измъкнаха от колибата и го завлякоха до друга дървена постройка, скрита между дърветата. Обстановката вътре беше военна и наподобяваше някакъв трибунал. Лейлани и Ишмиъл стояха до него.

Един островитянин с аборигенски или полинезийски черти се изправи иззад бюро в края на колибата. Той председателстваше изслушването като един от съдиите. Мъжът беше по-висок и слаб от този, който ги намери на плажа и значително по-възрастен. В черната му коса се открояваше сребрист кичур.

- Аз съм осемнайсетият Рузвелт на остров Пикет – представи се мъжът.

- Осемнайсетият Рузвелт? – повтори удивено Кърт.

- Точно така – каза съдията. – С кого разговарям? Назовете имената си за протокола.

- Аз съм Кърт Остин от Съединените американски щати – отвърна Кърт. – Първият, за когото знам.

Съдиите и останалите присъстващи си поеха едновременно дъх, а Кърт се опита да проумее какво вижда и чува.

По пътя от плажа до колибите, скрити в дърветата, те видяха укрепления, ровове, картечни гнезда и накрая зона с порутени постройки, включително стари сглобяеми военни бараки. Дупките в покривите им бяха запушени с тръстика и нишки от палмови листа.

Мъже в зелени военни камуфлажни униформи стояха около тях. Униформите им не бяха в по-добра форма от колибите. Всъщност, някои от тях приличаха на некадърно ушити имитации. Пушките „М1”, които носеха, изглеждаха достатъчно автентични. Кърт имаше няколко такива в своята колекция у дома, но беше сигурен, че никой не ги е използвал от края на войната в Корея.

Лейлани също се представи, а накрая и Ишмиъл. Нито един от двамата не спомена държавата, от която идва.

Осемнайсетият Рузвелт продължи:

- Обвинени сте във влизане без разрешение, притежание на огнестрелно оръжие и шпионаж. Ще бъдете задържани като врагове и военнопленници. Признавате ли се за виновни?

- Да се признаваме? – попита недоумяващо Лейлани.

- Да – отвърна съдията. – Граждани ли сте на някоя от Страните от оста или не?

Лейлани дръпна Кърт за ръкава.

- Какво става? За какво говорят?

Той имаше чувството, че играе в губещия отбор. В главата му се зароди една идея.

- Мисля, че това е товарен култ – прошепна той.

- Какво?

- По време на Втората световна война, някои острови в Тихия океан с племенни общества внезапно се оказали в центъра на най-голямата война, водена някога. Всеки остров със стратегическо значение бил окупиран и използван за една или друга цел, често за складиране на неограничено количество провизии. Неща, които войниците и моряците наричали „товар”.

Той кимна към мъжете в стаята.

- За хората в племенните общества внезапната поява на човеци от небето или огромни кораби от морето, носещи невиждано количество храни и стоки, било нещо като пристигане на богове.

- Сигурно се шегуваш! – каза тя.

- Не. За да спечелят подкрепата на островитяните, те им давали много подаръци. Било нещо като манна небесна. Но когато войната свършила и войниците си заминали, местните жители били изумени. Край на даровете. Край на товарите от корабите и самолетите. Край на големите сребърни птици, кацащи от небето.

- На повечето места животът се върнал към нормалното си русло, но на някои острови племената започнали да търсят начин да насърчат завръщането на войниците и техните товари. Така се появили „товарните култове”.

Втори съдия, видимо стоящ по-ниско в обществена йерархия от осемнайсетия Рузвелт, се изнерви от шушукането на Кърт.

- Обвиняемите трябва да отговорят! – настоя той.

- Обсъждаме нашата защита – отвърна Кърт.

Остин довърши обясненията си:

- Една от често срещаните практики била да се имитира това, което са виждали в американските бази. В някои от култовете тренирали войници като в казарми. Обличали се като военни. Носели пушки, издялани от дърво. Провеждали зари и церемонии по издигане на знамето, дори имали чинове, медали и военни погребения. Най-известната група, за която си спомням, е култът „Джон От” на Вануату. Говори се, че е получил това име заради американците, които се представяли с думите „Здравейте, аз съм Джон от...“ еди къде си. Затова местните се наричали „Джон Отовисти”.

- Прекрасно! – възкликна Лейлани саркастично, – но ние не се намираме в Тихия океан. А тези момчета не носят дървени пушки.

- Не – съгласи се Кърт. – Тук е различно.

Той забеляза и други предмети в стаята. На едно бюро лежаха разгънати карти, а наблизо имаше компас, барометър и секстант. Кърт видя и стара сива спасителна жилетка и чифт лични знаци, поставени на видно място на бюрото на осемнайсетия Рузвелт. Наблизо лежеше избеляла бейзболна шапка на „Янките”, произведена преди около седемдесет години.

- Времето за обсъждане изтече – каза осемнайсетият Рузвелт. – Ако не пледирате, ние ще го направим вместо вас.

- Невинни! – заяви Кърт. – Ние сме американци като вас. Е, поне ние двамата сме.

Съдиите ги огледаха внимателно.

- Как можете да го докажете? – попита единият от тях. – Тя може да е японски шпионин.

Изказването възмути Лейлани.

- Как смеете да ме наричате шпионин! Дори и да съм наполовина японка, в това няма нищо лошо.

- Такава ли сте?

- Не. Аз съм американка от щата Хавай.

- Тя има предвид територията Хавай – намеси се Кърт.

- Не е вярно!

- Напротив! – настоя Кърт. – Островите стават щат чак през петдесет и девета.

Лейлани втренчи в него своите кафяви очи. В погледа ѝ се четеше доверчивост, примесена с надежда и объркване.

- Остави ме да говоря аз – прошепна Кърт и се обърна към първия съдия.

- Тя имаше предвид, че е отраснала близо до Пърл Харбър. Посещавала го е многократно, за да положи цветя на мемориала „Аризона” в чест на загиналите на седми декември.

Съдията сякаш прие обяснението.

- Ами вие? – попита той.

- Аз работя за Националната агенция за морско и подводно дело. Това е подразделение за изследване на океана към правителството на САЩ. Основано е от адмирал Джеймс Сандекър.

- Сандекър? – каза вторият съдия.

- Никога не съм чувал за него – обади се трети член на съда.

- Той е истински адмирал – настоя Кърт. – И мой много добър приятел. Много пъти съм бил на гости у тях. Сега е вицепрезидент на Съединените американски щати.

Съдиите едновременно повдигнаха вежди.

- Вицепрезидентът е ваш добър приятел? – попита единият.

Останалите се разсмяха.

Осемнайсетият Рузвелт поклати глава.

- Едва ли е възможно новият Хари Труман да е приятел с толкова неугледен на вид човек.

Кърт се погледна. По тялото му имаше синини и охлузвания, а по лицето – четиридневна брада. Откраднатата униформа му висеше и беше скъсана на няколко места. В този момент той се радваше, че поне не блести.

- Не ме виждате в най-добрата ми форма – каза той.

Лейлани се приближи към него.

- Новият Хари Труман?

- Имам усещането, че бъркат имената и званията – обясни той. – Който и да е дошъл тук, навярно им е казал, че държавният глава е Рузвелт, а вицепрезидентът, Труман.

- Затова ли този тип е осемнайсетият Рузвелт на остров Пикет?

- Така мисля.

- Сякаш съм попаднала в Зоната на здрача – рече тихо Лейлани.

Кърт се чувстваше по същия начин, но прецени, че ситуацията има някои предимства. Животът на приятелите му все още висеше на косъм и той нямаше друг избор, освен да се възползва.

- Това, което казах, е истина – настоя Кърт. – Пристигнах на остров Пикет, облечен така, защото току-що избягах от смъртни врагове на Съединените щати.

Мъжете изглеждаха впечатлени и започнаха да си шушукат.

- Как можем да сме сигурни, че е американец? – попита вторият съдия.

- Много прилича на Пикет – отвърна осемнайсетият Рузвелт.

- Може да е германец. Името му е Кърт.

Осемнайсетият Рузвелт прецени, че въпросът е основателен и се обърна към Остин.

- Трябва да ни го докажете.

- Как?

- Ще ви задам няколко въпроса – каза съдията. – Ако отговорите като американец, ще повярваме на историята ви. Но ако сгрешите, ще бъдете обявен за виновен.

- Добре – каза уверено Кърт, – питайте!

- Коя е столицата на щата Ню Йорк? – започна съдията.

- Олбани – отвърна Кърт.

- Много добре, но този въпрос беше лесен.

- Тогава ми задайте по-труден.

Съдията присви тъмните си вежди и се намръщи, преди да зададе втория въпрос.

- Какво означава изразът „Питчерът се сепна”?

Кърт се изненада. Очакваше да чуе още един въпрос от географията или историята, но разбра смисъла. Историята и географията можеха лесно да се научат, а странните правила на националните спортове – не. За негов късмет, той беше играл бейзбол като дете.

- Сепването се случва по много различни начини – каза той, – но обикновено означава, че питчерът не е спрял напълно, преди да хвърли топката към хоума.

Съдиите кимнаха едновременно.

- Правилно – каза единият от тях.

- Да, да! – добави друг.

- Трети въпрос: Кой е шестнайсетият Рузвелт на Съединените щати?

Кърт предположи, че мъжът има предвид шестнайсетият президент.

- Ейбрахам Линкълн.

- А къде е бил роден?

Още един добър въпрос. Всички знаят, че Линкълн е от Илинойс и повечето предполагат, че е роден там.

- Роден е в Кентъки – отвърна Кърт. – В една дървена колиба.

Съдиите си кимнаха един на друг. Изглежда имаше някакъв напредък.

- Имам усещането, че участваме в лоша телевизионна игра

- промърмори Лейлани.

- Жалко, че нямаме никакви жокери – каза Кърт. – Много бих искал да се обадя на приятел.

- Още един въпрос – каза осемнайсетият Рузвелт. – Кажете ни какво означава изразът „Къщата, която Рут построи”.

Кърт се усмихна. Погледът му се спря на старата шапка на „Янките”. Човекът, който беше повлиял на тези хора, със сигурност е обожавал бейзбола и е бил от Ню Йорк.

- „Къщата, която Рут построи” е „Янки стейдиъм”. Намира се в Бронкс – каза той и за да разчувства съдиите добави:

- Кръстен е на Бейб Рут, най-великият бейзболист на всички времена.

- Той е прав! – каза развълнувано осемнайсетият Рузвелт. – Само един истински американец може да знае тези неща.

- Да, да! – съгласиха се останалите. – Добре, ами жената?

- Тя е с мен – отвърна Кърт.

- А мъжът?

Кърт се поколеба.

- Той е мой пленник.

- Тогава ще бъде и наш – каза единият от съдиите.

- Нашият първи затворник! – обяви осемнайсетият Рузвелт за радост на останалите в залата. – Отведете го!

Ишмиъл погледна ужасено двамата мъже с пушки, които се спуснаха и го сграбчиха.

- Трябва да се отнасяте с него според правилата на Женевската конвенция – заяви твърдо Кърт.

- Да, разбира се. Ще се грижим за него. Но ще бъде пазен денонощно. Досега никога не сме губили затворник на остров Пикет. Но и не сме имали такива. Той няма да избяга.

Без да има възможност да се защити, Ишмиъл беше извлечен навън. Кърт прецени, че няма да му се случи нищо лошо. Стаята се изпразни и той се приближи към скамейката.

Осемнайсетият Рузвелт протегна ръка.

- Прости ни за отношението – каза той. – Трябваше да се уверим.

Кърт му стисна ръката.

- Разбирам – отвърна той. – Може ли да науча името ти?

- Казвам се Таутог – каза съдията.

- И си осемнайсетият Рузвелт на острова – потвърди Кърт.

- Да. Ние избираме нов водач на всеки четири години. Аз съм осемнайсетият. Вече две години съм на поста и защитавам острова и конституцията на Съединените американски щати.

Кърт бързо направи сметката. Ако всеки от мандатите е продължил четири години и Таутог е на поста от две, това означаваше, че първият Рузвелт е бил избран преди седемдесет години, през 1942 година.

„Втората световна война. Тези островитяни са имали досег с някого по време на Втората световна война и са били превърнати в малка военна сила. Изглежда, че никой не си е направил труда да им съобщи, че войната е свършила.”

Погледът на Кърт се спря върху морското оборудване и спасителната жилетка. Избелялото име върху нея не се четеше.

- Тук е пристигнал кораб?

- Да – отвърна Таутог. – Огромен кораб от огън и стомана. Параходът „Джон Бъри“.

- Какво е станало с него? – попита Кърт.

- Килът е погребан в пясъка от източната страна на острова. Останалата част я разглобихме, за да построим бункери и защитни стени.

- Защитни стени? – попита Лейлани. – От какво се пазите?

- От Японския императорски флот и камикадзета – отвърна Таутог, сякаш беше очевидно.

Кърт я спря, преди да има възможност да заговори. Таутог и неговите другари островитяни живееха изключително изолирано. Не само в географски смисъл. Той не знаеше как ще реагират, ако чуят, че войната, за която те и техните бащи и дядовци са се подготвяли, е свършила преди шейсет и пет години.

- Кой ви обучи? – попита Остин.

- Капитан Пикет и сержант първи клас Артър Уоткинс от морската пехота на Съединените щати. Те ни показаха как да се строяваме, да се бием, да се крием и да откриваме врага.

- Кой беше привърженикът на „Янките”? – попита Кърт.

- Капитан Пикет обожаваше този отбор. Той ги наричаше „Бомбардировачите от Бронкс”.

Кърт кимна.

- Какво стана след като си заминаха?

Таутог го погледна сякаш не беше разбрал въпроса.

- Те не са си заминавали – отвърна той. – И двамата са погребани тук, заедно с техния екипаж.

- Умрели са тук?

- Капитан Пикет почина от раните си осем месеца след като „Джон Бъри” се блъсна в брега. Сержантът също беше сериозно ранен. Не можеше да ходи, но оцеля единайсет месеца и ни научи да се бием.

Това беше невероятна и вълнуваща история според Кърт. Той не беше чувал за товарен култ там, където са спирали американци. Много му се искаше да се види с Жулиен Перлмутер и да се порови в неговия огромен архив за морските битки. Товарният кораб със сигурност фигурираше някъде, вероятно поставен в графа „изчезнали и вероятно потънали”, още една бележка под линия в историята на тази мащабна война.

- Не разбирам – каза Лейлани. – Защо трябва да се биете? Ясно ми е това за войната и японците, но този остров е толкова малък. Освен това се намира далеч от всичко. Не мисля, че японците са били... Имам предвид са заинтересовани да го завземат.

- Ние не пазим самия остров – каза Таутог, – а машината, която капитан Пикет ни повери.

Кърт повдигна вежди.

- Машина?

- Да. Великата машина, „Причинителят на болка”.